ФУТУРИЗМЪТ В ИТАЛИАНСКАТА ПОЕЗИЯ /ХХ в./       

                         Филипо Томазо  М а р и н е т и /1876 - 1944/

      Роден е в Александрия, Египет, умира в градчето Беладжо, близо до Лаго ди Комо. Изявява се като поет, драматург и романист. Основател е на футуризма, който се екзалтира от ритъма на модерния живот, от такта на машините, от високите скорости. По-късно Маринети се приобщава към фашизстката партия.

Творческтво: “Завоюването на звездите” /1902//поема/, “Занг-тум-тум”/1914//сборник стихове/, “Матафарка - футурист”/1910//роман/, “Войната, единствената хигиена за света” /Guerra, sola igiene del mondo, 1915/.“Манифести на футуризма” /1909 - 1919/ / 4 тома/.

МА­РИ­НЕ­ТИ – „Първи манифест на футуризма” /1909/

1.     Ние ще възпяваме любовта към опасността, първичната енергия и дързост.

2.     Същностните елементи на нашата поезия ще бъдат смелостта дързостта и бунтът.

3.     Досега литературата е прославяла замислената неподвижност, екстаза и съня; ние ще възвеличим агресивното движение, трескавото безсъние, маршовата стъпка, салтото, свиренето по слух, юмручния бой.

4.     Заявяваме, че очарованието на света е обогатено от нова красота – красотата на скоростта. Летящата кола, украсена с големи тръби, сякаш змии с експлозивен дух...ревяща кола, която изглежда като полет на шрапнел, е много по-красива от „Нике от Самотраки”.

5.     Ще възпеем човека на кормилото, чиято идеална ос пробива Земята, излизайки извън нейната орбита.

6.     Поетът трябва да се отдава с трескавост, с великолепие и с щедрост, за да подклажда ентусиазмените пламъци на първичните елементи.

7.     Няма другаде красота, освен в борбата. Няма шедьовър без агресивност. Поезията трябва да бъде яростно нападение върху непознати сили, за да бъдат те принудени да се преклонят пред човека.

8.     Ние стоим на края на много векове!...Защо да гледаме назад, когато имаме да проникнем през загадъчните двери на Невъзможното? Време и Пространство умряха вчера. Вече живеем в абсолюта, защото сме създали скоростта – вечна и вездесъща.

9.     Искаме да славим войната – която единствена носи здраве на света – милитаризма, патриотизма, разрушителната ръка на анархиста, прекрасните Идеи, които убиват, презрението към жената.

10. Искаме да унищожим музеите, библиотеките, да се борим срещу морализма, феминизма, срещу всички опортюнистични и утилитарни подлости.

11. Ще пеем за огромните тълпи, развълнувани от труда, удоволствието и бунта; за многоцветния и многозвучен порой от революции в съвременните капиталистически градове; за нощната вибрация на арсеналите и заводите под ярките им електрически луни; за алчните гари, поглъщащи змии от дим; фабрики, закачени за облаците със своите струни от пушек; за мостове, прескачащи подобно гимнастици диаболичните остриета на окъпани от слънцето реки; за отправили се към приключения кораби, чийто дим придава аромат на хоризонта; за широкоплещести локомотиви, подскачащи по релсите като огромни стоманени коне, окичени с дълги тръби; за плавния летеж на самолетите, чиито мотори звучат като развети знамена и аплодисменти на възторжена тълпа.

/Виж Ерих Фром, Душата на човека /И нейната способност за добро и зло/, с. 60-61/.

        През 1913 година Маринети създава “Футуристки манифест на похотливостта”.

“Изкуството трябва да бъде само насилие, жестокост и несправедливост...Не съществуват шедьоври, в които няма агресивност...Ние прославяме войната като най-удачната хигиена за пречистване на света...

 Похотта е заслужена награда за победителите...След като на бойното поле са били убити толкова мъже е нормално победителите, селекционирани от войната, да се отдадат на изнасилвания в завоюваните страни, за да възродят живота в тях...

