ХI

Чрез въображението на друг един гений проникваме в бездната. Това е Данте, който изгражда епическата си поема от призраци. Той изравя вътрешностите на земята и настанява в разкрилата се ужасяваща паст Сатаната. После издига грамадата на Чистилището, стигаща чак до небето. Там, където свършва всичко, Данте поставя началото. Той прониква отвъд човешкия живот. Отвъд, но не извън. Странна фраза, в която въпреки всичко няма никакво противоречие, тъй като душата е продължение на човека в Безкрая. Данте навива и извива мрака и светлината в чудовищна по размери спирала. В началото тя води надолу, после се изкачва нагоре. Невиждана архитектура. На прага се появява светата мъглявина. Пред входа е проснат напреко трупът на надеждата. Единственото, което може да се види отвъд, е непрогледна тъмнина. Безкрайната мъка неразбираемо стене сред невидимите селения. Човек се надвесва над тази поема-бездна и се пита: "Дали не е кратер на вулкан?" От нея се чува пукот; стиховете, които се раждат там, са къси и мъртвобледни като серните пари, които се носят над пукнатините на вулкан; отначало се появяват изпарения, след това зли духове; белотата им проговаря и едва тогава се разбира, че вулканът, който едва-едва се вижда, е всъщност адът. Той е твърде различен от познатата на човека среда. Озоваваме се в непозната бездна. В тази поема неизмеримото, смесено с измеримото, се подчинява на законите му както при срутванията след пожари, когато димът, увлечен от отломъците, се извива и свлича заедно с тях, сякаш е окован в дървеното скеле и зазидан от камъните; така се появяват необичайни ефекти; идеите като че ли страдат и изтърпяват наказанието си вътре в хората. Идеята, твърде сходна с човека, изстрадва някакво изкупление и се превръща в призрачно същество - форма, изпълнена с мрак, неосезаема, но не невидима; привидност, в която остава известно количество реалност, достатъчно, за да може възмездието да се стовари върху нея; грехът, в абстрактния си вид, запазва човешки облик. Не само злосторникът, но и злото проливат сълзи сред този апокалипсис. Всички възможни злодеяния изпадат в отчаяние вътре в него. Одухотворяването на мъката придава на поемата могъщо въздействуващ моралнопоучителен смисъл. Достигнал до дъното на ада, Данте си пробива път и се издига от отвъдната страна в Безкрая. Като се издига, той се превръща в безплътно същество и мисълта съблича тялото си, така както човек захвърля одеждата си, изоставя Вергилий и поема заедно с Беатриче из рая. Негов водач из ада е поетът, из рая негов водач е поезията. Епопеята продължава, разраства се, става по-възвишена; но човекът вече не я разбира. "Чистилище" и "Рай" са не по-малко изключителни от Геената, но колкото по-нависоко се изкачва човек, толкова по-слаб става интересът му към тях. Ако в ада се е чувствувал част от него, на небето вече не е същото. Човек не може да се разпознае сред ангелите. Човешкото зрение е непригодено за толкова ярка светлина; когато в поемата започне да се възпява щастието, тя започва да ни отегчава. Това е донякъде историята на всички щастливи хора. Да се свързват в съюз душите или да се допуснат да влязат в рая, е добро дело, но драмата трябва да се търси някъде другаде. В края на краищата какво значение има за Данте, че вие вече не го следвате? Той си продължава напред и без вас, уверено напредва сам като лъва. Творбата е чудо. Какъв велик философ е този създател на видения! Колко мъдър е този безумец! За Монтескьо Данте е съвършеният законодател. При степенуването на наказанията в "Духът на законите" 46 той възприема класификацията на греховете, направена в "Божествена комедия". Данте представя Рим на папите по начина, по който Ювенал представя Рим на Цезарите. Но Данте е по-опасен като съдия от Ювенал. Ювенал шиба с кожени ремъци, Данте бичува с пламъци; Ювенал осъжда, Данте проклина. Горко на онзи от живите, върху когото се съсредоточи непоносимата светлина на необикновено острия поглед на скиталеца Данте.

