Пирандело е известен в Европа като драматург, автор на новели и романист. Издал е повече от 200 новели, 4 сборника с поезия, 7 романа и 2 тома с есета. В пиесите му реалистичното представяне е прекъсвано от фантастични сцени и персонажи. Изследва с натрапчиво усърдие проблематиката на социалните роли. Интересуват го заплахите, пред които е изправена личностната идентичност озовала се в прицела на погледа на другите. Проучва взаимодействията между реалната действителност на живота и фикционалната действителност на театъра, който прониква в изпълнените със загадки зони на утопията, мита и несъзнателното.
Животът на Пирандело:Пирандело се ражда на 28 юни 1867 година в Агридженто. След като изучава литературата на Европа в Палермо, Рим и Бон се установява в Рим през 1893 година. Написва реалистичния роман “Изгнаницата от обществото”, в който проследява съдбата на една жена несправедливо обвинена, че е извършила прелюбодеяние. Тя си възвръща предишното социално положение едва след като извършва наистина простъпката, за която е обвинена. Първият сборник с новели на Пирандело “”Любовни авантюри без любов” е публикуван през 1894 година.
През 1898 година Пирандело учредява театъра “А р и е л”, в който се появява първата му пиеса, озаглавена в началото “Епилогът”, а по-късно “Менгемето”. След “Разумът на другите” Пирандело се връща към романа: в романа “Покойният Матиа Паскал”/1903/ един мъж се преструва, че е умрял с намерението да започне нов живот след инсценираната си смърт, но се завръща отново в своето семейство; в романа “”Старите и младите” /1909/ той пресъздава сблъсъка на поколенията в Сицилия веднага след обединението й.
След 20-годишна литературно творческа дейност, през 1910 година, той дава за представяне на сцена първите си две пиеси “Менгемето” и “Китрите /плодовете на кедъра/ на Сицилия”.
От 1903 година започват да се проявяват признаци на тежко психическо разстройство у жена му Антониета, която ще бъде приета в приют за душевно болни едва през 1919 година. Тя умира през 1959 година.
През 1911 година Пирандело адаптира за сцена новелата си “Дългът на лекаря”, която ще бъде представена едва през 1913 година в Рим.
През 1915 година Пирандело публикува романа си “”Снима се”, който ще бъде преиздаден през 1925 година под новото заглавие “Серафино Губио, кинооператорът”. Той е посветен на света на киното и анализира декомпозирането на реалността чрез окуляра на камерата.
През 1516 адаптира на сицилиански диалект новелата си “Пази се от себе си, Джакомино”. Признават таланта му като драматург едва след представянето в Милано на пиесата му “Разумът на другите”/?/.
След провала на пиесата му “Шест лица търсят автор” драматургът Пирандело постига истински триумф със същата творба в Милано /1921/.
След един първи гастрол през 1923 година в Париж и Ню Йорк италианската трупа “Театро д’арте ди Рома”, чийто ръководител е Пирандело, представя “Приношение на кораб на бога” в Германия, Великобритания и Франция. “Диана и Туда” е създадена в Цюрих през 1926 година. Докато е в чужбина Пирандело създава през този период много значими пиеси, които ще се играят за първи път на сцена извън Италия. Това са “Лазар”:/ Худерсфийлд - 1929/, “Тази вечер се импровизира” /Кьонигсберг - 1930/, “Когато човек е важна особа”/ Буенос Айрес - 1933/, “Притчата за подменения син”/ Германия - 1934/, “Човек не знае как” /Прага -1934/.
През 1934 година Пирандело, след като става със широка разгласа члена на фашистката партия, макар че не приема лозунгите й, получава Нобеловата награда за литература.
Много от пиесите на Пирандело са филмирани още докато той е жив: “Но това е за смях!”/1920/, “Покойният Матиа Паскал” /1925/, “Хенрих ІV” /1926/. Филмовата адаптация на новелата му “Безмълвно/Мълчешком/” е първият произведен в Италия говорящ филм. През 1930 година американската компания “Метро Голдуин Майер” филмира “Както ме искаш” с участието на Грета Гарбо. Докато в Рим се снима “Пази се от себе си, Джакомино”, Пирандело пише диалога за новата филмова адаптация на романа му “Покойният Матиа Паскал”.
Пирандело развива тежка пневмония по време на снимките и умира на 19 декември 1936 година.
КАК НАПИСАХ “ШЕСТ ЛИЦА ТЪРСЯТ АВТОР”:
Написах “Шест лица търсят автор”, за да се освободя от един кошмар.
