...От момента, когато имаме основание да вярваме, че детинската простота е същевременно и детска, че следователно нейн извор е не липса на разсъдък, не неспособност, а една по-висша /практическа/ сила, едно сърце, изпълнено с невинност и истина, което от вътрешно величие е презряло помощта на изкуството, от този момент разсъдъкът престава да тържествува и присмехът над простоватостта преминава във възхищение от простотата...
...Всеки истински гений трябва да е наивен, или той не е гений. Единствено наивността го прави гений и онова, което той е в интелектуалната и естетическата област, той не може да отрече в моралната област. Незапознат с правилата, патериците на слабостта и пазачите на извратеността, ръководен само от природата или инстинкта, своя ангел пазител, той минава спокойно и уверено през всички примки на фалшивия вкус, в които негениалният човек неизбежно се заплита, ако не е така умен да ги избегне отдалече. Само на гения е дадено да се чувства все още у дома си и извън пределите на познатото и да разширява природата, без да излиза извън нея...
...Геният трябва а разрешава най-обърканите задачи с непретенциозна простота и лекота; яйцето на Колумб важи за всяко гениално решение. Той се легитимира като гений единствено с това, че тържествува чрез простота над сложното изкуство. Той не постъпва според познатите принципи, а според хрумвания и чувства; но хрумванията му са внушения Божи /всичко, което здравата природа върши, е божествено/, чувствата му са закони за всички времена и за всички поколения.
Детският характер, който намира отпечатък в произведенията на гения, се проявява и в неговия частен живот и нрави. Той е свенлив, защото природата е винаги такава; но не е благоприличен, тъй като само покварата е благоприлична. Той е умен, защото природата никога не може да бъде друга; но не е хитър, защото такова може да бъде само изкуството...
...На другия пол природата е отредила в наивния характер най-висшето му съвършенство. Женското желание да се хареса не се бори за нищо така много, както да си придаде вид на наивност; достатъчно доказателство за това е, ако иначе нямахме и друго, че най-голямата сила на този пол се дължи на това качество. Но тъй като господстващите принципи при женското възпитание са във вечен конфликт с този характер, то за жената е също така трудно в морално отношение, както за мъжа в интелектуално отношение, да запази онзи прекрасен дар на природата заедно с предимствата на доброто възпитание; и жената, която съчетава тази наивност на нравите с умело държане в обществото, заслужава също така високо уважение, както ученият, който свързва гениална свобода на мисълта с цялата строгост на школата.
...От момента, когато започнем да изпитваме бедствията на културата, ние болезнено копнеем да се върнем обратно и в далечната чужбина на изкуството, чуваме затрогващия глас на майката. Докато сме били само деца на природата, ниеу сме били щастливи и съвършени; ние сме се освободили и сме загубили и едното, и другото. Оттук произлиза двоен и твърде различен копнеж към природата, копнеж към нейното щастие, копнеж към нейното съвършенство. Загубата на първото оплаква само сетивният човек; за загубата на второто може да тъжи само моралният.
...Следователно не се оплаквай от трудността на живота, от неравеннството в условията, от гнета на отношенията, от несигурността на притежанието, от неблагодарност, подтисничество, преследване; ти трябва да се подложиш със свободна резигнация на всички злини на културата, трябва да ги уважаваш като природни условия на единствено доброто; ти трябва да се оплакваш само от злото в тях, но не със безсилни сълзи. Грижи се по-скоро сред онези порочни отношения самият ти да постъпваш чисто, сред онова робство – свободно, сред онази капризна смяна – неизменно, сред онази анархия – законосъобразно. Не се плъши от объркването извън теб, а от объркването в теб; стреми се към единство, но не го търси в еднообразието; стреми се към покой, но чрез равновесие, не чрез застой в дейността си...
...Но след като си се утешил за изгубеното щастие на природата, остави съвършенството й да служи за образец на сърцето ти. Когато излезеш от своя изкуствен кръг и пристъпиш към нея, когато тя застане пред теб във голямото си спокойствие, в наивната си красота, в детската си невинност и простота – тогава се спри при този образ, отдай се на това чувство, то е достойно за твоята най-великолепна човешка същност. Нека вече не ти идва наум да искаш да се смениш с нея, а я поеми в себе си и се стреми да съчетаеш нейното безкрайно предимство с твоята собствена безкрайна привилегия и от двете да създадеш божественото. Нека тя да те обгражда като прелестна идилия, в която ти самият все наново ще намираш себе си далеч от заблужденията на изкуството, при която ще събираш смелост и нова вяра за набег и наново ще запалваш пламъка на идеала в сърцето си, който така лесно гасне в бурите на живота...
...Древнвият грък е наистина във висша степен точен, верен, обстоятелствен в описанието на природата, но все пак не повече и с не по-голямо сърдечно участие, отколкото е и в описанието на някое облекло, щит, въоръжение, домашно сечиво или на който и да е друг човешки продукт. В любовта си към обекта той, изглежда, не прави разлика между онова, което съществува чрез самото себе си, и това, което е творение на изкуството и на човешката воля. Природата изглежда да интересува повече неговия ум и жаждата му за знание, отколкото моралното му чувство; той не е привързан към нея задушевно, сантиментално, със сладостна болка, както ние, по-новите..
