НЕМСКИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН РОМАНТИЗЪМ
Панорама на развитието му:. Ако се придържаме към изкуственото деление на “класицисти” и “романтици” ,когато пресъздаваме атмосферата в литературния живот в Германия на прехода ХVІІІ/ХІХ век, ние трудно ще предадем обективния му развой. Във Ваймар, където властва царствено Гьоте, завършват живота си в принудително уединение, доста разочаровани, двама авторитетни свидетели на появата на новите художествени експерименти в немската литература от близкото минало - В и л а н д и Х е р д ер. Недалеч, в Байройт, една последна именита фигура в европейския литературен сантиментализъм, не особено благоразположен към романтиците, които преценява като невежи в делничните човешки проблеми, Ж а н П о л /1763-1825/, идолът на слабия пол, продължава да тъче търпеливо своите барокови словесни паяжини, разтушавайки живеещите в задушаващия, затворен свят на дълбоката немска провинция с идеалистичните си лирически послания. Сред именитите поети предшественици на романтизма в Германия някои изследвачи не без основание нареждат и Фридрих Хьолдерлин.
Литературният романтизъм се появява в Германия като продължение на творческите експерименти на “бурните гении” през 70-те години на ХVІІІ век, сред които се открояват художествените достижения Гьоте и Шилер - романът в писма “Страданията на младия Вертер” и драмата “Разбойници”. Според първия му теоретик Фридрих Ш л е г е л, който започва литературната си кариера като сътрудник в списанието на Шилер “ Ч а с о в е т е” / Die Horen/, промените в Новото време са предопределени от Великата френска революция, забележителния труд на Фихте “Учението за науката” и романите на Гьоте за Вилхелм Майстер.
Когато през 1795 година се появява романа на Гьоте “Годините на учение на Вилхелм Майстер” всички го възпремат възторжено като Библията на Новото време. Едва по-късно йенският романтик Н о в а л и с /1772-1801/ го разобличава като нова версия на френската просветителска новела “Кандид”от Волтер, “враждебна на истинското поетично вдъхновение”. Бързопреходната мъдрост на тази творба, според него, пренебрегвала най-важното:вътрешния живот на духа, мощта на творческото въображение, магията на бленуването. Романтизмът насърчава преди всичко вглеждането на човека в самия себе си. В края на романа си “Годви“ /1801/ един друг немски романтик Б р е н т а н о въвежда образа на великия поет на Германия, около който са се събрали първите писатели романтици, за да изкажат почитта си към него като духовен наставник.
През 1793 г. двамата млади берлинчани Лудвиг Т и к и Вилхелм Хайнрих В а к е н р о д е р/1773-1798/ се връщат зеадно в Нюрнберг, градът на Дюрер и Ханс Закс, към спомена за старата Германия, за изкуството й, заредено с дълбоко преклонение пред религията и морала й. През 1796 г. Вакенродер публикува “Откровенията на един монах,любител на изкуствата”, поредица от кратки портрети, написани във формата на легенди за благочестиви люде, посветени на великите художници на италианския и немски Ренесанс, в които творческият акт се сродява с молитвата на ревностния християнин. Естетическите прозрения се уподобяват с мистичните озарения. Посветилият се на изкуствата преодолява неусетно националните граници в порива си да вникне в красивите шедьоври на Ренесанса.
. След като философът Ф и х т е обосновава пълната свобода на Аза, немските романтици се заемат да правят експерименти със самия акт на сътворяването. Фридрих Ш л е г е л/1772-1829/ назовава “и р о н и я” извисяването, чрез което авторът се издига над сътвореното, поставя го непрекъснато на преразглеждане, за да демонстрира във всеки момент на съчиняването свободата си на творец. Той пише и наблюдава себе си като пишещ, самоотрича се, за да изживее по-непосредствено безкрайната творческа мощ, която си приписва.
