Житейска участ: Роден е на 3 май 1469 година във Флоренция. Баща му е средно имотен адвокат. Бил е на двайсет години, когато Савонарола е наложил господството си над Флоренция. Макиавели го почита като “невъоръжен пророк” и е впечатлен от окаяната му кончина.
Постъпва на служба във Флорентинската република през 1498 година като секретар в канцеларията на Съвета на десетте. Пътува често като дипломатически пратеник на Флоренция из Италия, Франция и Германия. След премахването на републиканския тип управление и връщането на власт на Медичите в родния му град, той се оттегля в имението си, разположено в близост до града.
Макиавели не е редови чиновник във Второто канцлерство на република Флоренция. Той е представител на партията, в която влиза през юни 1498 година, когато е вече навлязъл във зрялата възраст - 29 години. Той се сближава с умерените демократи, предвождани от Пиеро Содерини, придобил статута на пожизнен гонфалониер /началник на войската/ през 1502 година. В писмо от 9 март 1498 година Макиавели се обявява срещу Савонарола и поддръжниците му като ги укорява, че използват в проповедите си нечестни хитрости, т.е. става дума за лъжите, с които прочулият се монах разкрасява реалността и разпалва религиозен фанатизъм у последователите на доктрината му. От друга страна, макар че е враждебно настроен към Медичите, той открива в политиката на Лоренцо образцова стратегия и уравновесеност, които напълно съответстват на духа на епохата. Като остава встрани от съперничествата и компромисите на тайните сдружения между аристократичните фамилии и на борбите между фракциите в тогавашните политически партии, Макиавели не проявява особен интерес към празнословните спорове между институциите.
Още от началото Макиавели се изявява като всецяло отдаден на политиката мъж, като теоретик и специалист, който се разграничава от търговците и занаятчиите. След нашествието на Шарл VIII в Италия и настаняването му във Флоренция през 1494 година, градската управа, заплашена отвътре от Медичите, решава, че е по-добре да приеме покровителството на френския крал и да се възползва от пазарите, които й се откриват във Франция. Тя се стреми да потушава всички възникващи на полуострова конфликти и да поддържа трудно постижимия мир. Решен да промени тази стратегия Макиавели се заема да убеди Сеньорията да изостави политиката на компромиси и благоразумие, т.е. дипломатическите преговори, и да възприеме тактиката на категоричните и сигурни решения. Той подтиква градската управа укрепи вътрешната организация и да създаде една автономна и ефикасна градска полиция. Така той прилага към специфичната организация на Флоренция универсалните норми, извлечени от опита на тогавашните европейски държави и от примерите, които се упоменават от историците на Античността.
През 1512 година републиката е премахната и Медичите се завръщат във Флоренция. От този момент до смъртта му драмата на Макиавели е, че се оказва изолиран, пряко волята му, от всякакви практически начинания и лишен от правото да участва в големите италиански и европейски политически кроежи. От действащ политик Макиавели става тогава “политически писател” с надеждата, че ще може да замени дипломатическата дейност с описанието на различни политически стратегии. Неговото принудително изгнание в Албергачо е най-подробно описано в прочутото му писмо от 10 декември 1513 година до Франческо Ветори, който по онова време е “говорител” на Флоренция в Рим. Макиавели прекарвал сутрините си из гората или край чешмата, където разговарял с дървосекачите или четял любимите си класици. После той се връщал в страноприемницата, където, преди и след яденетата, участвал в игрите и слушал споровете, в които се сблъсквали “толкова различни вкусове и толкова човешки измислици”. Накрая се връщал в работната си стая, надявал “одеждите, с които пребивавал в кралския и папския двор” и започвал да общува с великите от Античността. Научните му занимания прогонвали тъгата, притесненията на бедността и мисълта за смъртта.
Това принудително уединение му помогнало да събере във впечатляващо изчерпателно обобщение всичко, което било пръснато из предишните му писания. Самотата го подтиква да установи нова и плодоносна връзка между теоретичен модел, исторически опит и политическа практика, преди кризата да се настани в мисълта му като единствена и окончателна реалност.
След възстановяването на властта на Медичите във Флоренция и след изгнанието му, до голяма степен доброволно, Макиавели излиза постепенно от самотата и постепенно се включва в живота на родния му град. През периода 1515 – 1519 година той посещава редовно събиранията, които се ръководят в градината на двореца Ручелаи от Козимо Медичи. По време на разгорещените дискусии той влиза в необичайна за него роля - ролята на експерт-възпитател.
