Живот и творчество:  Написва епистолярния роман “”Юлия или Новата Елоиза”/1761/ и автобиографичния роман “Изповедите”/1766-1769, изд. - 1797/. 

   Автор е на “Диалози: Русо съди Жан Жак”/1776/ и на “Разходките на самотния мечтател” /публ.,1782/.

  Пише комедиите  “Нарцис”/1752/ и “”Военнопленниците”/публ.1782/.

  Автор е на либретото и музиката на оперите “Селският магьосник”/1752/ и “Пигмалион”/1770, публ.1771/.

  През 1762 година Русо завършва педагогическия трактат “Емил или За възпитанието”/ публ.1800/

  Русо пише и два естетически трактата - “Писмо за френската музика”/1753/ и “Писмо до Д’Аламбер относно театралните зрелища”/1758/.

  Автор е на публицистичния сборник “Писма от планината”/1764/.

Идеите на Русо /превод от италиански/:

   Творчеството на Русо преставлява, вътре в епохата на Просвещението, преходен етап: в него, от една страна, е заложен призивът към отстояване на свободата на човека, типичен за просветителите, от друга, в него се заражда романтическия протест срещу Просвещението. Русо предпоставя свободното природосъобразно съществуване, в което е потопен всеки индивид, живеещ в пълна изолация, изцяло вграден в природния ред, отдаден всецяло на собствените си усещания. В контраст с този тип съществуване размишлението се разглежда като източник на социалните злини и като отдалечаване на човека от собствената му природа. Оттук се извежда заключението, че „състоянието на размисъл е противоприродно и всеки човек, който си блъска главата /рови из мозъка/ се превръща в изродено животно”.

    Себелюбието е базисното чувство, от което произхождат всички останали, най-вече, милосърдието. От природните условия се развиват първобитните социални организации, които обаче не разрушават равенството, нито свободата, които продължават да действат.

     С развоя на културата (език, наука, изкуства) и на социалните форми природната свобода изчезва, до такава степен, че изначалното себелюбие се превръща в егоизъм. Разделението на трудо и частната собственост предопределят резкия завой, след който породените от онаследяването ситуации подтикват хората към конкуренцията /съревнованието/. Културата, поддържана от съдебната администрация, която подтиска бедните и облагодетелствува богатите, оковава във веригите си човека. Разсъдъкът и науката отслабват заложените у човека нагласи към прродосъобразен живот: луксът изтощава хората, доброто възпитание ги прави фалшиви.

     В романа „Емил или За възпитанието” Русо отстоява своята идеална система за възпитанието на човека: целта на възпитанието е да попречи на момчето да се поддаде на негативното влияние на обществото. Задачата да се възпитава духа се постига чрез негативното /отричащото/ възпитание: преподаващият не трябва да натрапва своята доктрина /indottrinare/ на ученика си; детето трябва да трупа знания като автономен индивид, чрез собствените си наблюдения и опит; възпитателната стратегия трябва, за да постигне тази цел, трябва да съответства на степента на умственото развитие на ученика. Така в самото начало детето трябва да запази собствената си автономия и да извлича поуки направо от нещата. С настъпването на юношеството момчето трябва да навлезе в изучаването на изкуствата, религията и литературата и, съобразно с неговите изисквания, да застане с лице към обществото. Дълг на възпитателя е да осигурява съответния контекст, в лоното на който детето да укрепва не само духа си, но да развива и укрепва тялото си. С цел да си изгради едно спокойно и ведро съществуване, ученикът трябва едновременно да усвоява умения в леките ръчни занаяти и в четенето, като първата книга, към която той трябва да бъде насочен, да е романа за Робинзон Крузо на Дефо.