ХII

 Друг гений, Рабле, представя Галия, а който дори само спомене Галия, напомня едновременно за Гърция, защото атическата сол и галският смях имат, общо взето, еднакъв вкус, и ако някой град в Галия наподобява Пирея, макар и без постройките й, това е Рапе. Аристофан преувеличава непрекъснато, но той е злонамерен, докато Рабле е добродушен. Рабле би станал застъпник на мъдрия Сократ. В разреда на висшите гении Рабле се появява в епохата след Данте, след строгото лице идва ред на ухилената физиономия. Рабле напомня величествена маска от античната комедия, откъртила се от гръцкия проскенион, бронзова отливка, превърнала се в плът, в живо човешко лице, но запазила огромните си размери и озовала се пред нас, за да ни разсмива, да ни се надсмива и да се смее заедно с нас. Данте и Рабле са възпитаници, подобно на корделиерите както Волтер, който по-късно продължава образованието си при йезуитите. 47 Данте олицетворява скръбта, Рабле - пародията, Волтер - иронията. И тримата са възпитани от църквата срещу църквата. Всеки гений изобретява или открива нещо ново. Откритието на Рабле е коремът. Червата в корема на човек представляват дълга змия. Тя изкушава, предателства и наказва. Човекът, единен като дух, но противоречив като човек, притежава три опорни точки, необходими му през земния живот - мозък, сърце и корем. Всяка от тези точки е благословена с велико предназначение, което й е предопределено. Мозъкът излъчва мисълта, сърцето - любовта, коремът - бащинският и майчинският инстинкт. Коремът може да причинява трагедии. Feri ventrem 48, казва Агрипина. Когато заплашват Катерина Сфорца 49, че ще убият децата й, взети като заложници, тя разголва корема си до пъпа, изправена върху защитните стени на крепостта Римини, и се провиква към неприятелите: "Ето го, с него ще създам други!" При един от епичните сблъсъци из улиците на Париж жена от народа застава на барикадата, повдига полата си, показва на войниците голия си корем и изкрещява: "Убивайте майките си!" Войниците надупчват корема й с куршуми. Коремът е способен на героични подвизи и все пак единствено той поражда разврата в живота и комедията в изкуството. Под главата е подслонено сърцето, под корема - фалосът. Като център на тялото коремът носи удовлетворение и опасности за хората; в него се разполагат апетитът, засищането и разлагането. Предаността и нежността, които ни вдъхновяват, минали през него, се оказват подвластни на смъртта; замества ги егоизмът. Вътрешностите много лесно се превръщат в черва. Тъжно е, като си представим, че химнът може да се превърне в пиянска песен, а строфата да се изроди във волнодумно четиристишие. Причината за това е животното, затаяващо се в човека. Коремът е всъщност животното у човека. Неговият закон е, изглежда, грехопадението. Сред образците на чувствена поезия най-високо ценена е "Песен на песните", а най-ниско - волнодумната груба шега. Силен е коремът, превърнат в бог, Вителий 50 е коремът-император, а свинята - коремът-животно. Един от предизвикващите ужас Птолемеи има за прозвище Корема, Physcon 51. За човешкия род коремът е страшна тежест и тя постоянно нарушава равновесието между душата и тялото. Коремът изпълва историята със събития. Той е отговорен за почти всички престъпления. Той е мях, пълен с пороци, именно той издига на власт с алчността си султана, с пиянството си царя. Точно той насочва Тарквиний към леглото на Лукреция; подтиква Сената, очакващ Брен, да разисква върху соса на калкана и заслепява Югурта 52. Именно той дава съвет на разорения развратник Цезар да премине Рубикон 53. "Премини Рубикон, така ще платиш дълговете си! Премини Рубикон, така ще привлечеш жените към себе си! Ех, какви хубави пирове ще има след това! И римските воини навлизат в Рим с вика: Urbani, claudite uxores; moecum calvum adducimus." 54 Гладът развращава интелекта. Сладострастието обезсилва волята. В началото, както винаги, се проявява известно благородство. Започва се с оргията. Не е все едно и също да си пийнеш и да се напиеш. След време оргията се изражда в отблъскващо плюскане. На мястото на Соломон се настанява Рампоно 55. Човекът се превръща в бъчва. Вътрешният потоп от объркани мисли залива изцяло мисълта. Удавеното съзнание няма вече възможност да охранява впиянчената душа. Следва пълно затъпяване. Това вече не може да се нарече цинизъм, а пустота и оскотяване. Диоген изпада в несвяст, остава само бъчвата. Човек започва като Алкивиад и завършва като Трималхион.56  Всичко е завършено. Няма вече нищо, нито достойнство, нито свян, нито чест, нито доблест, нито ум; единствено груба животинска наслада и откровено безчестие. Мисълта се превръща в удовлетворяване на инстинктите; задоволяването на плътта поглъща всичко; не остава нищо от великото гордо създание, изпълнено с възвишени пориви; извиняваме се за написаното, но коремът изяжда човека. Това е крайното падение и до него достигат всички общества, когато изчезне идеалът. То минава за благоденствие и някои го назовават "закръгляне". Понякога и философите допринасят безразсъдно за това падение, влагайки в ученията си материализма, който присъствува в съзнанието на хората. Принизяването на човека до човека-звяр е голямо нещастие. Първото поражение е безчестието, което може да се види навсякъде по върховете на обществото: продажният съдия, търгуващият с църковни длъжности духовник, наемният убиец. Законите, нравите и вярванията се превръщат във вонящо бунище. Totus homo fit excrementum. 57 През шестнадесети век всички институции стигат до подобна степен на падение; Рабле се заема да опише това положение; отразява го обективно, обобщава наблюденията си върху "корема", който всъщност е светът. Цивилизацията представлява вече едно огромно тяло, науката се занимава само с материята, религията нашишкавява, феодалното общество храносмила лениво, кралската власт се угоява; какво представлява Хенри VIII? Един търбух. Рим прилича на преяла дебела старица; здраве ли е това или болест? Въпросът остава. Рабле, лекар и духовник, опипва пулса на папската власт. Може би е затлъстяване, а може би водянка! Поклаща глава и започва да се кикоти. Дали защото е усетил живот? Не, по-скоро е почувствувал, че това е смърт. Папската държава действително издъхва. Докато Лутер провежда реформи, Рабле бичува монасите, епископите и папата; смях, примесен с хрипове. Шутовското звънче ечи като погребална камбана. Хубава работа, каква стана тя! Помислихме, че е весел пир, а то било агония; по хълцанията човек може да се заблуди. Нека все пак се посмеем. Смъртта е на трапезата. Последната капка вдига тост за последното издихание. Една весела агония - възхитително. Дебелото черво става крал. Целият стар свят пирува и се пръска от преяждане. Така Рабле издига на трона династия от търбуси - Грангузие, Пантагрюел и Гаргантюа. Рабле се превръща в Есхил, когато описва яденето; това е нещо велико, ако си представим, че яденето е всъщност поглъщане. Лакомникът прилича на бездната. И така, господа, яжте, пийте и мрете. Животът е песен, чийто рефрен е смъртта. Някои прокопават под развратния човешки род ужасяващи тъмници; ако говорим за подземия, Рабле предпочита избите. Данте натъпква хората в ада, Рабле ги натъпква в една голяма бъчва. Неговата книга е всъщност точно това. Седемте кръга на Алигиери 58 опасват и пристягат тази чудовищна каца. Погледнете вътре в нея, ще ги съзрете отново. У Рабле те се назовават: Мързел, Горделивост, Завист, Скъперничество, Избухливост, Похотливост и Лакомия; и така вие изведнъж се озовавате заедно с този присмехулник. Но къде? В църквата. Сред седемте гряха, проповядвани от кюрето. Рабле също е проповедник; добре проведеното поправяне на греховете започва от самия него; и тъй, най-напред трябва да се удари духовенството. Ето какво е свой човек! Папската курия умира от стомашно разстройство, Рабле създава фарс в нейна чест. Фарс на титан. Веселието на Пантагрюел е не по-малко величествено от веселието на Юпитер. Застават уста срещу уста; устата на краля и устата на владиката ядат; устата на Рабле се смее. Всеки, който е чел Рабле, запазва винаги в паметта си това съвсем сериозно състезание; маската на Комедията следи неотлъчно маската на Теокрацията.