След провъзгласяването на новата Флорентинска република през 1527 година Макиавели не може да преживее повторното си изпадане в немилост, този път заради тесните му връзки с Медичите. Той издъхва на 22 юни същата година.
ДЕ САНКТИС
С. 531 Макиавели е съзнанието и мисълта на века, на обществото, което разглежда себе си, задава си въпроси и се опознава; това е най-категоричното отрицание на средновековието и заедно с това ясно утвърждаване на новото време; това е материализъм, прикриван като учение и признаван в практиката, прилаган към всички явления на живота.
...Позитивната страна на новата италианска култура се проявява в тенденцията да се разглеждат човека и природата в тяхната самостойност, отсичайки от живота всички свръхчовешки и свръхестествени елементи. Това е натурализъм, който е мощно поддържан от култа към класиците и от прогреса на разума и културата...
с. 532...Идеята на Макиавели се състои в следното: нещата трябва да се разглеждат в тяхната “сегашна” истина, т.е. такива, каквито ни ги поднася опитът и каквито ги вижда разумът...И на Макиавели не е нужно да доказва тази идея: при него тя се проявява като очевидна истина. Той намира речта на века, която всички признават.
Така се ражда науката за човека, но не такъв, какъвто той може и трябва да бъде, а какъвто е в действителност, не само като за индивид, но и като за обществено същество – за класата, народа, обществото и човечеството...След като се изчака малко идеята на Макиавели, приложена към природата, поражда Галилей и славната кохорта на натуралистите...
С. 533 ...Макиавели разкъсва условната обвивка и създава идеален образец за проза, наситена със съдържание и мисъл, пределно свободна от влиянието на въображението и чувствата, притежаваща здрава структура при привидното пренебрежение към формата...
Макиавели въстава както против Фортуна, така и против Провидението; той търси в самия човек управляващите го закони и сили. Идеята му се свежда до това, че светът е такъв какъвто го създаваме и всеки от нас носи в себе си своето Провидение и своята Фортуна. Тази идея трябва да преобрази из основи изкуството.
ХОВЕТ:
С. 203..Роденият във Флоренция на 3 май 14669 година Николо Макиавели не получава образование на хуманист. Още през младостта си се посвещава на дейност свързана с обществените дела. На 29 години вече служи като секретар в Сеньорията на Флоренция и запазва поста си до връщането на власт на Медичите /1512/, което слага край на републиката възстановена от Савонарола. През този период Макиавели навлиза дълбоко в проблемите на вътрешната и външна политика и има възможност да изучава отблизо управлението и администрацията на държавата, организацията на финансиите, войската и дипломатическите служби...Той е бил като пратеник в двора на Катерина Сфорца, графиня на Имола и Форли, при Чезаре Борджия, херцог на Валентиноа /чиито усилия да учреди княжество в Романя привличат интереса му/, във Венеция, в Рим. Изпращан е четири пъти във Франция при Луи ХІІ и в Германия при императора Максимилиян І. Убеждава се в необходимостта да се изземе от платените наемници защитата на свободните институции на Флоренция и да се повери на въоръжена граждански гвардия. Посвещава голяма част от усилията си на осъществяването на това най-велико начинание в живота му...Като писател се опитва не безуспешно да придаде точност и релеф на хрумванията си. Той дори се заема да съчини в рими една хроника на събитията, чийто свидетел е бил – “Първото десетилетие” /Decennale primo/ 1504 г./ и “Второто десетилетие” /Decennale secondo/ прекъснато в 1509 г./...
С. 204...Неговите не особено поетични творения ни дават сведения за неговите неуспешни усилия в сферата на държавните дела: той изповядва мъката си от бедите, в които затъва Италия, проявява склонността си към иронията и дори сарказма, доказва безкрайното си доверие във възможностите на политиката да оправи всички неуредици.
Когато през 1512 година едно съзаклятие взема властта от гонфалониера Пиетро Содерини и я предава на Медичите, Макиавели загубва службата си на секретар, оттегля се с многобройното си семейство в Сан Кашиано, където преживява в бедност няколко години. Там той създава една след друга най-известните си творби “Владетелят”, “Речи за Тит-Ливий” и сборника с диалози “Изкуството на войната”.