     Със същата цел – да се възстанови свободата на човека – е разработена философията на Русо за обществото и държавата. Основната идея на русоизма е заложена в трактата „Общественият договор”, в който се призовава „всеки един от нас да подчини собствената си личност и всичко, което притежава, на общността, подчинена на върховната власт на общата воля”. Всеки гражданин, като се подчинява на общата воля, става гарант на собствената си свобода и на равенството на всички, тъй като неговата собствена воля се включва в общата воля. Той всъщност се подчинява на своя собствен закон. Отказът от свободата, който е типичен за природосъобразното състояние, отвежда към следствието – свободата според възприетото от общността право. По аналогичен начин, що се отнася до прехвърлянето на собствеността, собствеността според закона е осигурена чрез символното включване на частната собственост в общностната собственост: така собствениците стават „администратори на общото наследство /патримониума/”.

        От обществения договор произлиза върховната власт на народа. Законите придобиват действие, само ако са издадени в съответствие с общата воля, иначе се възприемат като индивидуално издадени заповеди. Така че трябва да бъдат изключени възможностите частната воля да се наложи в изработването на законите. Всяко отклонение от волята на всички (сумата от частните волеизявления) не води до никакво изменение на стойността на общата воля като върховна норма. Волята на народа намира израз в законите, които на свой ред трябва да бъдат прилагани от изпълнителната власт. Формата на Идеалната държава се представя, според Русо, от малките демокрации, тъй като в тях е по-лесно създаването на народно събрание. Гражданите трябва да си създадат прости нрави и да бъдат колкото е възможно по-равни помежду си по блага и права. Необходима е и една обща държавна религия, която да включва сред ненарушимите й догми свещеността на обществения договор и на законите.

Бъртранд Ръсел: ...Дижонската академия предложила награда за най-добро есе върху следния въпрос: дали науките и изкуствата допринасят полза на човечеството? Русо залага на отрицанието и печели наградата /1750/. Той твърди, че науката, литературата и изящните изкуства са най-върлите врагове на нравствеността и посредством това, че пораждат нужди, те са източници на робията; как иначе бихме могли да свържем във вериги хора, които ходят голи като американските диваци? Както би следвало да се очаква, Русо е за Спарта и против Атина. Чел е „Животописите” на Плутарх на седемгодишна възраст и бил силно повлиян от него: възхищава се най-много от живота на Ликург. Подобно на спартанците той приема военната сполука за достойнство; при все това той се възхищава от „благородния дивак”, когото коварният изтънчен европеец разгромява. Науката и добродетелта, твърди Русо, са несъвместими и всички науки имат недостоен произход. Астрономията произлиза от суеверията на астрологията; риториката от амбицията; геометрията от сребролюбието; физиката от напразното любопитство; и дори етиката има за свой източник човешката гордост. Просвещението и книгопечатането са осъдителни; всичко, което отличава цивилизования човек от варварина, е зло.../с. 279/

    Идеите от първото есе са разработени във второто, наречено „Разсъждение върху неравенството” /1754/, което обаче не успява да спечели наградата. Там той твърди, че човекът е „природно добър и единствено институциите го правят лош” – антитеза на учението за първородния грях и спасението посредством Църквата. Подобно на повечето теоретици на неговото време той говори за природното състояние, макар и донякъде хипотетично, като за „състояние, което вече не съществува, може би никога не е съществувало, вероятно никога не ще съществува и за което въпреки това трябва да имаме правилна представа, за да съдим по-добре по отношение на сегашното ни състояние”. Природният закон би трябвало да се извежда от природното състояние, но доколкото не познаваме природния човек, е невъзможно да определим какво му е предписвал първоначално законът или кое най-вече му е подхождало. Всичко, което бихме могли да знаем, е, че волята на онези, които са му се подчинили, трябва да е била осъзната по отношение на подчинението и че той трябва да произтича пряко от зова на природата. Русо не възразява срещу природното неравенство по отношение на възрастта, здравето, интелигентността и т.н., а единствено срещу неравенството, произтичащо от привилегиите, утвърдени по договореност.

