Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.03 09:03 - ФРАНЦ КАФКА /1883 - 1924/ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 121 Коментари: 0 Гласове:
0



 

              Франц Кафка е роден в Прага през 1883 година и умира през 1924 година.
  Смята се за един от най-големите творци не само на немскоезичната,
  но и на световната литература. В творчеството му намират отражение
  отчуждението и изолацията на съвременния човек в обществото.
  Целия си живот Кафка прекарва в Прага, учи в немски училища, следва
  право в Пражкия университет. Въпреки че той самият предпочита да се
  занимава с философия, в крайна сметка се подчинява на желанието на
  баща си и става чиновник в държавно учреждение.

      С писателска дейност се занимава още като студент. Неговата първа творба е "Описанието на  едно състезание" (1904) - разпокъсан текст с характер на дневник. След 1912г.   навлиза в периода на своята писателска зрялост, а малко по късно са публикувани "Метаморфоза"/1916/ и първите глави от незавършения му роман "Америка". Други негови творби са "Процесът"/1925/, "В изправителната колония", "Китайската стена", "Писмо до бащата", " Замъкът"1926/. След смъртта му излизат "Дневникът", "Писмата" и незавършените му разкази.  

 

  Д н е в н и ц и т е /1910 – 1923/ на Кафка /фрагменти/:

1.       Изкуството е винаги дейност, която завладява цялата личност…Всичко, което не е литература, ме отегчава и аз го мразя, защото ме обвързва и ме смущава, дори ако е само предположение…Литературата за мен е разпускане, начин да постигам наслада, който облекчава несъзнателния ми живот като наркотик.

2.       Видяна през призмата на литературата моята съдба е много проста. Подтикът, който ме увлича да представям вътрешния си, изпълнен с мечтания живот, отхвърля всичко останало като ненужни подробности. Всичко друго се е сгърчило в ужас и продължава да се сгърчва неспирно…Моята представна способност се изцплъзва на на всякакви предизчисления. Тя може би се е изплъзнала от контрола ми завинаги, може би някога ще се върне отново при мен, може би естествените условия, сред които протича живота ми, не са благоприятни за появата й. Аз постоянно се олюлявам, втурвам се отново към върха на планината, където едва успявам да се задържа за миг. Някои други също се олюляват, но в по-ниските й области, с далеч по-големи усилия. Ако са заплашени от пропадане всеп се намира някой тяхен близък за да ги подкрепи и да тръгне заедно с тях. А аз се олюлявам съвсем сам там-горе и осъзнавам със съжаление, че това още не е смъртта, а непреставащото мъчително безпокойство /тревога/, че ще умра…

3.       Имам чувството, че съм собствения си надгробен камък без никаква пролука нито за съмнение или вяра, нито за любов или отвращение, нито за смелост или за мъка…У мен живурка някаква смътна надежда, пребивава така в мен както пребивават надгробните надписи върху паметника…

        Седнал зад работната си маса аз не се чувствам по-удобно от онзи        нещастник, който си е счупил    краката насред площада пред Гранд опера, озовал се е безпомощен сред най-оживеното   движение. Всички коли, въпреки ужасния безпорядък, навлизат в площада от всички улици и се устремяват на различни страни така сякаш болката на този човек осигурява много по-добър порядък на площада от полицаите-регулировчици. Болката замъглява взора му, изпразва улиците и площада без да е нужно колите да се връщат назад. Животът на множеството предизвиква страдания у човека. Самотата може да го освободи само временно от тях, може  само времено да притъпи мъките му.”