Романтиците предричат бъдеще само на тези жанрове в литературата, които са най-малко подвластни на строга регламентация - п р и к а з к а т а и р о м а н а, и осигуряват възможно най-широка свобода на този, който ги разработва. Появяват се много и разнообразни романтически романи. Всички за съжаление се оказват жертви на съответната теория, която ги е породила, персонажите им лишени от жизненост. Някои като “Хайнрих фон Офтердинген”на Новалис са изсушени от многобройните алегории, заложени в тях, други, като “Луцинде” на Шлегел, се отклоняват от интригата, за да се изгубят в многословни анализи и лирико философски отклонения, трети, като например А р н и м, се изгубват в една претоварена от събития интрига. Като художествена тенденция в литературата романтизмът се оказва не толкова ботат със значими творби, колкото с оригиналните си хрумвания, намерения и предизвикателства.
В края на ХVІІІ век хората започват да се дивят пред откритията на науката. Литературният романтизъм успява да въведе в художествените си творения всички новости, да включи в съкровищницата на въображението чудотворствата на електричеството и магнетизма. В своето разгръщане той преоткрива великите теософии на миналото, изравя ги от забравата и ги възкресява. Вглъбен във вътрешния живот, той насочва вниманието си не само към бляновете и съновиденията, но и към всички необичайни и загадъчни феномени, които се зараждат в непознатата зона на човешката психика: предчувствията, странните озарения, раздвояванията на Аза и т.н Тази зона е предпочитаното поле за художествени изследвания от немския писател романтик Лудвик Т и к /1773-1853/.
Някои творци от първото романтическо поколение в Германия като Ш л е г е л, или някои философи, близки до романтичната художествена тенденция, като.Ф и х т е , си остават ревностни поддръжници на Великата френска революция, дори след злополучните изстъпления на Терора и началото на завоевателните войни на Наполеон. Други, като Н о в а л и с, се насочват още преди края на века към други хоризонти: излагат пред читателите собствената си представа за Средновековието, преоткриват нравите на Свещената империя, връщат се към моралните норми на консервативния католицизъм. Много скоро по същия път тръгват много немски романтици. Някои от тях се отказват от п и е т и з м а направлявал първите им стъпки в живота, за да се посветят всеотдайно на католическата вяра. Така немският литературен романтизъм чрез творческите приноси на Фридрих Ш л е г е л, Г ь о р е с и Адам М ю л е р подкрепя консервативната политическа стратегия следвана от Свещения съюз при подялбата и управлението на следреволюционна Европа.
Ако насочим вниманието си към второто поколение романтици в немската литература, към което принадлежат Б р е н т а н о, А р н и м и Х о ф м а н, ще изпаднем в сериозно затруднение, ако решим да дефинираме прецизно намеренията и тенденциите, които се оформят в него. Романтизмът се появява в Германия като художествена тенденция, в която доминират разсъдчността и интелектуалната извисеност. Творците от второто поколение са много по-спонтанни. Всеки от тях следва отривисто темперамента и наклонностите си. Така романтизмът се “о т в а р я “ за широката публика, разпада се единството му като солидно теоретически обоснована художествена тенденция, литературните му послания стават по-достъпни. В литературната продукция на к ъ с н и я романтизъм се вписват трайно много творби, които са вградени като ненадминати образци в художественото съзнание на немците до наши дни: приказките на братя Г р и м, новелите и разказите на Хофман и т. н. Творбите на Арним и Брентано са достъпни само за happy few, които търсят като читатели по-изтънчените и трудно достъпни удоволствия.
.
Кръжоци и представители: Теоретичните основи на литературния романтизъм, възникнал в контекста на културата на немския град Й е н а, са положени от братята Август и Фридрих Ш л е г е л. През периода 1798 - 1800 година двамата братя издават в Йена списанието “А т е н е у м”, чието наименование ясно заявява повишения им интерес към литературата на Античността. Списанието придобива известност като орган на групата на йенските романтици, в който те излагат във формата на “ф р а г м е н т и” - кратки, наситени с остроумие, текстове, новите си теоретични постоновки за мисията на литературата и на създателите й, за преустройството на литературните родове и жанрове, за задачите на литературната критика ит.н Умозрителните теории на братята Шлегел са въведени в немската поезия от активния сътрудник на ”Атенеум” Фридрих фон Харденберг, който доказва безспорния си лирически талант под псевдонима Н о в а л и с.
