Из "ГЕНИИТЕ”

I

Голямото изкуство, нека приемем тази дума в абсолютния й смисъл, е всъщност обител на Равните.

Преди да продължим по-нататък, нека уточним стойността на словото: изкуство, което често се появява изпод перото ни.

Ние говорим за изкуство, както говорим за природа; това са две означения с почти неограничен обхват. Изричането на едната или другата от тези думи, Изкуство, Природа е призоваване, извличане на идеала от дълбините, повдигане на едната от двете тържествени завеси, спуснати пред Божието мироздание. На първата степен Бог ни се разкрива посредством живота на вселената, а на втората - посредством мисълта на човека. Втората му проява е не по-малко свещена от първата. Първата се зове Природа, втората се зове Изкуство. От това следва обстоятелството, че поетът е жрец.

Има един върховен жрец - геният.

Sacerdos magnus.1

Изкуството е вторият клон на природата.

Изкуството е природно колкото Природата.

Под Бог, нека още веднъж уточним смисъла на тази дума, ние разбираме изпълнения с живот безкрай.

Скритото "аз" на неопровержимия безкрай е Бог.

Бог е очевидната невидимост.

Притежаващият плътност свят е Бог. Превъплъщаващият се Бог е светът.

Ние, които ви говорим тук, не вярваме в нищо извън Бога.

И тъй, нека продължим.

Бог създава изкуството посредством човека. Той разполага със средството, човешкия мозък. Това средство всъщност се създава от собствения си потребител, който не притежава друго.

Форбс, в любопитната книжка, коментирана от Уорбъртън и изгубена от Гарик 2, твърди, че Шекспир се занимавал с магии, че магията била разпространена в семейството му, че малкото добродетелност, която се съдържала в неговите пиеси, му била подсказана от някой Дух.

Нека по този повод кажем - понеже не трябва да отстъпваме пред въпросите, които възникват пред нас - че невероятна грешка на всички времена е бил стремежът да се приписват външни помагачи на човешкия ум. Antrum adjuvat vatem. 3 Тъй като творчеството изглеждало свръхчовешка дейност, решили да намесят в него извънчовешкото; в Античността - триножникът, в наши дни - масичката. 4 Масичката е всъщност възобновената поява на триножника.

Да се приема буквално, че съществуват демонът, допускан от Сократ, къпината на Мойсей, нимфата на Нума, световният ум на Плотин и гълъбицата на Мохамед 5, означава да се полъгваме по метафорите.

За мнозина въртящата се или говореща масичка е била обект на подигравки. Нека кажем направо, че тези подигравки са без значение. Да се подменя анализа с присмех е наистина удобно, но не особено научно. Що се отнася до нас, ние смятаме, че прякото задължение на науката е да изследва всички явления в дълбочина; тъй като науката все още не знае много неща, тя няма правото да се присмива; един учен, приемащ на смях възможното, не стига по-далече от глупака. За науката неочакваното трябва да бъде винаги очаквано. Нейното призвание е да се съсредоточава върху изненадващото и да го изучава задълбочено, да отхвърля химеричното, за да установява действителното. Науката има правото само да утвърждава фактите. Тя трябва да ги проверява и разграничава. Всъщност цялото човешко познание представлява подбор. Мнимото, усложняващо правдивото, съвсем не извинява прибързаното отхвърляне на цялото. Нима плевелите служат за предлог да се отказваме от пшеницата? Отстранявайте бурените, грешките, но при жътвата събирайте фактите и ги свързвайте с другите. Науката е сноп от факти.

Мисията на науката е да изучи всичко и изследва в дълбочина. Ние съвместно, каквито и да бъдем, сме кредитори на изследването, но и негови длъжници. То ни е задължено и ние сме му длъжни. Да се заобикаля явлението, да не му се обръща вниманието, което заслужава, да се отпраща и му се затваря вратата, да му се обръща присмехулно гръб, означава да се обяви банкрутът на истината, да се допусне оспорването на подписа на науката. Явления като античния триножник и съвременната масичка имат наравно с всички други правото да бъдат наблюдавани. Психологията несъмнено би спечелила от това. Нека добавим, че да се приемат явленията на доверие, означава да се върши предателство спрямо човешкия разум.

Омир твърди, че триножниците в Делфи ходели съвсем сами и в Осемнадесета песен на "Илиада" обяснява факта, като казва, че Вулкан им изковал невидими колела.6 Обяснението съвсем не опростява явлението. Платон разказва, че статуите на Дедал жестикулирали в мрака, притежавали воля и противоречали на създателя си до такава степен, че се налагало да бъдат връзвани, за да не си отидат. Странни са тези кучета на верига. В своята "История на Теодосий" на 52-ра страница, където описва голямото съзаклятие на магьосниците през четвърти век срещу императора, Флешие 7 споменава някаква въртяща се масичка, за която ще говорим може би другаде, с цел да изясним какво Флешие премълчава или, изглежда, не знае. Тази масичка е била покрита с кръгла плоча от няколко различни метала, ex diversis metallicis materiis fabrefacta 8, подобна на медните и цинковите плаки, употребявани понастоящем в биологията. Става ясно, че явлението, постоянно отхвърляно и постоянно проявяващо се, не е от вчера.