 

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

 Завърнах се; прекосих поляната и се огледах наоколо. Ето я старата бащина ферма. И цистерната в средата. Овехтели, непотребни инструменти, разхвърляни без ред, препречват пътя към стълбището. Котката дебне от оградата. Някакво старо паряе плат, завито около един кол се развява на вятъра. Пристигнах. Кой ще ме посрещне? Кой чака зад вратата на кухнята? Коминът пуши, кафето за вечеря ври. Вижда ти се странно; чувстваш ли се у дома? Не знам, никак не съм сигурен. Вярно, товя е къщата на баща ми, но всяка нeйна част стои някак си студена до другата, сякаш всяка е заета със свои си работи, едни от които вече съм забравил, а други никога не съм знаел. С какво мога да бъда полезен, какво съм аз за тях, нищо че съм син на баша си, стария земеделец. И ето че не се осмелявам да почукам на вратата на кухнята, отдалеч се вслушвам само, отдалеч се вслушвам само, прав, за да не бъда изненадан като подслушвач. И тъй като се вслушвам отдалеч, не чувам нищо, долавам само слабото биене на чесовника или, може би ми се струва, че биенето идва някъде от детството. Иначе, какво става в кухнята е тайна на онези вътре, която те пазят от мен. Колкото по-дълго се колебае човек пред вратата, толкова по-чужд става. Какво би станало, ако някой сега отвори вратата и ме попита нещо.Нямаше ли и аз да съм като този, който иска да пази своята тайна?

ЗА АЛЕГОРИИТЕ

 Много хора се оплакват, че словата на мъдреците представляват винаги алегории, неприложими във всекидневния живот, а нали само него имаме. Когато мъдрецът казва "Мини отсреща", няма предвид, че трябва да минеш на отсрещната страна - нещо, което и без друго би могъл да направиш, ако си заслужаваше труда - а има предвид някакво мистично "отсреща", нещо, което е непознато за нас, което и той самият не може по-точно да обясни, така че в случая не би могъл да ни помогне с нищо. Всички тези алегории в действителност искат да кажат, че неуловимото е неуловимо; но това е известно. Друго е онова, което всеки ден страшно много ни занимава. Тогава един каза: "Защо се съпротивлявате? Ако следвахте алегориите, и вие самите щяхте да се превърнете в алегориии така да се освободите от всекидневните грижи." Друг един отвърна: "Обзалагам се, че и това е една алегория." Първият каза: "Печелиш." Вторият каза: "Но, за съжеление, само в алегорията." Първият каза: "Не, в действителността; в алегорията загуби."
 

АСКЕТИТЕ

Най-ненаситни от всички са някои аскети; обявават гладна стачка във всички области на живота като съшевременно искат да постигнат следните неща: 1. Един глас да им каже: " Достатъчно, стига си постил, вече ти е позволено да се храниш като всички останали и яденето няма да ти се зачита. " 2. Същият глас едновременно да им каже: " Достатъчно; досега си постил принудително, отсега нататък ще постиш за удоволствие, ще бъде по-сладко и от яденето (същевременно, обаче, ще ядеш истински)". 3. Същият глас едновременно да им каже: " Ти победи света, избавам те от него, от яденето и от поста (същевременно, обаче, и ще ядеш, и ще постиш)". Освен тези гласове, се чува още един, който от край време безспирно им говори: " Ти, разбира се, не постиш абсолютно, но имаш доброто желание и това е достатъчно."

 

Творчество:  Приживе Кафка издава новелите “Присъдата” /1913/, “Превръщението” /1916/ и “В изправителната колония” /1919/, сборниците с разкази “Наблюдението”/1913/, “Селският лекар”/1919/, “Художник от глад” /1924/.

  След смъртта му излизат незавършените му романи “Процесът” /1925/, “Замъкът” /1926/ и “Америка” /1927/.

  В новелата “Превръщението” протагонистът Грегор Замза, търговски пътник, се превръща за една нощ в отблъскваща стоножка. Яката коруба, многобройните му крехки крачета му пречат да се занимава с каквато и да било работа. Той е принуден да преустрои живота си. В новата си метаморфоза Грегор стига до убеждението, че единствените му занимания отсега нататък ще бъдат само яденето, усещането на света, мърдането, за да се самоуверява, че е жив и мисленето, което той вече не може да се изрече пред другите хора.