ХIII

Друг гений, Сервантес, дообогатява епичното звучене на присмеха. Защото, както вече каза през 1827 година в предговора на "Кромуел" пишещият тези редове, между Средновековието и модерните времена, след епохата на феодално варварство и като че ли за да го завършат, се разполагат "двама Омировци", майстори на смеха, Рабле и Сервантес. Да се пресъздава страха чрез смеха не е най-малката жестокост. Именно това правят Рабле и Сервантес; и все пак унищожителният присмех на Сервантес няма нищо общо с отривистия смях на Рабле. Подир жизнерадостното веселие на духовника идва ведрото настроение на благородника. Caballeros 59, аз съм сеньор Мигел Сервантес де Сааведра, поет, възпяващ шпагата, за което доказателство е, че съм еднорък. У Сервантес няма спонтанно бликащо веселие, а по-скоро изтънчен цинизъм. Този присмехулник е проницателен, язвителен, вежлив, предпазлив, почти галантен, излагащ се понякога на риска да се обезцени с прекалената деликатност на упреците си, спасяващ се благодарение на дълбокия си поетически усет за ренесансовото обновление. Изяществото не успява да се изроди във всеопрощаваща любезност. Както Жан Гужон, Жермен Пилон и Приматичо 60, Сервантес живее с измислиците си. Във въображението му неочаквано се раждат величествени образи. Прибавете към това смайваща интуиция за съкровените духовни явления и неизчерпаемо богата с прозрения философия, която сякаш се ориентира по нова изчерпателна карта на човешкото сърце. Сервантес прониква вътре в човека. Неговата философия се съчетава с усет за комичното и невероятното. Това поражда внезапността, която във всеки миг се проявява в персонажа, действието и стила му, прекрасното приключение на неочакваното. Законът на великите творби е действуващите лица да остават в неизменно съгласие със самите себе си, фактите и идеите да се въртят като вихър около тях, водещата идея да се обновява постоянно, поривът на светкавичните прозрения да напира непрекъснато. Сервантес упорито отстоява някаква идея, утвърждава някаква теза и създава една общественополезна книга. Поетите воюват в защита на ума. Но къде се обучават за такава битка? В самата битка. Ювенал е войнствено настроен трибун; Сервантес воюва при Лепанто, Данте - край Кампалбино, Есхил - край Саламин 61. След тези битки те преминават през други изпитания. Есхил, Ювенал и Данте са прогонени в изгнание, Сервантес отива в затвора. Така им се полага, след като са отслужили дълга си към отечеството. Като поет Сервантес разполага с трите най-висши дарби: творческа мощ, която създава образци и изпълва с кръв и плът идеите; откривателски импулс, който сблъсква страсти и събития, осветлява съдбата на човека и създава драмата; въображение, което като слънце откроява навред светлосенките, придава релефност и дарява с живот. Наблюдателността, тъй като се придобива и следователно е по-скоро качество, отколкото дарба, влиза в творческата мощ. Ако скъперникът не е бил наблюдаван, не би съществувал Арпагон 62. Благодарение на Сервантес в литературата решително навлиза нов, предугаден от Рабле, персонаж - здравият смисъл. Той е загатнат у Панюрг, но се разкрива напълно у Санчо Панса. При Плавт се явява като Силен 63 и може да каже като него: "Аз съм бог, възседнал магаре." Мъдростта се проявява веднага, разумът - твърде късно; странна е историята на човешкия ум. Нима има нещо по-мъдро и по-неразумно от религиите? Нравствените им напътствия са правдиви, догмите им са лъжливи. Мъдростта е заложена у Омир и у Йов; разумът, такъв какъвто трябва да бъде, за да победи предразсъдъците, т. е. усъвършенствуван и въоръжен за битка, се долавя едва у Волтер. Здравият смисъл не е нито мъдрост, нито разум; в него се съдържа малко от едното и малко от другото, плюс известно количество егоизъм. Сервантес го възкачва на коня на невежеството и за да го осмее докрай, принуждава героизмът да язди умората. Така той показва едно след друго, едно до друго двете лица на човека и без да проявява милост нито към възвишеното, нито към гротескното, ги пародира. Митичният крилат кон се превръща в Росинант. След героя на кон Сервантес оставя да крета героя на магаре. В битката влиза Ентусиазмът, след него припка Иронията. Възвишените подвизи на Дон Кихот, устремните му атаки с насочено напред копие се оценяват от магарето, добре запознато с мелниците. Сервантес е толкова добър майстор на нововъведенията, че постига пълно единство между човека и четириногото, отлива ги в една статуя. Многознайкото и любителят на приключения се срастват с отговарящото на характера им животно, което са възседнали, така че хората не биха могли да свалят нито Дон Кихот от коня му, нито Санчо Панса от магарето му. Както Данте, Сервантес си има свой идеал; понеже той е неосъществим, бива осмян. Беатриче се превръща в Дулцинея. Присмехът над идеала би могъл да се възприеме като недостатък у Сервантес; този недостатък се оказва привиден и ако внимателно се вгледате, ще откриете, че изпод присмеха се появяват сълзи; в действителност за Сервантес Дон Кихот е това, което е Алцест 64 за Молиер. Книгите от шестнадесети век трябва да се четат по особен начин. Поради надвисналите над свободата на мисълта заплахи в почти всички книги от онова време се съхранява някаква тайна, чиято врата е заключена, а ключът е често изгубен; у Рабле непрекъснато се явява някакъв намек, у Сервантес - някоя реплика, изпусната за читателя, у Макиавели - две или може би три скрити значения. Както и да разсъждаваме, здравомислието е великото постижение на Сервантес; здравият разум не е добродетел, а буден поглед; той би вдъхнал кураж на Темистокъл и разубедил Аристид 65; Леонидас и Регул 66 явно не са притежавали здрав разум; пред заплахата от егоистичните и хищни монархии, въвличащи нещастните народи във войни, заради личните интереси на владетеля, причиняващи обезглавяването на цели семейства, разплакващи майките и подтикващи мъжете да се избиват помежду си с всички онези велеречия като войнска чест, бойна слава, съблюдаване на заповедите и т. н., и т. н., здравият разум се възправя като възхитителен герой, който се появява изневиделица и настоятелно предупреждава човешкия род: "Хора, мислете за кожите си!"