Впрочем, каквото и да са казвали или смятали лековерните, между триножниците и масичките няма никаква връзка и именно върху това искаме да се върнем отново с вдъхновението на поетите, а то е пряко насочено. Пророчицата си служи с триножник, поетът - не. Поетът сам представлява триножник. Той е триножникът на Бога. Бог не би създал такъв чудесен аламбик на идеята, какъвто е човешкия мозък, ако не бе в състояние да си служи с него. Геният носи в мозъка си всичко, което му е нужно. През него преминава цялата му мисъл. Мисълта се изкачва в мозъка и се отделя от него, както плодът от корена. Мисълта е резултантата от човека. Коренът черпи сокове от земята; мозъкът черпи сокове от Бога.

Сиреч от Безкрая.

Тези, които си въобразяват - а такива има, Форбс е един от тях -, че поема като "Лекар на своята чест" 9 или трагедия като "Крал Лир" може да бъде продиктувана от някой триножник или масичка, грешат по будещ почуда начин. Тези творби са творения на човек. Не е нужно Бог да подтиква Шекспир или Калдерон, да ги потупва с пръчка.

И тъй, нека изключим триножника. Поезията е органична за поета дейност. Нека се отнасяме почтително към възможното, чиито граници не знае никой, нека бъдем внимателни и сериозни пред извънчовешкото, от което произхождаме и което ни очаква, и нека никога не принизяваме усилията на великите земни труженици чрез хипотези за мистериозни сътрудници, които съвсем не са им нужни, нека оставим на ума всичко, което му принадлежи, и приемем, че творчеството на гениите е вдъхновено от свръхчовешки порив, зараждащ се у човека.

II

Висшето изкуство е селение на Равните.

Шедьовърът е равностоен на всеки шедьовър.

Както загрятата до сто градуса вода не може повече да увеличава температурата си и да я повишава допълнително, така и човешката мисъл достига у някои хора възможната си най-голяма мощ. Есхил, Йов, Фидий, Исай, свети Павел, Ювенал, Данте, Микеланджело, Рабле, Сервантес, Рембранд, Бетховен и още някои други достигат стоте градуса на гения.

Човешкият ум има връх.

Този връх е идеалът.

Бог слиза на него, човек се изкачва до него.

Гениите, които предприемат покоряването му през всеки век, са трима или четирима. Изкачването им се следи от всички в низините. Тези хора изкачват планината, влизат в облака, изчезват, появяват се отново. Всички ги дебнат, наблюдават ги. Те се придвижват по ръба на бездните; някоя погрешна стъпка съвсем не би била неприятна за едни или други зрители. Търсачите на приключения продължават пътя си. Ето ги във висините, в далечината, вече представляват само черни точици. Колко са малки! - диви се тълпата. Това са великани. Те напредват. Пътят е стръмен. Склонът става все по-трудно пристъпен. На всяка крачка - клопка, но пред всяка крачка - стена. По-нагоре студът се изостря все повече. Трябва да си стъкмиш стълба, да къртиш леда и да вървиш по него, да копаеш стъпала в омразата. Бушуват бури. Безумците продължават да напредват независимо от всичко. Въздухът вече не се диша. Пропастите около тях се множат. Някои падат. Така им било писано. Други се стъписват и се връщат обратно. Появяват се признаци на мрачна досада. Безстрашните вървят все напред, предопределените упорствуват. Опасният склон под тях пропада и се опитва да ги завлече; славата им изневерява. Орлите ги разглеждат, светкавиците ги опипват, ураганът се гневи. Нищо няма значение за тях, те не отстъпват. Изкачват се. Този, който достигне върха, е равен на теб, Омире.

Повторете имената на тези, които изредихме по-горе, и на онези, които бихме могли да добавим. Да се избира между тези люде, е невъзможно. Равновесието на везните не може да се наруши, ако се съизмерват Рембранд и Микеланджело.

И тъй, нека се ограничим само в кръга на писателите и поетите и ги представим един след друг. Кой от тях е най-великият? Всички.