  Произходът на гражданското общество и последвалото обществено неравенство трябва да се търси в частната собственост. „Първият човек, който е оградил парче земя и се е досетил да рече „това е мое” и е намерил хора достатъчно глупави да му повярват, е действителният основател на гражданското общество”. Той продължава нататък като заявява, че една осъдителна революция въвежда металургията и земеделието; житото е символ на злощастието. Европа е най-злощастният континент, защото притежава най-много жито и желязо. За да се унищожи злото, е нужно единствено да се изостави цивилизацията, тъй като човекът е природно добър и дивакът, след като се е нахранил, е в мир с цялата природа и е приятел на всички свои ближни /курсивът е на Б.Р./...с.280

...”Изповедта на вярата на савойския викарий”, интерлюдия в четвърта книга на романа „Емил”, е най-недвусмисленото и официално изложение на кредото на Русо. Макар тя да се обявява за онова, което гласът на природата известява на един добродетелен свещеник, който е в немилост заради напълно „природното” прегрешение – съблазняването на неомъжена жена, читателят открива с изненада, че когато и да заговори, този глас на природата изрича някакъв миш-маш от доводи, заимствани от Аристотел, Св. Августин, Декарт и други мислители. В действителност те са ограбени откъм точност и логическа форма; вероятно това би трябвало да ги извини и да позволи на достойния викарий да каже, че въобще не го е грижа за някаква си там философска мъдрост.

    Упоменаването на предходни философи става по-рядко във втората част на „Изповедта...”.След като получава удовлетворението, че Бог съществува, викарият се съсредоточава върху правилата на поведение. „Не извеждам тези правила, казва той, от принципите на висшата философия, а ги откривам в дълбините на сърцето си, записани с неизличими букви от самата Природа.” Оттук той тръгва да развива възгледа, че съзнанието при всякакви обстоятелства е безпогрешен водач на правилното действие. „Да благодарим на Небесата, казва в заключение на тази част от доказателството си той, че така сме освободени от целия този ужасяващ апарат на философията; можем да бъдем хора, без да сме учени; освободени от пропиляването на живота ни в изучаването на нравствеността, ние притежаваме, на много по-ниска цена много по-сигурен водач в този огромен лабиринт от човешки мнения”. Нашето природно чувство, твърди той, ни насочва да служим на общия интерес, докато разумът ни подтиква към егоизъм. Затова е необходимо единствено да следваме по-скоро чувството, а не разума, за да постигнем добродетелта.

   Природната религия, както викарият нарича своето учение, не се нуждае от откровение; ако хората слушаха онова, което Бог нашепва в сърцата им, на земята щеше да съществува само една-единствена религия. Ако Бог е откривал самия Себе си пред някои хора, то това би било познаваемо единствено посредством човешкото свидетелство, което не е непогрешимо. Природната религия притежава предимството да е разкривана непосредствено на всеки индивид.

   Тук се натъкваме и на един прелюбопитен пасаж за ада. Викарият не е наясно дали порочните са подлагани на вечни мъки, и заявява, донякъде надменно, че съдбата на порочните не го интересува чак дотам, но че, общо взето, е по-благосклонен към възгледа, че адските мъки не ще да са вечни. Но той е сигурен, че при всички положения спасението не се ограничава до принадлежащите към тази или онази отделна църква... /с.287/

   Политическата теория на Русо е изложена в неговия „Обществен договор”, публикуван в 1762 г. ...Ученията, изложени в него, макар на думи да служат на демокрацията, скланят към обоноваване на принципите на тоталитарната държава. Женева и античността се съчетават, за да го накарат да предпочете града-държава пред обширните империи като френската и английската...

   Макар че книгата като цяло е много по-малко реторична от повечето писания на Русо, първата й глава започва с много убедителен риторичен откъс: „Човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Някой може да се смята за господар на другите, а сам е роб повече от тях”. Свободата е формалната цел на мисълта на Русо, но всъщност той цени най-вече равенството и именно него се стреми да осигури дори за сметка на свободата.