ХIV

 С какво бих сравнил следващия гений, Шекспир? Човек би отговорил без особено колебание: със Земята. Лукреций е сферата, Шекспир е земното кълбо. В земното кълбо има повече и по-малко, отколкото в сферата. В сферата се съдържа Цялото; върху земното кълбо е Човекът. В единия случай загадката е отвън, в другия е вътре. Лукреций е вселенското битие; Шекспир е човешкото съществуване. Затова у Лукреций има толкова неяснота, а у Шекспир такова оживление. Пространството, синевата, както казват немците, естествено, не са забранени за Шекспир. Земята вижда и обикаля небето; познава и двете му лица, тъмнината и лазура, съмнението и надеждата. Животът идва от смъртта и се връща в смъртта. Целият живот е загадка, своеобразен, изпълнен промеждутък с тайни между раждането и предсмъртната агония, между отварящите се и склопяващите се очи. Шекспир е обзет от безпокойство пред тази загадка. Лукреций съществува; Шекспир живее. У Шекспир птиците пеят, храстите се раззеленяват, сърцата обичат, душите страдат, облакът се рее, горещината сменя студа, пада нощта, времето минава, горите и тълпите говорят, витае вечният сън. Живителният сок и кръвта, всички форми на многоликото битие, делата и идеите, човекът и човечността, живите твари и животът, самотните съществувания, градовете, религиите, диамантите, бисерите, отпадъците, разлагащите се трупове, приливът и отливът на живота, стъпките на идващите и отиващите си хора, всичко това обсебва Шекспир и населява Шекспир. Този гений въплъщава земята и мъртвите се раждат от него. Някои зловещи страни от гения на Шекспир са обитавани от призраци. Шекспир е брат на Данте. Единият допълва другия. Данте въплъщава всичко свръхестествено, Шекспир въплъщава цялата природа; макар че тези две области, природата и свръхестественото, на нас, хората, ни се струват толкова разнородни в плана на абсолютното, те представляват неразривно единство. При все това, че са много различни, Данте и Шекспир се засичат в крайностите и се сливат в основното. У Данте откриваме човека, у Шекспир се срещаме с призраци. Човешкият череп преминава от ръцете на Данте в ръцете на Шекспир; Уголино го гложди, Хамлет го разпитва 67. Вторият извлича от главата на мъртвеца може би по-дълбок смисъл и по-възвишена поука, отколкото първият. Шекспир я разтърсва и от нея се разрояват звезди. Островът на Просперо, Арденската гора, кралският двор в Елсинор 68 са не по-слабо осветлени от седемте кръга на Чистилището на Данте от неясното озарение на хипотезите.  Съмненията, неясните видения, полуистините се открояват както у единия, така и у другия. Шекспир, подобно на Данте, открехва вратата към неясния хоризонт на предположението. У единия, както и у другия възможното представлява отворен към реалността прозорец в съновидението. Що се отнася до реалността, повтаряме, Шекспир я надраства и излиза извън нея; навсякъде в творбите му плътта има свой живот; Шекспир живее с вълнението, с инстинкта, със стремежа към истината, с точния акцент вътре в цялото човешко множество, сред неговата гълчава. Поезията му изразява самия него и едновременно - самите вас. Подобно на Омир, Шекспир е основата на всичко.

Връщащи се към изначалното гении, това е определението, което им подхожда; те се проявяват в кризисните, решителни за човечеството моменти; обобщават фазите и завършват революциите. В развоя на цивилизациите Омир бележи края на Азия и началото на Европа; Шекспир бележи края на Средновековието; Рабле и Сервантес също се явяват в края на Средновековието; но те са поети, отричащи чрез смеха, които отразяват края му пристрастно; геният на Шекспир е всеобхватен. Подобно на Омир, Шекспир е завършващ цикъла човек. Тези двама гении, Омир и Шекспир, затварят крилата на портата, която води към варварството, към Античността и към готиката. Такава е била мисията им и те я изпълняват; такава е била задачата им и те я разрешават. Третата велика криза в живота на човечеството е Френската революция; тя е втората порта, зад която е затворено варварството, т. е. монархията. През деветнадесети век хората все още чуват скърцането от затварянето й. Поради тази причина поезията, драмата и изкуството през настоящата епоха са еднакво независими от Омир и Шекспир.

ХV

В представите на всеки мечтател гениите властвуват като всемогъщи повелители в царството на идеала.