Похотта, разбирана извън всякаква морална принуда, възприемана като градивен елемент на динамиката на живота, е сила...Изкуството и войната са величествени изяви на чувствеността. Похотта е тяхното най-красиво последствие, от което може да се създаде произведение на изкуството...”

        През 1915 година излиза манифеста на Маринети, Сетимели и Кора “Синтетичният футуристичен театър”. Този нов театър е нетехничен-динамичен-симултанен-автономен-алогичен-нереален.

“Театърът ще трябва да дублира събитието и войнственото поведение, да бъде изключително кратък и непредвидим, да се ражда от “импровизациите на светкавичната интуиция, на внушаващата и разкриваща актуалност”. Футуристичният театрален синтез “няма да бъде подчинен на логиката, няма да съдържа никаква фотографска амбиция, ще бъде автономен, ще прилича само на себе си, въпреки че ще извлича от реалността елементи, за да ги съчетава според собствените си прищявки”.

 Футуристът Франческо канджуло е автор на сценичните синтези “Н я м а  к у ч е”, “И з с т р е л” и  “Р е ш е н и е” /57 действия, но само една реплика “Реших” /да се самоубия/.

   В театралните синтези, написани през 1915 г., “Едновременност”, Малкият театър на любовта”, “Лунна светлина” и “Изненадата” Маринети деконструира класическата драматургична структура, показва наяве ядрата на драмата, които словото и персонажите скриват. Вещите са изнесени на преден план с натрапчивото им присъствие и съответните шумове и светлини, чието заслепяващо въздействие не дава възможност на зрителя да ги схване в реалния им облик. Маринети измества протагонизма от централното му място, дава предимство на невидимото пред видимото, на второстепенното пред главното, на случайното пред необходимото, въпреки че оставя непроменен темпоралния извор на времето, но го принуждава да се развива в бърза последователност и да представя симултанно различни моменти от развоя му.

МА­РИ­НЕ­ТИ – Футуризмът в театъра  (Фраг­мент)

Сред всич­ки ли­те­ра­тур­ни фор­ми те­ат­рал­на­та твор­ба е не­съм­не­но за­ре­де­на с най-мо­гъ­що фу­ту­рис­тич­но вну­ше­ние.

Ние ис­ка­ме дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во да прес­та­не да бъ­де то­ва, ко­е­то е днес: жа­лък  ин­дус­т­ри­а­лен про­дукт, под­чи­нен на изис­к­ва­ни­я­та на па­за­ра на град­с­ки­ раз­в­ле­че­ния и за­ба­ви.

По­ра­ди то­ва тряб­ва да се из­ме­тат всич­ки не­чис­ти пред­раз­съ­дъ­ци, ко­и­то са зат­ру­па­ли ав­то­ри­те, ак­тьо­ри­те и пуб­ли­ка­та.

1. Ето за­що ние нас­тав­ля­ва­ме ав­то­ри­те да пре­зи­рат пуб­ли­ка­та,  най-ве­че пуб­ли­ка­та, ко­я­то ид­ва на пре­ми­ер­ни­те пред­с­тав­ле­ния, чи­я­то пси­хо­ло­гия мо­жем син­те­зи­ра­но да из­ло­жим по след­ния на­чин: съ­пер­ни­чес­т­во меж­ду да­ми­те при из­ла­га­не­то на по­каз на но­ви­те им то­а­ле­ти и шап­ки; су­е­та, по­ро­де­на от скъ­по пла­те­но­то мяс­то, прев­ръ­ща­ща се в ин­те­лек­ту­ал­на са­мо­у­ве­ре­ност ­ ло­жи­те и пар­те­рът се за­е­мат от зре­ли и бо­га­ти мъ­же, чий­то мо­зък е по при­ро­да из­пъл­нен с през­ре­ние, а хра­нос­ми­ла­не­то им мно­го ак­тив­но, т.е. пред­раз­по­ло­же­ния, ко­и­то из­к­люч­ват вся­как­во ин­те­лек­ту­ал­но уси­лие.