“Владетелят” ни разкрива страховете и грижите, които вълнуват Макиавели през 1513 година: за да бъдат прогонени “варварите” от полуострова трябва непременно някой мъж да учреди на всяка цена една достатъчно силна държава, за да стане тя център на националното съпротивително движение и да осъществи обединението на отечеството. Макиавели очаква с нетърпение и тревога този освободител, отправя му призиви от името на поробена Италия, демонстрира красноречие, разпаленост и красота, които остават ненадминати. Трудът му е всъщност подробен анализ на условията, в които може да се създаде и развива мечтаната от него Държава. Всички средства са добри за постигането на тази цел. Владетелят естествено трябва да притежава някои качества, но е достатъчно да ги демонстрира, а при нужда трябва да използва насилието и предателството като свои оръжия. Нека се постарае да не предизвиква омраза. По-важното е да се страхуват от него, отколкото да го обичат. Когато го изискват висшите интереси на държавата, владетелят може да се показва безмилостен и дори да нарушава собствените си обещания / глави ХVІІ и ХVІІІ /. Всички тези съображения, изведени с безукорна логика, подкрепени с многобройни примери, съставляват това, което днес наричаме “макиавелизъм”. От тази позиция авторът на “Владетелят” отстоява без всякакво притеснение “красивите отмъщения” и “добродетелните предателства”.
Тази политическа безнравственост предизвиква скандал и името на Макиавели придобива тъжна известност. Но ако е истина, че тези предписания са отвратителни, не е справедливо да се твърди, че Макиавели ги е формулирал като завършена доктрина. Проблемът, който се поставя и е обследван от автора от всички възможни страни, е по-особен, не толкова всеобхватен колкото се представя. Макиавели разполага разсъжденията си в контекста на съвременните събития, с оглед на непосредствените действия, които трябва да се предприемат, и не ги налага като вечни принципи. Проучването му има чисто научен характер и като научно изследване трудът му не отделя специално внимание на морала. Хирургът, който не се колебае да предприеме една отчаяна операция, не помисля нито за миг, че оперативните му методи могат да получат всеобщо приложение. Бихме ли могли в този случай да обявим за неморална тезата “Целта оправдава средствата”? По същия начин Макиавели е убеден, че Италия, в състоянието, което я вижда, може да бъде спасена, само ако един владетел приеме определена линия на поведение, защото иначе разрухата й е сигурна. А истината е, че политическият упадък на Италия се ускорява, тъй като не се появява нужният владетел: Чезаре Борджия, на чиито действия Макиавели е бил свидетел и когото упоменава на всяка страница в труда си, е вече покойник /1507/; Джулиано Медичи, последният син на Лоренцо, на който авторът за миг възлага надеждите си, умира през 1516 година; племенникът му, Лоренцо, на който обезкуражен Макиавели посвещава книгата си като очаква само малко пари, на свой ред напуска земния живот през 1519 година и “Владетелят” остава неиздаден до 1531 година...
С. 206... “Речите за Тит-Ливий” представляват поредица от тезиси, малко разхвърляни, които са вдъхновени от прочита, който прави Макиавели на трудовете на латинския историк. Те се разпростират в кръга на предпочитаните от автора теми: основаването на държавите, обичайните причини за гибелта им и най-съответните подходи за стабилизирането им. Убеден, че един върховен владетел може сам да ръководи раждането и политическата организация на един град-крепост, Макиавели за сметка на това вярва, че свободният режим е най-пригоден за опазване на стабилността и гъвкавостта на институциите, защото позволява те да се адаптират постепенно към непрекъснато обновяващите се нужди на народите. Той призовава всички граждани да бдят за охраняването на спасението на всички. Според Макиавели идеалната република е управление, в което народният елемент, жаден за прогрес, но бунтовно настроен, е уравновесен от една по дълбоката си същност консервативна олигархия. Впрочем, той нито за момент не отчита интересите на различните класи граждани, нито интересите на отделните лица, тъй като смята, че главната грижа, пред която всичко отстъпва, трябва да бъде благото на Държавата. Всичко има стойност, само ако е обвързано с тази единствена грижа. Всички чувства и най-достойните за уважение скрупули трябва да бъдат безмилостно принесени в жертва на държавното право. Религията, например, привлича вниманието на Макиавели само дотолкова, доколкото може да подпомага управлението на Държавата.