   Бащата си възвръща привичната си агресивност след като вижда, че синът му е обречен занапред на бездействие. Той отново заема позата на неоспорван властник в дома, която е изоставил през периода на налагащата се работливост на сина. Майка изпитва едновременно съжаление и отврата към превърналия се в насекомо неин син. Единствено сестрата Грета се опитва да облекчи участта на метаморфозиралия брат, но и тя скоро ще се поддаде на общата настройка срещу непотребната стоножка, която се възцарява в дома на Замза. Семейният кръг се стеснява, той вече е съставен от трима души. Грегор е изключен от него, тъй като неговата другост е недопустима за семейството. Синът умира от мъка, убит от баща си, който замерва с ябълки. Но когато Грегор, примирил се с участта си,  издъхва, той усеща в последния миг, че се издига към някаква успокояваща ведрост, която приема с удовлетворение.

  Кафка не използва превръщението като обикновена метафора, а го представя като реално случване, с което си служи за да изтъкне необичайността на кондицията на човека на изкуството обречен да съществува сред задушаващата еснафска атмосфера на предприемчивите “нормални” хора.

         Протагонистът в романа на Кафка “Процесът” скромният банков чиновник Йожеф К. е  изцяло погълнат от сивия делничен живот. Една сутрин готвачката на неговата хазайка не идва да му донесе закуската. Той я вижда през прозореца, но не разбира защо тя не се качва при него. Изведнъж се почуква на вратата му и двама униформени мъже влизат в стаичката и му известяват, че е арестуван. Той трябва да бъде на разположение на следователите, които разследват по делото, но може да се чувства като  с в о б о д е н  а р е с т а н т  и да не прекъва обичайните си занимания.

    Обвинението предявено към него не му е известено и за миг му хрумва, че това е може би някакава нелепа шега, която са му организирали неговите колеги в чест на наближаващия му рожден ден.

   Скоро той започва да чувства, че започват да го обземат някакво неудобство и своеобразна виновност. Тогава, за да докаже своята невинност, той избира да потърси онези, които са му предявили обвинение. Йозеф К. е твърдо решен да докаже грешката на местната администрация. Разкарван от съд към съд той се озовава в хватката на една октоподна администрация, той започва да се отчайва, че може да се пребори с нея. Процесът се превръща в натрапчива мисъл в него и той запуска работата си, за да си намери адвокат. Изолацията започва все повече да му тежи. Вече всички знаят за арестуването му, целият град се превръща за него в трибунал, животът му се превръща в драма - драма на подозрението и съмнението. Една вечер двамата господа идват отново, отвежда Йозеф К. в една каменна кариера край града. Скоро нещастникът усеща как острието на ножа прониква в сърцето му.

    “Процесът” може да се приеме като полицейски роман, в който не се търси да се разкрие виновния, а да се узнае в какво е обвинен той. Както повечето герои на Кафка Йозеф К. вижда как ежедневието му, вещите и хората, привидно успокояващи, постепенно се зареждат със загадъчни заплахи, с будещи мнителност предизвикателства и с брутална и абсурдна враждебност. Животът и фикцията представляват за Кафка  двата полюса на една и съща действителност, която се конституира чрез представата за законите, които я охраняват. Около схващанията за тази превстава гравитират интерпретациите на “Процесът”, където законите приемат облика на тези, които им служат - бюрократично изпълняващи задълженията си чиновници. Законите носят в творчеството на Кафка постоянни характеристики - непроницаеми, непредвидими и безмилостни, постоянно изплъзващи се на онзи, който иска да ги ползува.