Август Шлегел навлиза в литературата като сътрудник на Шилер, но скоро се заема със самостоятелни изследвания върху световната литература. Той става известен като преводач на драматургията на Шекспир и Калдерон на немски език. В лекциите си върху литературата и изкуството, изнесени през периода 1801-1804 година в Берлин, той излага самобитната си теория за ангажиментите на литературната критика, базираща се върху задълбоченото проучване на творбата, и оповестява научната си амбиция да изследва развойните процеси в световната литература. Август Шлегел въдворява сред романтиците в Йена схващането, че литературата не е национална и не бива да се разглежда единствено като спонтанна изява на”народната душа”, а да се възприема като художествен словесен продукт на една култура. В по-късните етапи от развоя на литературния романтизъм, когато Прусия се озовава под чужда окупация, немските писатели, притиснати от историческите обстоятелства, започват да пропагандират ревностно “германския дух” в литературата.
В началото на творческата си кариера Фридрих Шлегел, под благотворното влияние на Шилер, се заема да изследва древногръцката поезия, която скоро обявява за “поезия на всеобщо валидното”, изпълнена с трогателна наивност и естественост. Той пръв разглежда творчеството на Гьоте, най-вече романа му за Вилхелм Майстер, като своеобразен синтез между традициите на Античността и прозренията на Модерното време. Той написва романа “Луцинде”/1799/, който предизвиква скандал с твърде свободното излагане от героинята на концепцията й за любовта не само като платонично изживяване, но и като естествен чувствен порив. Тази творба наистина взривява традиционните представи за следващо неотстъпно обективния ход на времето романно повествование и може да се възприема като пръв образец на романтическия роман, в който субективните намерения на автора предопределят нестройната структура на разказа.
Към 1803 година йенската литературна група се разпада. Учредява се нов романтически литературен кръжец в Х а й д е л б е р г, който се консолидира около “Вестникът на отшелниците”(Zeitung fur Einsiedler), издаван от Арним, Брентано и Гьорес. Романтиците в Хайделберг са едновременно авторитетни интелектуалци, самобитни мистици и ревностни универсалисти. Към 1805 г., когато градежа на немския политически живот рухва след нашествието на Наполеоновите войски, много завоевания на немската мисъл също са заличени от окупаторите. Реалността вече не се поддава така лесно на предвзети изкуствени интелектуалистки интерпретации. В контекста на наложеното чуждо господство човекът усеща, че се превръща в жертва на невидими сили, чиято мощ преценява като превишаваща възможностите му като логично разсъждаващ индивид. Той търси да утвърди свободата си в безгрижието на странстващия актьор или да намери уют за душата си в умозрителните теологични построения на една Църква с претенциите за вселенска духовна наставница. Движението за посвещаване в католицизма се съпътства от организирана пропаганда на изконните национални добродетели. Показателен пример е интелектуалната еволюция на авторитетния сред немските романтици философ Ф и х т е, който, през 1808 година, в своите “Речи към немската нация” призовава своите съотечественици да изпълнят патриотичния си дълг като се включат в борбата срещу френските окупатори.
През 1805 година Ахим ф о н А р н и м /1781-1831/ и Клеменс Б р е н т а н о /`1778-1842/ публикуват сборник с немски народни песни “Вълшебният рог на момчето”(Des Knaben Wunderhorn), като така продължават и едновременно затварят в пределите на родината си поучителния пример даден през 70-те години на ХVІІІ век на младите немски поети/”Бурните гении”/ от именития им сънародник Х е р д е р, прославил се като фолклорист изследвач на народната мъдрост. Тази тенденция към “ г е р м а н и з и р а н е” на децата и юношите е продължена и въдворена много по-успешно в немската култура от двамата братя Якоб/1785-1863/ и Вилхелм /1786-1859/ Г р и м със сборника им “Приказки за детето и семейното огнище”(Kinder und Hausmarchen). Те се утвърждават като високоуважавани фолклористи и филолози след като публикуват изследванията си върху немското Средновековие, издават една граматика на немския език и полагат началото на разработката през 1852 година на Речник на немския език /завършен едва през 1961 г./ - важни книжовни начинания, с които се полагат основите на германистиката.