Към идивидуалните творби, завещани ни от тези хора, се прибавят и всеобхватните народни творения - Ведите, Рамаяна, Махабхарата, Еда, Нибелунгите, Хелденбух, Романсеро 69. Някои от тези произведения са боговдъхновени, жречески по замисъл. В тях се усеща съучастието на неведоми сили. Поемите, създадени в Индия например, съдържат зловещото разнообразие, присъщо на възможното, сънувано в умопомрачение и разказано като мечтание. Тези творби изглеждат изградени с усилията на същества, които са необичайни за днешните ни представи. Ужасът, изпълващ легендите, прониква в епическите поеми. "Тези книги не са съчинени от един човек", гласи надписът, открит край Аш-Нагар 70. В тях се реят джинове, витаят, обхванати от унес, многокрили магьосници, в междуредията на тези текстове се появяват изписани от невидими ръце думи, полудяволи се притичват на помощ на полубогове; авторите се съветват със слона, който в Индия се назовава Мъдреца. Това именно внася в поемите величието, което обикновено предизвиква страх. В тях се разкриват великите загадки на битието. Изпълнени са с непознатата Азия. Възходите в тях напомнят божествените, уродливи очертания на хаоса. Поемите се издигат над хоризонта като подобен на Хималаите масив. Отдалечеността от нас на нравите, вярванията, идеите, събитията и героите ги прави невероятни. Човек чете тези поеми, поклащайки глава от почуда, предизвикана от огромното разстояние между света на книгата и читателя. Свещените писания на Азия очевидно са били по-трудни откъм изложение и навързване от нашите. Разглеждането им като единно цяло е невъзможно. Подобно на нашите проповедници браманите напразно се опитват да зачеркват и добавят по нещо, идеите на Зороастър и на Изед Серох си остават заложени в него. Есшем от маздейските предания се превъплъщава в Шива 71, между Брахма и Буда се промъква манихейството 72. В тези поеми се допълват и взаимно се отричат най-различни следи. Разнася се загадъчният тътен от препускането на кохортата тайнствени духове, напредващи през нощта на вековете. На едно място се очертава огромният палец на някой великан; на друго се появяват белези от ноктите на някоя химера. Поемите са пирамида, съградена от някакъв изчезнал мравуняк.

Нибелунгите са друга пирамида, построена от друг мравуняк със същите размери. Онази в Индия е градена от богове, тази - от елфи. Тези могъщи епически легенди, завещание на вековете, неизличимите следи, оставени в историята от народите, притежават единство, точно възпроизвеждащо единството на народа. Колективното и последователното се обединяват, като създават едно цяло. Turba fit mens 73. Тези разкази са мъглявини, прорязвани от чудотворни светкавици. Да вземем сборника "Романсеро", който представлява нова "Илиада", създадена от множество неизвестни Омировци, където след Ахил се появява Сид, а след героите - рицарите. Гръцките и източните герои не са по-величествени от граф Хулиан, крал Родриго, Кава, Бернардо дел Карпио, от незаконородения Мудара, Нуньо Салидо, седемте инфанти, от Лара и конетабъла Алвар де Луна 74. Конят на Кампеадор не е по-различен от кучето на Одисей 75. Между Приам и Лир трябва да се спомене дон Ариас, старецът от кулата на крепостта Замора, който, след като изтръгва един след друг седемте си синове от сърцето си, ги жертвува, за да изпълни дълга си. Това е истинското величие. Пред тези чутовни подвизи читателят се чувства като поразен от слънчев удар.

Тези творби са анонимни и изхождайки от върховния довод "Homo sum" 76, въпреки че се възхищаваме от тях и независимо че установяваме, че са върхове в изкуството, ние отдаваме предпочитанията си на известните ни произведения. Макар че е не по-малко красива, "Рамаяна" не може да ни завладее както Шекспир. Личността на един човек се оказва по-необозрима и по-непроницаема от духа на един народ.

И все пак тези хилядолики поеми, величествени завещания на древна Индия, създаващи впечатление за необятни пространства, заредени с поезия, отразяващи едновременно звездните мигове и зверствата в някогашните човешки общества, извличат от собствената си безформеност някакво свръхестествено излъчване. Многоликият създател, чиято творческа мощ изразяват тези съставени от хиляди стихове поеми, ги е превърнал в гигантски, преизпълнени с поезия полипи, в будещи удивление и объркване чудовища. Странните съчетания в предпотопния им скелет могат да се открият лесно както при ихтиозаврите и птеродактилите. Всеки от тези неразгадаеми многоглави шедьоври се откроява на хоризонта на изкуството като чудовищна хидра.

Гръцкият дух не се поддава на въздействието им и се ужасява от тях. Аполон би повел битка срещу тях.

Извън и над всички тези колективни и анонимни творби, с изключение на сборника "Романсеро", съществуват хора, които олицетворяват народите. По-горе изредихме имената и достойнствата на тези хора. Те придават човешки облик на народите и вековете. Те се явяват в изкуството като въплъщения на Гърция, Арабия, Юдея, езически Рим, християнска Италия, Испания, Франция и Англия. Що се отнася до Германия, подобно на Азия, прародителка на раси, племена и народи, тя се представя в изкуството от един велик човек, равен, макар че изявява гения си в различна област, на всички, които охарактеризирахме по-горе. Този човек е Бетховен. Бетховен - това е всъщност душата на Германия.

Колко непозната за нас е Германия? Тя е Индия на Запада. Всичко в нея привлича. Няма друга толкова необозрима духовна общност. В просветлената й мъглявина се рее немският дух. Изидор от Севиля въвежда теологията, Алберт Велики - схоластиката, Храбан Мор - лингвистиката, Тритхайм  - астрологията, Отон Велики - рицарството, Рьохлин - безпределната любознателност, Тотила - всестранната образованост, Стадианус - метода, Лутер - анализа, Албрехт Дюрер - изобразителното изкуство, Лайбниц - науката, Пуфендорф - правото, Кант - философията, Фихте - метафизиката, Винкелман - археологията, Хердер - естетиката, братята Восиус, единият от които, Герард-Йохан, живеещ в Пфалц - ерудицията, Ойлер - обединяващия дух, Хумболд - откривателския дух, Нибур - историята, Готфрид от Страсбург - легендата, Хофман - мечтанието, Хегел - съмнението, Ансийон - подчинението, Вернер - фатализма, Шилер - ентусиазма, Гьоте - безразличието, Арминиус - свободата. 77 Кеплер 78 разполага сред нея звездите.

