Поводът за този мой 201 постинг е противоречивото поведение на уважавания от мен режисьор в Народния театър Александър Морфов, което в някои партийни вестници и „независими“  интернет сайтове предизвика ожесточена кампания срещу българските интелектуалци според популисткия радикален мисловен стереотип в РБ - „няма такова животно“. Припомням, че два-три дни след като Морфов отривисто реагира срещу избирането на „архонта“ Слави Бинев за председател на Комисията за култура в Българския парламент със заплаха за подаване на оставка, той бе назначен за Директор на театър „Иван Вазов“ от Министъра на културата и тогава иначе харизматичният български режисьор смирено, според някои политически и интернет  коментатори, си замълча.

Поразрових се в отминалите дни в Уикипедията и във френския й вариант попаднах на следната разгърната дефиниция: „Интелектуалецът е личност, чиято дейност се изгражда върху отстояването на основанията и доводите на собствения си интелект, която се ангажира в обществената сфера, за да сподели свои анализи и свои възгледи върху най-различни теми или да защитава утвърдени стойности, която, въпреки че не поема общо взето пряка отговорност с конкретни практически решения, притежава известен авторитет.“

По-долу в същото енциклопедично изложение четем: „Интелектуалецът не е непременно философ или писател и в самоопределянето му той не е задължен да се позовава  определен опит в областта на социологията. Всъщност интелектуалец може да бъде всеки, който, благодарение на общественото си положение, разполага с определен авторитет и го използва за да убеждава, да предлага, да разисква, да помага на критическия дух да се издигне до нивото на актуалните обществени представи и свободно да ги обсъжда. Сред далечните праотции на днешния интелектуалец бихме могли с пълно основание да посочим авторитетните в полиса Атина реторици Горгий и Протагор, които страстно са отстоявали своите собствени идеи относно организацията му.“

Продължих да търся и в българските сайтове по-разгърнато определение и бях доста разочарован от постното уточнение в един он-лайн тълковен речник, което гласеше: “Интелектуалецът е човек, който се занимава с умствен, творчески труд“. След това попаднах на интервю на мой отдавнашен приятел и колега – професор Богдан  Богданов, когото, преди обявяването на срамно прагматичното му сътрудничество на комунистическата ДС, веднага бих обявил за достоен български интелектуалец. И тъй Богданов внася свои нюанси в дефинирането на интелектуалеца като за повод взема вглеждането му в дейността на политолога Евлоги Дайнов, когото той доста отривисто, за моя искрена изненада, прокламира за едва ли не образец за български интелектуалец: „Всяка човешка област развива прослойка от интелигентни хора, носители на определено знание, които се борят за определени по-високи обществени цели. Докато интелектуалецът е винаги с единия крак извън обществото, за да може да бъде, както казва добре Евгений Дайнов, ефективен обяснител. Защото, за да обясняваш добре, не бива да си добре класиран в обществото, трябва да си някак декласиран.“

   В изясняването на статута на интелектуалеца се наложи да се върна към моите любими автори, с които се запознах още като студент в специалност „Френска филология“ в Софийския университет – романистът-натуралист Зола, спряган като „първият интелектуалец“ във Франция, философът-екзистенциалист Жан-Пол Сартър и състудентът му Реймонд Арон и харизматичния му опонент -  философът-хуманист Албер Камю. Спомням си, че по повод на телешкото увлечение на френските комунисти по Сталин и срива на партията им след оповестяването на „лагерната политика“ на „Бащата на народите“, след развенчаването на култа му, през 1955 година Реймонд Арон издаде в монографията „Опиумът на интелектуалците“. От извадките и коментарите в тогавашната френска преса стана ясно, че основният въпрос, който се поставя в нея е въпросът за ролята на учения в държавата при разрешаването на актуалните й проблеми. Арон определя  интелектуалеца преди всичко като „създател на идеи“ /crйateur d"idйes/ и като „ангажиран наблюдател“ /spectateur engagй/ на обществените нрави.

    Около седемдесет години преди важното уточнение на проф. Богданов, че класическият тип интелектуалец „трябва някак си да е декласиран в обществото“ Жан-Пол Сартър формулира много по-директно като базисна характеристика на интелектуалеца освободеността му от затварящия духа му егоистичен нагон: „Интелектуалецът е човек, който се замесва в онова, което не го засяга.“ Според „бащата на екзистенциализма“ във Франция интелектуалецът е по необходимост „ангажиран индивид“ отстояващ справедливи каузи, който е категорично неподвластен на никоя от опресивните /подтиснически/ институции в държавата.

