Каквото и да казвам — нямаше да издържа младостта си без музиката на Вагнер. Защото бях осъден да бъда немец. Ако искаш да се освободиш от някоя непоносима тежест, необходим ти е хашиш. Е, Вагнер ми бе необходим. Той е par exellence противоотровата за всичко немско — и все пак отрова — не оспорвам… От мига, в който чух един клавирен откъс от Тристан — моите почитания, господин фон Бюлов! — аз бях вече вагнерианец. По-старите трудове на Вагнер оставих настрана — все още много жестоки, много „немски“. И до днес търся подобно заслепяващо произведение като Тристан — напразно го диря из всички изкуства — което да притежава едновременно тъй зловеща и сладка безкрайност. Всички чудеса на Леонардо да Винчи губят магията си при първите звуци на Тристан. Това произведение е non plus ultra Вагнер и единствено Вагнер — в Майстерзингерите и в Пръстена той търсеше отмора от него. Да оздравееш — това за една натура като Вагнер е отстъпление… Просто смятам за неоценимо щастие факта, че съм живял точно по това време и точно между немци, за да узрея за тази творба: до там стига и моето психологическо любопитство. — Светът е беден за оногова, който не е изпитал това „адско блаженство“ — ако ми позволите да употребя тази мистична формула. Мисля, че познавам по-добре от всекиго чудовищното, създадено от Вагнер, ония възхищения, на които бе способен единствено той. Аз, който съм достатъчно силен, за да приема най-съмнителното и опасното като предимство и чрез него да увелича мощта си — смятам Вагнер за най-големия Свой благодетел. Онова, в което сме сродни, в което сме единни и което сме преживели дълбоко и страстно като хора от настоящия век, завинаги ще свърже имената ни; и както Вагнер е едно недоразумение за немците, аз също съм и занапред ще остана подобно недоразумение. Като начало са нужни поне два века психологическа и артистична дисциплина, господа германци!… Но това не се наваксва…
(7)
За хора с по-изострени сетива бих добавил още нещо — какво всъщност искам от музиката. Да бъде ведра и дълбока — като октомврийски следобед. Да бъде нежна, прелестна и подла — като мъничка сладка женичка… Никога не бих се съгласил, че един немец би могъл да знае що е музика… Най-великите немски музиканти са чужденци — славяни, хървати, италианци, холандци — или евреи; а в други случаи са от силната, но вече измряла немска раса — като Хайнрих Шютц, Бах и Хендел. Аз все още съм достатъчно поляк, за да отдам остатъка на Шопен; по няколко причини изключвам Вагнеровата идилия за Зигфрид; може би бих добавил и нещо от Лист, който със своите най-възвишени оркестрови акценти превъзхожда всички музиканти; накрая отдавам признание на всичко, което е израсло отвъд Алпите, т.е. отсам… Не искам да намесвам Росини, още по-малко своя музикален юг — музиката на приятеля ми, венецианеца маестро Пиетро Гости. А когато говоря за отсам Алпите, аз имам предвид Венеция. Търсейки друга дума за музика, обикновено намирам само Венеция. Не правя разлика между сълзи и музика — познавам щастието да мисля за юга, макар и не без известен страх.
Стоях на моста неотдавна,
в една кафява нощ.
И в миг долитна песен плавна —
над равнината спяща
тя кротко ромоли.
Гондоли, звуци, светлини,
забулени — изплуваха от мрака —
от тъмни глъбини.
Душата моя — струна, лира,
докосната за миг — запя.
И песен на Гондолиера,
с блажена трепет, се разля.
— Дали я чуха други?