    Първоначално представата му за обществения договор изглежда сродна с тази на Лок, но скоро се оказва, че е по-близка с тази на Хобс. При развитието на природното състояние настъпва време, когато индивидите вече не могат да се задържат в състоянието на първобитна независимост; тогава става необходимо за самосъхранението им те да се обединят, за да образуват общество. Но как мога да да заложа свободата си, без да навредя на интересите си? „Да се намери форма на сдружение, която да защитава и закриля с цялата обща сила личността и имота на всеки член на сдружението и чрез която всеки да се обединява с всички, но слуша себе си и остава свободен както преди. Това е основният проблем, който общественият договор разрешава.”

   Договорът се състои в „пълното отчуждаване на всеки член на съдружието с всичките му права в полза на цялата общност. Защото, първо – тъй като на всеки се дава изцяло, условието е еднакво за всички; а щом условието е еднакво за всички, никой няма интерес да го прави тежко за другите.” Отчуждението трябва да е безрезервно. „Ако частните лица запазеха някакви права, при липсата на едно общо висшестоящо лице, което да отсъжда между тях и другите, всеки би бил в известно отношение сам съдия на себе си и скоро би започнал да се домогва до това право във всяко отношение – тогава природното състояние би продължило и съдружието неизбежно би станало тиранично или излишно.”

   Това предполага пълно отменяне на свободата и пълно отхвърляне на учението за човешките права. Истина е, че в една от следващите глави има известно смекчаване на тази теория. Там се казва, че макар и общественият договор да дава на политическото тяло абсолютна власт над всички негови членове, човешките същества все пак притежават природни права като хора. „Суверенът не може да налага на поданиците си каквито и да са ограничения, безполезни за общността, нито пък може дори да го желае.” Но суверенът е единственият съдия за това кое е и кое не е полезно за общността. Ясно е, че по такъв начин на колективната тирания се противопоставя само едно доста съмнително препятствие.

    Редно е да отбележим, че у Русо „суверен” означава не монарх или правителство, а общността в нейното колективно и законодателно качество.

   Общественият договор може да се изложи в следните думи. „Всеки един от нас влага в съдружието своята личност и цялата си мощ под ръководството на общата воля; и всички ние като цяло възприемаме всеки член като неделима част от цялото.” Този акт на съдружие създава морално и колективно тяло, което се нарича „Държава”, когато е пасивно, „Суверен”, когато е активно и „Власт” по отношение на другите подобни нему тела.

    Понятието за „обща воля”, което се появява в горе-изложеното формулиране на договора, играе много важна роля в системата на Русо. Налага се да кажа, макар и накратко, нещо повече за него.

    Привежда се доводът, че суверенът не се нуждае от поръчителство пред своите поданици, защото, доколкото е образуван от индивидите, които го съставляват, той не може да има интерес, противоположен на техния. „С факта, че съществува, суверенът винаги е това, което трябва да бъде.” Това учение е подвеждащо за читателя, който не забелязва донякъде особената употреба на термините. Суверенът не е управлението, което, както се допуска, би могло да бъде тиранично; суверенът е повече или по-малко метафизична същност, невъплътена изцяло в нито един от видимите органи на държавата. Неговата безпогрешност следователно, макар и предполагана, няма практическите следствия, които всъщност би трябвало да има.

   Волята на суверена, която е винаги правилна, е „общата воля”. Всеки гражданин като такъв споделя общата воля, но би могъл също така да притежава и лична воля, която да се противопоставя на общата. Общественият договор предполага онзи, който отказва да се подчини на общата воля, да бъде принуден да го направи. Което означава само едно – че ще го „принудят да бъде свободен”.../с. 289 – 292/.

За обществения договор или Принципи на политическото право:

Увод:...Човекът се ражда свободен, а навсякъде е в окови. Някой може да се смята господар на другите, а сам е роб повече от тях. Как е станала тази помяна? Не зная. Какво може да я узакони? Мисля, че мога да реша този въпрос.

