“Пармският манастир” Това е вторият безспорен шедьовър в творчеството на романиста Стендал. В него авторът съчетава елементи, заимствувани от италианските ренесансови хроники, с вълнуващи възстановки на скорошни исторически събития ( военното присъствие на Наполеон в Италия, битката при Ватерлоо, австрийската окупация на Милано). С много въображение автора транспонира събития от неговото съвремие в едно повествование, което ни връща към драматичните преходи преживяни от Франция през второто десетилетие на ХІХ век.
Действието в този роман се развива в княжеския двор на Парма, в Италия, през първите години на ХІХ век. Младият аристократ Фабрицио дел Донго, страстен поддръжник на Наполеон, отива в Париж, за да се включи във войската на Императора. Той става свидетел на погрома на неговия кумир при Ватерлоо. След това той се връща в Парма и се посвещава на Църквата като очаква, че ще бъде въведен в светските кръгове на града и ще получи финансова поддръжка от леля си, херцогиня Сансеверина, която е метреса на първия министър на княжество Парма, граф Моска.
Увлечен от любовта си към една актриса Фабрицио убива своя съперник и е задържан в затвора. Той избягва и е помилван. Но докато е бил пленник той се е влюбил в чаровната Клелия Конти, дъщеря на началника на затвора-крепост. Любовната връзка между двамата продължава след брака на Клелия, когато Фабрицио е вече високопоставен църковен прелат и обожаван от своето паство проповедник. Смъртта на детето, родено от тайната им любов, а след това и на Клелия внася дълбока покруса в душата на Фабрицио и той се оттегля от светския живот в една обител, Пармският манастир, в която завършва земните си дни.
В атмосферата на този роман се вгражда комбинация от поетични моменти и сцени от високата комедия, реалистични описания и пресъздавания на мечти. Усеща се намерението на автора да разобличи затворения, еснафски дух, който изпълва светския живот на една малка, затворена, държава, управлявана от местен тиран, която е учредена в Постнаполеоновата епоха. Той подбужда разсъждения относно обществения морал и прерогативите на властта в сферата на интимния живот на поданиците.
Впечатляват изящно изградения портрет на простодушния идеалист Фабрицио дел Донго, както и благородническата щедрост на смелата херцогиня Сансеверина, жена с пленително страстна натура. Запомнят се образите на милостивия граф Моска, политик с макиавелистка философия за властта, и на пленителната красавица Клелия Конти, дъщерята на директора на местния затвор, която се влюбва от ръв поглед в красивия пленник.
В този роман се съпоставят различни индивидуални концепции за любовта. И тук младият герой получава важни уроци от живота и околните, които му помагат да се изгради като обаятелна духовна личност. Фабрицио се чувства свободен в затворническата килия, когато е вече уверен, че е спечелил любовта на Клелия.
Най-забележителните постижения на романиста Стендал в “Пармския манастир” са в сферата на психологическия анализ. Авторът изоставя представата за оформен характер и проследява процеса на оформянето на характера. Действащите лица тук са индивиди, които са проследени в усилията им да си изработят своя, самобитна, философия за живота.
Литературните похвати, които използва Стендал – ангажираните морални коментари на автора и постоянната смяна на тоналността на повествованието – му дават възможност да проследи свободното самоопределяне на характера. Той констатира, че свободата има безброй превъплъщения. В този роман авторът установява, че затворът се изгражда като представа според различните схващания за свободата у хората, чиято участ е подчинена на тази общо взето институция с мрачна слава. Оказва се, че затворен в тъмната килия човек може да се почувства свободен, тъй като на вътрешния свят на чувствителния човек не могат да се надянат вериги и да се наложат ограничения.
Чрез поредица от метафори в “Пармския манастир” се осмисля фундаменталния конфликт в съществуването на човека между него, като неповторима индивидуалност, и обществото, като сложно образование от институции нарекли се да охраняват “социалния порядък”.
“Люсиен Льовен” С най-много автобиографични нагласи и събития е изпълнено повествованието в романа “Люсиен” Льовен”. Споменът за Метилда Дембовски явно е населявал съзнанието на романиста, когато той е разработвал взаимоотношенията между младия благородник и дадам дьо Кастелер.. Във фикционалния свят на романа се подлагат на хаплива иронична преоценка нравите в свегското общество и в политическия живот по време на управлението на Луи-Филип.
