ФРИДРИХ ШЕЛИНГ
При изработването на теоретичните им принципи йенските романтици се влияят и от постановките на немския философ Фридрих Шелинг/1775-1854/. Този мислител тръгва в разсъжденията си от допускането, че светът около нас е творение на един Абсолют, който поражда не само обграждащата ни природа, но и съзнанието на хората и всички негови построения. Абсолютът не участвува пряко в сътворяването на емпиричните индивидуални Азове, но като предопределя развитието на природата той допринася за учредяването на обществото и културата му, в лоното на които се реализират отделните Азове.
Възгледите си за Природата и Абсолюта Шелинг излага в трудовете си “Идеи за една философия на природата”/1797/, “За световната душа”/1798/ и “Система на трасценденталния идеализъм”/1800/. Като се възползува от покровителствената препоръка на великия Гьоте той започва преподавателската си дейност в Йена, където доказва, че е достоен ученик и последовател на Фихте. Приет е радушно в кръга на йенските романтици - Август и Фридрих Шлегел, Новалис, Лудвик Тик, Дортея Файт, дъщеря на композитора Менделсон, и Каролина Шлегел, съпруга на Август. Те са обединени от вярата, че единствено поезията може да разкрие тайната на света, да се превърне в негово откровение. Природата и историята, според тях, са божествено художествено произведение, а гениалната поетична творба - негово откровение. Те налагат представата за поезията като висша реалност, едновременно праобраз и копие , и приемат, че извън нея не възможна нито религия, нито история, нито философия.
“Естетическият идеализъм на Шелинг е учението за съзнанието след като вече се е образувало в най-високата си степен - тази у човека - обяснява достъпно нашият изтъкнат германист Константин Гълъбов в монографията си за Хайне. На тази степен от своето развитие то имало две задачи: научното познание и етичния живот, две безконечни задачи, защото съвършено познание и съвършен етичен живот не могат да бъдат постигнати никога и от никого. Съвършено обаче било изкуството. То било най-висшият етап в развитието на световния живот, тъй като в него била постигната хармонията на противоположните сили, с които се занимавала науката, с които се занимавала етиката.
Но в своята система на идентичността Шелинг е ограничил възможностите на изкуството. Абсолютното, от което произхождали природата и съзнанието, не се изчерпвало напълно и най-художественото произведение. Пълна проява на абсолютното, сиреч на бога, била възможна само в цялата вселена и затова вселената била най-съвършеното художествено произведение, най-висшата поезия.”/стр.81/.
В аналитичния преглед на прозренията и възгледите на този немски философ, който прави нашият известен философ Слави Боянов /сб.“Велики немски мислители”/, Шелинг е определен като “философ на романтизма”. Там приносът на този мислител в историята на философията е ясно формулиран: “ Натурфилософията на Шелинг се стреми да обясни нещата и съществата в отношението им към Абсолютното. Без да отхвърля материалното, този философ го подчинява на духовното. Така природата по своя реален и обективен аспект е тежест и сцепление, кохезия, по своя идеален аспект тя е светлина, а като идентичност и на двете - тежест, проникната от светлина, което е равно на о р г а н и з ъ м.” /стр.134/.
Шелинг определя Абсолюта като тъждество на обекта и субекта, като “безкрайна безпредметност”, т.е. своеобразен Интелект /Дух/, в който реалното и идеалното, съзнателната и безсъзнателната деятелност се отъждествяват. Абсолютът се извисява над “всички системи, доколкото те се противопоставят една на друга”. Той е “нещо, което по своята същност не е идеално, но не е и реално”, не е мислене, но не е и битие. Първата непосредствена, обективна проява на Абсолюта е Природата. Шелинг пренася върху Природата тезата на Фихте за безкрайната и неизчерпаема творческа деятелност на Свръхаза.
“Шелинг смята, че в природата има процес на развитие, но това развитие има своя цел, която е осъществяването на безкрайното в ограниченото - пише Слави Боянов. И когато безкрайното се ограничава в нещата, тогава в природата на Абсолютното, на идеалното, взема връх материалното и материята господства над формата. Абсолютното следователно изгубва част от своята безкрайност и става в известна степен ограничено. Това е едната страна на процеса, който тръгва от Абсолютното и минава през нещата и природата. Другата, обратната страна на процеса, се състои в това, че в дейността на духа ограниченото отново се възвръща към безкрайното, към Абсолютното. Тук идеалното взема връх над материалното, формата над материята. Връщането на нещата и съществата към Безкрайното и Абсолютното Шелинг нарича с а м о о с ъ щ е с т в я в а н е на А б с о л ю т н о т о.
Това самоосъществяване преминава през три степени. Първата е теоретическата дейност на духа, която се състои в преобразуването на материалното в идеално, на материята - в дух. Втората е практическата дейност, която се състои в пренасянето на идеалното върху реалното, на формата върху материята. Третата е х у д о ж е с т в е н о т о т в о р ч е с т в о, което се състои в уравновесяването на идеалното и материалното, в привеждането им в тъждество.” /стр.132/.
Шелинг разглежда художественото творчество като висш етап в развитието на Абсолюта и възвръщането му към самия себе си. Според него най-висшият способ за опознаването на света е естетическото съзерцание, което е възможно само чрез интуицията за Красотата, свойствена само за неколцина избрани гении, т.е. само на гения е отредено да осъществява пълноценна художествена деятелност. За Шелинг геният е привилигированият избранник на Абсолюта, който, без да осъзнава тази си удостоеност, се озовава във властта на “свободното, едновременно страдателно и деятелно, безсъзнателно и съзнателно съзерцание”.