Тази фундаментална необвързаност на интелектуалеца от конюнктурни социални зависимости е изнесена на преден план и от съвременника на Сартър Албер Камю, според който „писателят не бива да обслужва тези, които правят историята, а трябва да служи на онези, които я изстрадват“: „Единственото ни оправдание, ако все пак се наложи да се оправдаваме, е да говорим, доколкото ни позволяват нашите средства, в защита на тези, които не могат да говорят.“ Но, добавя той, „не би трябвало все пак да очакваме от писателя готови решения и красиво звучащи морални наставления. Истината е загадка, постоянно убягваща ни и непрекъснато изискваща от нас отново да я извоюваме. Свободата е опасна, изправяща ни пред много трудности, както когато я изживяваме, така и когато я възхваляваме.“

Преди да премина към многобройните обстоятелства, които обезсилват истинските днешни български интелектуалци и обезсмислят все по-редките им радикални публични изяви, бих искал да се спра на едно, макар и доста отдавнашно, остро критично изявление на Ноъм Чомски относно фигурата на експлоатирания от медиите интелектуалец. Според този високо уважаван американски лингвист и философ този тип интелектуалец се вписва като характерен персонаж сред действащите лица във всеки политически консенсус, който чрез заявените си позиции задушава всяка истинска и ефективна критика на господстващите и натрапчиво огласявани в обществото твърдения. От негова гледна точка интелектуалецът в днешно време все по-често обслужва преди всичко господстващата в даден социум идеология.

Чомски приема, че „наистина съществува интелектуален труд, който вършат съвестно много хора, но съществува и онова, което хората назовават „интелектуален живот“, който е един особен занаят, който не изисква непременно задълбочено мислене – всъщност, може би е по-добре да не се прекалява с мисленето – и точно такива индивиди се натрапват чрез медиите като уважавани интелектуалци. Тъй че хората имат пълното право да не зачитат подобни индивиди, тъй като те не представляват някакво специално обществено благо. По-точно казано, това вече не е интересен занаят, а и обикновено не се упражнява много успешно.“

„Определени хора са назовавани „интелектуалци“ – уточнява Чомски, - но всъщност става дума по-скоро за едно своеобразно светско /мирянско/ духовенство, чиято задача е да отстоява наложените като доктрини в обществото истини. И така, от този зрителен ъгъл, хората в една държава трябва да се противопоставят на интелектуалците. Аз мисля, че това е една здравословна реакция.“ /Интервю на Ноъм Чомски - „Да разбираш властта, първа еволюционна крачка“, вж. Peter R. Mitchell и John Schoeffel, Ed. Aden, 2006, p. 185./

Трудно може да се оспори точното заключение на Чомски, че когато в едно общество даден кръг от интелектуалци се преекспонира от медиите той обикновено попада в плен на собствената си раздута популярност, посредством която този „елитен“ кръг неусетно се трансформира в удобно за властващите „мирянско духовенство /проповедническо съсловие/“. Без изкривяващи това послание на Чомски уговорки ще се опитаме да пренесем това му теоретично разграничаване между самобитните и независими интелектуални труженици и отгледаните от властващите елити интелектуалци, на които програмирано се изгражда благоприятна за режима  медийна популярност, в българския социо-културен контекст.

В постоянното идейно облъчване на БКП-интелигенцията преди  Промяната /1989 г./ се включи и комунистическата Държавна сигурност, в чиято йезуитска програма влизаше „произвеждането“ в медийната среда на ДС-полковници, резиденти и агенти като например Гарелов и Кеворкян в БНТ, БКП-послушници като Волгин и Великова в БНР и т.н. Казвам „йезуитска“, защото на тези медийни „къртици“ на БКП и ДС се осигуряваше дирижирано гъделичкащ клюката ореол на „дисидентство“, който всъщност се свеждаше до изграждането на относително по-свежа „тяхна творческа самобитност“ като „независими“ информатори на обществото, т.е. осигуряваше им се подвеждащо статус, подобен на статуса на автентичния интелектуалец, за който проф. Богдаов сполучливо уточнява, че е важно „ да  не е добре класиран в обществото, а да изгледа някак си декласиран.“

В края бих искал да обобщя: Според мен, в българския културен и политически контекст статутът на интелектуалеца е бил толкова упорито изнасилван чрез колективистичната БКП-идеология и опитомените от ДС медии, че контестацията му в нашенската уж-обновена социална среда може да се окаже наистина перманентна, макар и по много по-различни причини, от продължителното му критично оспорване в политическата и културна среда на Франция и Западна Европа.

  Когато чета коментарите на някои от нашенските всекомпетентни  „интелигенти“ в социалните мрежи стигам до песимистичното заключение, че до едно трудно определимо бъдеще в България ще продължават да битуват „просветени“ българи, които ще припознават като „безкористно ангажирани интелектуалци“ в политиката ни Ахмед Доган, Лютви Местан, Сергей Станишев, Мая Манолова, Николай Бареков, Волен Сидеров и ще се възторгват  пред „дълбокомъдрите“ анализи на отгледаните от ДС и БКП „медийни интелектуалци“ като Гарелов, Кеворкян, Инджев, Волгин, Великова, Маринкова   и, за мое съжаление, още много други.