Пуб­ли­ка­та е с раз­ли­чен нрав и об­ра­зо­ва­ност в раз­лич­ни­те те­ат­ри на един град и се ме­ни спо­ред кли­ма­тич­ни­те се­зо­ни. Тя е под­в­лас­т­на на по­ли­ти­чес­ки­те и со­ци­ал­ни съ­би­тия, на кап­ри­зи­те на мо­да­та, на обил­ни­те про­лет­ни дъж­до­ве,  на не­тър­пи­ми­те го­ре­щи­ни и зас­ту­дя­ва­ния, на пос­лед­на­та ста­тия, про­че­те­на в сле­до­бед­ния вес­т­ник. Тя за съ­жа­ле­ние ня­ма дру­го же­ла­ние, ос­вен да из­жи­вя­ва при­ят­но хра­нос­ми­ла­не­то си в те­ат­рал­на­та за­ла. Тъй че тя е аб­со­лют­но нес­по­соб­на да одоб­ря­ва, от­ри­ча или об­съж­да ед­на те­ат­рал­на твор­ба. Ав­то­рът мо­же да се опи­та да из­мък­не пуб­ли­ка­та от ней­на­та пос­ред­с­т­ве­ност, та­ка как­то се спа­ся­ва ко­ра­бок­ру­ше­нец, ка­то се из­мък­ва от во­да­та. Но ав­то­рът тряб­ва да се па­зи, за да не бъ­де сграб­чен от ужа­се­на­та пуб­ли­ка, за­що­то тя не­из­беж­но би го уда­ви­ла в шу­мо­те­ви­ца­та на ап­ло­дис­мен­ти­те.

2. Ние пре­дуп­реж­да­ва­ме, че бър­зи­ят ус­пех на пос­ред­с­т­ве­ни­те и ба­нал­ни тво­ре­ния би тряб­ва­ло да пре­диз­ви­ква от­в­ра­та. Пи­е­си­те, ко­и­то оказ­ват сил­но пря­ко въз­дейс­т­вие, не­пос­ред­с­т­ве­но, без обяс­не­ния, вър­ху всич­ки при­със­т­ву­ва­щи в за­ла­та, са по­ве­че и по-мал­ко доб­ре съ­чи­не­ни твор­би, но са аб­со­лют­но ли­ше­ни от но­вост и са вдъх­но­ве­ни от ня­ка­къв си твор­чес­ки ге­ний.

3. Ав­то­ри­те тряб­ва да се гри­жат един­с­т­ве­но за но­ва­тор­с­ка­та ори­ги­нал­ност. Всич­ки пи­е­си, ко­и­то из­хож­дат от ня­как­ва ба­нал­на ис­ти­на или вза­им­с­т­ват за­ми­съл, зав­ръз­ка или част от ин­т­ри­га от дру­ги про­из­ве­де­ния на из­кус­т­во­то, са дос­той­ни са­мо за аб­со­лют­но през­ре­ние.

4. Чес­то раз­ра­бот­ва­ни­те те­ми за лю­бов­та и пре­лю­бо­дей­ния три­ъ­гъл­ник, тъй ка­то са пре­ек­с­п­ло­а­ти­ра­ни в ли­те­ра­ту­ра­та, тряб­ва да за­е­мат мяс­то на сце­на­та ка­то вто­рос­те­пен­ни епи­зо­ди, ка­то до­пъл­ни­тел­ни мо­ти­ви в съ­от­вет­с­т­вие с мяс­то­то им в ре­ал­ния жи­вот  днес, ко­е­то им от­ре­ди на­ши­ят мо­щен  фу­ту­рис­ти­чен ен­ту­си­а­зъм.