Атанас  Н а т е в – „Процесът”:

     Тази тотална обремененост на индивида, при която няма междучасие за „съвсем” интимното, се среща почти във всички разкази и притчи на Кафка. Най-много тя се набива на очи все пак в двата му главни романа – „Процесът” и „Замъкът”. По такъв начин не се засенчват вторичните нравствено-психологически въпроси. Напротив – изпъкват по-ярко пораженията, които обществената неоползотворимост на личността нанася върху най-съкровеното у нея.

    Главните герои на двата романа се крият зад един и същи инициал, който едва ли по случайно съвпадение напомня и презимето на автора – К. Но между двамата има съществена разлика. Докато землемерът К. в „Замъкът” прави неистови усилия да се приспособи към новата обстановка, в която доброволно се вмъква през вихровита зимна вечер като несретник /опърпан, изтощен, с мъничко вързопче под мишница/, Йозеф К. след сутрешната неприятна изненада  в началото на „Процесът” с растящ ужас разбира, че е издъно разклатено досегашното мнимо равновесие в неговия живот и че е заставен да се защитава, без да знае нито как, нито точно срещу кого.

   По наглед противоположен начин постъпва с тях и невидимата власт, която ги държи в ръцете си. Колкото по-стремглаво землемерът се насочва към замъка, толкова повече последният се отдалечава от него – става все по-недосегаем. При Йозеф К. се случва обратното: колкото по-нетърпелив е той в усилията си да се изтръгне от пипалата на съда, толкова по-осезателно чувства хладният им допир върху кожата си.

    Общото между двамата К. се крие предимно в обстоятелството, че никой от тях не иска и не може да отхвърли докрай порива за съхранение на нещичко от онова, което смята своя индивидуалност. Не е в състояние сиреч да приеме без всякаква съпротива пълното си обезличаване. Ако К. в „Замъкът” до известна степен по своя воля се нагажда към новото си обкръжение, все пак не може да се пребори със собствената си илюзия, че би му се удало да пригоди и обстоятелствата към себе си, т.е. да „използва” всички пролуки в тях. Именно с това К. е опасно изкушение за жителите на селото. Пробужда заспалите, но не и умъртвени чувства за човешко достойнство у тях. Разравя уж отдавна забравените им сблъсъци и търкания със замъка.

  Йозеф К. избира винаги най-неблагоразумният начин на поведение спрямо неизвестните си прокурори и съдии. Единствената логика на безразсъдството му е в това, че за него са немислими пълната бездейственост, отказът сам да избираш и преценяваш какво е станало или тепърва има да става с тебе. Някои критици ни предупреждават да не сме „извинявали”изцяло Йозеф К. Може би не без всяко основание те го подозират, че е сам потенциален съдия на другите край себе си. Така или иначе обаче, без неговата объркана, неконтролируема и отежняваща положението му съпротива на индивид, който не може да мисли за себе си като безлична и безстойностна жертва, не бихме проумели драматизма в неговата зла участ. За да потвърди у нас подобно убеждение, разказвачът, описвайки по натуралистичен начин екзекуцията та Йозеф К., влага в устата му последни думи, които издават не животински страх от смъртта, а ужас от поруганото човешко достойнство.

   „Като куче” – каза той, като че ли този позор щеше да го надживее.”

   Общото в заплахата, надвиснала над двамата К. е нейният произход. Тя идва от обществената машина за смилане на индивидуалните воли, в чийто отвор те са попаднали. Неколкократно в „Процесът” се изтъква, че съдът, който ще решава съдбата на Йозеф К. не е обичайният, „законно установеният”. Кафка прави това не като плах поданик на Австроунгарската империя. В странното ателие на художника или в полумрака на катедралата Йозеф К. узнава подробности за застрашаващата го институция, които още повече го объркват. Защото тя очевидно няма точни параметри. Не се материализира чрез строго определени средства на действие или норми на поведение. За да е неуловима и вездесъща, тя трябва да е плазмодична. Също и на землемера К. замъкът в своите видими прояви изглежда по-скоро съборетина, ерозирана от времето. Но това ни най-малко не намалява насилствената му природа. Защото тайната за всемогъществото на тази институция е в обстоятелството, че тя се осъществява, поддържа и задейства в, от, или чрез междучовешките отношения. Никога подтисниците в едно общество или средствата, с които те разполагат, не са повече или по-силни от съвкупността на онези, които са потърпевши на тяхната власт. Именно защото институцията, която ги крепи, е плетеница от обществени отношения, тя става безапелационен съд, в който всеки може да се окаже на мястото било на подсъдимия, било на неговия съдия.

