ШЛАЕРМАХЕР

 Изследвачите на доминиращите духовни нагласи у немските романтици отбелязват  и приносните прозрения на Ф р и  д р и х          Ш л а е р м а х е р/1768-1834/, философ, теолог, филолог и религиозен проповедник, който се стреми да обоснове в писанията си религията като постижим чрез интуицията и чувството интелектуален избор. Като съчетава в добре балансиран синтез пиетизма, свръхнатурализма и рационализма той се посвещава на изследването на възможностите да се примирят  вярата и културата, религията и цивилизацията. Съчиненията му, с които внася редица нови постановки в христианската догматика и моралистика,  са “Реч върху религията  за тези от отрицателите й, които са образовани умове”/1799/, “Критика на всички морални системи”/1803/ и “Кратко изложение на теологичната система”/1811/.

   Шлаермахер разполага религията отвъд концептуалните полета на догматиката и моралистиката. Той изхожда от основополагащата теза,  която отстоява в поученията си: ”Религията е интуицията за Вселената.” Отстоява становището, че религията е непостижима за мисълта и волята, но тъй като представлява “особена сфера от чувствителността” и е достъпна само за този,  който разчита на изтънчената си емоционалност и  интуиция. Религията възниква и се развива тогава, когато високочувствителният човек се озове пред необозримия Безкрай и безпределната Доброта и  се посвети на съзерцаването им.  Само поривът към Безкрая би могъл да разкрепости чувствителността ни, твърди Шлаермахер,  и да освободи нашето съзнание от тиранията на личните ни мнения. За религията всичко, което съществува във вселената, представлява  автентичен образ на Цялото. Религията възниква като своеобразна интуиция за Цялото, която увлича човека да се освободи от ограничените си възгледи за живота, подтиква го да предприеме поход чрез мисълта за приобщаването си към Безкрая.

   Откровението е процес, който се заражда у човека, завладява го и разтърсва цялото му същество. Нужни са благоприятни външни условия за възникването му, но най-важната предпоставка за постигането му  е развитието на милосърдието у човека.  Основателите на религията обръщат внимание в проповедите си на “чувството за абсолютна зависимост от Вселената”, върху което се изгражда всяка религия.  Именно това чувство /усет/ извисява човека до милосърдието и до съществуването в и чрез вярата. Религията е връзката, която се установява между  служещите на Църквата хора и вярващите в Бог хора, благодарение на която възниква и се усъвършенства човечността. Тя поражда единението, съпричастието, благородството и безсмъртието. Според Шлаермахер източникът на чувството за абсолютната зависимост на човека от Цялото не е вярващият субект, а Бог, който, чрез интуицията, се полага като център и основание на човешкото съществуване.

   Богоизбраността на Христос не трябва да се търси в чудодейното му раждане. Тя е заложена в “настойчивото присъствие на съзнанието за Бог” у Него, благодарение на което той се отличава от другите хора. Това, което съставлява  основанието на християнската религия, е заложено в съвършенството на личността на Исус Христос. В Него Бог присъства така, че изключва възможността  за какъвто и да било грях. В ядрото на личността на Христос е заложено съзнанието за мисията му на Изкупител. Изкуплението на вярващите  се осъществява чрез освобождаването на съзнанието им за Бог, затънало, като в лепкава кал,  във възприеманите от сетивата реалии.  Единствено духовната съпричастност с Христос позволява изкуплението и поддържа живота на Църквата. Милосърдието, което не се свързва с Христос не е християнско милосърдие, тъй като единствено дейността на Христос  съдейства за новото раждане и придобиването на святост. Благодарение на Неговото влияние личността на вярващия се обновява и се зарежда с нови  човеколюбиви морални импулси.

  Шлаермахер усърдно разяснява дъблоката обвързаност, която съществува между  Бог, света и човека. Според него тази обвързаност  се открива, разбира и приема благодарение на Духа. В действителност  Бог, светът и човекът  стават разбираеми за мисълта  само във и чрез Духа, който задвижва и изпълва със светлина разума. Шлаермахер може да се определи като  п а н т е и с т, макар че в разсъжденията си  избягва да смесва реалията Бог с реалията Вселена. Той все пак  поддържа тезата за духовната същност на заобикалящата ни действителност.

.   През епохата на романтизма се появява тенденцията светът да се възприема като творение на Духа, която се противопоставя на рационалистичната философска и моралистична доктрина, наложила се като доминираща светогледна норма в европейската култура през епохата на Просвещението. Шлаермахер разглежда вярата като ново знание за света и живота и насърчава изследванията на теолозите , които  допринасят за  пълното разгръщане на човешките интелектуални способности,  за обогатяването на  културата на хората чрез вписване в нея на новите възможности, които дава религията.