I

Единият, Омир, е ненадминатият поет-дете. Светът се ражда, запява Омир. Той е птичката на тази зора. Омир е святата чистота на утринта. Той почти не познава мрака. Хаосът, небето, земята, Гея и Кето,10 Юпитер, богът на боговете, Агамемнон, царят на царете, народите, в началото стада, храмовете, градовете, нападенията, реколтите, океанът; сражаващият се Диомед и скитащият Одисей; лутанията на платнохода, търсещ родината си; циклопите, пигмеите; географска карта с венец от богове на Олимп, тук-там жарки пролуки, през които се вижда Ереб, жреците, девиците, майките, уплашените от пернатите шлемове дечица, кучето с памет, великите слова, които се отронват изпод белите бради, подобните на любовни страсти приятелства, химерите и хидрите, Вулкан, на когото се присмиват боговете, Терсит, на когото се присмиват хората, двата облика на брака, олицетворявани векове след това от Елена и Пенелопа; Стикс, Съдбата, Ахилесовата пета, без която Съдбата би била победена от Стикс; чудовищата, героите, хората и хилядите перспективи, очертаващи се от рояка на античния свят, цялата тази безбрежна широта е представена от Омир. Упорито обсажданата Троя, силно желаната Итака. Омир, това са войната и странствуването, двете начинания, чрез които се срещали първите хора; шатрата атакува кулата, корабът проучва непознатото и това също е атака; във войната се развихрят най-различни страсти; по време на странствуването се преминава през най-различни премеждия; две гигантски повествования - първото, за кръвопролития, се нарича "Илиада", а второто, разпръскващо светлина, се нарича "Одисея". Омир представя хората по-силни от природата; те се замерят с огромни скални отломки, които не могат да бъдат помръднати от дванадесет волски впряга; боговете нехаят, когато имат работа с тях. Минерва сграбчва Ахил за косите, а той, разгневен, се обръща към нея: "Какво искаш от мене, богиньо?" В могъщите тела няма еднообразие. Тези гиганти са твърде различни. Омир чупи матрицата след създаването на всеки отделен герой. Аякс, синът на Ойлей, е по-нисък от Аякс, синът на Теламон. Омир е сред гениите, които решават един много сложен проблем в изкуството, може би най-сложния от всички: правдивото описание на човечеството се постига чрез възвеличаването на човека, т. е. чрез въздигането на действителността до висотата на идеала. Творчеството на Омир се гради върху притчата и историята, върху хипотезата и традицията, върху измислицата и научното познание. Той е неизчерпаемо мъдър и неизчерпаемо ведър. Лъчезарно осветени, непроницаемите дълбини на древните епохи се раздвижват под въздействието на лазурното сияние от неговия ум. Ликург, този язвителен мъдрец, съчетаващ в себе си Солон и Дракон 11, е покорен от Омир. Той се отклонява от пътя си, докато странствува, за да се отбие в къщата на Клеофил и да разлисти поемите на Омир, оставени там за спомен на гостоприемния домакин, който, разказват, е приел някога Омир в своя дом. Омир бил бог за гърците и имал свещенослужители, наричани омириди. Един ритор, който се хвалел, че никога не е чел Омир, получил плесница от Алкивиад. Божествеността на Омир надживява езическата епоха. Микеланджело твърди: "Когато чета Омир, аз непрекъснато се оглеждам, за да видя дали не съм станал двадесет стъпки висок." Според едно поверие първият стих на "Илиада" бил дело на Орфей и тази връзка на Омир с Орфей увеличавала в Гърция благоговението пред Омир. За щита на Ахил, описан в Осемнадесета песен на "Илиада", говори в храмовете Данко, дъщерята на Питагор. Омир, подобно на слънцето, си има свои планети - Вергилий, който създава "Енеида", Лукиан, който създава "Фарсалия" 12, Тасо, който създава "Йерусалим", Ариосто, който създава "Орландо", Милтън, който създава "Изгубеният рай", Камоинш, който създава "Лузиадите", Клопщок, който създава "Месиада", Волтер, който създава "Хенриада" 13, обикалят около Омир, препращат на своите луни отразената негова светлина и се движат на неравни отстояния в необозримата му орбита. Ето, това е Омир. Такова е началото на епопеята.

III

Другият, Есхил, просветлен от неосъзнатото предугаждане на гения, без да предполага, че на изток смирението на Йов го е предхождало, непреднамерено го допълва с бунта на Прометей; по този начин урокът ще бъде завършен и човешкият род, комуто Йов проповядва единствено дълга, осъзнава, че с Прометей се ражда правото. Творчеството на Есхил е изпълнено от началото до края със своеобразен ужас; зад образите, които се движат в светлината, смътно се очертава грамадна Медуза. Есхил е великолепен и внушителен; човек би казал, че у него слънцето е свъсило вежди. В творбите му има двама Каиновци - Етеокъл и Полинейк, докато в "Битие" има само един. Неговият рояк от океаниди се носи из намръщеното небе като ято подгонени птици. Есхил не се вмества в нито едно от познатите измерения. Той е груб, рязък, краен, несклонен към плавни преходи, почти кръвожаден, притежаващ свойствена само нему прелест, като у цветята, поникнали по диви, непристъпни места. Той по-често е навестяван от евменидите, отколкото от нимфите, отстоява страната на титаните, привличат го най-мрачните сред богините, надсмива се със зловеща усмивка над горгоните, син е на земята, подобно на Отрей 14 и Бриарей 15, готов всеки миг да предприеме нападение срещу високоиздигналия се самозванец Юпитер. Есхил е античната тайнственост, превърнала се в човек; той е нещо като своеобразен езически пророк. Неговото творчество, ако го притежавахме в цялостния му вид, би било нещо като старогръцка Библия. Поет-хекатонхейр, у когото Орест е по-опасен от Одисей и Тива по-величествена от Троя, той е твърд като скала, шумящ като морска пяна, осеян със стръмни склонове, буйни потоци и страховити пропасти, в някои моменти е тъй исполински, сякаш е планина. Появил се по-късно, след автора на "Илиада", той като че ли е по-голям брат на Омир.