                                   /Из предговора на Ат. Натев на „Процесът”, НК, 1980 г./

 

“З а м ъ к ъ т”: Землемерът К. пристига в село, което е управлявано от владетел живеещ в замък разположен на хребета на един хълм. Той иска да се настани в селото и да упражнява занаята си. Но е приет с недоверие и враждебност от рояка чиновници на Владетеля, от служителите, които ръководят делата на селото и от селяните, които се приспособяват без да реагират към опресивните, противоречащи на разума и морала, закони. Дори Фрида, млада жена, която е в контакт с един от господарите, Клам, и за която К. иска да се ожени, го изоставя. Накрая един служител на замъка, срещнат в една хотелска стая, предлага услугите си да му помогне, но К., междувременно задрямал, не го чува. Предполага се, че финалната сцена е трябвало да покаже умиращия К., който едва преди смърта е приет от хората в селото.

Богдан  Б о г д а н о в -“З а м ъ к ъ т”:

       “Романът на Кафка “З а м ъ к ъ т” клони към символ. Може би защото не е описана сцената на умирането на земемера, когато мму се известява височайшето разрешение да остане да работи в селото, този роман заприличва на литература. В него се открива противопоставянето на два типа съзнание, които се оглеждат едно в друго - на дошлия отвън земемер, който има конкретни човешки цели, и на хората в селото, които са били винаги тук, потопени в един ред, непредполагащ никакви цели и никакво лично познание. Да бъдеш добре за това съзнание означава да не питаш за основното, да приемаш тайнствения йерархичен ред, “да не те обхваща гибелен стремеж нагоре”.

  Символът на “Замъкът” се поражда от внимателното съвместяване на битовия план с избегнатото значение. К. иска да остане в селото и да получи работа. Но това означава, че той иска да се впише в този свят, да проникне в неговата същност. К. е конкретен герой, защото има конкретна цел. Но той е и абстрактен герой на познанието като в средновековна мистерия. От една страна установява връзки - чрез Фрида с Клам, чрез семейство Барнабас с канцелариите в замъка. Тези действия изглеждат реални, имат пластическа самостойност. От друга страна, К. постоянно разчита оплетените знаци на тукашния свят, постояннво се заплита в тях. Той е мъченик на разгадаването, ловец на изплъзващото се значение. Защото току-що уловено, то се превръща в гол знак на друго значение, отдръпващо се към безкрайност.

  Особено успешно в този роман е постигнатото равновесие между смисъла, който се множи и изплъзва, и образността, поддържаща това изплъзване. Люлеенето между смисъл и образ се открива още в идеята за замъка. Обикновен на вид, но наречен замък, неотличаващ се с нищо, но все пак отдръпващ се от погледа. В същия маниер на изразяване е битовата среда в романа, която уж изразява нещо друго, но неопределено, а ред неща, които могат да се подредят и тъй, и иначе, както и странните телефони, по които се чува музика, но и служещи за връзка със замъка, разбира се, не с този, който ти трябва, макар че може да се обади случайно и той.”

