Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.02.2017 18:33 - ФРЕНСКИЯТ КЛАСИЦИЗЪМ /17 ВЕК/ - ФИЛОСОФСКИ ПРЕДПОСТАВКИ И ОСНОВАНИЯ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 804 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 22.02.2017 18:40


 

РАЗВИТИЕ НА ФИЛОСОФСКИТЕ ИДЕИ

 (1630 - 1660)

 

Годините, през които Луи ХIII като крал и Ана Австрийска като регент управляват Франция, представляват период не само на политическо преустройство, но и период на духовна пренастройка. Наистина най-важният проблем през първата половина на ХVII век във Франция е да се сложи край на дълбоката морална, религиозна и философска криза, която сковава духовния живот в страната в края на ХVI век. Проблем е и изграждането на концепция за човека и света, която да отчете новите представи за материалния свят. Като използуват многобройните и противоречиви съставки, които изграждат наследената от ХVI век традиция, учените, философите и духовниците през ХVII век изработват нов начин на мислене, който няма да бъде подлаган на преоценка преди края на ХIХ век. Първите предизвестия за тази всеобхватна промяна се появяват още по време  на царуването на крал Анри IV, но едва когато векът (ХVII) навлиза във втората си третина, тази всепроникваща трансформация започва да се усеща по-осезателно.

 Като естествена основа  на литературния живот духовният, научен и религиозен живот придобива редица социално детерминирани характеристики. Наред с литературните кръжоци, сред които  най-известният е кръжецът около Валантен Конрар,  от който ще възникне през 1637 година френската академия / Валантен Конрар (1603 - 1675), френски писател, който събира кръжец от изтъкнати парижки книжовници и ерудити, станали основатели на Френската академия. След учредяването - (1635) по идея на Ришельо Конрар става неин пожизнен секретар/, възникват  и кръжоци от учени и ерудити като Академията на братята Дюпюи или Академията Мерсен, която след множество  преустройвания се превръща през 1666 г. в Кралска академия на науките /Мерсен (1588 - 1648), френски учен, вдъхновител на създаването на кръжец от учени, приятел и кореспондент на Декарт; Френската кралска академия е учредена по идея на кралския министър Колбер(1666), състои се от 66 члена./. А от религиозния кръжец на Мадам Акари  /Мадам Акари, провъзгласена за светица (1791) под името Превъплътената Мария (1565 - 1618), съдействувала за настаняването  на Ордена на кармелитите във Франция./ се ражда, по време на царуването на Анри IV,  първото френско училище, в което се подготвят свещенослужители. Активна кореспонденция с писма свързва работещите в уединение учени с тези новосформирани научни общности. Декарт, докато е в Холандия, е бил непрекъснато осведомяван от неуморимия Мерсен за всичко, което откриват учените в Париж или другаде.

Някои общи  убеждения  вдъхновяват членовете на тези различни научни общности, независимо от личните им философски  възгледи. Преди всичко те скъсват окончателно с аристотелизма като идейна основа на схоластичната теология,  все още преподавана в богословските факултети и като научен фундамент на физиката, анализираща качествата, която все още се  преподава във факултетите по изкуствата и по медицина. Между техните  идеи и възгледите на теолозите от Сорбоната се очертава непреодолима бездна. Едновременно в научните среди се налага нова представа за света. Хелиоцентричната теория на Коперник се приема вече от всички. Осъждането на Галилей през 1632 г. се възприема от тези ерудити като абсурдна прищявка на римокатолическата църква. Междувременно затвореният свят на Аристотел отстъпва място на тезата за безкрайната вселена на Джордано Бруно или, както я определя Декарт, "неизмеримата" вселена. Тези открития променят коренно отношенията между човека и света, представата за природата. Накрая става все по-ясно, че природата представлява  огромна машина и възраждането на доверието в античната теория за атома налага възприемането на идеята,  че всяко материално тяло е изградено от изключително дребни частици, атоми според едни, "корпускули" според други. Всичко в природата е съставено от "фигури и движение", поради което за основополагащи науки се приемат геометрията и физиката. Подобна концепция за природата изключва вярата в умозрителните спекулации на астролозите и постепенно разколебава доверието в умопостроенията на виталистите /Учени,  които обяснявали  всички процеси около нас с действието на "жизнената сила"./ и пантеистите /Философи, които отъждествяват природата с Бога./, които  са били приемани безкритично от хората през ХVI век.