VI

Другият гений, който представлява нещо велико и неразгадаемо, е Лукреций. Той е всичко. Омир носи в себе си Юпитер, Йов носи в себе си Йехова. У Лукреций се настанява Пан. Неизмеримо е величието на Пан, който държи в подчинение Съдбата, а тя властвува над Юпитер. Лукреций пътешествува и размишлява; размишлението е всъщност своеобразно пътешествие. Той посещава Атина, общува с философите, изучава Гърция, разгадава Индия. Демокрит го подтиква да разсъждава върху природата на молекулите, а Анаксимандър - върху пространството. Размишленията му прерастват в теории. Никой не знае нищо за митарствата му. По примера на Питагор общува с двете загадъчни школи край Ефрат - Нехарда и Помбедита , където е могъл да се срещне с някои учени евреи. Тълкува папирусите от Сепфорис, област, която по негово време все още не се е назовавала Диокесария 16. Живее сред ловците на бисери на остров Тилос 17. В апокрифната книжнина могат да се открият следи от един необичаен за Античността маршрут, препоръчван (според някои) на философите от Емпедокъл, 18 магьосника от Акрагант, а според други - на равините от великия първосвещеник Елеазар, който си разменя писма с Птолемей Филаделф. Това служи по-късно за ориентир на апостолите при пътешествията им. Избралият този път обикалял петте сатрапии в страната на филистимяните 19, посещавал псилите, прочули се с опитомяването на змии и с лекуването на рани чрез изсмукване на отровата, утолявал жаждата си от потока Восор 20, който служи за граница на пустинна Арабия; по-късно докосва и провира ръка в бронзовата халка на Андромеда, все още прикована върху скалата Йопе 21. Балбек, в Келе - Централна Сирия, Апамея, разположена на Оронт, където отглежда слоновете си Никанор, пристанището на Ецион-Гавер 22, където спирали натоварените със злато кораби от Офир, Сихор, производител на предпочитания пред тамяна от Хадрамаут бял тамян, двата Сирта, изумрудената планина Смарагдус, назамоните, които ограбвали корабокрушенците, черният народ аджумба, Адрибе, градът на крокодилите, Кинополис, градът на кучетата, изумителните градове Комагена, Клавда и Барсалиум, може би чак до Тадамора, града на Соломон 23; тези са били етапите на това почти легендарно поклонение, осъществявано от мислителите през Античността. Дали Лукреций е предприемал такова пътуване? Трудно може да се каже. Несъмнено е, че е пребродил много места. Той среща толкова хора, че накрая всички се сливат в съзнанието му и цялото им множество се превръща в призрачно видение. Той стига до тъй крайно опростено тълкуване на вселената, че за него тя престава да съществува. Достига до такава дълбочина в разсъжденията си, че накрая започва да се колебае. Поставя въпроси на неясните привидения в Библос 24, беседва с дънера на отрязаното дърво в Китерон, който е всъщност Юнона Теспия. 25 Говорил е може би сред тръстиките с Оанес, халдейският човек-риба с две глави, отгоре - глава на човек, отдолу - глава на хидра, който, след като поглъщал хаоса с долната си паст, го избълвал обратно на земята през горната си муцуна като ужасяващо знание. Лукреций овладява това знание. Исай общува с архангелите, а Лукреций със злите духове. Лукреций изстисква потопения във водата на мрака воал на Изис 26 и изцежда от него ту капка по капка, ту на талази зловеща поезия. У Лукреций се разкрива Безкраят. От време на време изниква някой могъщо въздействуващ стих в спондей, почти чудовищен, изпълнен с мрачни предизвестия. Circum se foliis ac frondibus involventes.27 Тук-там сред гората се откроява някоя описана със замах сцена на съвокупление: Tunc Venus in sylvis jungebat corpora amantum 28, а гората, това е природата. У Вергилий е невъзможно да срещнеш подобни стихове. Лукреций обръща гръб на хората, за да изследва внимателно Загадката. Търсещият смисъла мислител Лукреций застава между действителността, която за него е атомът, невъзможността, която за него е празното пространство; привличан последователно от тези две бездни, той е благоговеен, когато изследва атома, скептичен, когато изследва празното пространство; поради това прозренията му се ориентират в две посоки, които са еднакво плодоносни, независимо дали отрича или утвърждава. Един ден този пътешественик се погубва. Това е последното му тръгване. Поема пътя към Страната на смъртта. Отива да я види. Сменя последователно няколко лодки, първо се качва на галера от Тревириум до Санастрея в Македония, след това на трирема от Каристус до Метапонт 29 в Гърция, сетне възсяда крилото на Силена, за да отиде до Самотраки, сетне се настанява в санталова ладия от Самотраки до Наксос, където е Бакхус, сетне се понася с восъчен кораб от Наксос до спасителната Сирия, най-сетне взема кораб от Сирия до Египет и платноход от Червено море до Индия.  Остава му последният преход, любопитствува да види страната на мрака, сам влиза в ковчега, сам отвързва въжето от пристана, сам оттласква с крак зловещата лодка за страната на мрака, до която се стига по непознати вълни.