...Твърде различно бе у древните гърци. При тях културата не се бе изродила дотолкова, че природата да бъде изоставена заради нея. Цялото устройство на техния обществен живот бе изградено върху чувства, не върху изкуствена конструкция; самото им учение за боговете бе откровение за едно наивно чувство, рожба на радостна способност за въображение, не на мъдруващия разум, както църковната вяра на по-новите нации; и тъй като гъркът не бе изгубил природата в човешката природа, той и не можеше да бъде изненадан от нея извън човека и да има толкова належаща нужда от предмети, в които отново да я намери. Единен със самия себе си и щастлиив в чувството за своята човешка природа, той е трябвало да спре при нея като при свое максимално постижение и са се старае да приближи всичко друго до нея, докато ние, разединени със самите себе си и нещастни в нашия опит от човечеството, нямаме друг по-належащ интерес от този да избягаме от него и да отвърнем погледа си от една така несполучлива форма...
..Поетът на един наивен и одухотворен свят на младостта, както и онзи поет, който в епохи на изкуствена култура най-вече се приближава до него, е строг и недостъпен, както непорочната Диана в своите гори, недоверчив, той бяга от сърцето, което го търси, от желанието, което иска да го обгърне. Сухата правдивост, с която се отнася към предмета, нерядко изглежда като нечувствителност. Обектът го владее изцяло, сърцето му не лежи, както някой лош метал, веднага под повърхността, а, както златото, иска да го потърсиш надълбоко. Той стои зад произведението си, както божеството зад вселената; той е произведението и произведението е той; трябва да не сме вече достойни за това произведение или да не можем да го овладеем, или да сме му се наситили, за да питаме за него самия.
Такъв е например Омир сред древните и Шекспир сред по-новите: две крайно различни натури, разделени от неизмеримото отстояние на епохите, но напълно еднакви тъкмо в тази черта на характера. Когато в твърде ранна възраст за пръв път се запознах с Шекспир, възмути ме неговата студенина, неговата нечувствителност, която му позволяваше да се шегува сред най-възвишения патос, да смущава най-сърцераздирателните сцени в “Хамлет”, в “Крал Лир”, в “Макбет” и т.н. чрез един шут, която ту го задържаше там, откъдето моето чувство бързаше да се отдалечи, ту хладнокръвно го изтръгваше оттам, където сърцето така охотно би се застояло...
...Същото ми се случи и с Омир, с когото се запознах в още по-късен период. Спомням си сега за забележителното място в шеста песен на “Илиада”, където Главк и Диомед се срещат в битката и тъй като се познават като приятели, свързани чрез гостоприемство, си разменят подаръци...
...Поетът, казах, е или природа, или ще я търси. В единия случай имаме наивния поет, в другия – сантименталния.
Поетичният дух е безсмъртен и не може да се изгуби в човечеството; той не може да изчезне по друг начин освен едновременно с човечеството и със заложбата за човечност. Защото ако човекът чрез свободата на своята фантазия и на своя разсъдък се отдалечи от простотата, истината и необходимостта на природата, то все пак пътят към нея не само му е винаги открит, а и един силен неизкореним подтик, моралният, го тласка непрестанно обратно към нея и тъкмо с този подтик поетическата способност стои в най-тясно родство. Следователно тази способност не се губи заедно с природната простота, а само действува в друга посока...
...Древните ни вълнуват чрез природа, чрез сетивна истина, чрез живо присъствие; модерните ни вълнуват чрез идеи.
...Древният поет, бих желал така да се изразя, дължи силата си на изкуството на ограничението; модерният – на изкуството на безкрайното.
...Едно произведение, създадено за окото, намира съвършенството си само в ограничението; произведение, предназначено за способността за въображение,у може да постигне съвършенството също и чрез неограниченото. Поради това превъзходството на по-новия художник в сферата на идеите малко му помага при пластични произведения; тук той е принуден най-точно да определи в пространството образа на своята способност за въображение и следователно да се мери с древния художник тъкмо в онова качество, в което този безспорно го превъзхожда...
....Тъй като наивният поет следва само простата природа и простото чувство и се ограничава само до подражание на действителността, той може да се отнася към своя предмет по един-единствен начин и пред вид на това той няма избор при разработката...
Съвсем другояче е при сантименталния поет. Той разсъждава върху впечатлението, което предметите правят върху него, и вълнението, в което той самият изпада и което предава на нас, се основава върху този размисъл. Предметът е отнесен тук до една идея и само върху това отношение почива поетичната му сила...Тъй като тук значи се явяват повече принципи, то е важно кой от двата ще надделее в чувството на поета и в неговото изображение и поради това е възможно различие в обработката. Защото сега възниква въпросът, дали той ще остане повече при действителността, или повече при идеала – дали ще иска да изобрази онази като предмет, който отблъсква, или идеала като предмет, който привлича. Изображението му значи ще бъде или сатирично, или...елегично; всеки сантиментален поет ще се придържа към един от тези два вида чувстване...
... Красивата задача на комедията е да създава и подхранва тази свобода на духа у нас, така както трагедията е определена да помогне да се възстанови по естетически път свободата на духа, когато тя насилствено е прекъсната от един афект....Трагикът трябва да се пази от спокойното разсъждение и винаги да заинтересова сърцето; комикът трябва да се пази от патоса и винаги да забавлява разсъдъка...Целта на комедията е еднаква с най-висшето, за което човек има да се бори, а именно да бъде свободен от страсти, да гледа винаги ясно, винаги спокойно около себе си и в себе си, да открива навсякъде повече случайност, отколкото съдба и повече да се смее над безсмислици, отколкото да се ядосва или да плаче над зли прояви...