Особено място е отделено в повествованието на конфликта син-баща, който е представен в синхрон с полюсната етика характеризираща два следващи непосредствено един след друг исторически периода.
Въпреки редицата несъвършенства и незавършеността на повествованието романът “Люсиен Льовен” съдържа много прецизни психологически и социални анализи, както и много проницателни психологически изследвания на емоционалните състояния у влюбения еготист.
В “Живота на Анри Брюлар” преобладава ироничното търсене на свое аз и сериозното размишление върху процеса на изграждане на индивида. Спомените от детството се преплитат с удоволствието, което постига романиста в писането.
В автобиографичните си творби Стендал разкрива трудното приспособяване към живота на високо чувствителния индивид и несигурността на съществуването на човека самообрекъл се да се претворява под различни маски в обществото.
Поетиката на романиста Стендал: Характерна особеност на поетиката на Стендал е незавършеността или по-скоро “отложената развръзка”. В странната формула, която този романист залага в основата на творческия си почерк, се открояват естествеността, усетът за детайла и изкусно поддържаното тясно взаимодействие между повествователя и неговите персонажи.
Читателят възприема Октав и Арманс /”Арманс”/, Жюлиен, мадам дьо Ренал и Матилда /”Червено и черно”/ и особено Фабрицио и Клелия /”Пармскияят манастир”/ като свидни рожби на таткото-романист Стендал. Като повествовател той си позволява да ги прекъсва, назидава и критикува, да им се подиграва, нто и да показва грижовната си привързаност към тях.
Романистът Стендал разказва историята на любимите си герои от своята гледна точка, която не крие, а, напротив, често демонстрира. Той се представя наистина като всезнаещ “баща” на героите си, но субективните му преценки за тях не ги отдалечават, а ги сближават с читателя и ги правят негови близки приятели.
Героите на Стендал се отдават всецяло на любовта, намират върховна наслада, преди всичко духовна, в нея. Те умеят да ценят редките моменти на любовно щастие, до което се издигат за кратко. След това те като че ли се оттеглят в родната си нереалност, т.е. интимния свят на аза на повествователя, от който са се пръкнали. А в интимният свят на този романист доминират страстната жажда за истинска обич, пълното духовно отдаване на другия, стигащия до полуда копнеж за щастие и убеждението, че човек най-пълно разкрива себе си в този именно копнеж.
В поетиката на романиста Стендал откриваме също интерес към играта на съдбата с човека, отказ човешката участ да се възприема само в плана на трагичното. Разказвачът разгръща повествованието си сякаш е ръководен от случайността. Създава се впечатлението, че Стендал използва романа не толкова за да поднася дълбоки философски прозрения относно човешката кондиция, колкото за да достави удоволствие на взиращия се в емоционалния си мир читател.
РАСИН И ШЕКСПИР:
Увод:
С.7 Обръщам се без страх към онази заблудена младеж, която мислеше, че проявява патриотизъм и защитава националната си чест като освирква Шекспир, защото бил англичанин. Тъй като съм изпълнен с почит към трудолюбивите, усърдни млади хора, надеждата на Франция, аз ще им говоря строгия език на истината.
...Твърдя, че съблюдаването на двете единства за място и време е френска привичка, от която се освобождаваме трудно, тъй като Париж е приемната на Европа и задава тона на живот в нея. Но аз твърдя, че тези единства изобщо не са необходими за да произведат дълбоко чувство и истински драматичен ефект.
С.8...Зрителят може съвсем спокойно да си представи, че, в интервала на антрактите, минават няколко часа, още повече, че той се разсейва от симфониите, които свири оркестъра. /Реплика на Академика-класицист/
...Но кажете ми, ще може ли да си представи той, че изтича двойно по-дълго време от реалното време, два, три, или сто пъти по-дълъг период? Докъде ще стигнем ние? /Реплика на Романтика/.
С.12 Ясно е, че дори в Париж, дори във френския театър на улица Ришельо, въображението на зрителя се поддава с лекота на внушенията на поета. Естествено зрителят не отдава никакво значение на интервалите от време, от които поетът има нужда....