VII

Следващият, Ювенал, притежава всичко, което липсва на Лукреций, страст, чувствителност, плам, трагически ентусиазъм, порив към славата, отмъстителен присмех, лично обаяние и човечност. Той заема предопределеното му място сред творците на своето време, доволен е от него, когато намира с какво да подхранва гнева и справедливостта на сърцето си. Лукреций е вселената, Ювенал е градът. Но кой град? Рим. Двамата са своеобразен дует, в който единият се обръща към земята, а другият към града. Urbi et orbi. 30 Подобно на могъщ орел, Ювенал с величествен размах на крила се издига над римската империя като над гнездо с влечуги. Той се спуска и напада това гъмжило и ги излавя едно по едно всички със застрашителната си човка, като започва от пепелянката-император Нерон, за да завърши с червея, с некадърния поет на име Кодър. Исай и Ювенал си имат по една проститутка; но има нещо много по-зловещо от сянката на Вавилонската кула, това е скърцането на леглото на Цезарите, защото Вавилон не е така изумителен както Месалина. Ювенал въплъщава старата духовна свобода на мъртвите градове-републики; у него бронзът на Рим е сплав от Атина и Спарта; оттам в неговите стихове има нещо от Аристофан и нещо от Ликург. 31 Пазете се от такова съчетание; то е неподкупно строго. В струните на лирата му са вплетени нишки от камшик. Той е горд, непреклонен, суров, бляскав, невъздържан, сериозен, справедлив, неизчерпаем на образи, с рязко открояващо се обаяние, когато сметне, че трябва да го изяви. Цинизмът му се поражда от възмущението на свяна му. Изяществото му, напълно независимо, приемащо истинския облик на свободата, показва често ноктите си; то избликва изведнъж, игриво разчупва с неописуемо гъвкавите си и величествени извивки правилните възвишени хекзаметри; човек остава с впечатлението, че коринтската котка броди по фронтона на Партенона 32. Има нещо епично в неговите сатири.; Ювенал като че ли държи в ръката си златния скиптър, с който Одисей напада размирника Терсит 33. Надутост, декламация, преувеличение, хипербола! - надават възгласи наранените уродливости, повтаряни скудоумно от риториката, и се превръщат в шумна прослава за поета. - "Еднакво престъпление е да извършиш нещо или да го разкажеш" - твърдят Тийемон, Марк Мюре, Гарас и други глупаци 34, които, подобно на Мюре, се държат понякога като шутове. Нападките на Ювенал пламтят вече две хиляди години. Те са страховит поетичен пожар, който изпепелява Рим векове наред. Това пръскащо великолепие огнище се разгаря все повече и повече и вместо да затлее с времето, се развихря сред кълба злокобен дим; от него струят лъчите, озаряващи свободата, доблестта, героизма, и човек би казал, че то зарежда със светлина умовете на хората и през нашата епоха. Всъщност какво представляват Рение, Д"Обиние и Корней? 35 Искри от огъня на Ювенал.

