“ТАРТЮФ” НА МОЛИЕР
През 1627 година във Франция се основава най-могъщото сред тайните религиозни братства - “Братството на Светото причастие”, в което участвуват духовни и светски лица, известни с фанатичната си обреченост на католическата вяра. Първоначалната цел на Братството е да развива благотворителна дейност, но съвсем скоро се оказва, че в редовете му са се озовали най-ревностните, твърди застъпници на католицизма. Членовете на “Светото причастие”, щедро покровителствувани от йезуитите, скоро придобиват скандална слава с не особено благочестивите си измами и шантажи. Братството, обединило за кратко време най-ревностните проповедници на католицизма, се разпада през 1665 година.
Най-вероятното предположение относно възникването на замисъла за създаване на комедията “Тартюф” би могло да се изкаже стегнато по следния начин: Молиер явно е предусетил опасността от проникването на фанатизирани измамници от “Братството на Светото причастие” в добропорядъчните, благочестиви фамилии на известни преуспяващи граждани. Великият комедиогарф очевидно не е хранил никакви илюзии относно привидно “безкористната” проповедническа дейност на братята, получили тайната благословия на йезуитите. С комедията си той се е надявал да предварди някои набожни бащи от попълзновенията на злонамерените “братя” от “Светото причастие”, които под прикритието на “святата” духовна мисия преследвали нечисти, користни цели.
Придворният комедиограф Молиер съчинява комедията “Измамникът” (такова е първоначалното заглавие на комедията) разобличаваща набожното лицемерие, за традиционните кралски празненства в двореца Версай, които са известни с екзотично звучащото им наименование “Удоволствията на Омагьосания остров”. Пиесата е представена за първи път на 12 май 1864 г. пред кралския двор от Трупата на Господина т.е. от актьорската трупа на Молиер, която била покровителствувана от Господина (с тази титла бил известен в страната братът на Луи Велики). Кралят Луи ХIV и младите аристократи от близкото му обкръжение харесват новата творба на придворния комедиограф. Но веднага след първото представление на “Измамникът” се формира съзаклятническа котерия от ревностни поддръжници на “Братството на Светото причастие”, която с всички възможни средства започва да действува за забраната на “скандалната” комедия. Злонамерените съзаклятници спечелват на своя страна Кралицата-майка, Анна Австрийска, която според мълвата била предумишлено представена в неблагоприятна светлина в образа на госпожа Пернел, героиня в пиесата, чиято наивна доверчивост неведнъж разсмива зрителите. Молиер не успява да издействува благоволението на краля, който отстъпва пред упорството на висшите църковни сановници, и комедията му е забранена. Най-ожесточен в нападките си срещу автора на “Измамникът” е парижкият абат Пиер Руле, настоятел на църквата “Свети Вартоломей”. Той протестира срещу “отявления безбожник и волнодумец” Молиер, описва го пред парижани като “дявол, надянал човешка плът и облечен като човек”, който, според него, “трябва да бъде наказан със смъртна присъда”, да бъде изгорен на клада, за да изкупи “един толкова тежък грях като оскърблението на величието на Бога”. Комедията на Молиер, вече със заглавие “Тартюф”, се появява отново на сцена на 9 февруари 1669 година, едва след смъртта на Анна Австрийска. Кралят разрешава представянето Ј. Постановката има небивал успех за онова време - актьорите играят двадесет и осем последователни представления и всяка вечер получават одобрителните аплодисменти на покорената от майсторството на автора публика.
След като получава разрешение от Луи ХIV да представи оспорваната му творба, Молиер написва предговор към нея, в който обяснява злонамерената позиция на противниците на “Тартюф”: “Ето една пиеса, която вдигна много шум и дълго бе преследвана:хората, които изобразява, показаха, че са много по-могъщи във Франция от тези, които дотогава бяха показвани на сцената, маркизите, фантазьорките и лекарите. (Тези съсловия, професии и модни увлечения са осмяни от Молиер в първите му комедии, бел.Г.Г.) Те страдаха тихичко, когато бяха представяни, и се преструваха, че се забавляват, но лицемерите не можаха да понесат подигравката. За тях това беше престъпление, което не се прощава. И всички се въоръжиха срещу моята комедия със страхотна ярост... Те прикриваха собствения си интерес с каузата на Бога и “Тартюф” е според тях пиеса, която засяга набожността.”