5. Те­ат­рал­но­то из­кус­т­во ка­то вся­ко из­кус­т­во си пос­та­вя ед­на-един­с­т­ве­на цел ­ да из­т­ръг­не ду­ша­та на пуб­ли­ка­та от ежед­нев­ни­те є гри­жи, да я пре­не­се сред ек­зал­та­ци­я­та, по­ро­де­на от трес­ка­ва­та дей­ност на ин­те­лек­та, та­ка че ние от­ми­на­ва­ме с през­ре­ние всич­ки пи­е­си, ко­и­то се стре­мят са­мо да раз­въл­ну­ват и да раз­п­ла­чат зри­те­ли­те чрез не­из­беж­но тро­га­тел­но­то пред­с­та­вя­не на ня­коя май­ка, ко­я­то е из­гу­би­ла де­те­то си, на ня­коя де­вой­ка, ко­я­то не мо­же да се омъ­жи за лю­би­мия си и на дру­ги по­доб­ни глу­пос­ти.

6. Ние от­х­вър­ля­ме с през­ре­ние всич­ки ис­то­ри­чес­ки зре­лищ­ни въз­с­та­нов­ки в из­кус­т­во­то, най-ве­че в те­а­тъ­ра, не­за­ви­си­мо да­ли пре­диз­вик­ват ин­те­ре­са ни чрез прос­ла­ве­ни ге­рои ка­то Не­рон, Це­зар, На­по­ле­он, Ка­за­но­ва или Фран­чес­ка да Ри­ми­ни или се опит­ват да ни сма­ят с без­с­мис­ле­на­та пищ­ност на кос­тю­ми­те и на де­ко­ри­те, въз­п­ро­из­веж­да­щи ми­на­ло­то.

Мо­дер­на­та дра­ма тряб­ва да из­ра­зя­ва ве­ли­ка­та фу­ту­рис­тич­на меч­та, ко­я­то се под­х­ран­ва от съв­ре­мен­ния ни жи­вот, чий­то ри­тъм ста­на из­то­щи­тел­но ди­на­ми­чен бла­го­да­ре­ние на уве­ли­ча­ва­не­то на ско­рос­ти­те по зе­мя­та, в мо­ре­то и из въз­ду­ха и въ­веж­да­не­то на пар­на­та тя­га и елек­т­ри­чес­т­во­то в ин­дус­т­ри­я­та.

На сце­на­та тряб­ва да се пред­с­та­вя цар­с­т­во­то на Ма­ши­на­та, ве­ли­ки­те ре­во­лю­ци­он­ни тру­со­ве, ко­и­то раз­д­виж­ват тъл­пи­те, но­ви­те идей­ни те­че­ния и ве­ли­ки­те на­уч­ни от­к­ри­тия, ко­и­то на­пъл­но пре­об­ра­зи­ха на­ша­та чув­с­т­ви­тел­ност и на­шия ман­та­ли­тет на хо­ра на двайс­етия век.

7. Дра­ма­тич­но­то из­кус­т­во не тряб­ва да пра­ви пси­хо­ло­ги­чес­ка фо­тог­раф­с­ка сним­ка, а да въз­п­ро­из­веж­да опи­я­ня­ва­щия син­тез на жи­во­та, ка­то по­каз­ва  най-важ­ни­те и ти­пич­ни на­со­ки в раз­ви­ти­е­то му.

8. Не съ­щес­т­ву­ва дра­ма­тич­но из­кус­т­во без по­е­зия, т.е. без опи­я­не­ние и без син­тез. Об­щоп­ри­е­ти­те фор­ми на про­зо­ди­я­та тряб­ва да бъ­дат заб­ра­ве­ни. Фу­ту­рис­тът пи­са­тел ще си слу­жи със сво­бод­ния стих: ди­на­мич­но ор­кес­т­ри­ра­не с об­ра­зи и зву­ци, ко­е­то пре­ми­на­ва в по-мал­ко слож­на то­нал­ност, за да из­ра­зи, нап­ри­мер, точ­но мо­мен­та на вли­за­не­то на ня­кой слу­га или зат­ва­ря­не­то на ня­коя вра­та, из­ди­га се пос­те­пен­но в по-слож­на то­нал­ност в съ­от­вет­с­т­вие с ри­тъ­ма на страс­ти­те, използува последователно ту по-строго отмерени, ту по-ха­о­тич­но пос­т­ро­е­ни стро­фи, ко­я­то тряб­ва да из­вес­ти, нап­ри­мер, по­бе­да­та на ня­кой на­род или слав­на­та смърт на ня­кой ави­а­тор.