VIII

Следващият гений, Тацит, е историк. Свободата се превъплъщава в него, както и в Ювенал, явява се като съдница в съда, наметната със саван вместо с тога, и изрежда като обвинител имената на тираните. Душата на народа, вляла се в душата на един човек, ето това, както вече казахме, представлява Ювенал, а също и Тацит. До осъждащия поет се възправя наказващият историк. Тацит, разположил се на съдийския престол, призовава и залавя на местопрестъплението виновниците, Цезарите. Римската империя представлява дълга поредица от престъпления. Тя започва с четирите демона: Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Тиберий, императърът шпионин, окото, дебнещо света; първият диктатор, дръзнал да изопачи в своя полза закона, постановяващ величието на римския народ; той владее гръцки, духовит е, проницателен, саркастичен, красноречив, предизвиква страх; той е обичан от издайниците, масов убиец на граждани, конници и сенатори 36, на жена си и семейството си; той сякаш предпочита да пронизва с кинжал, а не да подлага на сеч; страхлив и послушен е пред варварите; изменник с Архелаевците, подлец с Артабановците 37; разполага с два трона: един в Рим - за кръвожадни оргии, друг на Капри - за безсрамен разврат; измисля пороци и имена за тях; старик с харем от деца; хилав, плешив, прегърбен, кривокрак, вонящ, прояден от проказа, покрит с гнойни циреи, с лице, налепено с пластир, увенчан с лаври, с гнойни язви като Йов, но и със скиптър; заобиколен от зловещо мълчание; в търсенето на наследник попада на Калигула, за когото решава, че е подходящ; пепелянката избира тигър. Калигула, човекът, който постоянно се страхува; робът, станал господар, който непрестанно трепери пред Тиберий, всява ужас след Тиберий, бълва своя вчерашен страх във вид на грозни зверства. Никой не може да се сравнява с този умопобъркан човек. Палачът се обърква и убива невинен вместо осъдения. Калигула се подсмихва и подхвърля: "Осъденият не заслужаваше такава присъда." Той заповядва да дадат жива жена на кучетата, за да погледа как те я разкъсват. Пред събрания народ ляга с трите си съвсем голи сестри. Една от тях, Друзила, умира и той издава заповед: "Да се обезглавят всички, които не я оплакват, защото тя е моя сестра, да се разпъват на кръст всички, които я оплакват, защото тя е богиня." Провъзгласява коня си за консул, както по-късно Нерон ще провъзгласи маймуната си за бог 38. Той предлага на света зловещо зрелище; самоунищожаването на ума под товара на всемогъществото. Развратник, измамник в игрите, рушител на бюстовете на Омир и Вергилий, увенчаван като Аполон с лъчи, представян с крила на краката като Меркурий; оскотял господар на света, обладан от желанието да се сношава с майка си, да сее чума сред империята и глад сред народа, да води войската си към поражения, да подражава на боговете и да отсече главата на човешкия род, ако тя можеше да побере главите на всички хора; такъв е Гай Калигула. Именно той, за свое забавление, принуждава син да присъствува на мъчението на баща си, съпруг - на изнасилването на жена си. Клавдий е подобие на управник. Той е карикатура на човек, превърнал се в тиранин. Коронована тиква. Крие се, откриват го, измъкват го от дупката му и го запокитват, обезумял от страх, върху трона. Като император той продължава да трепери от боязън, увенчан с корона, не е сигурен дали главата му е все още на раменете. Опипва я от време на време, като че ли я търси. По-късно се успокоява и издава заповед да се включат още три букви в азбуката 39. Начетен е, но е пълен глупак (или е напълно луд, или се прави на глупак...). Обесват един сенатор, а той заявява: "Не съм заповядвал да го бесят, но щом са го обесили, всичко е наред." Собствената му жена се отдава на други пред него, а той я гледа и разпитва: "Коя е тази жена?" Съществува едва-едва, живее като сянка, но тази сянка смазва света. Накрая идва часът, в който той се прощава с този свят. Отравя го жена му, довършва го лекарят му. Казва "Спасен съм" и умира. Идват да видят трупа му едва след смъртта, тъй като приживе го възприемат като призрак. Нерон е най-величественото въплъщение на отегчението, което някога се е появявало между хората. Прозяващото се чудовище, което древните са назовавали Ливор 40, а съвременните хора наричат "сплин". Това ни дава възможност да разгадаем загадката Нерон. Нерон просто търси някакво развлечение. Той е поет, актьор, певец, кочияш, изчерпва докрай жестокостта, за да постигне насладата, опитва се да промени пола си, мъж е за евнуха Спор, а жена за роба Питагор, разхожда се из улиците на Рим между жена си и мъжа си; има две развлечения - да гледа как хората се нахвърлят върху златните монети, перлите и диамантите и как лъвовете освирепяло скачат върху народа. Подпалвач от любопитство и отцеубиец от безделие. На тези четирима императори Тацит отрежда първите четири позорни стълба. Впримчва периодите на управлението им на собствените им шии и затяга клупа. Книгата му за Калигула е изгубена. Много лесно е да се разбере защо се губят или унищожават подобни книги. Да се четат, е било престъпление. Когато изненадали човек, който държал в ръцете си историята на Калигула от Светоний, Комод заповядвал да го хвърлят на дивите зверове, Feris abjici jussit, пише Ламприд. Страхът през онези времена е чудовищен. Нравите на висшите и нисшите съсловия са невероятно жестоки. За жестокостта на римляните може да се съди по свирепите зверства на галите. В Галия избухва бунт. Селяните повалят римските матрони голи и живи върху браните си, чиито зъбци проникват навред в телата им, после им отрязват гърдите и им ги зашиват за устните, за да изглеждат така, сякаш сами си ги ядат. Vix vindicta est. 41 "Това не са толкова страшни изстъпления" - твърди римският военачалник Турпилиан 42. Споменатите римски матрони имали навика, докато разговаряли с любовниците си, да забиват златните си фиби в гърдите на персийските или галските робини, които правели прическата им. Такива са хората, за които свидетелствува Тацит. Тези негови наблюдения предизвикват ужас. Той ги записва и ни оставя сами да си вадим заключения. Путифар 43, като майка на Йосиф, е нещо, което може да се срещне само в Рим. Когато Агрипина, принудена да използува последните си хитрости, вижда своя гроб в очите на сина си, му се предлага; когато устните й търсят устните на Нерон, Тацит е до нея, следи я отблизо с погледа си, lasciva oscula et praenuntias flagitii blanditias 44, и разгласява пред хората усилието на чудовищната и трепереща от страх майка да предотврати майцеубийството, като го превърне в кръвосмешение. Каквото и да е написал Юст Липс, който посвещава писанията си на Светата дева, Домициан прогонва Тацит 45 в изгнание и добре постъпва. Хора като Тацит са зловредни за властта. Тацит пронизва плешката на императора с острото си перо и белегът остава. Тацит винаги прави рана на желаното място. И то дълбока рана. Всемогъщият поет Ювенал се пилее, пръска се, разсейва се, проваля се, възстановява се отново, сипе надясно и наляво стотици удари едновременно върху законите, нравите, безсъвестните съдии, некадърните поети, развратниците и лентяите, Цезар и народа, върху всичко; ударите му валят като градушка; шибат наред като с камшик. Тацит притежава целенасочеността на нажеженото желязо.