Въз основа на общите убеждения се изработват оригинални умопостроения, които се стремят да дадат отговор на единствения важен въпрос тогава: Как да се стигне до истината? Същият въпрос придобива специфично звучение в трудовете на религиозните мислители: Как човек да си осигури  спасение и вечен живот?

 

 

 

 

ПРИНОСЪТ НА ДЕКАРТ

 

 

Въпреки че често е идентифицирана с духа на ХVII в., мисълта на Декарт е съкровено индивидуално достижение, постигнато в самота, така както е живял авторът й. Тя бива опозната твърде бавно, благодарение главно на преиначаващите я тълкувания. Значимите трудове на Рене Декарт (1596 - 1650) "Разсъждение за метода" (1637), "Размишления върху първата философия" (1641), "Начала на философията" (1644), "Страстите на душата" (1649) привличат силно вниманието на учените и философите, но предизвикват доста сериозни възражения, главно заради догматичното изложение на мисълта му. Тук не си поставяме като цел изчерпателното изследване на философията на Декарт, а само ще откроим определящите я характеристики, които изразяват и повлияват духа на ХVII век, включително литературните творби, възникнали от този дух.

Нека отбележим най-напред индивидуалната самобитност на мисленето на Декарт. То изнася съществуването на индивида пред неговите собствени очи, но не отчита съществуването на другите. Очевидността, единствен критерий за истината, е преди всичко непосредствена и лична интуиция за истинното. Търсенето на знанието е самотно премеждие на личността. Декарт не създава творчеството си като принос към някакво колективно начинание, а като примерен разказ за развитието му като личност, като изложение на крайните резултати, до които е достигнал от гледна точка на метода, като огласяване на откритията, станали възможни благодарение  на този метод, съдържащо обещание за следващи разкрития.

Ако индивидуалният разум може да получи непосредствен достъп до истинното, при условие че следва правилата на метода, означава, че истината може да бъде постигната само от ума,  освободен от предразсъдъците на възпитанието, от призраците на въображението, от фалшивите представи, които си създаваме чрез посредничеството на сетивата. При натрупания от човечеството опит в историческото му развитие вниманието, обърнато към сетивно възприеманите реалности, представлява всъщност пречка в това развитие. Натрупаната култура е вредна, тъй като не сме я проверили чрез личния си опит. Не чрез тялото, което е в плен на сетивно възприемания свят и на времето, а чрез мисълта, охранявана от самия Бог, човекът може да постигне абсолюта, т.е. истината.

Но индивидуалистичният тип мислене е едновременно универсалистично. Резултатите от индивидуалното търсене (изследване) са достъпни за всеки, защото "от всичко на света здравият смисъл (т.е. правилно ориентиращият се разум) е разпределен най-справедливо". Всеки човешки разум, без да се отчитат времето и мястото, е устроен по подобие на неизменния Божи разум: същностната природа на човека е навсякъде и винаги една и съща. Картезианското мислене, както и мисленето на класицистите, не се съобразява с историята. То по принцип не я зачита, защото за него всеки миг е момент от претворяването на света от неизменния Бог. Декарт не отчита протичащото между вечността и мига време.

Убеждението, че истината може да се постигне чрез усърдието на свободната мисъл, придава на картезианството характера на самоуверена и всепобеждаваща доктрина, която скоро започва да дразни съвременниците. Но то е преди всичко прослава на човека, на могъщите възможности на разума и волята му, които могат да го превърнат в "господар и владетел на природата" и най-вече господар и владетел на себе си. В голяма степен картезианското нравоучение използува поученията на стоиците и проповедите на йезуитите, чийто ученик е самият Декарт. Но то защитава преди всичко свободата и волята и извлича поуки само от верността на човека към самия него и не търси друга награда освен усещането на човека, че владее напълно самия себе си. Картезианството развива индивидуалистичен и аристократичен тип нравственост, която се съобразява с установените вън, в обществото, порядки, за да съхрани непокътната вътрешната си свобода. Това е нравственост, която все пак отчита слабостта и сложната природа на човека, както и неизбежните трудности от обвързването на душата с тялото.

