Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.05 11:03 - ДЖОН ФАУЛЗ - А Р И С Т О С
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 38 Коментари: 0 Гласове:
1



  Увод   __1__ Книгата, която възнамерявате да прочетете, е под формата на записки. Написах я така не защото съм ленив, а за да избегна каквито и да било риторика или убеждаване чрез стилистични похвати. Повечето бележки са догматично изразяване на мнение; отново не възнамерявам да налагам убеждения, а да отхвърля всякаква възможност за внушения чрез изкуствени средства. Не желая идеите ми да бъдат харесани само защото са поднесени по приемлив начин; искам да бъдат приети заради самите тях.     __2__ Това не е диалог, а само едната страна на диалога. Аз твърдя; а вие, ако желаете — оборвате.     __3__ Някои мои твърдения страдат от обичайния недостатък на всички размишления и обобщения — липсват доказателства. Ако изобщо ги има, то те се съдържат във вашето съгласие с написаното от мен; а единственото възможно опровержение е във вашето несъгласие. Мнозина съвременни философи биха заявили, че недоказуемите твърдения са безсмислени от научна гледна точка; аз обаче не мога да се съглася, че философията е или че изобщо някога ще бъде само наука.     __4__ Аз съм преди всичко поет, а след това учен. Това е биографичен факт, не проява на самоизтъкване.     __5__ Дълбоко съм убеден в здравия разум на човека и онова, което следва, е свидетелство за това ми убеждение.     1. Общата ситуация   __1__ Къде сме ние? Каква е тази ситуация? Кой я контролира?     __2__ С вродения ни инстинкт за оцеляване приемаме, че материята е управлявана във времето от два антагонистични принципа: Законът, или организиращият принцип, и Хаосът — източникът на разрушението. Тези два принципа, единият — организиращ и съзидателен, а другият — разрушителен и причиняващ хаос, се намират в постоянен конфликт. Този конфликт е самото съществуване.     __3__ Всичко съществуващо — поради факта, че съществува и че не е единственото, което съществува — притежава индивидуалност.     __4__ Познатата вселена е неизменна в своите компоненти и закони. Всичко в нея или всяко индивидуално създание има раждане и смърт във времето. Това раждане и тази смърт са отличителните черти на индивидуалността.     __5__ Формите на материята са ограничени, но материята е безкрайна. Формата е смъртна присъда, а материята — вечен живот.     __6__ Индивидуалността е необходима както за да усетим болката, така и за да изпитаме удоволствие. И болката, и удоволствието служат на една и съща задача на цялото: оцеляването на материята. Всички болки и удоволствия са това, което са, отчасти защото са неразделни, но и защото като функции на индивидуалността те имат край.     __7__ Законът и Хаосът, двата процеса, които доминират съществуването, са еднакво безразлични към индивида. За Хаоса разрушителен е Законът, за Закона — Хаосът. Те в еднаква степен изграждат, подчиняват и унищожават индивида.     __8__ В рамките на цялото не съществува несправедливост. За един или друг индивид това може да означава нещастие.     __9__ В рамките на цялото не може да съществува сила или бог, който да бди над всяко отделно същество, но може да съществува сила, която бди над цялото.     __10__ Цялото няма любимци.     Корабокрушението и салът   __11__ Човечеството на своя сал. Салът в безкрайния океан. Изхождайки от своята настояща неудовлетвореност, човекът стига до извода, че в миналото е имало някакъв катастрофален катаклизъм — корабокрушение, преди което той е живял щастливо; че е имало някакъв Златен век, че е имало някаква Райска градина. Той прави и друг извод — че някъде напред [в бъдещето] се намира обетованата земя, в която няма конфликти. И докато той се намира в това злочесто състояние _en passage_*; този мит пуска корени, по-дълбоки и от религиозна вяра. [* _En passage_ (фр.) — на път, в преходен стадий. — Бел.прев.]     __12__ На сала се намират седем души. Песимистът, за когото всички житейски радости са единствено съблазни за продължаване на страданието; егоистът, чието мото е _carpe diem_ — улови мига, и който прави всичко възможно, за да си осигури най-доброто място на сала; оптимистът, който постоянно се взира в хоризонта, за да зърне обетованата земя; наблюдателят, комуто е напълно достатъчно да води бордовия дневник на пътешествието и да записва информация за условията на плаване, за състоянието на сала и за своите събратя по неволя; алтруистът, който осмисля съществуването си чрез себеотричане и посвещаване на другите; стоикът, който не вярва в нищо освен в своя отказ да скочи зад борда и да сложи край на живота си; и накрая — детето; родено напълно невежо, както други се раждат със съвършен слух — неизменното клето дете, което вярва, че накрая всичко ще се изясни, че кошмарът ще свърши и на хоризонта ще изникне зеленият бряг.     __13__ Истината е, че не е имало никакво корабокрушение и няма да има никаква обетована земя. И ако някога изобщо е съществувала идеалната обетована земя Ханаан, в нея не биха могли да живеят хора.     __14__ Човекът вечно търси причината. Търсим причината за това, че сме оставени на волята на вятъра, за нашето пребиваване на сала; тайнствената сила, първопричината, бога, лицето зад мистериозната маска на битието и небитието. Някои създават действащ бог, изхождайки от най-доброто в собствената си природа; един великодушен баща, нежна майка, мъдър брат, очарователна сестра. Други създават действащ бог от характерни качества: от такива положителни човешки качества като милосърдие, загриженост и справедливост. Някои пък превъплъщават в действащ бог своите най-лоши качества; един бог, който е садистично жесток и напълно абсурден; един бог, който никога не се появява; безогледен експлоататор на беззащитния човек; злобният тиран от _Битие 3:1-17_*. [* Битие 3:16-17 — „На жената рече: ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца; и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господарува над тебе. А на Адама рече: загдето си послушал гласа на жена си и си ял от дървото, за което ти заповядах, като казах: не яж от него, — проклета да е земята поради тебе; с мъка ще се храниш от нея през всички дни на живота си.“ — Бел.ред.]     __15__ А между тези две племена — на непоколебимо вярващите в деятелния добър бог и на непоколебимо вярващите в деятелния лош бог, — се лута без посока огромната тълпа, притисната между Панглос* и Йов**. Те лицемерно се кланят на някакво фалшиво изображение или просто не вярват в нищо. През това столетие те клонят към Йов. И ако съществува действащ добър бог, то от 1914 година насам той плаща твърде малки възнаграждения. [* Панглос — герой от „Кандид“ на Волтер (1694–1778). Тук се има предвид оптимизмът, който този герой олицетворява. — Бел.прев.] [** Йов — старозаветен страдалец, имотен и праведен човек, който имал злочестината да стане обект на облог между Господ и Сатаната. Като богобоязлив и справедлив човек Йов пожелал да разбере защо го сполетяват толкова злини и с какво е заслужил гнева Божи. Така и не узнал за облога, но си възвърнал имуществото и дори се сдобил с още повече. Книгата на Йова е една от най-философските в Стария Завет. — Бел.прев.]     __16__ И така, докато човекът успее да разгадае една причина за своето съществуване, друга изниква от тайнствения извор, защото съществуването му продължава. Тази необяснима за него неизчерпаемост го дразни. Той съществува, но се чувства унизен.     __17__ Човекът е вечна липса, безкрайна недостатъчност, носен по очевидно безбрежния океан на очевидно пълното безразличие към всяко индивидуално нещо. Той смътно осъзнава, че потъват други салове, които са прекалено далеч от него, за да прецени дали на тях има други хора, но същевременно те са твърде многобройни и твърде еднакви, за да предположи обратното.     __18__ Той живее в един свят, който е оцелял, но винаги е оцелявал на косъм. Всичко, което съществува, е оцеляло там, където би могло и да не оцелее. Всеки свят е и винаги ще бъде своеобразен Ноев ковчег.     __19__ Древният мит, че неговият сал, неговият свят е специално закрилян и покровителстван, сега звучи нелепо. Човекът е видял и разбрал посланието на далечните супернови [звезди] и знае, че слънцето става все по-голямо и по-горещо и че един ден неговият свят ще се превърне в нажежено до бяло кълбо, обхванато отвсякъде от пламъци; той знае, че водородната бомба на слънцето може да доунищожи вече мъртвата планета. А има и други водородни бомби, чакащи на по-близко разстояние. Откъдето и да я погледне, перспективата пред него е ужасяваща.     Необходимостта от случайност   __20__ Човечеството обаче се намира в най-добрата от всички възможни ситуации _за човечеството_. Тя може да не е най-добрата възможна за вас или за мен, за един или за друг човек; за една или за друга епоха; за един или за друг свят.     __21__ Тя е най-добрата възможна ситуация за нас, защото е безгранична ситуация за ограничената случайност; с други думи, неин основен принцип винаги ще бъде случайността, но случайност в рамките на определени граници. Случайност без граници е равносилна на вселена без физически закони, тоест постоянен и тотален хаос.     __22__ Един бог, който ни разкрива своята воля, който ни „чува“, който откликва на нашите молитви, който може да бъде умилостивяван, богът, който простите хора често си представят като най-желан: такъв бог би унищожил всяка наша случайност, всяка наша цел и всяко наше щастие.     __23__ Случайността ни е приучила да живеем в условия на случайност. Всички наши удоволствия зависят от нея. Дори и да се подготвям за удоволствието и с нетърпение да го очаквам, моята евентуална наслада от него пак е въпрос на случайност. Там, където времето тече, има и случайност. Можем да умрем, преди да сме отгърнали следващата страница.     __24__ „Аз съм“ означава, че „не съм бил“, че „може и да ме е нямало“, „да ме няма“ или пък че „няма да ме има“.     __25__ За да имаме смисъл, цел и удоволствие в живота, винаги е било и винаги ще е необходимо да живеем в едно цяло, което да е напълно безразлично към индивидуалността; а точният израз на неговото безразличие е, че за всяко отделно същество продължителността на съществуване и късметът по време на това съществуване са по принцип, но не и безусловно, въпрос на случайност.     __26__ Това, което наричаме страдание, смърт, бедствие, нещастие, трагедия, всъщност би трябвало да наричаме цена на свободата. Единствената алтернатива на страданието в свободата е освободената от страдание несвобода.     Игра на бог   __27__ Представете си, че сте бог и че създавате законите на вселената. Тогава ще се озовете в Божествено затруднение: добрите господари са длъжни да управляват всички по един и същи безпристрастен начин. Но нито един акт на управление не може да бъде еднакво справедлив за всички, в техните различни ситуации; може да има само едно изключение.     __28__ Божественото решение на този проблем е да се управлява чрез неуправление във всеки смисъл, който би означавал управляваните да не се чувстват управлявани; тоест да се създаде ситуация, при която управляваните да се управляват сами.     __29__ Ако творецът съществуваше, неговото второ дело би било да изчезне.     __30__ Оставете на масата зарове и напуснете стаята, но се постарайте да убедите играчите, че никога не сте били там, преди да излезете.     __31__ Добрият човек, а следователно и доброто универсално възпитание дава свобода на развитие или случайност в определени граници.     __32__ Цялото не е някаква фараонска вселена; сляпо обсебване от пирамиди, строежи и роби. Нашата пирамида няма връх; това не е пирамида. Ние не сме роби, които никога няма да видят върха, защото връх няма. След сто години животът може да бъде по-малко несъвършен, отколкото е днес; но след още сто години той ще бъде още по-малко несъвършен. Усъвършенстването е безсмислено, защото когато и да се включим в безкрайния _processus_*, ще очакваме с носталгия бъдещето да донесе по-добри времена. Това също е вредно, защото съвършенството като крайна цел в бъдещето поражда злокачественото заболяване на настоящето. За привържениците на усъвършенстването крайната цел — постигане на съвършенство в необозримото бъдеще, оправдава днешните несъвършени средства. [* Processus (лат.) — процес. — Бел.прев.]     __33__ Ние градим безцелно; ние градим.     __34__ Нашата вселена е най-добрата възможна, защото в нея не може да съществува Обетована земя; място, където бихме могли да получим всичко онова, което сме способни да си представим. Създадени сме да се стремим: без стремежа ние бихме заприличали на вятърни мелници в един свят, където няма вятър.     __35__ Емили Дикинсън: _Ако даденост е лятото, къде е на снега вълшебството?_     __36__ Намираме се в най-добрата възможна ситуация, защото повсеместно знанията ни не проникват по-дълбоко от повърхността; никога няма да узнаем защо; никога няма да познаем бъдещето; никога няма да познаем бог или дали изобщо има бог; дори себе си никога няма да разберем. Тази загадъчна стена, обграждаща нашия свят и нашето възприемане на този свят, не е издигната с цел да ни обезсърчи, а за да ни насочи обратно към настоящето, към живота, към времето на нашето битие.     Крайност и безкрайност   __37__ Космосът е безкрайно възпроизвеждане и разнообразие от огън, атоми, форми, сблъсъци, привличане, новопоявяващи се видове и мутации, случващи се в пространствено-времевия континуум; само така Законът може да надделее над Хаоса и само така Хаосът има шанс да устои на Закона.     __38__ Само в един безкрайно самовъзпроизвеждащ се космос и редът, и безпорядъкът могат да съществуват едновременно до безкрайност; а единственият космос, който има смисъл да съществува, е този, който безкрайно се възпроизвежда и обновява. От което следва, че той не е бил създаден, а винаги е съществувал.     __39__ Сътворението, ограничено във времето, е непонятно. Ако създателят не е бил самодостатъчен, би било абсурдно да допуснем, че е имало момент, в който той е осъзнавал това и не е предприел нищо, и заедно с това — момент, в който е поправил този свой недостатък. В кое е по-лесно да се повярва? Че винаги е съществувало нещо, или че някога е било нищо?     __40__ Християнството твърди, че сътворението има начало, среда и край. Според древните гърци сътворението е неограничен във времето _processus_. И двете твърдения са верни. Всичко, което е сътворено и следователно е индивидуално, има начало и край; но всеобщо начало и край не съществуват.     __41__ Нашата вселена може да се саморазруши, тенденцията на развитие рязко да промени посоката си. Може би вселените приличат на пулсиращи сърца, които носят спорите на човечеството и те покълват в студените междузвездни пространства, а после умират в есенен колапс. Или пък е възможно вселените да се разширяват вечно и безкрайно.     __42__ Безкрайността на феникса или безкрайното разширяване. Което и да е вярно, днешните астрофизици знаят това, което някога Хераклит е предполагал: че всяко слънце повишава температурата си и накрая поглъща своята планетарна система. Погледнете през прозореца: всичко, което виждате, е застинал огън, в [миг на] преход от огън към огън. Градове, уравнения, любовници, пейзажи: всички шеметно се носят към водородната пещ.     __43__ Дори да можехме да установим с точност мига на възникване на нашата вселена, пак нямаше да проникнем в генезиса на онова, което може би съществува, а може би не, отвъд границите на нашите познавателни възможности. За учените е по-лесно да приемат, че всичко, което се намира извън обсега на нашите знания в дадения момент, просто не съществува; но логическите шансове са равни, а практическата вероятност е изцяло на моя страна.     __44__ Нищо не е уникално в рамките на своя вид, дори космосът, но всяко нещо е уникално в рамките на собственото си съществуване [т.е. само по себе си].     __45__ Ако космосът е безграничен, то той няма край и цел. В такъв случай съществуването му се обезсмисля. Единствената му цел са средствата, които му служат. Космосът съществува, за да съществува.     __46__ Само един процес е в състояние да даде възможност на всички съзнателни същества да са равни по значимост: безкрайният. Ако съществуваше каквато и да било крайна цел, към която да е устремена еволюцията, то тогава ние с вас щяхме да сме роби на фараона, строителя на пирамиди. Но ако крайна цел няма, което е възможно само в една безкрайна вселена, то тогава ние с вас сме равни независимо от епохата и света, на които принадлежим. Защото и пред вас, и пред мен стръмният склон е еднакъв, простира се толкова далеч напред, колкото и назад. Това е великото доказателство за безкрайността на цялото. _То никога не е било създавано и никога няма да свърши, така че всичко съществуващо е равнопоставено в него._     „Бог“   __47__ Поставих тази дума в кавички, за да я дистанцирам от всички общоприети значения, които се влагат в нея; за да я пречистя от всички възможни човешки асоциации.     __48__ „Бог“ е ситуация. Не сила или същество, нито пък влияние. Не е „той“ или „тя“, нито „то“. Не е битие или небитие, а ситуация, в която може да има едновременно и битие, и небитие.     __49__ И понеже хората не разбират как това, което го няма, може да влияе на това, което съществува, те твърдят, че „Бог“ има и че той ръководи всичко. Но нашето непознаване на „Бога“ и на неговите мотиви винаги ще си остане безкрайно. Да питаш: _„Какво е Бог?“_ е също толкова безполезно, колкото и да задаваш въпроса: _„Кога започва и свършва безкрайността?“_     __50__ Съществуването е напълно или потенциално познаваемо; „Бог“ е абсолютно непознаваем. Най-многото, което можем някога да узнаем, е защо съществуването е това, което е; защо то се нуждае от определени закони и елементи, за да бъде продължено. Но никога няма напълно да разберем причината на съществуването.     __51__ Августин Блажени: _„Ние знаем само какво Бог не е.“_ Съществуването е индивидуално, следователно „Бог“ не е индивидуалност. Съществуването се променя, следователно „Бог“ — не. Съществуването има силата да се намесва, следователно „Бог“ няма. Съществуването е ограничено, следователно „Бог“ е безкраен. Но „Бог“ е вездесъщ, тъй като всичко, което съществува (следователно е индивидуално), не е.     __52__ „Бог“ е небитие; но небитие, което е вездесъщо и всеобхватно като въздействие. Не може да съществува в нито един познат смисъл, отнасящ се до материалните организми, но това не означава, че тази ситуация е безсмислена за тях. Ако например станете свидетел на сбиване между двама души, но не се намесите (макар че бихте могли), то вие всъщност се намесвате чрез своята ненамеса; точно такава е ситуацията с „Бог“.     __53__ По същество цялото е ситуация, при която принципите и събитията са всичко, а индивидуалният обект е нищо. След като „Бог“ е така тотално безразличен към индивидуалното, то всички негови симпатии трябва да са на страната на цялото. Но той изразява симпатиите си чрез небитието си и чрез пълната си непознаваемост. Той е у-вей и у-мин, без-действие и без-име.     __54__ Даодъдзин*: [* Древнокитайският трактат „Даодъдзин“, написан от Лаодзъ, е най-важното съчинение в даоизма. Основното понятие _дао_ е подобно на вода (податливо и непреодолимо) и от него следва моделът на поведение у-вей (не-действие): отстъпчивост, покорност, отказ от желания и борба. Владетелят-мъдрец, изповядващ тази философия, би трябвало да отхвърли разкоша и войната, да върне народа към простотата на съществуването, към чистотата и неведението, съществували преди появата на културата и морала. — Бел.прев.]   _LXVII. Ако наподобяваше каквото и да било, то отдавна би изгубило всякакво значение._   _LVII. Мъдрецът каза: Аз не правя нищо, а хората се променят сами, предпочитам неподвижността и хората сами да се поправят Аз не се намесвам, а хората сами преуспяват_   _LI. Дава живот на мириадите, но не претендира за собственост, облагодетелства ги, но не търси благодарност; грижи се за тях, но не упражнява власт._   _X Можете ли да обичате хората и да управлявате държавата, без да прибегнете към действие?_     __55__ Ако индивидът страда, то е, за да не страда цялото. Това може да се случи само в един свят на индивидуализирана материя, в който случайността, времето и промените играят фундаментална роля.     Случайността на материята   __56__ Идеята за безкрайността изключва всяка цел, освен тази на безкрайността. Ако изпитваме чувство на щастие, то е само защото материята под формата на човешко същество, изпитващо щастие, служи на целта на безкрайността, а именно — съхраняване на безкрайността. Защото да си щастлив, че съществуваш, означава желание да продължиш да съществуваш.     __57__ Но ако целта на цялото е единствено да просъществува във времето, то каква е тогава нуждата от еволюция, от причинно-следствените връзки, от сложните закони на физиката? Защо тогава да говорим за преживяването на удоволствие, камо ли за осъзнаването на удоволствието? Защо съществуването да не може да бъде един вечен камък във вечен вакуум или безкраен облак от статични атоми? За човека отговорът на този въпрос винаги е изглеждал прост. Боговете искат да получат свидетелства за възхищение от техните дела; те искат възлияния, псалми и жертвоприношения. Но това е старата и гибелна ерес на антропоцентричната вселена, в която ние, хората, сме Избраните, а всички останали по-низши създания са Масата. В такава вселена е неизбежно присъствието на един много деен бог; и то такъв, който е наша страна, тоест е прекалено предубедена фигура, за да притежава абсолютната власт над цялото.     __58__ В такъв случай защо материята изобщо съществува? Дори един-единствен водороден атом ще изглежда същинско разточителство, ако едничката цел на безкрайността е изобилие от безкрайност. Но безкрайността не се състои само от време. Времето като абсолютна категория само по себе си не съществува; то винаги е отнесено към някакъв наблюдател или обект. Ако нямам часовник, казвам: „Не знам колко е часът.