БЕЛЕЖКИ:

1. Sacerdos magnus. (Лат.) - Велик жрец.

2. Уилям Форбс (1585-1634) - англикански прелат, епископ на Единбърг, автор на теологически трактати; Уилям Уорбъртън (1698-1779) - англикански теолог, епископ на Глочестър; Дейвид Гарик (1747-1779) - английски драматичен актьор, автор на пиеси, възстановил с блестящите си изпълнения славата на Шекспир през ХVIII век.

3. Antrum adjuvat vatem. (Лат.) - Пещерата помага на гадателя (поета).

4. Античните оракули правели предсказанията си, разположили се върху триножник (напр. Пития в Делфи); през втората половина на ХIХ век са на мода спиритическите сеанси посредством лекоподвижни триноги дървени масички, които “известявали” волята на преселилите се в отвъдния свят.

5. Бог се явява за първи път на Мойсей под формата на горящ храст (вж. Изход, 3:2, 3); вторият легендарен римски цар Нума Помпилий получавал мъдри съвети от нимфата Егерия в една пещера; Плотин отстоява тезата, че божественият Абсолют е интуитивно постижим за всеки ум; според преданието два ангела разтварят гръдта на Мохамед, за да го пречистят и изпълнят с пророческа дарба.

6. Не е известно откъде е взето това предание. Вероятно е съчинено от увлечения в модата "да се разпитват движещите се масички" Юго.

7. Еспри Флешие (1632-1710) - френски прелат, прочул се като оратор и историк, автор на "Животът на Теодосий Велики" (1679); Теодосий Велики - римски император от 379 до 395 г.

8. Ex diversis metallicis materiis fabrefacta. (Лат.) - Направена от различни материали.

9. Драма от испанския поет Педро Калдерон, завършена през 1637 г.

10. Гея (лат.) - богиня на земните недра, произлязла от Хаоса; Кето - титанида, дъщеря на Гея и Понт (морето).

11. Солон (640-558) - прочут атински законодател, държавник и поет; Дракон (втората половина на VII в. пр. Хр.) - атински законодател, прочул се като създател на сурови и строги закони.

12. Вергилий не успява да завърши поемата си "Енеида", умира през 19 г. пр. Хр.; Лукиан завършва поемата си "Фарсала" около 60 г.;

13. Поемата на Тасо е завършена през 1575 г., на Ариосто - през 1516 г., на Милтън - през 1674 г., на Камоенш - през 1572 г., на Клопщок - през 1773 г. и на Волтер - през 1728 г.

14.Отрей (мит.) - цар на Фригия

15. Бриарей - морски бог със сто ръце и петдесет очи, син на Уран и Гея.

16. Диокесария - наименование на всяка една от дванайсетте големи области на Римската империя по времето на Диоклециан (началото на IV в.).

17. Тилос - гръцки остров, разположен между Кос и Родос, в Додеканезите, архипелаг в Егейско море.

18. Емпедокъл (V в. пр. Хр.) - гръцки философ, роден в Акрагант, Сицилия.

19. Сатрапии - наименование на областите, които обособява в огромната си империя персийският цар Дарий (VI-V в. пр. Хр.); филистимяни - древен народ, населявал южната част на източното крайбрежие на Средиземно море (II-I в. пр. Хр.).