С. 207...С всичко грубо и неморално, което се съдържа в нея, тази концепция за политиката притежава своето величие: невъзможно е да си представим по-съвършен култ към обществените дела, към който се прибавя безграничното доверие във възможностите на човешкия интелект и воля...За Макиавели политическият гений на човека – на едни човек – би трябвало да е достатъчен, за да се предвидят и преодолеят всички препятствия. И ако след като е направил всичко, за да успее, този човек се провали, Макиавели вижда в неуспеха му само намесата на една загадъчна сила, която той назовава Съдба.
...Поредицата диалози, озаглавена “Изкуството на войната” /Военното изкуство/, е събрана в седем книги. В този труд Макиавели се отказва да говори от свое име и авторът дава думата на един професионален войн, Фабрицио Колона. Ситуацията е измислена: Колона води своите разговори в градините на Ручелаи, където се събират най-известните ерудити, литератори и поети на Флоренция...
с. 208...Макиавели посещава редовно тези събирания през периода 1516 – 1522 година, когато той постепенно се сближава с Медичите. В този трактат върху проблемите на военно изкуство Макиавели проявява завидна интуиция, която изненадва, тъй като знаем, че той не притежава никаква компетентност в тази област.
...В края на 1520 година на Макиавели бива възложено задължението да напише историята на Флоренция. Подбудителят на това начинание е бил кардинал Джулиано Медичи, на когото е посветено завършеното през 1525 година творение. Тогава кардиналът е вече папа с името Клементе VІІ.
Композиционният план на “Флорентински истории” е разгърнат в осем книги и ни разкрива една широкообхватна концепция, в която се налагат ясните гледища по темата и главните насоки в нея. Централното събитие, стожерът на великата историческа драма, е окончателно наложилото се превъзходство на фамилията Медичи чрез управлението на Козимо Старият, който, след като бил прогонен от Флоренция, се завръща триумфално в нея през 1434 година / краят на ІV книга/...
С. 209... Събитията предхождащи тази година са предадени в резюме, за да се обгледа историческата ситуация на полуострова в І книга, а след това се проследяват вътрешните революции протекли във Флоренция /ІІ – ІV книга/. В следващите четири книги ставаме свидетели на превратностите, които настъпват след 1434 година и стават неделими от историческия развой на Флоренция и Италия. Осмата книга е изцяло посветена на Лоренцо Великолепни, завършва със смъртта му и предизвестява разногласията, които се появяват между италианските градове-държави след кончината на този арбитър на мира.
Общият план и детайлите на разказа хвърлят непрекъснато светлина върху логическото съчленяване на събитията. Макиавели не вярва в намесата на Провидението в човешките дела: той търси обяснението на революциите, победите и пораженията в институциите и в начина, по който хората ги използват. Така тази история, освободена от тесногърдия метод на средновековните хроники, се издига с един размах на крилата си до интерпретацията на законите, които направляват живота на народите. Тя се превръща във философия на политиката, а за самия Макиавели, в проверка на теориите, които го занимават през целия му живот. Тази концепция е оригинална и плодоносна, но опасна, тъй като подвежда историка да пренебрегва детайлите, които не влизат в системата му, или да изкривява значението и подценява значимостта им...В много отношения Макиавели е предвестник на модерния исторически подход, но все пак не е схванат важността на строгата критическа преценка на свидетелствата.
Така както я разбира Макиавели историята е по-скоро изкуство, отколкото наука. Ако се отчетат заслугите му в постигането на изящната форма, може да се каже, че той е създал една творба на изкуството...
С. 210...Не трябва да се подценяват прелестите на стила, който Макиавели използва в своите “Флорентински истории”. Прогресът му като писател е непрекъснат от първите му доклади до “Владетелят”, от “Речите...” до “Флорентинските истории”. Народните изрази, които изобилстват в първите му писания, се съчетават в началото грубовато с някои латинизми, чиято употреба е била неотделима тогава от представата за благороден стил. Постепенно тези отделни елементи се претопяват в една стройна система и в последната творба на Макиавели изграждат хармонично и силно въздействащо изтъкана реч, чиято основа е колоритният и изразителен говор на Флоренция, в който като нюанс присъства величието на древноримски латински, най-вече в дългите фрази изтъкващи безспорната класическа ерудиция на автора...
С. 211...Тъй като Макиавели се сближава прекалено много с Медичите, той с мъка осъзнава, че след като през 1527 година те са отново прогонени от Флоренция, нововъзстановените републикански институции подозрително го държат настрана от главните си проекти. Той умира през същата година като оставя жена и пет деца в положение много близко до крайната мизерия, без да успее да продължи своите “Флорентински истории”, каквото е било намерението му.