  Съчинението на Шлаермахер “Д и а л е к т и к а” е публикувано след смъртта му. Включено е в първото издание на събраните му съчинения, което започва да се печата през 1836 година в Берлин. Според този немски мислител диалектиката е пропедевтика /подготвителен курс/ за всяка философия, чиято цел е да определи общите условия за възникване на знанието. Две условия са най-важните: първо, всяка мисъл трябва да бъде свързана с другите в цялостна система,  второ, всяка мисъл и всяка връзка трябва да се съотнасят/отразяват/ към някаква реална същност и отношение. В представата за знанието, битието и познанието се припокриват. Тази им идентичност е действаща идентичност, тъй като цялостната система на знанието се изгражда в съответствие с цялостната система на действителността. Но това прозрение, което представлява основата на знанието и на целия му процес, което идеализмът на Шелинг включва в Абсолютната идентичност, е според Шлаермахер, който се повлиява от диалектиката на Кант, една обикновена гранична представа, регулиращ закон, а не обект или съдържание на знанието. Идеята за Бога като идентичнаст на мисълта и битието, както идеята за света като единство на многообразието е идеалното заключение за знанието, но нито едната, нито другата са достъпни за знанието. Ето защо цялото наше знание е относително и временно. Всяка абсолютна система, всяка претенция да се разруши единството на многообразието, абсолюта на емпиричното, е недопустима. Знанието винаги си остава за нас компромис между идеала на разсъдъка и конкретната детерминираност на съществуването. Само вярата може да ни помогне да извършим последниья скок, но нейното знание си остава чисто символично познание, което разсъдъчната критика има правото да критикува. В действителност крпитиката може да приеме само митологичните образи, които изразяват самото съществуване на разума, тс.е. тези образи, които пр едставятх едновременно различието и връзката между идеята за Бога и идеята за света. Този труд на Шлаермахер изиграва важна роля в критиката на догматичния идеализъм, тъй като позволява прогрес в развоя на системната критика на разсъдъка /разума/ като принципна основа на знанието.

 Изследвачите на доминиращите духовни нагласи у немските романтици отбелязват  и приносните прозрения на Ф р и  д р и х          Ш л а е р м а х е р/1768-1834/, философ, теолог, филолог и религиозен проповедник, който се стреми да обоснове в писанията си религията като постижим чрез интуицията и чувството интелектуален избор. Като съчетава в добре балансиран синтез пиетизма, свръхнатурализма и рационализма той се посвещава на изследването на възможностите да се примирят  вярата и културата, религията и цивилизацията. Съчиненията му, с които внася редица нови постановки в христианската догматика и моралистика,  са “Реч върху религията  за тези от отрицателите й, които са образовани умове”/1799/, “Критика на всички морални системи”/1803/ и “Кратко изложение на теологичната система”/1811/.

   Шлаермахер разполага религията отвъд концептуалните полета на догматиката и моралистиката. Той изхожда от основополагащата теза,  която отстоява в поученията си: ”Религията е интуицията за Вселената.” Отстоява становището, че религията е непостижима за мисълта и волята, но тъй като представлява “особена сфера от чувствителността” и е достъпна само за този,  който разчита на изтънчената си емоционалност и  интуиция. Религията възниква и се развива тогава, когато високочувствителният човек се озове пред необозримия Безкрай и безпределната Доброта и  се посвети на съзерцаването им.  Само поривът към Безкрая би могъл да разкрепости чувствителността ни, твърди Шлаермахер,  и да освободи нашето съзнание от тиранията на личните ни мнения. За религията всичко, което съществува във вселената, представлява  автентичен образ на Цялото. Религията възниква като своеобразна интуиция за Цялото, която увлича човека да се освободи от ограничените си възгледи за живота, подтиква го да предприеме поход чрез мисълта за приобщаването си към Безкрая.