   Ако имах предвид само силата и произтичащия от нея резултат, бих казал: “Дотогава, докато един народ е принуден да се подчинява и се подчинява, той постъпва добре; защото, като си възвръща свободата по силата на същото право, което му я е похитило, той или има основание да си я възстанови, или другите не са имали основания да му я отнемат.” Но общественият ред е свещено право, което служи за основа на всички останали. Това право обаче не идва от природата; значи то почива на споразумения. Работата е да се разбере какви са тези споразумения.

..............................

   За да бъде впрочем едно неограничено управление законно, би трябвало при всяко ново поколение народът да бъде властен да го приема или отхвърля: но в такъв случай това управление няма да бъде вече неограничено.

   Да се откажеш от свободата си означава да се откажеш от качеството си на човек, от правата, които това качество ти дава, дори от задълженията си. Никакво обезщетение не може да получи онзи, който се отказва от всичко. Пособен отказ е несъвместим с природата на човека и да му се отнеме изцяло свободата на волята значи да се отнеме всякаква нравствена стойност на неговите деяния....

......................................

   Основният проблем, който решава Общественият договор, е: “Да се намери формата на съдружие, която да защитава и закриля с цялата обща сила личността и имота на всеки член на съдружието и чрез която всеки се обединява с всички, но слуша себе си и остава свободен както преди.”...Естествено всички клаузи се свеждат до една-единствена, а именно: пълното отчуждаване на всеки член на сдружението с всичките му права в полза на цялата общност. Защото, първо – тъй като всеки се дава изцяло, условието е еднакво за всички; а щом условието е еднакво за всички, никой няма интерес да го прави тежко за другите...

.............................................

Общественото съглашение се свежда до следното: “Всеки един от нас влага в съдружието своята личност и цялата си мощ под върховното ръководство на общата воля; и всички ние като цяло възприемаме всеки член като неделима част от цялото.”

Емил или За възпитанието:

С. 180...Всичко, което излиза от ръката на Твореца е добро, всичко се изражда от ръцете на човека.

С. 183...Преди призванието, избрано от родителите, природата го /детето/ е предназначила да бъде човек. Именно на това призвание искам да го науча: да живее като човек...истинското възпитание се състои по-малко от наставления, повече от преживявания.

С. 189.../след като майките дават децата си на кърмачки и ги отчуждават от себе си/ Няма вече семейно огнище. Навикът не затяга вече кръвните връзки. Няма нито бащи, нито майки, нито деца, няма вече братя и сестри. Всички те едва се познават, как биха могли тогава да се обичат? Всеки мисли само за себе си. И когато печална самота цари в дома, налага се да търсим радостите на друго място.

С.191...За да направи сина си неуязвим, разказва легендата, Тетида го потопила във водите на Стикс. Тази алегория е хубава и ясна. Безсърдечните майки пастъпват другояче. Те потопяват дотолкова децата си в изнеженост, че ги обричат на страдание...

С. 193.../при възпитанието на детето в безсловесния му период/...Ние правим това, което харесва нему, или изискваме от него това, което нам харесва. Ние се подчиняваме на прищевките му или го подчиняваме на нашите. Среден път няма, то трябва да дава или да получава заповеди. Така първите негови представи са тези за власт и робство.

С. 196...Няма много допирни точки между детството и зрялата възраст, за да се създаде трайна привързаност при голяма разлика. Децата са любезни понякога със старците, но никога не ги обичат...Обикновено се изисква възпитателят да е възпитал вече едно дете. Прекалено изискване: един и същ човек може да възпита само едно дете.

С. 200...Колкото по-слабо е тялото, толкова по-тиранично е то, колкото по-силно е, толкова по-покорно е. Всички чувствени страсти живеят в изнежени тела.  И колкото по-малко тялото е в състояние да ги задоволи, толкова по-взискателни стават те...

С. 201...Единственият навик, който трябва да позволим на детето, е да няма никакъв навик...Подгответе още отдалече царуването на неговата свобода и употребата на силите му, като оставите на тялото естествения навик, давайте му винаги възможност да бъде господар на себе си и да следва във всяко нещо волята си, когато ще има вече воля...