   “За разлика от “Процесът” чиновническата йерархия в “Замъкът” не излъчва заплаха. Но тъй тя остава още по-неведома. Кметът се отнася към К. С нежна индиферентност като дете. И секретарите в тайнствения коридор на страноприемницата не са чудовища, а обикновени хора със свои грижи, от които земемерът се отличава само по това, че има цел и своя воля, че иска да разбере основното, да се добере до едното значение. Той се дразни от нахалното детинско поведение на двамата помощници, подозира, че го шпионират, иска да разбере, кой му ги е пратил. К. Реагира като нормално човешко същество, а това ще рече в случая не само несъвършено, но и грешно. Додето не научава, че помощниците са му пратени, за да го развеселяват, “тъй като възприемал всичко сериозно, въобразявал си, че пристигането му тук било кой знае какво”.

   “Кой знае какво ви очаква оттатък, тук е пълно с всякакви възможности”, казва на земемера един персонаж към края на романа. Сюжетното протичане би трябвало да води към все по-здраво конструиране на романния свят. В “Замъкът” обратно – героят все по-определено се оказва в джунгла от възможности, чието реализиране го отдалечава от улавянето на реалността. Затова незавършен, този роман на Кафка получава по-съответствуващо решение. Написаното прилича само на увод, то е един вид проба и уверяване в безкрайността на романното произведение, което не може да се създаде.

    На символа, на възможността да се вадят много значения от ребуса на този роман, се дължи привлекателността му. Тя е проявена пряко в помрачаващите умувания на героите в “Замъкът”, но и косвено в плетеницата от ситуации – напразно усилие да се постигне изплъзващото се значение на този свят. И тези ситуации, и странната безредна бюрокрация в романа са умуване в действие.

   Тълкуванията на “Замъкът” биха могли да бъдат безброй. Романът се изплъзва пред читателя както замъкът пред земемера. Болезнено необективен, неценностен и многоценностен, светът в “Замъкът” е релативен, свят на субективното съзнание, който не би произвел устойчива религиозна идея, защото не би приел никаква обективна ценност.

     “Замъкът” е роман, защото е търсене и ненамиране, оставящ пътя към някаква реалност. В неговия край тя е още по-незавършена отколкото при апочването му. Но едва ли би било справедлива да вложим оценъчен смисъл в иначе вярното твърдение, че “Замъкът” е само подготовка за роман. Опитът учи, че всяка конкретна творба се гради на изместване на романната форма.

 

Wikipedia: Живот и творчество

Произход и ранни години

Франц Кафка е роден в Прага (Австро-Унгария) в семейството на търговец от еврейски произход. Бащата, Херман Кафка (1852–1931), е домашен тиранин, изпълнен с презрение към литературните начинания на своя единствен син.[ Той е роден в село край град Писек, повечето жители на което са чешкоезични евреи. Работи известно време като търговски пътник, след което се установява в Прага. Там той отваря магазин за луксозни стоки и аксесоари, който се развива успешно и персоналът му достига до 15 души. Майката на Франц Кафка, Юли (1856–1934), е дъщеря на заможен пивовар от Подебради и е по-образована от своя съпруг.

Франц е най-голямото от шестте деца в семейството. Двамата му братя, Георг и Хайнрих, умират в ранна възраст, преди той да навърши седем години. Трите му сестри, Габриел (Ели; 1889–1941), Валери (Вали; 1890–1942) и Отили (Отла; 1891–1943) са убити по-късно по време на Холокоста.[Тъй като и двамата родители са ангажирани със семейния магазин, през повечето време за децата се грижат поредица от гувернантки и прислужници.

Майчиният език на Франц Кафка е немският, но той говори свободно и чешки.[5] По-късно той изучава и френски език и култура. Религиозното му възпитание се ограничава до отбелязването на Бар Мицва и посещенията на синагога, заедно с баща му, четири пъти в годината. От 1889 до 1893 година учи в немско начално училище в Прага, а след това в немска класическа гимназия, която завършва през 1901 година.