Още в една от първите си пространни писмени молби до краля Молиер предупреждава, че “лицемерието е, без съмнение, един от най-разпространените, непоносими и опасни пороци”. Като автор той обяснява, че комедията му не е насочена срещу искрено всеотдайните проповедници на католицизма, а срещу “използвачите на благочестието като фалшива монета, които се опитват да мамят хората с притворната си ревност в отстояване на вярата и с престорената си любов към ближния”. Молиер отхвърля предварително всякакви двусмислени тълкувания на пиесата. Той споделя, че главната му цел е да предпази добропорядъчните хора, да предотврати възможността “да объркат доброто със злото”, да ги приучи да разпознават “отявления, безсъвестен лицемер”.
Първоначалното намерение на комедиогарфа Молиер е да се включи чрез комедията си “Тартюф” в битката, която се развихря през средата на 17 век между, поддръжниците на две противоположни концепции за обричането на вярващия в служба на праведния Бог. Едната поддържа стриктното, последователно строго следване на догмата и култа. Другата предполага едно либерално, далеч по-разумно, стоплено от неподправена човешка отзивчивост, служене на религиозната доктрина. Молиер разширява по-късно идейния обхват на творбата си, превръща я от едноплановна сатирична комедия, осмиваща религиозното лицемерие, в относително сериозна, типично класицистична, комедия, в която, чрез поредица от напрегнато драматични ситуации, се анализира в преобладаващо смехотворен контекст коварната двойственост на един трудно преодолим обществен порок - лицемерието. По-широкият идеен обхват на преработената пиеса “Тартюф” пренасочва естествено драматичния акцент от образа на протагониста (Тартюф) върху образите на двете му, простодушни до престъпна наивност, жертви - господин Оргон и госпожа Пернел.
Невъздържаният гняв на госпожа Пернел, насочен безкомпромисно срещу всички в дома на сина Ј Оргон, внася още в първите стихове на комедията “Тартюф” високо драматично напрежение, което се поддържа преднамерено от автора до крайната точка в развитието на интригата - обвинителната реч на Офицера, пратеник на всевиждащия крал, от която става ясно, че “тлъстият мошеник” Тартюф е “един голям лъжец, под чуждо име скрит”. В началото на пиесата смехотворно фанатизираната поддръжница на “почтения, благочестив и прав” Тартюф хвърля вината върху цялата фамилия, обитаваща дома на Оргон, че не цени “словото, което спасява”, т.е. проповедите на “честния” праведник Тартюф. Във финалната (седма) сцена на пето действие Офицерът, въплъщаващ “върховната власт”, освобождава Оргон и семейството му от всякаква вина. Вестителят на волята на краля, който “лъжците мрази”, прехвърля вината върху истинския злосторник, с чиито “Кражби и интриги някой би изпълнил цели книги”. Драматизмът на експозицията в комедията се вплита в интригата Ј, не само за да поддържа динамиката в нея. Той еволюира с умножаването на злодеянията на лицемера, с разрастването на морално разрушителната мощ на двуличието, чието драматургично въплъщение в пиесата е Тартюф. Би могло да се каже, че драматизмът в комедията “Тартюф” ескалира, издига се на нова степен в пето действие, когато, заради коварството на измамника и безмерната наивност на Оргон, семейството на заможния добропорядъчен гражданин едва не се озовава на улицата, без дом и без средства.
Безспорен агент за нагнетяване на драматичното напрежение в класицистичната комедия “Тартюф” е притворно набожният измамник. Молиер осъществява блестящо едно свое гениално хрумване - да въведе главното действащо лице на пиесата чак във втора сцена на трето действие. Така ние имаме възможност по чисто драматургичен способ, чрез нагнетяване на препирните около морала на натрапилия се в дома на Оргон гост, благодарение на противоречивите оценки на двете спорещи групи в многочислената фамилия, да придобием някаква представа за Тартюф още преди той да е излязъл на сцената. Разминаването в преценките на хора от един семеен кръг относно един човек поддържа едновременно драматизма и смеха в първите две действия на комедията.