Зрителят, когато не е педант, се занимава единствено с фактите и с развитието на страстите, които му представят пред очите. В главата на един парижанин, който аплодира “Ифигения в Авлида” и в главата на един шотландец, който се възхищава на историята на старите крале, се случва все едно и също нещо. Единствената разлика се състои в това, че парижанинът, син на почтено семейство, е придобил навика да се надсмива над другия.
С.15 Струва ми се, че моментите на пълна илюзия са по-чести, отколкото се мисли обикновено и най-вече това не се допуска за вярно в литературните спорове. Но тези моменти траят безкрайно кратко време, половин или четвъртина секунда например...Те са по-дълги за младите жени и затова те проливат толкова сълзи при представление на трагедия...тези моменти на пълна илюзия не ще открием никога в мига, когато се извършва убийство на сцената, нито когато стражите идват да арестуват някой персонаж на сцената, за да го заведат в затвора. Всички тези неща ние не можем да приемем като истински, те никога не произвеждат илюзия. Тези откъси са създадени само за да доведат сцените, през които зрителите изживяват онези сладостни половин секунди. Аз твърдя, че тези кратки мигове на пълна илюзия се срещат по-често в трагедиите на Шекспир отколкото в трагедиите на Расин.
Всичкото удоволствие, което човек намира при едно трагическо представление зависи от честотата на тези кратки моменти на илюзия и на емоционално напрежение, в които, на малки интервали остава душата на зрителя.
С.18 Расин не е вярвал, че могат да се пишат трагедии по друг начин. Ако живееше в наши дни и ако се осмелеше да следва новите правила, той би написал нещо стотици пъти по-добро от “Ифигения”. Вместо да вдъхва възхищение, едно малко хладно чувство, той щеше да предизвика потоци от сълзи.
С.27 Молиер стои по-ниско от Аристофан.
Само че к о м и ч н о т о е като музиката. Това е нещо, чиято красота не трае. Комедията на Молиер е твърде просмукана от сатирата за да предизвика усещането за весел смях, ако може да се каже така. Когато отивам да се отморя в театъра, обичам да намирам едни лудо въображение, което ме разсмива като дете.
За р о м а н т и с и з м а:
С.32. Романтисизмът е изкуството да се представят на народите онези литературни творби, които, при сегашното състояние на навиците и вярванията, са способни да доставят в най-висша степен удоволствие.
Класицизмът, напротив, им предоставя онази литература, която е доставяла най-голямо удоволствие на техните прадядовци.
Не се колебая да изтъкна, че Расин е бил романтик, той е дал на маркизите от двора на Луи ХІV описание на страстите, но умерено, поради изключителното достойнство, което е било на мода тогава и принуждавало херцогът от 1670 година да назовава винаги сина си Господин дори при най-нежните излияния на бащинската обич.
С.34 Шекспир бе романтик, защото представи на англичаните от 1590 година най-напред кървавите катастрофи доведени от гражданските войни, а после, за да даде възможност на публиката да отдъхне от тези тъжни зрелища, поредица от изтънчени описания на поривите на сърцето и на нюансите в най-деликатните страсти.
С.38 Откакто съществува история, никога един народ не е изживявал, в нравите и удоволствията, по-бърза промяна, по-всеобхватна от промяната през периода 1780-1823 година, а искат да ни дават все същата литература. Нека нашите сериозни противници се огледат около себе си: глупакът от 1780 измисляше глупави и безсолни шеги, смееше се постоянно; глупакът от 1823 произвежда мъгляви, предъвкани философски разсъждения, с които може да те приспи прав, той има винаги удължено лице. Ето ви една забележителна революция. Едно общество, в което един толкова съществен и често повтарящ се елемент, какъвто е глупакът, е променен до такава степен, не може да понася повече нито смешното, нито патетичното. Тогава всеки се е стремял да разсмее съседа си, днес всеки иска да го измами.
С.39 Романтиците не съветват никого да имитира директно драмите на Шекспир.
Това, на което трябва да се подражава у този велик мъж е маниера му да изучава света, сред който живеем и изкуството да дава на своите съвременници точно онзи вид трагедия, от който те имат нужда, но която те нямат дързостта да изискат, изплашени от репутацията на великия Расин.