След като определя Шелинг и Шлегел като “идеолозите на романтизма”, които “вярват в новата ера на изкуството като на един вид митология, която ще замести и самото християнство” Слави Боянов отчита следното разграничение у Шелинг: “Изкуството според него се състои от два дяла, които достигат до два предела: първият са п л а с т и ч н и т е и з к у с т в а, вторият - п о е з и я т а. Пластичните изкуства фиксират, съсредоточават, мобилизират интуицията на ваятеля в мрамора на статуята и на архитекта във формата на храма. Тук има преодоляване на действителността, докато поезията прави по-вътрешно едно преживяване, подобно на някое непрекъснато движение, както в една епопея или драма, съществуваща само в разсъждаващия дух. Тук именно преобладава субективността”/стр. 135/
Според нашия изтъкнат изследвач на еволюцията на идеите в западната философия у Шелинг се формира представата, че “истинският реален свят не е естественият свят на нещата, съществуващ независимо вън от нас, а онзи свят, в който са реализирани по някакъв много по-траен начин вечните основи на идеалната действителност”…Този немски мислител стига до заключението, че “идеята е единствения жив принцип на нещата и съществата, а онова, което се отдалечава от идеята или което е откъснато от нея, е лишено от същественото и не е нищо освен празни и пусти сенки”/стр.137/.
Шелинг поддържа тезата, че непосредственият контакт между Абсолютното и конкретните вещи е невъзможен и допуска съществуването на някаква промеждутъчна инстанция, която помага на изявата на Абсолютното в конкретно-сетивното.”Тази промеждутъчна инстанция според Шелинг представляват и д е и т е, чрез които Абсолютното става достъпно за сетивното възприятие - обяснява Слави Боянов. Идеите следователно свързват чистото единство на Абсолютното с крайните многообразни единични неща. Идеите като обект на сетивното възприятие са същото, което са боговете в митологията, разсъждава Шелинг, и затова приема митологията като всеобща и основна материя на изкуството.” /стр.139/
Според Шелинг поезията е истинското идеално, висшият разред, изкуство, т.е. поезията изразява същността на изкуството. Слави Боянов резюмира по следния начин концепциите на немския мислител за лириката, епоса, драмата и романа:”В лириката според него се въплъщава безкрайното в крайното, в епоса се проявява крайното в безкрайното, а драмата е синтез на крайното и безкрайното, на реалното и идеалното. Романа, който възниква в по-ново време, Шелинг разглежда като епос на новата епоха…За него романът е “синтез на епос и драма” / стр.140/.
В курса си лекции /1802 - 1805/, издаден по-късно под заглавието “Философия на изкуството”, Шелинг анализира поетичните особености, еволюцията и съвременното състояние на модерната драма. Той твърди, че “в основата на модерната драма лежи като принцип смесването на противоположните, следователно предимно на самото трагично и комичното”. “Това е смесване, в което двата елемента се различават определено, и то така, че поетът се оказва майстор еднакво в двете, както Шекспир, който концентрира драматичната сила в двата полюса. Потресаващият Шекспир е както във Фалстаф, така и в Макбет.” Явна е възхитата на “философа на романтизма” пред драматургията на английския ренесансов бард, когото той обявява за “най-великия създател на характери”: ”Той познава най-висшата красота само като отделен характер. Той не е могъл да подчини на нея всичко, тъй като като поет на новото време, който схваща вечното не в ограниченото, а в неограниченото, е твърде широкообхватен в своята универсалност…В неговите произведения елементите на човешката природа от най-висшите до по-нисшите са разпръснати: той познава всичко, всяка страст, всяка душа, младостта и старостта, царя и пастира.”
В раздела озаглавен “За модерната драматическа поезия” Шелинг пише: “Шекспир не представя никога нито един идеален, нито един конвенционален, а винаги действителния свят. У него идеалното почива върху строежа на произведенията му. Той се пренася с лекота във всяка националност и във всяко време, сякаш те са негови, т.е. той ги рисува в цялост, без да се грижи за по-малко значителните черти.” Немският философ възприема драматургията на великия англичанин като “връхна точка на романтичното изкуство на драмата” и ,след като го упреква за “варварщината” му, провъзгласява, че Шекпир е не само велик, а б о ж е с т в е н. / Шелинг, Философия на изкуството, стр.399 - 406/.
Немският философ Шелинг става известен сред романтиците в Западна Европа най-вече с учредяването на тъждеството между духа и природата, с произтичащата от него мистична нагласа у човека за Природата като творение на единосъщия Абсолют. Той е почитан от тях заради допускането му, че естетическата интуиция е дар от Абсолюта само за ограничен кръг избранници. Според Ерика Лазарова “Шелинговата философска система представлява оригинален опит за изглаждане на романтичната космология, където самият бог се тълкува пантеистично, като принцип на развитие и художествено формиране на универсума. Във вселенски мащаб бог се проявява като всеобщо единство /das All-Eine/. Оттук следва всеобщата разумност на вселената. Различните нива на одушевеност са съответнво и различни нива на разумност. В творчеството човекът - върхът на еволюционното развитие, се издига до божественото съвършенство…”/стр.48/.