... Изведнъж пред мен се появи един мъж на около петдесет години, с тъмно сако и светли панталони, със сбърчени вежди, със зъл поглед поради премного изтърпени оскърбления. До него стоеше една нещастна женица, облечена в траур, явно вдовица, хванала за ръка отдясно едно момиченце на четири години, отляво едно момченце на малко повече от десет години. До тях беше застанала една решителна и предизвикателна млада жена, облечена също в черно, но с подозрителен и свадлив поглед, цялата тръпнеща от весела и хаплива неприязън към оскърбения застрашаващ мъж и към един младеж на около двайсет години, който се беше изправил встрани от групата, вглъбен в себе си, без да обръща внимание на останалите. Това бяха, събрани заедно, шестте действуващи лица, които сега зрителите ще видят на сцената в началото на комедията.
... И така те чакаха, изправени пред мен всеки с тайното си вътрешно безпокойство, обединени чрез раждането и развоя на взаимоотношенията им, за да ги въведа в света на изкуството, като съчиня, съчетавайки личностните им качества, страстите и съдбите им, някой роман, драма или най-малкото някоя повест... Те избираха определени мигове от деня, за да се представят пред мен, да ме намерят в самотата, която ме обгражда в кабинета ми, и веднъж един, друг път друг или пък двамата заедно идваха да ме изкушават, да ми предлагат да включа една или друга сцена или да опиша ефектите, които могат да се извлекат от тях... В един момент те се превръщаха наистина в натрапчиви видения за мен.
ШЕСТ ЛИЦА ТЪРСЯТ АВТОР
(Фрагменти)
РЕЖИСЬОРЪТ: (обръщайки се надолу към дъното на залата) Кои сте вие, господа? Какво желаете?
БАЩАТА: (следван от другите, излиза напред до една от двете стълби) Дошли сме тука да търсим автор.
РЕЖИСЬОРЪТ: (удивен и сърдит) Автор? Какъв автор?
БАЩАТА: Какъвто и да е, господине.
РЕЖИСЬОРЪТ: Но тук няма никакъв автор, защото не репетираме нова пиеса.
ДОВЕДЕНИЦАТА: (весело и пъргаво се изкачва по стълбата) Толкова по-добре, толкова по-добре! Ние бихме могли да станем вашата нова пиеса.
ЕДИН ОТ АКТЬОРИТЕ: (сред оживените коментари и смехове на другите) Я виж ти!
БАЩАТА: (качва се по стълбата след дъщерята) Тъй си е, ама като го няма автора?! (към Режисьора.) Освен ако не бихте желали вие да станете наш автор...
(Майката, уловила Момиченцето за ръка и заедно с Момчето изкачва първите стъпала и застава там в очакване. Синът остава долу, враждебно настроен.)
РЕЖИСЬОРЪТ: Господа, вие шегувате ли се?
БАЩАТА: Съвсем не, какво говорите, господине! Тъкмо обратното, носим ви една тъжна драма.
ДОВЕДЕНИЦАТА: И бихме могли да ви донесем успех!
РЕЖИСЬОРЪТ: Моля ви, бъдете тъй добри и се махайте. Нямаме време за губене с луди хора!
БАЩАТА: (оскърбен, ала говори със сладкодумен глас) О, господине, вие сам знаете, че животът е пълен с безброй абсурди, които са тъй безсрамни, че дори не се нуждаят от правдоподобност. Те просто са действителни.
РЕЖИСЬОРЪТ: По дяволите, какво искате да кажете?
БАЩАТА: Казвам и твърдя, че е истинска лудост усилието да се прави обратното, тоест да се създават правдоподобни абсурди, та да изглеждат действителни. Но позволете ми да забележа, че макар и да е лудост, то в същото време е единственият смисъл на вашата професия.
(Актьорите протестират възмутени.)
РЕЖИСЬОРЪТ: (като става прав и го пронизва с поглед) Такава ли била работата? Значи нашият занаят ви се струва работа на луди?
БАЩАТА: Разбира се. Щом представяте онова, което в действителност не съществува, без да е необходимо, ей тъй, за игра... Нима вашата работа на сцената не се състои в това да давате живот на измислени герои?
РЕЖИСЬОРЪТ: (внезапно, като става изразител на растящото възмущение на Актьорите) Аз ви моля да повярвате, драги господине, че професията на актьора е една благородна професия! И ако днес за днес уважаемите съвременни драматурзи ни дават за представяне идиотски пиеси и вадят чучела вместо хора, знайте: ние можем да се гордеем, че сме дали живот ето тук на тези дъски на безсмъртни творби!
(Актьорите, доволни, одобряват и ръкопляскат на своя Режисьор.)
БАЩАТА: (прекъсва го и подхваща с жар) Точно така! Отлично! Вие създавате живи, действуващи лица, по-живи от ония, които дишат и се хранят. Може би по-малко реални, но по-правдиви. Ние сме на едно и също мнение!