С. 205...Ако детето има повече склонност да руши, то не прави това от лошотия, а защото дейността, която гради, е винаги по-бавна, а разрушението е по-бавно и повече допада на неговата живост...

С. 210...Ограничете, колкото е възможно повече речника на детето. Голяма несъобразност е то да има повече думи, отколкото понятия, и може да говори повече, отколкото може да мисли...

С. 211...Ако детето е нежно, чувствително и се разплаква от най-малкия повод, ще пресуша сълзите му, като не обръщам никакво внимание на плача му...Когато детето е само; каквато и болка да си причини, много рядко ще заплаче, ако няма надежда, че ще го чуе някой...Защото няма никакво съмнение, че то ще съди за болката, като види как я приемам аз...

С. 212...Нашата преподавателска мания и педантичност ни кара винаги да учим децата на неща, които те биха научили по-добре сами, и покрай това да пренебрегваме онова, което само ние можем да им предадем.

С. 215...Най-щастлив е оня, който страда най-малко от нещастието. Най-нещастен – който чувства най-малко удоволствието. Но страданията са винаги повече от радостите. Това е разлика обща за всички. Човешкото щастие е значи отрицателно състояние.

С. 216...Мъдростта се сътои в премахване на свръхмярата от желания и в постигането на съвършено равновесие между можене и искане. Тогава само, когато всички душевни сили са еднакво в действие, душата ще бъде спокойна и човекът – уравновесен.

...Въображението разширява за нас границите на възможното добро и зло. И следователно възбужда и подхранва желанията чрез надеждата да ги задоволи.

...колкото човек е по-близо до естественото си състояние, толкова е по-малка разликата между възможностите и желанията му, следователно той е по-близо до истинското щастие. Когато изглежда лишен от всичко, той е най-малко нещастен. Защото нещастието не е в лишаването от нещата, а в нуждата, която чувстваме отт тях.

С. 217...Падналият ангел, който изневери на своята природа, е по-слаб от щастливия смъртен, който живее в съгласие със своята. Човекът е много силен, когато се задоволява да бъде това, което е. Слаб е, когато иска да се издигне над човечеството.

С. 218...Поради това, че вечно се мъчим да увеличим нашето щастие, ние го превръщаме в нещастие. Всеки човек, който няма друго желание освен да живее, ще живее щастливо: следователно той ще е добър...

   Единствено има воля този, който не се нуждае от чужда помощ, за да я прояви: оттук следва, че най-голямото благо не е властта, а свободата.

С. 219...Зависимостта от обществото не е природна, от нея идват всичките пороци и чрез нея господарят и робът взаимно се развращават.

Изповеди:

С. 56...Скоро след като итърпях много грубости, станах по-нечувствителен към тях. Стигнах дотам, че почнах да ги чувствам като един вид отплата за кражбата и това ми даваше моралното право да продължавам да крада. Вместо да обърна поглед назад и да си припомня наказанието, аз гледах напред и си представях отмъщението. Смятах, че щом ме бият като измамник, това ми дава право да бъда измамник...И ако не станах истински крадец, то е, защото парите никога не са ме привличали особено много.

С. 58...Аз съм пламенна натура и когато съм в плен на някое страстно увлечение, ставам неудържим. В такива моменти забравям всяка деликатност, почит, страх, благоприличие, ставам циничен, безогледен, буен, дързък. Не ме спира срам, не ме плаши опасност. Извън предмета на моята страст вселената не съществува за мене. Но това трае само миг и веднага след това изпадам в пълно безразличие...

...Прибавете освен това, че основните ми влечения не се свеждат до вещи, които се купуват. Аз чувствам нужда от чисти наслади, а парите отравят всичко. Обичам например добрата трапеза. Но понеже не мога да търпя нито принудеността на доброто общество, нито измета на кръчмите, мога да вкуса това удоволствие само в компанията на някой приятел.