“ Без материята времето само по себе си е непознаваемо; а безкрайността не съществува.     __59__ Времето е функция на материята, следователно часовникът е материята, която придава реалност на безкрайността. От нашата много специфична човешка гледна точка някои промени във формата на материята, като например скокообразното увеличаване на размера на мозъка при човекоподобните, появата на самосъзнание, изобретяването на оръдията на труда, появата на членоразделната реч, са безспорни доказателства за някакво благосклонно цялостно отношение към нас. Но за някой хипотетичен външен наблюдател всичко това би могло да изглежда най-обикновен резултат от въздействието на времето върху материята. Той не би го разглеждал като _прогрес_ (настоящата усложненост на материята наистина би могла да изглежда като регрес, като дегенерация, като претрупана орнаментация), а като _процес_.     __60__ На този страничен наблюдател всички онези специални привилегии, за които претендира човешкият род, всички постижения, с които се гордеем, биха се сторили абсурдно нелепи като екзотичните церемониални труфила на някой първобитен племенен вожд; за наблюдателя те ще са като цветята в моята градина за един земемер. Цветята в градината ми може да означават много за мен, но от това не следва изводът, че целта на еволюцията е да ми ги даде.     __61__ Единствено заради самите нас и по никаква друга причина сме измислили термина „еволюционен прогрес“. Самото понятие „еволюция“, [заредено] с идеята, която се влага в него — развитие, започващо от някаква начална точка, е подвеждащо. Ние приличаме на учен-физик, който чрез самия акт на наблюдение изкривява природата на наблюдаваната частица.     __62__ Безразличието на процеса към съставляващите го индивидуални обекти, този „Бог“, който е ситуация, а не личност, и който не се намесва, тази сляпа обсебеност от съхраняването на безкрайността — всичко това може да ни внуши, че човечеството е оставено на произвола. Но дори и при тези обстоятелства се забелязват признаци на висша благосклонност. Нима не я проумяваме? Чрез небитието си според нашето разбиране за битие, чрез своята ненамеса „Бог“ ни предупреждава, че _Homo sapiens_, подобно на всяка друга форма на материята, не е необходимост, а случайност. Ако нашият свят бъде унищожен, а с него и всички ние, то цялото няма да пострада. Сляпа заблуда е наследеното от най-далечните ни предци, че отправянето на благодарствен молебен може да повлияе на хода на събитията, че тези проекции на нашите чисто човешки съкровени желания ще послужат като доводи в наша полза в цялостния процес.     __63__ Няма да ни спаси никой, освен самите нас; окончателното доказателство за благоразположението на „Бог“ към нас се заключава във факта, че сме свободни или можем чрез стремежа си към свобода, да избираме развоя на събитията и по този начин поне да се противопоставим на някои от най-неблагоприятните за нас резултати от цялостното безразличие на процеса по отношение на индивида.     __64__ Свободата на волята е най-висшето човешко благо; невъзможно е да имаме едновременно и двете — и свободата, и благосклонното божество. Доколкото сме форма на материята, ние сме случайни и точно тази ужасяваща случайност ни дава възможността да бъдем свободни.     Загадка   __65__ Никога няма докрай да узнаем защо съществуваме; защо [кое да е] нещо съществува или защо е необходимо. Цялата наша наука, цялото наше изкуство, цялото огромно здание на материята се издигат върху основите на тази безсмисленост; единственото възможно заключение е, че тя е едновременно необходима и благосклонна към продължаването на съществуването на материята.     __66__ Ние желаем да бъдем ръководени, но не сме подвластни никому. Винаги разсъждаваме по причинно-следствен и йерархичен начин. И процесът, и „Бог“ са еднакво безкрайни и необхватни. Фактът, че не сме безсмъртни ни пречи да осъзнаем тяхната същност, както и тяхната безпричинност.     __67__ „Бог“ има за своя причина това, което сам причинява; необходимостта от него се поражда от онова, което сам той превръща в необходимост; за нас е непостижимо да го осъзнаем.     __68__ И така в крайна сметка продължаваме да живеем, защото не знаем защо сме тук и защо живеем. Незнанието или случайността е така необходимо за човека, както и водата.     __69__ Можем да си представим не-съществуването на който и да е съществуващ обект. Убеждението ни, че той действително съществува, отчасти е подкрепено от факта, че би могло да го няма. Зад формата и масата винаги стои отсъствието — призракът на небитието.     __70__ Също както атомът е изграден от положителни и отрицателни частици, така и всяко нещо е изградено от своето собствено съществуване и не-съществуване. По този начин „Бог“ присъства чрез отсъствието си във всяко нещо и във всеки миг. Това е непроницаемата същност, загадката, битието — небитието дори и на най-простите неща.     __71__ Ориген*: _От памтивека Бог не познава изцяло самия себе си. Ако знаеше всичко за себе си, той би могъл да се самоопредели. Ако би могъл да се самоопредели, би си поставил граници. Но той знае за себе си само онова, което е сътворил. Сътвореното от него — това е неговото знание, а несътвореното — това е неговата загадка: загадка в него и за него._ [* Ориген (ок. 185-253/254) — християнски философ и теолог, опитал се да съчетае платонизма с християнската доктрина, което довело до обявяването на идеите му за ерес през 534 г. — Бел.прев.] Всичко това в еднаква степен се отнася и за човека.     __72__ Вездесъщото отсъствие на „Бог“ в обикновения живот е усещането за не-съществуване, мистерия и неизброими възможности; вечното съмнение относно същината на обекта и начина, по който ние го възприемаме; измерението, в което и чрез което съществуват всички други измерения. Бял лист, на който има рисунка; празно пространство, което включва сграда; тишина, изпълнена със соната; ходът на времето, който не позволява на усещането или на обекта да съществува вечно; всичко това е „Бог“.     __73__ Мистерията, или незнанието, представлява енергия. Веднага щом бъде разгадана и обяснена една загадка, тя престава да бъде източник на енергия. Ако отидем прекалено далеч с въпросите си, настъпва момент, в който отговорите, ако такива могат да бъдат дадени, биха убили. Можем да искаме да заприщим реката, но на свой риск заприщваме и извора. Всъщност, щом „Бог“ е непознаваем, ние не можем да заприщим извора на най-дълбоката загадка на съществуването. „Бог“ е енергията на всички въпроси и търсения, а следователно — изначален източник на всички действия и желания.     Атеизъм   __74__ Не се смятам за атеист, но това схващане за „Бог“, както и нашата безалтернативна неподвластност, ме задължават да се държа в обществото, сякаш съм.     __75__ Каквато и симпатия да изпитвам към религиите, каквото и възхищение да изразявам към някои техни последователи, каквато и историческа и биологическа необходимост да виждам в тях, каквато и да е метафоричната истина, която те носят, аз не мога да ги приема като достоверно обяснение на действителността. За мен невероятността на религиите е пропорционална на настойчивостта, с която те изискват вяра в човешките достойнства и възможност за намеса на божествените сили.     __76__ Живея в [свят на] случайност и безкрайност. Космосът се простира около мен, необятни поля на галактическата шир, безкрайни тъмни пространства, звездни степи, океани от мрак и светлина. В тях няма милосърден бог, нито специална грижа, нито специално снизхождение. И все пак навсякъде забелязвам живо равновесие, пулсиращо напрежение, безкрайна и мистериозна простота, вечното дихание на светлината. Осъзнавам: съществуването се свежда до разбирането, че трябва да съществувам в света на случайността, но и че цялото не зависи от случайността. Да виждаш и да знаеш това означава да си в пълно съзнание; а да го приемаш, означава да си човек.     2. Човешката неудовлетвореност   __1__ Защо смятаме, че за човечеството този свят не е най-добрият от всички възможни? Защо не сме щастливи в него?     __2__ Следва описание на различните форми на неудовлетвореността. Твърдя, че всички те до една са необходими за нашето човешко щастие, тъй като са почвата, върху която то вирее.     Смърт   __3__ Ненавиждаме смъртта по две причини: защото тя прекратява живота преждевременно и защото не знаем какво се крие отвъд нея.     __4__ В наше време огромното мнозинство от образовани хора се съмнява в съществуването на задгробен живот. Ясно е, че единствената възможна научна позиция тук е тази на агностицизма: ние просто не знаем. Намираме се в Хазартна ситуация.     __5__ Хазартната ситуация се характеризира с това, че не разполагаме с достоверна информация за някакво предстоящо събитие; но е жизненоважно да вземем решение относно неговата същност. В такава ситуация изпадаме в началото на конни надбягвания, когато ни се иска да узнаем името на победителя. В най-лошия случай можем само да налучкваме, а в най-добрия — да предскажем след логични умозаключения въз основа на факти като досегашната му форма, грижите, полагани за него в конюшнята, и други подобни. Най-заклетите участници в залаганията знаят, че техният интерес е по-добре защитен при прилагането на втория метод и тъкмо него би трябвало да използваме и ние, когато участваме в залаганията за победителя в спора между задгробния живот и абсолютната смърт. Разполагаме с два коня, но имаме три възможности за избор, тоест можем да не залагаме, което ще означава да останем агностици.     __6__ За Паскал*, който пръв направил тази аналогия със залога, отговорът бил ясен: човек трябва да заложи изцяло на християнската вяра, че след смъртта има живот и този живот носи отплата. Той защитавал позицията, че ако това не е вярно, човек не губи нищо освен залога си. Ако обаче е вярно, заложилият печели всичко. [* Блез Паскал (1623–1662) — френски математик, физик, философ и писател. В публикуваните след смъртта му записки, озаглавени „Мисли“, Паскал развива идеята за уязвимостта на човека, намиращ се между две бездни — безкрайността и нищото. Той виждал пътя към постигане на тайните на съществуването и спасението на човека от неговото отчаяние, единствено в християнската вяра, извираща направо от сърцето. — Бел.ред.]     __7__ В наши дни дори и атеист — съвременник на Паскал, би се съгласил, че в едно несправедливо общество, в което мнозинството непоклатимо вярва в пламъците на ада, поддържането на идеята за съществуването на задгробен живот, била тя вярна или не, може да има само положителни последствия. Само че днес възгледът за пламъците на ада е отхвърлен от самите теолози, камо ли от нас, обикновените хора. Идеята за ада би била справедлива само в свят, в който всички са еднакво убедени в неговото съществуване: справедлива, единствено в свят, признаващ пълната свобода на волята (следователно, пълно биографично и биологично сходство) за всеки мъж и за всяка жена в него. Можем да спорим доколко поведението на човека се предопределя от външните обстоятелства, но няма съмнение, че до голяма степен то се обуславя именно от тях.     __8__ Идеята за задгробния живот непрекъснато е преследвала човека поради факта, че и неравенството го е измъчвало непрекъснато. Тази идея е привлекателна не само за бедните, страдащите и злощастните неудачници в хода на историята; тя допада и на всички честни хора с чувство за справедливост, които често са се бунтували против използването на тази идея като начин за поддържане на несправедливото _status quo_. Тази вяра внушава, че абсолютната справедливост все пак съществува и че все някога ще настъпи денят на страшния съд, когато всеки ще бъде наказан или възнаграден според делата си.     __9__ Истинският стремеж на човечеството обаче не е към задгробния живот, а към установяването на справедливост тук и сега, което би премахнало необходимостта от задгробния живот. Този мит е компенсаторна фантазия, психологически отдушник за безизходността на екзистенциалната реалност.     __10__ Самите ние сме длъжни да установим справедливост в нашия свят; и колкото повече позволяваме на вярата в живота след смъртта да запада, като същевременно не правим почти нищо, за да поправим очебийната несправедливост в нашия свят, на толкова по-голяма опасност се излагаме.     __11__ Нашият свят има зле конструиран двигател. Макар в продължение на много векове да е използвал като гориво именно този мит, той така и не е успял да загрее, да вдигне нужната температура и да достигне нужните обороти. А сега нивото на горивото е застрашително ниско. Затова не е достатъчно да останем на позициите на агностицизма. _Длъжни_ сме да заложим на другия кон: имаме само един живот и той приключва с пълното изчезване както на съзнанието, така и на тялото.     __12__ Онова, което има значение, не е нашето вечно обричане на адските мъки или нашето спасение в отвъдното, а мъките и спасението на ближните ни в реалния свят.     __13__ Втората причина да ненавиждаме смъртта е, че тя почти винаги идва неочаквано рано. Ние страдаме от илюзия, сходна с тази за привлекателността на задгробния живот, като си въобразяваме, че ще сме по-щастливи, ако можем да живеем вечно. Животинските желания винаги са насочени към продължаване на всичко онова, което ги задоволява. Само допреди двеста години човек, доживял четирийсетгодишна възраст, вече е надхвърлял средната реална продължителност на живота по онова време; а вероятно след още сто години столетниците ще бъдат колкото са доживелите до седемдесетгодишна възраст сега. Но и те все така ще бленуват за по-дълъг живот.     __14__ Функцията на смъртта е да внесе напрежение в живота; и колкото повече увеличаваме продължителността и осигуреността на индивидуалното съществуване, толкова повече напрежение отстраняваме от него. Всяко наше приятно преживяване носи и слаб, но вледеняващ и ужасяващ намек за последната закуска на осъдения на смърт, ехо от завладяващото със своята дълбочина чувство на поета, убеден в наближаването на смъртта, на младия войник, осъзнаващ, че влиза в битка, обречен на сигурна гибел.     __15__ Всяко изпитано удоволствие е едно удоволствие по-малко за нас; всеки изживян ден — още един ден по-малко от живота ни. Не можем да приемем, че радостите на всеки наш ден и безвъзвратното му отминаване вървят ръка за ръка. Съществуването ни е скъпоценно именно поради тази неделимост на стойността и ограничеността му във времето — тоест качеството и времетраенето му — които са неделими като времето и пространството според теорията на относителността.     __16__ _Удоволствието е продукт на смъртта, не бягство от нея._     __17__ Ако имаше доказателство за съществуването на задгробен живот, истинският ни живот щеше да е непоправимо ограбен. Щеше да бъде лишен от смисъл, а самоубийството да се превърне в добродетел. Единственият възможен рай е този, в който няма да знам, че някога съм съществувал.     __18__ През XX век се наблюдават две тенденции: погрешната — да „укротиш“ смъртта, да се престориш, че тя е като живота; а другата — да погледнеш смъртта право в очите. „Укротителите“ й вярват в задгробния живот; те изпълняват сложни ритуали за преминаване в отвъдното. Те изразяват отношението си към смъртта, като употребяват евфемизми; тя е „преход в отвъдното“ или „отиване на по-добро място“. Действителният процес на смъртта и разложението е цензуриран. Тези хора се намират в същото умствено и душевно състояние, в каквото са се намирали и древните египтяни.     __19__ „Преминаването“ е визуално неточна аналогия. Знаем, че преминаващите обекти, каквито постоянно виждаме всеки ден, съществуват както преди, така и след преминаването, на което сме станали свидетели; ето така стигаме до нелогичното и погрешно третиране на живота като подобно преминаване.     __20__ Смъртта е в нас и извън нас; тя е навсякъде около нас — във всяка стая, на всяка улица или поле, във всяка кола, във всеки самолет. Тя е онова, което ние не сме във всеки миг от нашето съществуване, а всеки миг от нашето съществуване е онзи, предшестващ поредното хвърляне на заровете. Ние постоянно играем на руска рулетка.     __21__ Състоянието на смърт е крачка към нищото, към небитието. Умирайки, ние конституираме „Бога“. Нашите тленни останки, паметниците ни, спомените, които оставяме у тези, които ни надживяват, продължават да съществуват; всички те не конституират „Бога“, а процеса. Тези тленни останки обаче са само вкаменени следи, свидетелстващи за нашето предишно съществуване, а не за битието ни. Всички велики религии се стараят да докажат, че смъртта не е фатална, че ни очаква друг живот. Но защо само за хората? Или защо само за хората и за животните? Защо не и за неодушевените предмети? И от кой момент е започнал за хората този друг живот? Преди синантропа* или след това? [* Синантроп — най-древният известен тип изкопаем човек (живял преди около 400 хил. години), чиито останки са намерени в Китай. — Бел.прев.]     __22__ Ако едно обществено течение се опитва да прикрие смъртта, като намира за нея други названия в опит да я отдалечи от реалността, то друго я извежда на преден план като основен елемент на развлекателния сюжет: в криминалните романи, военните истории, шпионските приключения или в уестърните. С приближаването на края на нашия век такива измислени случки за нечия смърт стават все по-фалшиви, изпълнявайки и ролята на прикрит евфемизъм. Истинската смърт на любимото котенце трогва детското сърце много по-дълбоко, отколкото „умиранията“ на всички телевизионни гангстери, каубои и индианци, взети заедно.     __23__ Чрез смъртта по специфичен начин осъзнаваме изчезването на индивидите; фактът, че материята не изчезва, а само се преобразява, съвсем не е утеха за нас. Скърбим за индивидуализираната форма, а не за общото съдържание. Всичко, което виждаме край нас, е метафора на смъртта. Смърт е всяка граница, всяко измерение, смърт е краят на всеки път. Дори и зрителното възприятие е смърт, понеже винаги има точка, отвъд която не виждаме и там зрението ни умира. Умираме там, където се изчерпват нашите способности.     __24__ Времето е плътта и кръвта на смъртта; смъртта не е череп и кости, а циферблат или слънцето, пронизващо морето от разреден газ. Частица от вас вече е умряла в мига, в който сте започнали да четете това изречение.     __25__ Самата смърт умира. Умира във всеки миг от живота ви. _О, Смърт, къде е твойто жило, Смърт, аз ще бъда смърт за тебе._* Живите, а не мъртвите потвърждават това. [* Популярно и често цитирано изречение от първото послание на апостол Павел към коринтяните. В православната Библия, издадена у нас през 1982 г., обаче то (1 Кор. 15:55) звучи по друг начин: „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ Същите думи се срещат и в Книга на пророк Осия (Ос. 13:14) — „От властта на ада ще ти изкупя, от смърт ще ги избавя. Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата? Разкаяние за това не ще имам“. — Бел.ред.]     __26__ През XX век във всички съвременни държави със стандарт на живот, по-висок от екзистенциалния минимум, ставаме свидетели на рязко увеличаване на интереса към житейските наслади. Причината не се крие само в изчезващата вяра в живота след смъртта, а и във факта, че днес, когато водородната бомба съществува, смъртта е по-реална от всякога, по-осезаема.     __27__ _Колкото по-абсолютна изглежда смъртта, толкова по-истински става животът._     __28__ Всичко, което обичам и познавам, може да бъде изпепелено за по-малко от час: Лондон, Ню Йорк, Париж и Атина могат да бъдат заличени, преди да преброя до десет. Роден съм през 1926 година; но като имам предвид какво може да се случи днес само за десет секунди, ми се струва, че от този момент ме делят не четирийсет и една години, а цяла неизмерима епоха и моята предишна невинност. Но не съжалявам за изгубената невинност. Обичам живота по-силно, в никакъв случай по-малко.     __29__ Смъртта ме обгръща, както ме обгръща моята кожа. Без нея нямаше да бъда това, което съм. Смъртта не е зловеща врата, към която съм се запътил; тя е моето пътуване към нея.     __30__ И понеже съм мъж, смъртта е моя съпруга; и ето, че тя се разсъблича и е красива, тя иска от мен и аз да се разсъблека, и да се слеем в едно. Това е необходимост, това е любов, това е живот за другия, нищо повече. Не мога, пък и не желая да избегна тази ситуация. Тя иска да се любим, но не да ме изяде като женската на паяка, а да бъде любяща съпруга, за да дадем израз на нашите взаимни чувства, за да зачене и да роди деца. Именно на нейното влияние върху мен и на моето върху нея се дължи всичко най-хубаво в моето съществуване. Тя не е проститутка или любовница, от която да се срамувам, която да се стремя да забравя или за която понякога да се преструвам, че не съществува. Като моя истинска жена тя присъства във всяка важна ситуация в моя живот, тя е изцяло част от живота ми, не е отвъд него, не е против него, не е и срещу него. Аз я приемам изцяло, в пълния смисъл на тази дума, обичам я и я уважавам заради това, което е тя за мен.     И друга никога няма да имам   __31__ Едно от последствията от новото ни осъзнаване на смъртта трябва да бъде и в действителност е тревожното увеличаване както на националния, така и на индивидуалния егоизъм, трескавият Гадарински бяг* към изкушенията на магазините и към предлаганите удоволствия, преди те да са затворили врати или изчезнали завинаги. Историята несъмнено ще потвърди, че този трескав бяг е най-забележимото събитие за третата четвърт на нашия век; защото не икономическите условия дават тласък към повсеместния неудържим стремеж да се пилеят пари и да се търсят наслади без оглед на историческата ситуация, а по-натрапчивото от всякога присъствие на смъртта, породило такива икономически условия, за които най-подходящото название е „Живей, като че ли това е последният ти ден.