...Но вместо да описваме идеите на поета Бодлер за поезията, много по-просто ще бъде да дадем думата на самия него:
„...Поезията няма друга цел освен себе си, стига да пожелаем да потънем в самите нас, да изследваме душата си, да се върнем към спомена за възторзите. Тя не може да има другфа цел и единствената велика, благородна творба, истински достойна за това име, ще бъде само тази, която е написана заради удоволствието да бъде написана.
Не искам да кажа, че поезията не облагородява нравите – нека бъда добре разбран, нито да отрека, че извисяването на човека над грубите интереси не е неин краен резултат. Това би било абсурд. Аз казвам, че ако поетът е преследвал нравствена цел, той е изгубил нещо от поетическата си сила и може би няма да е неразумно да се обзаложим, че творбата му ще бъде лоша. Поезията не може да се отъждествява с науката или с морала, защото тук се крие заплаха от упадък или гибел. Неин обект не е Истината, неин обект е самата Тя. Средствата, които служат за доказване на истината, са други и се намират другаде. Истината няма нищо общо с песните. Всичко, което носи на песента чар, грация, обаяние, би отнело на истината авторитета и властта. Студен, спокоен и безстрастен е доказателственият дух и той убива блясъка и цвета на Музата. Той следователно е абсолютно противоположен на поетическия дух.
Чистият интелект се стреми към Истината. Вкусът ни разкрива красотата, а нравственото Чувство ни внушава Дълг. Вярно е, че онова, което е в средата, е в дълбоко родство с двата полюса и една съвсем минимална разлика го отделя от нравственото Чувство, поради което Аристотел не се поколебал да постави в числото на добродетелите някои от неговите деликатни проявления. Ето защо пред картината на порока човекът с вкус е най-силно раздразнен от грозотата му, от несъразмерността му. Порокът е посегателство срещу справедливостта и истината, той хвърля в бунт интелекта и съвестта. Но като нарушение на хармонията, като неблагоразумие той ще засегне най-вече някои поетически умове и аз не смятам, че ще бъде скандално, ако считаме всяко нарушение на морала, на прекрасния морал, като вид прегрешение спрямо световния ритъм и равновесие.
Именно този възхитителен, този безсмъртен инстинкт за Прекрасното ни кара да виждаме земята и нейните гледки като наброска, като съответствие на Небето. Неумолимата жажда по всичко, което е отвъд и което животът прикрива, е най-животрептящото доказателство за нашето безсмъртие. Душата съзира светлината зад гроба едновременно чрез поезията и през поезията, чрез и през музиката. И когато едно прелестно стихотворение извиква сълзи в очите, тези сълзи не са доказателство за свръхнаслаждение, а са много повече доказателство за една гневна меланхолия, за едно състояние на нервите, за една природа заточеница в земята на несъвършенството, която се стреми да достигне съзирания рай още на този свят и веднага.
Така началото на поезията е чисто и просто в човешкия стремеж към една висша красота и изявата на това начало е във възторга, в полета на душата – възторг, напълно независим от страстта, която е опиянение за сърцето, и от истината, която е храна за интелекта. Защото страстта е нещо естествено, премного естествено дори, за да не внесе раняваща нотка в лоното на чистата красота. Тя е твърде интимна и твърде бурна, за да не скандализира чистите Желания, грациозните Меланхолии и благородните Отчаяния, които населяват свръхестествените чертози на поезията.”
Превод на Марта Савова