Герхард Гроот, основателят на "Fratres communis vitae"79, въвежда през четиринадесети век монашеското братство. Макар че Гьоте се поддава на безразличието, не избързвайте да правите заключението, че Германия е страна на безразличието; това е народ с величав дух, за който Рукерт, войнствуващият поет, изкова своите "Бронирани сонети" и който тръпне от призивите, които й отправя Кьорнер в сборника си "Зовът на меча". 80 Той живее в немското Отечество, във великата обична земя, Teutonia mater 81. Галгакус е бил за древните германи това, което е бил Карактакус за древните бретони. 82 В Германия е събрано всичко и тя разполага с всичко. Тя дели Карл Велики с Франция и Шекспир с Англия. Защото саксонското племе се смесва с британското. Тя си има свой Олимп - Валхала 83. Потребно й е собствено писмо. Изнамира го епископът на Мези, Улфила 84; готическото писмо продължава традицията на арабското. Началната главна буква във всеки молитвеник воюва като творение на фантазията със завъртените подписи на арабските халифи. Подобно на Китай Германия изобретява книгопечатането. Нейните бургграфове 85 са за нас могъщи герои, равняващи се по величие с титаните на Есхил. На мястото на храма "Танфана", разрушен от Германикус 86, Германия издига Кьолнската катедрала. Тя е прародител на нашата история и майка на нашите легенди. Отвсякъде, от Рейн и от Дунав, от високите Алпи и от древната Sylvia Gabreia 87, от Лотарингия, през която тече река Мозел, и от Лотарингия, през която тече река Рейн, благодарение на Вигалоа и Вигамур, на Хайнрих Птицелова, на Само, краля на вендите, на хрониста от Тюрингия - Рот, на хрониста от Елзас - Туингер, на хрониста от Лимбург - Гансбайн, на всички стари народни певци, Жан Фолп, Жан Виол, Мускаблют, на минезингерите, наследници на рапсодите, приказката, този своебразен жанр, в който се мечтае 88, навлиза в нея и подхранва духа й. Междувременно в нея се раждат различни наречия и езици. След разделянето на територията й се появяват: на север - датският и шведският; на запад - холандският и фламандският; немският преминава Ламанша и се превръща в английски 89. В кръга на завоеванията на интелекта границите на немския дух са по-широки от естествените граници на Германия. Всеки народ би могъл да устои на Германия, но не и на немския дух. Немският дух приобщава към себе си гърците чрез Мюлер, сърбите чрез Герхард, русите чрез Гьотре, маджарите чрез Майлат 90. Когато Кеплер изготвя в присъствието на Рудолф II "Таблиците на Рудолф", негов помощник е Тихо де Брахе 91. Привличането на Германия въздействува надалеч. Без да изменят на националната си и местната независимост, скандинавският дух се свързва с великата германска държава посредством Йоленшлегер, а батавският дух посредством Вондел 92. Полша приобщава към нея всичките си велики творци, от Коперник до Костюшко, от Собиески до Мицкевич 93. Германия е извор на народи. Те изтичат от него като реки и отново се вливат в нея като в море.

Създава се впечатлението, че из цяла Европа се разнася мощното звучене на древните й планински гори. Немският характер, загадъчен и проницателен, различен от европейския характер, но в съзвучие с него, се разпръсква и се влива в характера на другите народи. Пробляскващият и объркващ немски дух е забулен в мъгла. Той представлява безбрежна, обвита в облаци душа, осветявана от безброй звезди. Немската душа намира най-висша изява в музиката. Музиката, тъкмо поради липсата на определеност в нея, което в случая е нейно достойнство, ни въвежда в блуждаенията на немската душа.

Ако немската душа притежаваше равна на широтата й плътност, т. е. ако притежаваше съответна на способностите й воля, в определен момент би могла да се извиси и спаси човешкия род. В сегашния си вид тя е просто величествена.

В поезията тя все още не е казала последната си дума. Предзнаменованията в днешно време са възхитителни. След петдесетгодишния юбилей на благородния Шилер например настъпва пробуждане, обещаващо пробуждане. Великият поет, който ще прослави Германия, ще бъде непременно поет на човечността, въодушевлението и свободата. Твърде вероятно е, защото някои стихотворения пораждат надежди, че ще го видим твърде скоро да се откроява сред групата млади съвременни немски писатели.

Музиката, нека ни бъде простено сравнението, е парата за изкуството. За поезията тя е това, което е размишлението за мисълта, което е флуидността за течността, което е океанът на облаците за океана на вълните. Ако трябва да се приведе друго съотнасяне, то би било онова, което е неопределеното спрямо безкрайното. Вдъхновението, което я движи, увлича, възвисява, разтърсва, изпълва със смут и неясна светлина, с неизразими звуци, насища я с електричество и предизвиква внезапни гръмотевични изпразвания в нея, е същото.

Музиката е словото на Германия. Немският народ, толкова дълго потискан като народ, но изравнил се с другите европейски народи в мисленето си, пее с мрачен любовен плам. Пеенето е своеобразно освобождаване. Това, което не може да се каже, онова, което не може да се премълчи, намира израз в музиката. Навсякъде из Германия звучи музика, предвещаваща възцаряването на свободата. Хоралите на Лутер напомнят за "Марсилезата". Из цялата страна се учредяват певчески дружества, печатат се ноти. Всяка година в Швабия, край бреговете на река Некар, на поляната Енслинген, се провежда Празник на песента. 94 Песенната музика, чийто шедьовър е "Кралят на елфите" от Шуберт, представлява важна част от живота на немците. За немците песента е необходима като дишането. Песента им позволява да дишат и да се обединяват. Ако се приеме, че нотата е сричка от неясния език на вселената, общуването на Германия с човешкия род се осъществява преди всичко посредством хармонията, чудесно начало за обединение. Както дъждовната вода се разнася над моретата чрез облаците, за да напоява сушата, така и идеите, които изпълват душите, се разпространяват от Германия чрез музиката.