   Откровението е процес, който се заражда у човека, завладява го и разтърсва цялото му същество. Нужни са благоприятни външни условия за възникването му, но най-важната предпоставка за постигането му  е развитието на милосърдието у човека.  Основателите на религията обръщат внимание в проповедите си на “чувството за абсолютна зависимост от Вселената”, върху което се изгражда всяка религия.  Именно това чувство /усет/ извисява човека до милосърдието и до съществуването в и чрез вярата. Религията е връзката, която се установява между  служещите на Църквата хора и вярващите в Бог хора, благодарение на която възниква и се усъвършенства човечността. Тя поражда единението, съпричастието, благородството и безсмъртието. Според Шлаермахер източникът на чувството за абсолютната зависимост на човека от Цялото не е вярващият субект, а Бог, който, чрез интуицията, се полага като център и основание на човешкото съществуване.

   Богоизбраността на Христос не трябва да се търси в чудодейното му раждане. Тя е заложена в “настойчивото присъствие на съзнанието за Бог” у Него, благодарение на което той се отличава от другите хора. Това, което съставлява  основанието на християнската религия, е заложено в съвършенството на личността на Исус Христос. В Него Бог присъства така, че изключва възможността  за какъвто и да било грях. В ядрото на личността на Христос е заложено съзнанието за мисията му на Изкупител. Изкуплението на вярващите  се осъществява чрез освобождаването на съзнанието им за Бог, затънало, като в лепкава кал,  във възприеманите от сетивата реалии.  Единствено духовната съпричастност с Христос позволява изкуплението и поддържа живота на Църквата. Милосърдието, което не се свързва с Христос не е християнско милосърдие, тъй като единствено дейността на Христос  съдейства за новото раждане и придобиването на святост. Благодарение на Неговото влияние личността на вярващия се обновява и се зарежда с нови  човеколюбиви морални импулси.

  Шлаермахер усърдно разяснява дъблоката обвързаност, която съществува между  Бог, света и човека. Според него тази обвързаност  се открива, разбира и приема благодарение на Духа. В действителност  Бог, светът и човекът  стават разбираеми за мисълта  само във и чрез Духа, който задвижва и изпълва със светлина разума. Шлаермахер може да се определи като  п а н т е и с т, макар че в разсъжденията си  избягва да смесва реалията Бог с реалията Вселена. Той все пак  поддържа тезата за духовната същност на заобикалящата ни действителност.

.   През епохата на романтизма се появява тенденцията светът да се възприема като творение на Духа, която се противопоставя на рационалистичната философска и моралистична доктрина, наложила се като доминираща светогледна норма в европейската култура през епохата на Просвещението. Шлаермахер разглежда вярата като ново знание за света и живота и насърчава изследванията на теолозите , които  допринасят за  пълното разгръщане на човешките интелектуални способности,  за обогатяването на  културата на хората чрез вписване в нея на новите възможности, които дава религията.

  Съчинението на Шлаермахер “Д и а л е к т и к а” е публикувано след смъртта му. Включено е в първото издание на събраните му съчинения, което започва да се печата през 1836 година в Берлин. Според този немски мислител диалектиката е пропедевтика /подготвителен курс/ за всяка философия, чиято цел е да определи общите условия за възникване на знанието. Две условия са най-важните: първо, всяка мисъл трябва да бъде свързана с другите в цялостна система,  второ, всяка мисъл и всяка връзка трябва да се съотнасят/отразяват/ към някаква реална същност и отношение. В представата за знанието, битието и познанието се припокриват. Тази им идентичност е действаща идентичност, тъй като цялостната система на знанието се изгражда в съответствие с цялостната система на действителността. Но това прозрение, което представлява основата на знанието и на целия му процес, което идеализмът на Шелинг включва в Абсолютната идентичност, е според Шлаермахер, който се повлиява от диалектиката на Кант, една обикновена гранична представа, регулиращ закон, а не обект или съдържание на знанието. Идеята за Бога като идентичнаст на мисълта и битието, както идеята за света като единство на многообразието е идеалното заключение за знанието, но нито едната, нито другата са достъпни за знанието. Ето защо цялото наше знание е относително и временно. Всяка абсолютна система, всяка претенция да се разруши единството на многообразието, абсолюта на емпиричното, е недопустима. Знанието винаги си остава за нас компромис между идеала на разсъдъка и конкретната детерминираност на съществуването. Само вярата може да ни помогне да извършим последниья скок, но нейното знание си остава чисто символично познание, което разсъдъчната критика има правото да критикува. В действителност крпитиката може да приеме само митологичните образи, които изразяват самото съществуване на разума, тс.е. тези образи, които пр едставятх едновременно различието и връзката между идеята за Бога и идеята за света. Този труд на Шлаермахер изиграва важна роля в критиката на догматичния идеализъм, тъй като позволява прогрес в развоя на системната критика на разсъдъка /разума/ като принципна основа на знанието.