Приет в Карл-Фердинандовия университет в Прага, Кафка първоначално се записва да учи химия, но няколко седмици по-късно се насочва към правото. То дава повече възможности за бъдеща кариера, а по-дългото обучение позволява на Кафка да отдели време за курсове по немска филология и история на изкуството. Той се включва в студентски клуб, който организира литературни четения и други подобни начинания. В университета се запознава с Макс Брод и Феликс Велч, които остават негови близки приятели до края на живота му. На 18 юни 1906 година Франц Кафка получава докторска степен по право, след което преминава задължителния едногодишен неплатен стаж в граждански и наказателни съдилища.[6]

Творческа работа

Според Владимир Набоков най-силно влияние върху Франц Кафка по отношение на литературния му стил е упражнил Гюстав Флобер. Подобно на френския писател Кафка си служи с езика като с работен инструмент. В прозата си използва словесни обрати от речника на администрацията, деловите среди, съдопроизводството, естествените науки.

Почти във всичките си творби Кафка разработва темата за личностното поражение пред неведомите сили на закона и непроницаемите житейски условности. Героите му напразно се стремят към социална значимост, а крушението им е представено най-често в леко иронична светлина. Текстовете на Кафка са ясни и в същото време закодирани и херметични. Поради предметния език, несложното действие и ярката образност те изглеждат леснодостъпни, но стават трудни за възприемане, когато се долови тяхната неизмерима дълбочина и екзистенциална тревожност на посланията им.

От 1908 до 1922 година Кафка работи в застрахователна фирма, но непрекъснато, главно нощем, пише. Така е създадена първата му значима литературна творба, разказът "Присъдата" (1913), последвана от новелата "Преображението" (1915). Писателят е близък до кръга на пражките експресионисти и разказите му излизат в различни литературни списания.

Болест и смърт

Франц Кафка умира в санаториума в Кирлинг край Виена, поразен от туберкулоза, ненавършил четиридесет и една години. Въпреки завещанието му, което повелява всичко, излязло под перото му, да бъде изгорено, приятелят му писателят Макс Брод издава посмъртно три негови недовършени романа - "Процесът" (1925), "Замъкът" (1926) и "Америка" (1927), - както и сборника с непубликувани разкази "При строежа на Китайската стена" (1931). Излиза и кореспонденцията му с Фелице Бауер и с Милена Йесенска, както и прочутото му "Писмо до бащата" (създадено в 1919 г.). Посмъртно са издадени и неговите "Дневници" (1983).

Възбрана и слава

Приживе творчеството на Франц Кафка е слабо известно, но то се сдобива с международна слава в годините след Втората световна война. "Откриват" го първо в САЩ и Франция, а едва през петдесетте години на XX век - в Германия и Австрия.

По време на националсоциализма в Германия и Австрия книгите на Кафка са забранени, обявяват изкуството му за "изродено", смятат го за проводник на "юдеоболшевизма". Трите сестри на писателя са арестувани и ликвидирани в концентрационни лагери.

В България при комунизма творчеството на Кафка също е забранено, самото споменаване на името му е смятано за проява на "идеологическа диверсия" с всички произтичащи от това "изводи" и последици. Литературният "пробив" се извършва сред "страх и трепет" през 1982 година с издаването в Пловдив на сборника с разкази на Кафка "Преображението", дело на писателя и преводача Венцеслав Константинов.

Славата на "пражанина" се корени в необикновеното съчетание на свръхреализъм и гротескност, което придава изключителна сила на художественото внушение. Така възниква един застрашителен, кафкиански свят-притча, в който невидимо нараства отчуждението и бездуховността. На преден план излиза необяснимото, абсурдът, онова, което не се поддава на логическо осмисляне, но деформира човека и обезценява живота му.

Влияние

Днес Франц Кафка, наред с Джеймс Джойс и Марсел Пруст, е смятан за един от "тримата влъхви" на модерната литература.[1]

В чест на писателя са учредени две международни литературни награди — през 1979 г. от град Клостернойбург и през 2001 г. от родния град на писателя Прага.

 

 




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 471153
Постинги: 460
Коментари: 49
Гласове: 250
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930