С основание може да се направи заключението, че най-великите поети на Германия са композиторите, в чието удивително семейство главата е Бетховен.

Най-великият сред пелазгите е Омир; най-великият сред елините е Есхил; най-великият сред евреите е Исай; най-великият сред римляните е Ювенал; най-великият италианец е Данте; най-великият англичанин е Шекспир; най-великият немец е Бетховен.

БЕЛЕЖКИ:

45. Тит Флавий Домициан (51-96) - римски император, известен също с прозвището си Плешивия Нерон; Публий Корнелий Тацит (55-120) - римски историк, безкомпромисно строг съдник на своеволията на Домициан.

46. Трактат на Монтескьо (1748).

47. Волтер получава солидно образование в парижкия йезуитски колеж "Луи Велики" през периода 1704-1711 г.

48. Feri ventrem. (Лат.) - Излъжи стомаха.

49. Катерина Сфорца (1463-1509) - владетелка на Форли. След смъртта на съпруга й ръководи храбро защитата на обсадения фамилен замък Равалдино.

50. Аулус Вителий (15-69) - римски император (69 г.), талантлив пълководец, реорганизирал римската войска, убит от плебса.

51. Physcon (лат.) - Корем

52. Според римската легенда Бренус спасява честта на Рим, завладян от келтите (390-383 г. пр. Хр.), по следния начин: полага меча си върху теглилката, за да получи повече злато, с което да отвоюва града си; Югурта (160-104 г. пр. Хр.) - цар на Нумидия, в заслепението си да запази престола убива единия си брат и прогонва другия.

53. Реката, разделяща земите на Рим и провинция Галия, Цезар я преминава с намерението да стане владетел на Рим (50 г. пр. Хр.).

54. Вж. бел. 11 към Прищевки на мисълта.

55. Жан Рампоно (1724-1802) - прочул се френски кръчмар, съдържател на модно през ХVIII в. кабаре в Париж.

56. Алкивиад (450-404 г. пр. Хр.) - прочут гръцки държавник, амбициозен военен стратег; Трималхион - освободен роб, представен като преуспяло бездуховно парвеню в достигнал до нас откъс от романа на Петроний "Сатирикон".

57. Totus homo fit excrementum. (Лат.) - Целият човек се превръща в изпражнение.

58. Става дума за седемте кръга в поемата "Чистилище" на Данте.

59. Cabalieros (исп.) - приятели.

60. Вж. бел. 9 към Размисли по различни поводи; Франческо Приматичо (1504-1570) - прочут италиански художник, скулптор и архитект.

61. Трагическият поет Есхил (525-456 г. пр. Хр.) наистина воюва като млад в битката при Саламин (480 г. пр. Хр.).

62. Арпагон - главен герой в комедията на Молиер "Скъперникът" ( 1668).

63. Тит Макций Плавт (254-184 г. пр. Хр.) - първият самобитен римски автор на комедии; Силен - фригийски дух на изворите, син на Пан, представян с уши, копита и опашка на кон.

64. Алцест - главен герой в комедията на Молиер "Мизантроп" (1666), осмян заради простодушната му, но твърде егоистична любов към красивата кокетка Селимена.

65. Темистокъл (525-460 г. пр. Хр.) - уважаван атински държавник, блестящ военен стратег; Аристид (540-468 г. пр. Хр.) - изтъкнат атински гражданин, прославил се като Аристид Справедливия.

66. Леонидас (VI-V в. пр. Хр.) - спартански цар, храбър защитник на прохода Термопили от настъпващата войска на персийския цар Ксеркс; Марк Атилий Регулус (IIIв. пр. Хр.) - римски военачалник, воювал с Картаген, прославил се с верността си към отечеството.

67. Вж. ХХХII-ХХХIII песен на "Ад"; вж. "Хамлет", V, сцена I.

68. Местата, сред които се протича действието съответно в "Бурята", "Както ви харесва" и "Хамлет".

69. Ведите - поредица от епически поеми, представящи религията на Брахма, вж. бел. 85; Рамаяна - поредица от индуски свещени поеми, посветени на живота на Рама, цар на Аюдия; Махабхарата - санскритска епическа поема, приписвана на Виаза; Еда - наименованието на два сборника, в стихове и проза, с исландски поеми (ХIII в.): "Песен за Нибелунгите" – средновековна немска епическа поема (ок. 1200 г.), състояща се от две части: "Смъртта на Зигфрид" и "Отмъщението на Кримхилда"; Хелденбух - сборник с поеми за легендарните герои на племето германи (ХV-ХVI в); Романсеро - сборник с романси за легендарни испански герои (ХV-ХVI в.).

70. Аш-Нагар - вероятно  храм построен през от епохата на империята Вижая Нагар, която се учредява през 1336 година, за да възпре ислямската експанзия.

71. Маздеизмът е дуалистична религия, възникнала в древен Иран, според която две начала си поделят света: доброто – Ормузд и злото - Ариман; Шива - третата фигура в индуската троица, Разрушителя; Юго установява връзка между Ариман (Есшем) и Шива.

72. Брахма - индийски бог, въплъщение на Абсолюта; Буда - титла, давана от будистите на този, който успява да овладее всяко желание и да се издигне до съвършеното познание; манихейство - религиозна доктрина, основаваща се върху съжителството на двата противоположни принципа - доброто и злото.

73. Turba fit mens. (Лат.) - Спорът става смисъл.

74. Граф Хулиан - полулегендарен герой, призован от маврите да дойде в Испания (711), за да отмъсти на Родриго, крал на вестготите, който озлочестил дъщеря му Каба; Бернардо дел Карпио (IХ в.) - испански легендарен герой, незаконороден син на Химена, сестра на крал Алфонс II Целомъдрения, и Санчо Диас де Салданя; незаконороденият Мудара, Нуньо Салидо и т. н. - герои в кастилската легенда "Инфантите Де Лара" (края на Х в.).

