Ярост и отчаяние не са загрозявали никоя от творбите на древните художници. Смея да твърдя, че не са изобразили никога нито една фурия. Те смекчавали гнева в строгост. У поета гневният Юпитер бил този, който мятал светкавицата; у художника Юпитер е само строг...
И ето че приложим ли към Лаокоон изложеното по-горе, става ясна причината, която търся. Скулптурът се е домотвал до върховната красота при дадените обстоятелства на телесна болка. Последната, при нейната обезобразяваща сила, е била в дисхармония с красотата. Затова се е налагало да я намали. Трябвало е да смекчи вика в стон; не защото викът издава неблагородна душа, а защото отвратително би разкривил лицето. Представете си Лаокоон със зинали уста и отсъдете сами...
...Преди всичко поетът не е принуден да съсредоточи картината си в един-единствен момент.Ако иска той взема всяко действие в неговото начало и го довежда – през всички възможни измерения – до завършека му. Всяко от тези измерения, което би струвало на художника цяла специална творба, струва на поета една-единствена черта...Впрочем ако би било наистина неприлично за един човек да вика от силна болка, то какво може да му навреди това малко преходно неприличие в нашите очи, щом като с другите си добродетели вече ни е спечелил? Вергиливият Лаокоон вика, но този викащ Лаокоон е същият, когото вече познаваме и обичаме като най-предвидливият патриот и най-сърдечният баща. Ние отнасяме неговото викане не към характера му, а изключително към непоносимото му страдание. Само това чуваме в неговия вик; и само с този вик
поетът е смогнал да ни представи нагледно страданията на Лаокоон...
...Ако е вярно, че живопистта употребява в подражанията си средства или знаци, напълно различни от тези на поезията, а именно: живопистта – тела и багри в пространството, а поезията – членоразделни звукове във времето; ако е безспорно, че знаците трябва да имат подходящо отношение към онова, което означават, то от това следва, че знаци, разположени един до друг, могат да означават само предмети, които действително съществуват едни до други; а пък знаци, следващи един подир друг, могат да означават само предмети или части от тези предмети, които следват един подир друг.
Предмети и части от тези предмети, които съществуват едни до други, се наричат тела. Следователно телата със своите видими свойства са същинските предмети на живопистта.
Премети и части от предмети, които следват един подир други, се наричат действия. Следователно, действията са същинския предмет на поезията.
В своите коекзистентни, съвместно съществуващи композиции,живопистта може да използува само един-единствен момент от действието и затова трябва да избере най-характерния, най-плодовития, който в най-висока степен загатва предходните и следващите моменти.
Също така и поезията може да използува своите сукцесивни, последователни, подражания само едно-единствено свойство на телата и затова трябва да избере онова, което възбужда най-сетивната представа за тялото от оная страна, която й е нужна...
Превод на КОНСТАНТИН ГЪЛЪБОВ
