Живот и творчество: Философът Волтер е написал съчиненията “Философски писма”/1734/, “Есе върху нравите и духа на народите”/1756/, “Философски речник”/1764 - 1769/. Той създава и историческите съчинения “Векът на Луи ХІV”/1751/, “Историята на Карл ХІІ”/, “История на Руската империя при Петър Велики”/1763/.
Автор е на трагедиите “Едип”/1718/, “Брут”/1730/, “Заира”/1732/, “Аделаида Дюгесклен”/1734/, “Алзира или Американците”/1736/, “Фанатизмът или Пророкът Мохамед”/1742/, “Меропа” /1743/, “Катилина или Спасеният Рим”/1752/, “Китайският сирак” /1755/, “Танкред”/1760/, “Ирена”/1778/.
Драматургът Волтер създава и следните пиеси, които бихме могли да определим като трагикомедии: “Блудният син”/1736/, “Нанина или Победеният предразсъдък” /1749/.
Волтер доказва дарбата си като епически поет в поемите “Хенриада” /1728/ и ироничната “Орлеанската дева”/1735/. Той създава дидактичните поеми ”Разсъждения в стихове за човека”/1738/, “Поема за естествения закон”/1756/ и “Поема за гибелта на Лисабон”/1756/.
Волтер създава цикъл от философски сатирични н о в е л и “Мемнон или Човешката мъдрост”/1747/, “Задиг или Съдбата”/1748/, “Микромегас”/1752/, “Кандид или Оптимизмът”/1759/, “Простодушният”/1767/, “Вавилонската принцеса”/1768/ и “Белият бик”/1774/.
Най-известните литературно критически творби на Волтер са “Есе върху епическата поезия”/1728/ и “ Коментари на творбите на Корней”/1764/.
Волтер умира на 30 май 1778 г. След Великата революция тленните му останки са погребани в Пантеона /Париж/.
Философски речник:
ВЪРХОВНО ДОБРО: Най-голямото благо е онова, от което се наслаждавате с такава сила, че ви прави неспособен да чувствате нещо друго, както най-голямото зло стига дотам, че ви лишава от всякакво чувство. Това са двете крайности на човешката природа, но и двете са краткотрайни.
Няма крайна наслада, нито крайни мъки, които да траят цял живот: върховното добро и върховното зло са химери.
ВСИЧКО Е ДОБРО: Възгледът за възможния най-добър свят не само не успокоява, но и отчайва философите, които го възприемат. За честните мислители въпросът за доброто и злото остава непоправим хаос; за спорещите той е игра: те са каторжници, играещи с веригите си. Неразсъждаващите хора той прави по подобие на онези рибки, които са пренесени от река в аквариум; те не предполагат, че са тук, за да бъдат изядени по време на постите. Така че сами ние не знаем нищо за причините за нашата съдба.
БОГ /диалог/: Логомах: Каква е твоята представа за бог?
Дондиак: Представата за моя творец, за моя господар, който ще ме възнагради, ако постъпвам добре, и ще ме накаже, ако постъпвам зле.
...................
Логомах: Кажи, приятелю, смяташ ли, че материята може да бъде вечна?
Дондиак: Какво ме засяга дали тя съществува вечно или не? Аз няма да съществувам вечно. Бог ще ми бъде винаги господар. Той ми е показал какво е справедливост, аз трябва да я съблюдавам. Не искам да съм философ, искам да бъда човек.
РАВЕНСТВО: Ако бяха без нужди, всичко хора щяха да са равни. Нищетата, която е присъща на нашия род, подчинява един човек на друг. Истинското нещастие не е в неравенството, а в зависимостта. Малко важи дали този или онзи се наричат Негово величество или Негово светейшество. Тежко е, когато се слугува на единия или другия.
...Невъзможно е по нашето нещастно земно кълбо хората, живеещи в общество, да не бъдат разделени на две класи: едната – на властващите богаташи, а другата – на слугуващите бедняци. Тези две класи са подразделени на хиляди, всяка от които има своите разновидности...
Волтер за драмата:
“Трагедията трябва да предава в съвършенство великите събития, страстите и техните последици. Изобразените в трагедията хора трябва да говорят така, както говорят в действителност, а поетичният език, като възвисява душата и пленява слуха, не трябва в никакъв случай да води до накърняване на естествеността и правдивостта.”
“Трагедията – това е движеща се живопис, това е одушевена картина и изобразяваните в нея хора трябва да действат.”
Волтер за Шекспир:
Според Волтер Шекспир е “мощен, естествен и възвишен гений”, но заради лошия му вкус /да смесва възвишеното с делничното/ той го определя като “варварин”: “Това е натура прекрасна и дива. Никаква съразмерност, никаква учтивост, долното се преплита с величественото, буфонадното – с ужасното...Това е хаос от трагедия, прорязан от лъч светлина.”
“Хамлет” е “груба и варварска пиеса”, неприемлива “дори за френското или италианското простолюдие”.
“Едип” на Волтер: Изследват се моралните качества на Едип: човешките му качества и мъдростта на държавника. Трагическата вина на Едип обрича на гибел целия народ, но абсолютният владетел осъзнава отговорността си пред поданиците му: “Да умират за своя народ – това е дълг на кралете.”
“Брут”/1730/ на Волтер: Прославя се Римската република. Консулът Брут възстава срещу деспотичния произвол на тиранина Тарквиний Горди и защитава свободата на народа. Гражданите на Рим се вдигат на въстание, но не за да премахнат изобщо царската власт, а за да се свали тирана и да се установи законна, разумна и умерена, власт. На престола се установява просветения монарх, разумния владетел с републикански убеждения Брут. Безукорно справедливият владетел Брут наказва със смърт сина си Тит, който е изменил на Републиката заради любовта си към Тулия – дъщерята на Тарквиний.
“Заира”: Султанът Оросман е влюбен във французойката Заира, която, когато е попаднала в плен и заживяла в сарая, е била християнка, но по-късно е приела мюсюлманската вяра. Заира откликва на любовната страст на господаря си и се готви да му стане жена.
От Франция в двореца на Оросман пристига рицарят Нерестан, за откупи пленените от султана християни. Между пленниците е и бившият християнски цар на Сирия Люзиниан, след като царството му е покорено от мюсюлманите. Той разпознава Заира и Нерестан – те са неговите изгубени деца. Бащата и братът забраняват на Заира да се жени за султана и настояват тя да се завърне в лоното на семейната им религия – християнската.
Влюбената Заира е смутена, а ревнивият султан Оросман е разтревожен. Той подозира, че девойката вече не го обича, и се отдава на страданието. Оросман изненадва Заира, когато тя веднъж тайно се вижда с брат си. Без да подозира, че двамата са свързани с роднинска връзка, в пристъп на бурна ревност султанът убива Заира. Когато узнава истината Оросман изпада в отчаяние, освобождава всички пленници християни и се самоубива.