С. 60...Обожавам свободата. Страшно мразя оскъдицата, лишението, зависимостта. Докато имам пари в кесията си, те обезпечават моята независимост. Освобождават ме от грижата да се мъча да ги намеря, необходимост, от който винаги съм се ужасявал. Но пред угрозата, че парите ми ще свършат, аз треперя над тях. Парите, които притежавам, са средство за свобода. Парите, които се мъчим да придобием, са средство за заробване. Затова аз пестя, а не ламтя.

С. 63...Увлечението ми по нереални обекти и способността ми да се вживявам лесно окончателно меу отчуждиха от всичко, което ме заобикаляше, и развиха у мен влечение към самотата, което запазих завинаги.

С. 85...Казах вече, сега повтарям и може би и по друг повод ще повторя това, в коеуто се убеждавам все повече с всеки изминал ден – че ако някога някое дете е получило здраво и разумно възпитание, то това съм бил именно аз.

С. 86...Детството ми не беше истинско детско. Аз винаги съм чувствал и мислил като голям човек. Чак когато пораснах, влязох в категорията на обикновените хора. При раждането си бях вън от нея.

...Струва ми се, че е ясно не само на едно дете, но и за един зрял човек какво значи да си религиозен. Това ще рече да останеш верен на религията, която си получил с раждането си. Понякога загубваш вярата си, но тя рядко става по-голяма. Догматичната вяра е плод на възпитанието.

С. 90-91../Описание на хомосексуалните набези на един стар проповедник./

С. 101...Аз обичах много искрено, много съвършено, ако смея така да се изразя, за да мога да бъда ощастливен лесно. Едва ли е имало по-пламенна и същевременно по-чиста любов от моята, едва ли някога е съществувало по-нежно, по-истинско, по-безкористно чувство към жените. Хиляди пъти бих бил готов да пожертвам личното си щастие заради щастието на жената, която обичах. Нейното добро име ми беше по-скъпо от собствения ми живот и никога, за да си доставя някое плътско наслаждение, не бих желал да смутя спокойствието й. Това ме е карало да проявявам толкова загриженост, толкова дискретност, толкова предпазливост във всички начинания, че нито едно от тях не излезе успешно. Недостатъчният ми успех пред жените се дължеше винаги на моята прекалено голяма любов към тях.

С. 113...Срамът, неизбежен спътник на съзнанието, че вършиш нещо лошо, бе дошъл с годините. Той засили толкова много природната ми чувствителност, че тя стана непреодолима. И никога, нито по онова време, нито по-късно, не ми се удаде да направя предложение за любовна връзка, без съответната жена да ме бе принудила със своите аванси, дори в случаите, когато знаех, че тя няма особени задръжки и бях сигурен, че ще приеме веднага.

    Моето възбуждане нарасна толкова, че като не можех да владея плътското си желание, аз го подклаждах с най-чудновати похвати. Избирах тъмни алеи, потайни кътчета, където можех да се излагам отдалеч на женските погледи в това състояние, в което бих желал да ме видят. Пред очите им се разкриваше непристойно зрелище, затова дори не съм и помислял, а просто смешно. Глупавото удоволствие, което изпитвах, като излагах пред очите им този обект, мъчно може да се опише.

С. 211...Сигурно съм предопределен за това изкуство /музиката/, защото го обикнах още от детинство и то е единственото, което съм обичал неотклонно през целия си живот.

С. 246...Не пропускахме нито ред, написан от Волтер. Неговите произведения ми доставяха толкова удоволствие, че у мене се породи желание да се науча да пиша елегантно и да се опитам да подражавам на прекрасния език на този автор, който ме очароваше. Известно време след това се появиха неговите “Философски писма”. Макар че те в никой случай не са най-доброто му произведение, именно те събудиха у мене жива любознателност и това влечение не угасна занапред...

С. 250 ...Живях чрез чувствата си и чувствата ми ме убиха. Какви чувства, ще попитате. Най-обикновени дреболии, прости житейски произшествия, които обаче ме вълнуваха, като че ли ставаше дума за притежанието на Елена или за световно господство. На първо място жените. Когато притежавах някоя жена, плътта ми беше спокойна, но сърцето никога. Нуждата от любов ме раздираше в разгара на наслаждението...Ако само веднъж бях изпитал абсолютно напълно цялото опиянение на любовта, мисля, че крехкото ми същество нямаше да оцелее – бих умрял в момента...