За свадливата госпожа Пернел озовалият се в дома на сина Ј Тартюф е “човек, като такъв известен”, който “тръпне пред греха от ярост и тревоги и своите дела е посветил на бога”. За дълбоко съпричастната със съдбата на семейство Оргон, безкрайно предана на младите наследници в дома, прислужница Дорина натрапилият се гост е просто лицемер. Угнетена от заблуждението на старата си господарка, госпожа Пернел, проницателната Дорина отговаря безцеремонно:
Знам, че за вас е свят и знам го не от вчера,
но всеки негов жест разкрива лицемера!(I, I)
Не по-малко категоричен в предварителните оценки на натрапника в дома на баща му е синът на Оргон Дамис. Той прозорливо увещава заслепената от старческа доверчивост баба, госпожа Пернел, че “с такъв човек без съвест и без срам ще вдигнем някой ден скандал, и то голям”. Дамис пръв дава гласно израз на тревогата в семейството относно смущаващото отлагане от бащата Оргон на брака, който дъщерята Мариана, негова сестра, иска да сключи с влюбения в нея Валер. Той изказва предположението си първо пред Клеант, братът на майка му Елмира, че “Тартюф се бърка тук и май като го (Оргон) лъже, му пречи да реши въпроса още днес” т.е. бащата би трябвало да реши час по-скоро съдбата на Мариана, която “обича само Валер”.
В групата на възмутените от безочието на нахалния двуличник Тартюф е и вече споменатия Клеант, брат на Елмира, когото изследвачите на тази творба на Молиер охарактеризират най-често като резоньор, т.е. като защитник и изразител на “здравия разум” в комедията. Знайно е, че класицистът Молиер често въвежда в комедиите си герой, който пряко, от сцената, изразява възгледите на автора относно разиграващите се пред зрителите колизии и философията на ангажираните в тях опоненти. Като неподкупен и непримирим съдник Клеант е първият, която напада, така да се каже, “от упор” печално заблудения си зет Оргон:
Как може чужд човек да ви плени,
че вас на себе си съвсем да подчини,
че отърван от глад, да готви страшни бури,
да стигне чак до там...(I, 6)
Клеант набира дързост да обвини пряко зет си Оргон веднага след като се разиграва най-комичното, а в същност най-драматичното, пререкание в първо действие на комедията “Тартюф”, в което се наддумват току-що завърналият се, след продължително отсъствие, стопанин на дома и остроумната Дорина. Молиер е пресъздал блестящо словесната схватка между загрижената за здравето на господарката си Дорина и заслепения от фаллшивото благочестие на Тартюф наивник Оргон. Обзетият единствено от грижата за госта си Тартюф Оргон нехаещ за здравословното състояние на жена си с трагикомична настойчивост непрекъснато пита: “Ами Тартюф?” Този едновременно смехотворен и съдържащ трагически подтекст въпрос се възобновява четири пъти в знаменитата сцена, като се редува с не по-малко нелепото, при гореупоменатото обстоятелство (внезапната болест на съпругата), възклицание “Ах,бедният човек!”, произнесено неуместно също четири пъти. Крайната незаинтересованост на заблудения Оргон за състоянието на Елмира тук до голяма степен помрачава веселостта на зрителите. Защото те усещат, че благоволението на господаря на дома към натрапника в него е надхвърлило разумната мярка, отчуждило е може би фатално съпруга Оргон от жена му. Може би като своеобразна поука за заслепения Ј мъж Елмира, с необикновено богата артистичност, “наказва” по-късно наивната му довечивост, разигравайки пред него, като преднамерено скрит зрител, ролята на “страстно влюбена” в Тартюф.
Тук идва моментът, когато би трябвало да насочим аналитичния си поглед към вече появилия се пред нас (III действие, сцена 2) Тартюф. Още в първата си реплика протагонистът в пиесата се изявява като двуличник пред зрителите. Той приканва, уж припряно, защото съзира Дорина, слугата си Лоран да скрие “бича и ризата корава” - подкана, с която героят иска да се утвърди като аскет, какъвто, както скоро ще видим, той съвсем не е. С първите си думи фалшивият благочестивец Тартюф проявява склонност да държи другите в заблуда: “Питат ли за мен, в затвора съм - кажи, че съм отишъл с дар за блудните души.”
С първите си неискрени слова и действия Тартюф настройва зрителите към критичното вглеждане в собствената му особа. Героят на Молиер, гениално замислен от създателя му, сам пробужда недоверие, осторожност и повишена разсъдъчна активност у оценяващия го зрител или читател. Неискреното напомняне в началото за бича и власеницата, веднага след това претенциозната забележка към Дорина да поприкрие дълбокото си деколте, а по-късно и не особено завоалираните “галантни” слова, с които проверява женската отзивчивост на съпругата на благодетеля му - всички тези странности в поведението на Тартюф издават нечистите помисли на користен лицемер. Те могат да бъдатвъзприемани и тълкувани както в комичен, така и в сериозно драматичен план.