9. Тряб­ва да се раз­ру­ши нат­рап­чи­ва­та пред­с­та­ва за бо­гат­с­т­во­то в ли­те­ра­тур­ния свят, нат­рап­чи­ва­та жаж­да за пе­чал­ба, ко­я­то тлас­ка към те­а­тъ­ра мно­го ин­те­лек­ту­ал­ци, чий­то ум е нас­т­ро­ен по-ско­ро за до­ку­мен­та­лис­ти­ка­та и жур­на­лис­ти­ка­та.

10. Ние ис­ка­ме да под­чи­ним ак­тьо­ри­те на ав­то­ри­те­та на ав­то­ри­те, да из­т­ръг­нем ак­тьо­ри­те от уп­рав­ле­ни­е­то на пуб­ли­ка­та, ко­я­то ги тлас­ка съд­бов­но към тър­се­не на лес­ния ефект и ги от­да­ле­ча­ва от дъл­бо­ко про­мис­ле­на­та ин­тер­п­ре­та­ция, към ко­я­то се стре­мят.

По­ра­ди то­ва тряб­ва да се пре­мах­не гро­тес­к­на­та при­вич­ка да се ап­ло­ди­ра  и да се ос­вир­к­ва, ко­я­то мо­же да слу­жи за ба­ро­ме­тър при из­мер­ва­не­то на пар­ла­мен­тар­но­то крас­но­ре­чие, но не, в ни­ка­къв слу­чай, за оце­ня­ва­не на стой­ност­та на ед­на твор­ба на из­кус­т­во­то.

11.  До­ка­то ча­ка­ме пре­мах­ва­не­то на ръ­коп­ляс­ка­ни­я­та и ос­вир­к­ва­ни­я­та, ние пре­по­ръч­ва­ме на ав­то­ри­те и ак­тьо­ри­те да тър­сят сла­дос­т­но опи­я­не­ние в ос­вир­к­ва­ни­я­та. Всич­ко, ко­е­то се ос­вир­к­ва, не е неп­ре­мен­но кра­си­во или но­во. Но всич­ко, ко­е­то пре­диз­вик­ва спон­тан­ни ръ­коп­ляс­ка­ния, не над­ви­ша­ва сред­но­то ин­те­лек­ту­ал­но ни­во. С ап­ло­дис­мен­ти­те обик­но­ве­но се на­сър­ча­ва пос­ред­с­т­ве­ност­та, об­щоп­ри­е­то­то, пре­дъв­ка­но­то и из­п­лю­то­то или по­вър­на­то­то по­ра­ди пре­яж­да­не.

MARINETTI, Il Futurismo

През 1921 година Маринети и Канджуло издават в Милано теоретичен манифест “Театърът на изненадата”/11 октомври/: “Ако днес съществува един млад италиански театър със смесването сериозно-комично-гротескно, на нереални персонажи в реална среда, на едновременност и взаимопрониквания на време и пространство, той дължи съществуването си на нашия Синтетичен театър. Днес ние налагаме на театъра един нов скок напред. Нашият Театър на Изненадата си поставя за цел да развеселява като изненадва с факти, идеи и контрасти още неизнесени от нас на сцената, със забавни смесвания, още неизползвани от нас, способни да взривят с веселие човешката чувствителност. Театърът на Изненадата съдържа освен всички физически лудории на едно футуристично артистично кафене – изпълнения на гимнастици, илюзионисти, фокусници и смешници, освен Синтетичния театър и Театъра-вестник на футуристичното движение, и един Театър-галерия от скулптурни фигури, а също динамични и синонптични декламации на освободени думи, проникнати от танцови ритми, драматизирани поеми от свободно свързани думи, импровизирани музикални дискусии между пиана, между пиано и песен, свободни импровизации на оркестри...”