През 1801 година Брентано публикува романа си “Годви”, който сам определя като “неподреден”. В него се откриват влияния и заемки от “Годините на учение на Вилхелм Майстер” на Гьоте и от “Лусинде” на Фридрих Шлегел. Един младеж се отдава на бляновете си и на поривите на съзряващата си чувственост. Романът е изпъстрен с размисли за Великата френска революция. Изкуството на разказвача Брентано се подхранва от едно предразположено към фантастичните построения въображение, което снове между иронията и трагичното отчаяние. Неговите лирически екзалтирани съкровени признания са едни от най-ритмичните и най-музикалните авторови изповеди в немската литература. В приказките му, които той публикува след 1820 година, играта на фантазията се преплита със сериозните размисли върху живота, религиозните му размишления са изпъстрени с гротескни хрумвания. Брентано посвещава последните двадесет и пет години от живота си на съвестното пресъздаване на мистичните прозрения на ревностно самообрекла се на Бога монахиня Катарина Е м е р и к, която твърди, че тялото й е белязано с раните, които някога са разяждали плътта на разпнатия на кръста Христос.
А р н и м, произхождащ от средата на влиятелната пруска военна аристокрация, напуска Хайделберг през 1808 година, за да се засели в Берлин, средище на националното освободително движение срещу окупацията на Наполеон. В този немски град се учредява третия литературен кръжок на романтиците в Германия. С романите си “Графиня Долорес” /Die Grafin Dolores/, “Пазителите на короната” /Die Kronenwachter/ и най-вече със знаменитата си новела “Изабела от Египет”/1810,1816 и 1812/ той допринася за усъвършенстването на специфичната поетика на фантастичния роман. По същото време този предпочитан от романтиците подвид на романа се разработва от двамата берлинчани, французи по произход, Фридрих дьо Л а М о т Ф у к е /1777-1843/, потомък на хугеноти, намерили през ХVІІ век убежище в Германия, и Аделберт фон Ш а м и с о /1781-1838/, син на френски благородници, емигрирали в Прусия през 1796 година. В романа “Ундине” /1811/ на Фуке се разказва за невъзможната любов на една нимфа към мъж, който принадлежи към общността на простосмъртните земни хора. В новелата “Чудната история на Петер Шлемил”( Peter Schlemihl wundersame Geschichte)/1814/ Шамисо разказва историята на един човек, който продава неблагоразумно сянката си на дявола. Човекът останал без сянка, станал буквално прозрачен, може да се възприема като символна персонификация на участта на твореца, който е изгубил всякакъв контакт с действителността. В края на странната му житейска голгота Шлемил успява да си възвърне щастието на нормален простосмъртен, приема със смирение отредената му участ и се отдава на успокояващи духа му изследвания на природата и нейните създания.
.Немските романтици насочват творческите си усилия към повествователните жанрове, сред които особено ги привличат новелата и романа. Макар че драмата не се радва на особена почит в Германия през епохата на романтизма в тази страна, много писатели, като Тик, Арним и Брентано,създават самобитни драматургични творби - предимно драми и комедии. Тогавашната публика предпочита да гледа на сцената драматизирани притчи, изпъстрени с фантастични персонажи и невероятни произшествия, с внезапни обрати в съдбата на героите. На мода в немския романтически театър възхождат “фаталистичните драми”/Schicksalsdrama/. Намесата на съдбата в живота на човека е представена в тях чрез строго определен кръг сценични реалии и конвенции, подбуждащи неизменно страх и ужас у зрителите: поява на призраци, причиняващи злини прокълнати вещи, фатални дати, които носят злощастия и т.н.