С.268... Всяка сутрин ставах преди изгрев слънце. Изкачвах се до съседната овощна градина по много живописна пътека над лозето, която вървеше по хребета до Шамбери. Докато се разхождах, казвах молитвата си – не празно мърморене, а искрено устремяване на сърцето към създателя на дивната природа, чиито красоти се разстилаха пред очите ми. Никога не ми е било приятно да се моля в затворена стая. Струва ми се, че стените и жалките неща, сътворени от хората, се изпречват между Бог и мене. Обичам да съзерцавам Господ в неговите творения, докато сърцето ми се възмогва към него. Молитвите ми бяха чисти, смея да заявя това, и достойни да бъдат чути...

С. 389...През следващата 1850 година, когато изобщо вече не мислех за моето “Размишление”, узнах, че съм печелил първа награда в Дижон. Това известие събуди у мен всичките мисли, които ми беше внушило това произведение, разпали ги с нова сила и окончателно раздвижи в сърцето ми поървата подкваса за героизъм и добродетел, вложена в него още в детските ми години от баща ми, родината ми и Плутарх. Само едно нещо вече ми се струваше истински величаво и красиво: да живея свободно и честно, презирайки богатството и общественото мнение, задоволявайки се сам със себе си. Макар че неоправдан срам и страх от присмех ми попречиха още от самото начало да се подчиня на тези принципи и да скъсам рязко с общоприетите правила на моя век; още тогава решението ми бе взето и побързах да го приведа в действие веднага щом въъзникналите противоречия го разпалиха и го накараха да съществува...

С.403...Още нещо допринасяше за литературните ми занимания. Попаднал против волята си в обществото, без да притежавам светски тон, без да мога да го придобия, нито да се подчиня на ярема му, аз си наумих да си изработя свой собствен тон, който да ме освободи от задължението да се съобразявам с общоприетия, понеже в основата на глупавата ми, неприятна стеснителност, която не можех да преодолея, се таеше страхът да не пристъпя каноните на благоприличието; Станах циничен и язвителен от срамежливост. Преструвах се, че презирам добрите маниери, които не можех да овладея...

С.433...Моята орис е била винаги такава. Сближа ли мои двама приятели, с които дружа поотделно, те неизбежно се обединяваха срещу мене...

С. 432 /За Волтер, който се установява в Сиреи, близо до Женева, и започва да оспорва писанията на Жан-Жак/...От този миг за мен Женева беше изгубена и не се излъгах. Може би мой дълг беше да отида там и да се изправя срещу бурята, ако чувствах у себе си нужните способности. Но какво можех да направя сам, плах, лишен от дар-слово, срещу този нахален, охолен човек, опрян на влиянието на добре поставените, надарен с блестящ език и станал вече идол на жените и младежта?...

С. 439...Аз винаги съм чувствал, че званието писател може да донесе известност и почит само докато не се е превърало в занаят. Много трудно е да мислиш благородно, когато мислиш само как да се изхраниш. За да можеш, за да посмееш да кажеш някои големи истини, не трябва да си зависим от успеха си. Аз хвърлях моите книги сред хората уверен, че съм говорил за общо благо, без да се грижа за нищо друго. Ако произведението бъде отречено, толкова по-зле за хората, които не са пожелали да го използуват...

С. 461...Знаех, че живеейки сам сред хората, и то сред хора, все по-силни от мене, не можех никога, както и да се мъча, да им попреча да ми навредят. Само едно нещо зависеше от мене – да се държа така, че ако пожелаят да ми навредят, да бъде незаслужено...Хората, виноги готови да сметнат злополучието за престъпление, биха се изненадали много, ако знаеха колко много грижи съм положил през живота си, за да не може никой да ми каже с основание в момент на бедствие: “Напълно си го заслужил!”