(Актьорите се поглеждат смаяни.)
РЕЖИСЬОРЪТ: Ама как така? Нали отначало казахте, че...
БАЩАТА: Не, моля ви се, отговорих на вашите думи, господине, когато извикахте, че сте нямали време за губене с луди хора, докато сам най-добре знаете, че природата си служи с инструмента на човешкото въображение, за да продължи по-нататък и по-нагоре своята съзидателна работа.
РЕЖИСЬОРЪТ: Много добре, много добре. Но какво заключение искате да извадите от всичко това?
БАЩАТА: Никакво, господине. Просто исках да ви докажа, че човек се ражда за живота по най-различни начини, в най-различни форми: дърво или камък, вода или пеперуда... или жена. И че може да се роди и действащо лице!
РЕЖИСЬОРЪТ: (иронично, с престорено учудване) И вие заедно с тези господа тук сте се родили като определени действащи лица?
БАЩАТА: Именно тъй, господине. И при това сме живи, както виждате.
(Режисьорът и Актьорите избухват в смях като при някоя сполучлива шега.)
БАЩАТА: (засегнат) Съжалявам, че се смеете, защото ние носим в себе си, както вече казах, една трагична драма. Вие, господа, сами бихте могли да се досетите, ако погледнете тази жена в траур.
(Като казва така, подава ръка на Майката, за да є помогне да изкачи последните стъпала, и като продължава да я държи за ръката, я завежда с някаква трагична тържественост до другия край на сцената, която се осветява веднага от странна светлина. Момиченцето и Момчето следват Майката, после идва Синът, който се държи на разстояние и застава сам в дъното. И Доведеницата тръгва след тях, но се отдалечава и застава пред другите, облягайки се на страничната колона. Актьорите, първо изумени, после заинтригувани от това развитие на нещата, избухват в ръкопляскане като на представление, което се разиграва пред тях.)
РЕЖИСЬОРЪТ: (първо втрещен, после сърдит и възмутен) Хайде стига! Пазете тишина! (после, обръщайки се към Лицата.) А вие си отивайте! Махайте се! (към Театърмайстора.) За бога, изгонете ги!
ТЕАТЪРМАЙСТОРЪТ: (като тръгва напред, но после спира, сякаш възпрепятствуван от някакъв необясним страх) Марш! Отивайте си!
БАЩАТА: (към Режисьора) Но, вижте... ние...
РЕЖИСЬОРЪТ: (вика) Разберете, ние сега трябва да работим!
БАЩАТА: (решително, като излиза напред) Учудвам се на вашето недоверие. Тъкмо вие, господа, не сте ли свикнали да виждате как изскачат живи тук при вас, на сцената, лицата, създадени от автора? Навярно поради това, че там няма (сочи будката на Суфльора) екземпляр от текста, в който да ни има?
ДОВЕДЕНИЦАТА: (приближава се към Режисьора и се усмихва ласкаво) Повярвайте, ние сме наистина шест интересни лица, господине, много интересни лица. Макар и блуждаещи.
БАЩАТА: (като я отстранява) Да, блуждаещи, без път, съгласен съм! (и веднага след това към Режисьора) Разбирате ли, в смисъл, че авторът, който ни е създал живи, след това не пожела или пък не успя с перото си да ни въведе в света на изкуството. Това беше истинско престъпление, господине, защото комуто се е паднал жребият да се роди живо действуващо лице, може и да се надсмее над смъртта. Той не ще умре! Ще умре човекът, писателят, инструментът на създаването, а самата творба няма да умре! И при това, за да живее вечно, не е необходимо дори да притежава изключителни качества или да върши чудеса. Кой беше Санчо Панса? Кой беше дон Абондио (I)? И въпреки това живеят вечно, защото бидейки живи зародиши са имали щастието да открият плодоносна утроба, едно въображение, което е съумяло да ги отгледа и отхрани, да им вдъхне живот за вечността!
РЕЖИСЬОРЪТ: С всичко това съм съгласен! Но вие какво точно искате от нас?
БАЩАТА: Да живеем, господине, да живеем!
РЕЖИСЬОРЪТ: (иронично) Във вечността.
БАЩАТА: Не, господине: поне един миг, у вас.
ЕДИН АКТЬОР: Я виж ти!
ПЪРВАТА АКТРИСА: Искат да живеят у нас!
МЛАДИЯТ АКТЬОР: (сочи Доведеницата) Аз нямам нищо против, ако ми се падне онази там!
БАЩАТА: Моля, имайте предвид, че пиесата тепърва трябва да се напише (към Режисьора), но ако вие и вашите актьори желаете, можем веднага, още тук да се споразумеем...
ЛУИДЖИ ПИРАНДЕЛО, Избрани творби, НК, С., 1975 г., с. 432438