Градивната съставка на картезианството, която се възприема и разпространява най-бързо, е преди всичко методът, стремежът към яснота и строгост в анализа, и, от друга страна, научният тип мислене, благодарение на който Декарт се счита за откривател на цялата нова наука. Благоразположеността към "ясните и отчетливо формулирани" идеи ще стане духовна нагласа на целия век  с риск да се изроди в суеверна привързаност към "яснотата", лишена от цялата метафизична основа, върху която се гради картезианската очевидност, и е благоприятна почва за увлечението по стегнато изложените идеи... Индивидуализмът и универсализмът на картезианската мисъл са присъщи на мисленето през почти целия "Век на класицизма". Но възхвалата на възможностите на човека, на свободата и волята му, която сродява тясно Декарт с Корней, няма да устои на повелите на историята, да преживее поражението на опозиционно настроената спрямо нарастващия авторитет на краля аристокрация и да понесе нашествието на скептицизма на либертинците /Свободомислещи млади аристократи във френското висше общество, които съзнателно рушат неговите нравствени устои и съсловни конвенции (условности) и на песимизма на янсенистите./

 
ГАСЕНДИ И ЛИБЕРТИНЦИТЕ

 

За разлика от Декарт либертинците не възлагат надежди на самотните революционери, особено "ерудираните либертинци", които образуват общност, макар и твърде разнородна. В нея  се открояват  неколцина изтъкнати либертинци: Габриел Ноде (1600 - 1653), библиотекар на кардинал Мазарен, автор на "Апология на великите личности, заподозрени в упражняването на магия" (1625); Франсоа дьо Ламот (1588 - 1672), автор на трактата "За Добродетелността на езичниците" и на "Диалози", публикувани след смъртта му под псевдоним; накрая Пиер Гасенд, назоваван Гасенди (1592 - 1655), автор на научни съчинения, на една яростна критика срещу Аристотел, на поредица от възражения на "Размишления върху първата философия" на Декарт и на множество коментарии върху епикурейската философия.

Както светските либертинци, така и учените либертинци са ученици на Монтен и Шарон - Пиер Шарон (1541 - 1603), френски моралист, автор на трактата "Мъдрост", в който пренася идеи от труда на ренесансовия мислител Монтен (1533 - 1592) "Опити", но много по-последователни и твърде често по-дръзки. Без да демонстрират непременно пламенна преданост към новите идеи, тези буржоа живеят със самочувствието, че принадлежат към една духовна аристократична каста. Като учени те подкрепят  -  например Гасенди  -  усилията на съвременната наука, но историческата им осведоменост подхранва един своеобразен скептицизъм у тях,  който е непознат за Декарт. Те използуват разума много по-добре като инструмент за критика, отколкото като средство за установяване на нови истини. Религиозните им убеждения са твърде различни, разполагащи се между открито заявения атеизъм и широко разбираната християнска вяра, най-често с англикански. Англиканството е въведено като официална религия в Англия в опозиция на римокатолическата църква по време на царуването на кралица Елизабет I (1558 - 1603), уклон, която  е необременена със суеверия и вярвания в чудеса. Ако са атеисти, либертинците са още под влияние на идеите на Ренесанса и са склонни да възприемат пантеизма. Светогледът им е често отживелица от миналото. Те възобновяват острите си критики срещу християнството към края на века.

ХVII век ще бъде неизлечимо белязан най-вече от концепцията на либертинците за човека, наследена от Монтен. "Променлив и различен", човекът е неспособен, според тях, да постигне истината. Според преценките им картезианската очевидност няма никаква стойност, защото тя залага върху това, което е под въпрос, т.е. върху абсолютното доверие в постигнатата от човека сигурност. По същия начин картезианското нравоучение залага върху свободата и волята на човека, с които той не разполага. Макар че либертинците най-често се разграничават от християнството, изобщо не споделят убеждението, че човекът е център и цар в сътворения от Бога свят, начинът, по който те разглеждат човешките слабости, напомня много за начина, по който е възприеман съгрешилият човек от августинците - Монаси от ордена, основан от Свети Августин (354 - 430 г.) и от янсенистите, така че по-късно за Паскал ще бъде лесно да осъществи синтеза между тези две концепции. Въпреки че осъзнава недостатъците на човека либертинецът никога не се поддава на отчаянието, нито пък се отдава на разкаянието. Осъзнаването на човешките слабости го отвежда до мъдростта, към постигането на която са се стремили стоиците и епикурейците, чиито наставления ще следват по-късно Лафонтен и Молиер.

 

 

 

 Преведеният текст е от френския професор Ж. Роже. Публикуван е като панорамно въведение към раздела "Векът на класицизма (1630 - 1660)" "HISTOIRE DE LA LITTERATURE FRANCAISE" (Moyen age  -  ХVII s.), Armand Colin P. 1969, I t. pp. 308 - 311.

 

 

 Превод и бележки Гено ГЕНОВ




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 770162
Постинги: 589
Коментари: 49
Гласове: 302
Календар
«  Юли, 2021  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031