Чудатостите на притворния лицемер подсказват на изобретателната прислужница Дорина как да злепостави най-лесно и ефектно самозабраваилия се гост пред господаря на дома, как да разкрие престъпните му, в случая недвусмислено чувствени въжделения и по този начин да откаже Оргон от неразумното решение да руши щастието на дъщеря си Мариана, като крои план да я свърже с мъж-сладострастник. Намеците на невъздържания ухажор Тартюф убеждават общо взето нерешителната Елмира, че трябва да действува, за да постигне по-скорошното осъществяване на брака по избор между Мариана и Валер, че трябва да се престори на “внезапно обхваната от любов” жена пред наглия прелъстител Тартюф, за да успее да убеди нагледно собствения си съпруг в неговото двуличие.
Преди да се задействува плодоносния замисъл на хитроумната Дорина Молиер вмъква в действието още един, далеч по-праволинейно и по-открито действуващ, “поборник” за разкриването на истинския лик на притворния набожник Тартюф. Това е невъздържаният Дамис, синът на Оргон, който не може да се примири, че с отлагането на брака на сестра му Мариана се отдалечава и неговата мечта да се ожени скоро за сестрата на Валер. Дамис се озовава неволен свидетел на твърде малко благочестивите словесни провокации, с които лицемерът Тартюф приканва към съпружеска изневяра собствената му майка (III действие, сцена 3). Напразни се оказват усилията на обладания от справедлива ярост Дамис да убеди баща си, че безскрупулният подлец Тартюф опозорява с “греховна страст” женската чест на съпругата му Елмира. Комедиографът Молиер постига две цели - една, идейна, и друга, художествена, в отработването на този епизод. Той подтиква зрителя да осъзнае колко трудно разобличим в едно общество, държащо извънредно много на благоприличието, е пророкът, който е прието да се назовава по няколко начина - двуличие, притворство, лицемерие - но който иначе има един-единствен, поразяващ в дълбочина, ефект - разпадът на доверието между хората. Художникът Молиер постига и втора цел - заслепението на искрено набожния Оргон придобива измеренията на трагическа заблуда, която има зловещо съдбовни отзвуци, в края на пиесата, върху спокойствието и благосъстоянието на семейството.
Неуспехът на открилият истината Дамис като че ли активизира осъществяването на изкусителния замисъл на Дорина, убедително осъществен от сдържаната досега Елмира. Въздействието на успешно реализирания замисъл на прислужницата и господарката на дома върху заслепения Оргон, който изслушва търпеливо, скрит под масата, всички нагли ухажорски дързости на двуличника Тартюф (IV действие, сцена 7), се определя единодушно от всички коментатори на комедията като истинската развръзка в интригата Ј. Невъздържаните крясъци на разярения Оргон срещу кандидат-прелюбодееца, когото с блага, набожна душа е приел в дома си (“Веднага се махнете!”, “Напускайте дома...!”) бележат всъщност окончателното отрезвяване на истински благочестивия стопанин и безапелационното разобличаване на фалшиво благочестивия гост-натрапник.
Пето действие на комедията “Тартюф” не би могло да се отчете като особено високо художествено постижение на драматурга Молиер. То е твърде назидателно, внася една нова, дразнеща усета ни за правдоподобие, развръзка. Някои твърдят, че черногледецът Молиер, който малко вярвал в окончателното изкореняване на лицемерието от морала на обществото, е тръгнал срещу собствената си, общо взето песимистична, философия за живота. Подобно твърдение се основава на ред логични изводи, почерпени от живота и творчеството на великия комедиограф. Но не бива също да се забравя, че във време, през което над съчиняващите за сцена тегнат строгите канони на класицизма, се налагат някои идейно-художествени компромиси. Молиер сигурно е бил вътрешно убеден, че попълзновенията на проповедниците от “Братството на Светото причастие” в почтените фамилии са имали редица разорителни последици както в плана на моралното, така и в плана на имотното им благополучие. Надвисналото над добропорядъчното семейство на Оргон пълно разорение едва ли е изцяло авторова измислица, без никакви основания в реалния живот. Молиер пише петото действие с явното намерение, първо, да разведри края, защото все пак помни, че е замислил творбата си като комедия, и, второ, след провала на първия вариант на “Тартюф”, комедиографът вероятно се е почувствувал задължен да се представи като правоверен класицист и да направи ласкателен драматургичен реверанс на Луи Велики. Та кой крал би устоял на щедрите, велеречеви комплименти, които му се поднасят от сцената във финала на “Тартюф”:
За нас се грижи крал и той лъжците мрази.