“ [* _Гадарински бяг_ е метафора, заимствана от известния евангелски епизод, описан от евангелистите Матей (8:28-33) и Марк (5:1-15), в който се разказва за изцелението на обладаните от бесове. Матей използва израза „Гергесинска“, а Марк „Гадаринска земя“. „И когато стигна на отвъдния бряг, в страната Гергесинска, срещнаха Го двама, хванати от бяс, излезли от гробищата; _те бяха_ тъй свирепи, че никой не смееше да минава по тоя път. И ето, те извикаха и казаха: какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време? А далеч от тях пасеше голямо стадо свини. И бесовете Го молеха и думаха: ако ни изгониш, позволи ни да идем в стадото свини. И Той им рече: идете. И те излязоха и отидоха в стадото свини. И ето, сурна се цялото стадо свини низ стръмнината в морето и се издави във водата. А свинарите побягнаха и, като отидоха в града, разказаха всичко и за онова що се бе случило с хванатите от бяс.“ Това е според Евангелие от Матея, а в Евангелие от Марка случката е описана по следния начин: „И преминаха отвъд морето, страната Гадаринска. И когато Той излезе от кораба, на часа Го срещна един излязъл от гробищата човек, хванат от нечист дух; той имаше живелище в гробищата, и никой не можеше да го върже даже с вериги; защото много пъти бе оковаван с окови и вериги, но той разкъсваше веригите, счупваше оковите, и никой не бе в сила да го укроти; и всякога, нощя и дене, по хълмове и гробища викаше и се удряше с камъни; а като видя Иисуса, затече се и Му се поклони; и като извика с висок глас, каза: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Всевишний? Заклевам Те в Бога, не ме мъчи! Защото _Иисус_ му бе казал: излез ти, дух нечисти, от човека. И го попита: как ти е името? А той отговори и рече: легион ми е името, понеже _ние_ сме много. И молеше го много да не ги изпъжда вън от _тая_ страна. А там, край планината, пасеше голямо стадо свини. И всички бесове Го молеха и казваха: прати ни в свините, за да влезем в тях. Иисус веднага им позволи. И като излязоха нечистите духове, влязоха в свините; и сурна се стадото низ стръмнината в морето, а те бяха до две хиляди; и се издавиха в морето. А ония, които пасяха свините, избягаха, та разказаха в града и в околността. И _жителите_ излязоха да видят, що се е случило. Дохождат при Иисуса и виждат, че оня, който беше по-рано бесен, в когото имаше легион, седи, облечен и със здрав ум и се изплашиха.“ — Бел.ред.]     __32__ В контекста на нашия свят, белязан от мизерия и измъчван от глад, понятия като „благоденстващо общество“ и „нараснало потребление“ са евфемизми, синоними на егоизъм.     __33__ Да плувам ме научи инструктор от старата школа. Той ни даде два урока. На първия ни бе позволено да ползваме спасителни жилетки, а той ни показа движенията на стила бруст; на втория ни взе спасителните жилетки и ни пусна в дълбокия край на басейна. Такова е и мястото, където се намира сега човекът. Неговият първи инстинкт е да се върне и да се вкопчи в парапета; но се налага някак си да намери сили да се изтласка навътре и да заплува.     __34__ Небитието след края на живота е общото помежду ни. Щом човекът го осъзнае, тогава никой друг освен възможно най-справедливият свят вече не го удовлетворява. Ако се опитаме подобно на някои религиозни и политически учения да внушим на хората, че това, което се случва в този свят, няма абсолютно никакво значение, защото всички негови несъвършенства ще бъдат компенсирани на оня свят — под формата на задгробен живот или на някаква политическа Утопия, това би означавало да застанем на страната на дявола. А мълчаливото поддържане на тази вяра, като си оставаме агностици, е почти същото.     __35__ Водачът на камион, превозващ взривоопасни материали, шофира по-внимателно от колегата си, който е натоварен с тухли; шофьорът на натоварения с експлозиви камион, който не вярва в задгробния живот, е по-внимателен от оня, който живее с тази вяра. Ние, хората, се намираме в камион, натоварен с нитроглицерин.     __36__ Убедете някого, че има само този живот, и той ще постъпи с него така, както повечето от нас постъпват с къщите, в които живеем. Макар и това да не са къщите на нашите мечти, макар да бихме желали те да са по-просторни, по-красиви, по-нови или по-стари — ние приемаме, че това е къщата, в която се налага да живеем сега, и не жалим усилия да я направим обитаема. Така и в моя реален живот аз не съм временен обитател, нито случаен наемател. Животът е моята къща, при това единствената, която някога ще притежавам. _И друга никога няма да имам._     Митът за душата   __37__ Когато бях малък, моята баба от Корнуол ми разказваше, че чистите бели черупки на сепията, които намирах понякога на брега сред изхвърлените от морето отпадъци, били душите на удавени моряци; макар и да сме наясно с фактите, много други също толкова конкретни образи са насадени в съзнанието ни след дълги векове на народни вярвания; както например и аз открих тогава истината за черупките: накрая те пожълтяват и се превръщат в прах.     __38__ Човекът е принуден да приеме факта, че тялото му не може да избегне смъртта. Затова той се насочва към най-недостъпната и загадъчна част от него — мозъка, и започва да твърди, че някои негови функции преодоляват смъртта.     __39__ Няма нито една мисъл, нито едно усещане, нито едно осъзнаване на това, нито едно осъзнаване на осъзнаването, което да не е основано на електрохимичен процес в мозъка. „Аз притежавам безсмъртна и нематериална душа“ — това е мисъл или твърдение; но то също така е регистриране на дейността на определени клетки от други клетки.     __40__ Една толкова сложна машина като човешкия мозък също би трябвало да развие самосъзнание, съвест и „душа“. Тя би трябвало да изпитва задоволство от сложността си, да създаде метафизически митове за себе си. Всичко съществуващо е сътворимо, следователно и подлежащо на унищожение: не е магическо, не е „свръхестествено“ или „свръхсензитивно“.     __41__ Машините са от „нежива“ материя; мозъкът — от „жива“. Но границата между „неживо“ и „живо“ е трудна за установяване. Никой не би могъл да създаде от „нежива“ материя толкова сложна машина като мозъка, но част от сложността му (доказана от невъзможността да бъде изкуствено конструиран) се основава именно на факта, че той е изграден от „жива“ материя. Нашата неспособност да създадем механичен мозък, равностоен на човешкия, говори само за безсилието ни в научно и технологично отношение, а не за действителна разлика в категориите между машината и човешкия мозък, между механичните функции и предполагаемите „духовни“ мисли.     __42__ След смъртта остава само един спрял да работи тленен механизъм. Съзнанието е огледало, отразяващо друго огледало, което също отразява огледало; всеки обект, попаднал в тази стая, може да бъде отразяван до безкрайност, а неговите отражения също да бъдат отразявани. Но ако стаята бъде разрушена, не остава нищо — нито огледала, нито отражения.     __43__ Митът за отделното съзнание отчасти се дължи на доста свободната употреба на думата „аз“. „Аз“ се превръща в обект, в някакво трето лице. Ние постоянно попадаме в ситуации, в които не се чувстваме адекватно, като обясняваме случилото се или с „Нямам никаква вина, защото аз не съм този, който бих избрал да бъда“, или с твърдението: „Аз съм виновен.“ Такава самокритичност и такива извинения ни дават илюзията за обективност и за способност да съдим сами себе си. За тази цел отделяме един самостоятелен обект, който съди, една отделна „душа“. Но тази „душа“ не е нищо повече от способността да наблюдаваш, да помниш и да сравняваш, да създаваш и да съхраняваш образци на поведение. Тя е механизъм, а не ектоплазма; тя е човешкият мозък, а не Светият дух.     __44__ Животът е цената, която плащаме за смъртта, а не обратното. Колкото по-лош е животът ни, толкова по-голяма е цената, която плащаме, колкото по-добър е той — толкова тя е по-малка. Еволюцията е натрупването на опит и знания, развиването на интелекта, а именно натрупването и развитието водят до моментите на прозрение, моментите, в които съзираме по-дълбоко скритите цели, по-истинските причини, по-очевидните резултати. Тогава получаваме великото прозрение: няма живот след смъртта. Скоро това ще стане така ясно за всички, както за мен, пишещия в тази стая, е ясно, че в съседната няма никого. Вярно е, че без да вляза в нея, не мога да го докажа с абсолютна сигурност; но всички очевидни обстоятелства подкрепят моето убеждение. Смъртта е стая, която винаги е празна.     __45__ Взаимосвързаните велики митове за задгробния живот и за безсмъртната душа вече са изпълнили своето предназначение — стояли са между нас и реалността. Но техният залез ще промени всичко, това е предопределението му.     Изолация   __46__ Древните религии и философии са изпълнявали ролята на уютни убежища, в свят, който никак не е бил лесен за обитаване от невежото в научно и технологично отношение човечество. „Не се опитвай да ни пренебрегваш, защото зад нас няма нищо друго освен нещастие и ужас“ — това е било тяхното послание.     __47__ „На улицата е студено и пусто“ — казва майката; но един ден детето излиза навън. Настоящата епоха е нашият първи ден навън, а ние се чувстваме самотни; по-свободни и по-самотни.     __48__ Нашите стереотипни общества подсилват чувството ни за самота. Те ни слагат маски и изолират истинската ни същност. Всички ние обитаваме два свята: стария уютен антропоцентричен свят на абсолютните стойности и грубия реален свят на относителността. Светът на относителността ни внушава ужас, той изолира и омаловажава всички ни.     __49__ Парадоксално, но по-голямата обществена загриженост само задълбочава тази изолация. Колкото повече обществото се намесва и надзирава или влиза в ролята на добрия самарянин, толкова по-ненужен и по-самотен става безименният индивид.     __50__ Все по-ясно осъзнаваме колко далеч сме от личността, която бихме искали да бъдем. Все по-малко вярваме, че човек е в състояние да бъде друг, освен какъвто е по рождение и какъвто е станал под въздействие на обстоятелствата. Колкото повече науката разкрива нашата механична природа, толкова повече потиснатият „свободен“ човек, своеобразният Робин Худ у всеки от нас, се оттегля навътре в дебрите на собственото си съзнание.     __51__ Но всички разновидности на самотата са част от нашето съзряване, от нашето първо самостоятелно излизане навън, от нашата свобода. Детето е защитено от подобни страхове и самота чрез създаването на измамно добър и елементарен фантазен свят, който го обгражда отвсякъде. То пораства и го напуска, попадайки в самотата и действителността и там си изгражда по-реална защита срещу изолацията си, черпейки сили от източници като любовта, приятелството и своите чувства към ближните.     __52__ На пръв поглед изглежда, че бездушният процес на безкрайността пак е успял да ни притисне в ъгъла. Но ние сме се оказали там само поради собствената си глупост и слабост. Пътят към спасението е открит и ясен.     Страховете   __53__ Страховете или опасенията — така наричаме неприятното въздействие върху всекиго от нас, оказвано ни от всеобщата необходимост от случайност. Всички страхове и опасения донякъде са стимули. Те могат да подложат на изпитание издръжливостта на слабия; но същественото е, че за човечеството като цяло те са стимули.     __54__ В един щастлив свят всички страхове щяха да са игри. Страхът или опасението е липса, която причинява болка; играта е липса, която доставя удоволствие. Двама души в идентична ситуация: онова, което би вдъхнало страх на единия, за другия може да е само игра.     __55__ Страховете са напрежения, възникнали между двата противоположни полюса; единият е нашият реален живот, а другият — въображаемият живот, който бихме искали да водим.     __56__ Съществуват различни страхове: езотерично-метафизични и страхове с практически и ежедневен характер; всеобхватни, фундаментални страхове и специфични страхове от личен характер. Колкото по-чувствителен, свенлив и по-отговорен към другите става човекът, толкова по-силни ще са страховете и безпокойствата му в неговия настоящ, зле организиран свят.     __57__ Страхове и безпокойства: Страхът да си в неведение относно смисъла на живота. Страхът да не познаваш бъдещето. Страхът от смъртта. Страхът относно правилния избор. Докъде ще доведе моят избор? Умея ли да избирам? Страхът от непознатото и различното. Всичко ми е чуждо, включително по-голямата част от моята собствена същност. Страхът от отговорността. Страхът от неспособността да обичаш и да помагаш на другите: на семейството си, на приятелите си, на страната си, на всички хора. Този страх се задълбочава от увеличаващото се осъзнаване на значимостта на останалите. Страхът да не бъдеш обичан от другите. Страховете на _respublica_* — социалната несправедливост, водородната бомба, гладът, расизмът, авантюристичната политика, шовинизмът и така нататък. [* Respublica (лат.) — букв. държавата. — Бел.прев.] Страховете, породени от амбицията. Дали съм човекът, който искам да бъда? Дали съм човекът, който другите (работодателите ми, семейството ми, приятелите ми) искат да бъда? Страховете на социалното положение. На класата, на произхода, на материалното положение, на обществения статус. Парите като източник на страхове и безпокойство. Притежавам ли нещата от първа необходимост? Има ситуации, в които частната яхта или галерия с произведения на стари майстори биха изглеждали предмети от първа необходимост. Времето като повод за безпокойство. Разполагам ли с достатъчно време да свърша всичко, което искам? Страхът, свързан със секса. Страхът, свързан с работата. Това ли е подходящата работа за мен? Дали се справям с нея както трябва? Безпокойството за здравето.     __58__ Ситуацията да си сам в офиса и дузина телефони да звънят едновременно. Тези страхове ни обединяват. Ние всички ги изпитваме. Но им позволяваме да ни изолират, все едно гражданите на една страна да успеят да я защитят, като всеки се барикадира в своя собствен дом.     Случайност   __59__ Единственото сигурно нещо в моя живот е, че един ден ще умра. Не съм уверен за нищо друго в бъдещето. Но ние или оцеляваме (нали досега, ако се съди по историята, преобладаващото мнозинство винаги е оцелявало) и това, че сме останали живи, когато е било възможно и да не оцелеем, ни вдъхва чувството, което наричаме щастие; или не оцеляваме, но не го знаем.     __60__ Случайността е от съществено значение за процеса на еволюцията. Някои от нейните въздействия върху личността носят лично нещастие, тъй като по правило, случайността не се съобразява с равенството, нейният принцип не е егалитарен. Тя няма отношение към закона и справедливостта в смисъла, който влагаме в тези понятия.  



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 826558
Постинги: 616
Коментари: 49
Гласове: 321
Календар
«  Май, 2022  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031