75. Кампеадор (исп. - най-силният) - едно от прозвищата на испанския легендарен герой Родриго Диас де Бивар (Сид); кучето на Одисей е Аргус, известно с предаността към господаря си.

76. Вж. бел 17 към Размисли за поезията.

77. Свети Изидор (560-636) - доктор по теология, архиепископ на Севиля (601); Алберт Велики (1193-1280) - немски философ схоластик, канонизиран през 1931 г.; Храбан Мор (780-856) - немски полиграф, първоосновател на теологията в Германия; Йохан Тритхайм (1462-1516) - немски историк и теолог; Отон Велики (912 - 973) - крал на германите, император на Свещената империя (962-973); Йохан Рьохлин (1455-1522) - немски хуманист, тълкувател на свещените еврейски текстове; Тотила - крал на осготите (541-546); Мартин Лутер (1483-1546) - немски теолог и реформатор, протестант, автор на религиозни химни; Готфрид Лайбниц (1646-1716) - немски философ и математик; Самюъл Пуфендорф (1632-1694) - немски юрист и историк; Герхард Восиус (1577-1649) - холандски хуманист, чийто син, а не брат, е Исак Восиус (1618-1689) - библиотекар на шведската кралица Кристин; Йохан Герхард (1582-1637) - немски теолог, лутеранец; Леонард Ойлер (1707 - 1783) - швейцарски математик, физик и астроном; Бертолд Георг Нибур (1776-1831) - немски историк; Готфрид от Страсбург (ХII-ХIII в.) - немски епически поет; Жан-Пиер Ансийон (1767-1837) - френски пастор; Захариас Вернер (1768-1823) - немски драматург, автор на "фаталистични" пиеси; Якоб Арминус (1560-1609) - холандски теолог, ревностен защитник на протестантската вяра.

78. Йохан Кеплер (1571-1630) - немски астроном, един от първосъздателите на модерната астрономия.

79. "Fratres communis vitae" (лат.) - "Братя, живеещи в общност".

80. Фридрих Рукерт (1788-1866) - немски поет ориенталист, посоченият негов сборник излиза през 1814 г.; Карл Теодор Кьорнер (1791-1813) - немски поет, автор на сборника "Лира и меч".

81. Teutinis mater (лат.) - Майка Тевтония, древното име на Германия.

82. Галгакус (I в.) - вожд на каледонците, племе, обитавало през античността Северна Англия (дн. Шотландия); Карактакус (I в.) - вожд на катувеланите, племе, обитавало през античността Западна Галия (дн. Бретан), победен и пленен от римляните (50 г.).

83. Валхала - според скандинавската легенда безбрежна гориста местност, в която се заселват за вечни времена воините загинали като герои.

84. Улфила (311-383) - легендарен първоучител на готите, създал азбуката им и превел Библията на готски, епископ на областта Мизия, населена с германци и траки.

85. Бургграф – титла на военен управител на град или крепост в Свещената (римско-немска) империя (Х-ХIХ в.).

86. Юлий Цезар Германикус (15 г. пр. Хр. – 19 сл. Хр.) - прочул се римски пълководец; “Танфана” - вероятно става дума за свещен храм в Сирия, където Германикус воюва с губернатора Калпурний Пизон.

87. Sylvia Gabreia (лат.) - Силвия Габрейска.

88. Вигалоа - герой от обкръжението на легендарния крал Артур, с чието име е озаглавен романа в стихове на минезингера Вирут фон Графенберг/ХІІІ в./; Вигамур - средновековна немска поема/6000 стиха/, в която са въведени теми и мотиви от легендата за крал Артур /ХІІІ в./; Хайнрих фон Майсен (1260-1318) - известен немски минезингер; Само - славянски владетел (VII в.) от франкски произход, вожд на вендите (древното наименование на западните славяни); Рот и Туингер (ХIII-ХIV в.) - немски летописци; Гансбайн - летописец от херцогство Лимбург, Тюрингия (Х-ХIII в.); Жан Виол и Жан Волп (ХII-ХIII в.) - френски летописци; Филип Мускет (1215-1283) - френски летописец, автор на римувана хроника за френските крале (Юго изписва името му по друг начин - Мускаблют).

89. След като римляните напускат Британските острови (407 г.), там се настаняват англите, саксите, фризоните и т. н., така че през V в. англосаксонският постепенно измества келтските диалекти и латинския език.

90. Вилхелм Мюлер (1794-1827) - немски поет, автор на стихотворения в защита на свободата и независимостта на поробената от турците Гърция; Паул Герхард (1607-1676) - немски поет, защитник на народнопесенните традиции на малките народи; Фридрих Вилхелм Готер (1746-1797) - немски поет, възприел френския литературен канон; Янош Майлат фон Шекелин (1786-1855) - унгарски поет и историк, популяризатор на маджарската поезия в Германия.

91. Вж. бел. 78; Тихо де Брахе (1564-1601) - датски астроном.

92. Йост ван ден Вондел (1578-1679) - холандски поет, автор на трагедии с библейски сюжети; батави - германско племе, обитавало някога земите около устието на р. Рейн.

93. Никола Коперник (1473-1543) - прочут полски астроном; Тадеуш Костюшко (1746-1817) - изтъкнат полски патриот, блестящ военен стратег; Якуб Собиески (1588-1646) - полски капитан, кастелан на Краков; Адам Мицкевич (1798-1855) - полски поет, прославил се като последователен патриот.

94. Швабия - историческа област в Германия, разположена между Бавария и Вюртембург; Некар - река, извираща от Шварцвалд, вливаща се в Рейн; Енслинген - историческа поляна, на която се провеждали през средновековието надпявания между прочути минезингери.