Такъв премъдър крал умее най-добре
да вникне в същността, в сърцата да прозре.
............................................................................
Добрите хора той обича и щади,
но лицемерите - тях ги държи с юзди.
............................................................
доброто помни той, забравя всяко зло!(V, 7)
Един от първите ценители на изкуството на Молиер, който констатира сериозната драматична криза в комедията “Тартюф”, е немският философ Хегел: “Молиеровият “Тартюф” като разобличение на един действителен злодей, притворният благочестивец, съвсем не е нещо весело, а е нещо много сериозно и заблудата на измамения Оргон стига до мъчителност на нещастието, което може да се разреши само чрез Deus ex machina (Спуснат със сценична машина, подобна на днешен крик, в края на действието бог, бел.Г.Г.).” По-късно редица френски критици анализират подробно сцените с подчертано драматичен подтекст, в които изпод смехотворната ситуация, разиграна често по игровите стереотипи на фарса, изникват сериозни морални проблеми - за границите на доверието, за безскрупулността на двуличника, за неблагодарността на щедро покровителствувания, за сродството на лицемерието с предателството и т.н. Френският писател Стендал признава, че когато гледал за първи път представление по комедията “Тартюф” се разсмял “само два пъти, не повече”: “Комедията на Молиер е твърде много просмукана от сатира, за да предизвика у мен непринуден, весел смях.”
Може би същият Стендал е един от първите, който се вглежда по-внимателно в драмата на измамения Оргон. Той не е съгласен с критиците, които го разглеждат единствено като комичен персонаж, “без да се замислят, че няма нищо комично в това, как Оргон проклева и гони сина си (Дамис), задето е обвинил Тартюф в очевидно престъпление - и то защото Тартюф отвръща със заимствани от катехизиса поучения, които не доказват нищо: “Окото изведнъж различава една бездна в човешката душа, но бездната е по-скоро любопитна, отколкото забавна - разсъждава Стендал. Виждаме как зрял човек като Оргон се оставя да го убедят с нищо незначещи изречения.” Нашият изтъкнат театровед проф.Любомир Тенев също приема радушно една сценична трактовка на “Тартюф”, в която интересът на зрителите се насочва към по-обстойното представяне на драмата на Оргон. Тази драма, според Тенев, би могла да бъде по-задълбочено представена като “трагедия на субективното човешко заслепение”: “Фетишизацията (прекаленото почитане, бел.Г.Г.) на една личност, изгубване усета за реалността, на рационалното и критично начало, води до трагически последици не само за отделния човек, жертва на собствения си краен субективизъм, но и за обществото.” Тук не може да не си спомним крайното отчаяние на фамилията на Оргон, заплашена да бъде изхвърлена на улицата, заради безмерната, почти фанатична, привързаност на главата на семейството към имитиращия благочестие Тартюф.
В “Тартюф” класицистът Молиер провежда, по характерния за философските му комедии маниер, интригата по ръба на смешното и тъжното, между комичното и сериозно драматичното. В нашия анализ преднамерено насочихме вниманието ви към кризисните ситуации в пиесата, която, въпреки сериозната морална ангажираност на автора Ј, е замислена да предизвиква преди всичко смях. Но в класицистичната комедия смехът твърде рядко е само разведряващ, непринуден и жизнерадостен. Под класицистичния смях винаги има стаени безпокойство и тревога за извечните човешки морални принципи - откровеността, искреността, правдолюбието, отзивчивостта към другия и т.н. Когато ненормални социални условия и корумпирани обществени институции започнат да ги изкривяват и задушават, драматурзи с непримирима гражданска съвест, сред които е и гениалният френски комедиограф Молиер, мобилизират творческите си сили и, в зависимост от величината на идващите отвън опасности, охраняват чрез смеха, сатирата или сериозно драматичното порицание, нравствените устои на самобитната, бореща се с неправдите, човешка личност.
Гено Генов