20. Восор - в древността название на протока Босфор, съединяващ Черно с Мраморно море, разделящ Европа от Азия.

21. Андромеда - дъщеря на етиопския цар Кефей и на Касиопея, която била жертвувана за спасението на страната от морския дракон, като баща й, по молба на етиопците, оставил да я приковат на скалата Йопе край морето.

22. Балбек - през ранната елинска античност град на бог Хелиос (Слънцето); Апамея - град, основан от Селевк I Никанор (IV в. пр. Хр.), първия владетел от династията на Селевкидите; Ецион-Гавер - пристанищен град в страната Едом, в който Соломон изгражда търговски флот, за да пътува до страната Офир, чиито богатства от злато, слонова кост и скъпоценни камъни са несметни;

23. Двата Сирта - два залива на Средиземно море, по северното крайбрежие на Африка; Смарагдус - измислена от Юго планина; назамони - древно номадско племе, живяло на брега на залива Големия Сирт; аджумба - африканско племе; Адрар (или Рава, вж. Исая, 51:9) - оазис в Алжирска Сахара; Юго изписва погрешно името му (Адрибе); Комагена, Клавда и Барсалиум - градове и провинции в царството на Селевкидите (дн. Сирия); Тадмор - арменското название на град Палмир, разположен между Дамаск и Ефрат в Сирия, означава "градът на палмите", неправилно изписано в оригинала Тадамора.

24. Библос - гръцкото наименование на град в древна Финикия, разположен на север от днешен Бейрут.

25. Юнона (мит.) - италийска богиня, представляваща римското съответствие на Хера, едновременно сестра и съпруга на Юпитер; Теспия - град в Беотия, разположен в подножието на Хеликон, планината на музите.

26. Изис - египетска богиня, която се почита из крайбрежните градове на Средиземно море.

27. Circum se foliis ac frondibus involventes. (Лат.) - Около тях, покрити с листа и шума.

28. Tunc Venus in svlvis jungebat corpora amantum. (Лат.) - А Венера съединяваше в горите влюбените. (Вж. Лукреций, "За природата на нещата", кн V, стих 963, в превод на д-р Марко Ст. Марков.)

29. Тревириум - област в Галия, по долното течение на р. Мозел; Метапонт - град на брега на Тиренския залив, основан от ахейците през VII в. пр. Хр.

30. Urbi et orbi. (Лат.) - На Рим и на света (ритуална словесна формула, възприета от папите, заимствувана от Овидий, която използуват в благословиите си).

31. Аристофан (445-386 г. пр. Хр.) - атически поет, първосъздател на комедията; Ликург (396-323 г. пр. Хр.) - прочут атински оратор, ученик на Платон.

32. Вероятно става въпрос за зооморфно изображение върху вътрешния фриз на Партенона, на който е представена процесията по време на Панатенейските игри.

33. Вж. Омир, "Илиада", II песен.

34. Льо Нен дьо Тилемон (1637-1698) - френски историк, автор на "История на императорите, царували през първите шест века от съществуването на Църквата" (1738); Марк Антоан Мюре (1526-1585) - френски хуманист, одобрил кланетата през Вартоломеевата нощ; Франсоа Гарас (1585-1631) - френски религиозен проповедник, автор на язвителни памфлети.

35. Матюрен Рение (1573-1613) - френски поет сатирик; Теодор Агрипа д"Обине (1552-1639) - френски писател; Пиер Корней (1606-1684) - френски поет и драматург.

36. Граждани, конници и сенатори - трите основни съсловия композиращи народа на древен Рим, изброени във възходящ ред.

37. Архелай (413-399 г. пр. Хр.) - македонски цар, изменил на приятелството си с гърците; Артабан (III в.) - цар на партите, неудържал обещанието си пред император Каракала да му даде дъщеря си.

38. След смъртта на Бур (62 г.) и оттеглянето на Сенека Нерон управлява Рим като типичен източен деспот, като не се спира пред никакви жестокости и е подвластен на невероятно налудничави прищевки.

39. Вж. Робърт Грейвз, "Клавдий", НК, 1972 г.

40. Ливор - преносното значение на латинската дума, от която произлиза собствено име и означава "отегчение".

41. Vix vindicta est. (Лат.) - Все пак има спасение.

42. Турпилиан - вероятно римски пълководец, но името му не фигурира във френската енциклопедия Ларус - 20 т.).

43. Потифар (библ.) - военачалник на фараона, чиято жена се опитва да прелъсти Йосиф, но той я отблъсква. За да си отмъсти, тя наклеветява Йосиф пред мъжа си, който затваря "прелъстителя" в тъмница.

44. Lasciva fscula et praenuntias flagitii blanditias. (Лат.) - Невъздържани целувки и ласки, предвещаващи безсрамие.