Литературните историци, които изследват духовните предпоставки за възникването на немския романтизъм и проследява еволюцията му, често назовават бележитите немски мислители Фихте, Шелинг и Хегел “философите на романтизма”. Това прозвище съпътства имената на първите двама, тъй като те повлияват с прозренията си относно творческите възможности на емпиричния и на абсолютния Аз и зависимостта на духа от природата върху естетическите възгледи на йенските романтици. Хегел е упоменаван със същото определение, тъй като за повечето изследвачи на романтизма той е първият европейски мислител, който прави обстоен и задълбочен анализ на идейните и художествени достижения на тази изобразителна тенденция в края на историческия период, през който тя доминира в изкуствата на Европа.
ЙОХАН ГОТЛИБ ФИХТЕ: Първият литературен кръжок на романтизма се учредява в Й е н а около младия професор по философия Йохан Готлиб Ф и х т е/1762-1814/, който публикува през 1794 година труда си “Принципи на общата теория на науката”. От много дискутираната му и оспорвана теория неговите ученици възприемат безусловно философската му постановка за свободата и теоретическата му концепция за Аза, който, за да се самоопредели, си поставя граници, които непрекъснато се стреми да преодолее. Фихте обяснява света като творение на неизчерпаемата активност на един абсолютен А з, чиято съзидателна мощ е безпределна. Всеки човек притежава безкрайна активност, която се явява пряко продължение на неизтощимата творческа инвенция на вселенската духовна сила. Немският философ разглежда деятелността като главен ангажимент на човека, който придава смисъл на съществуването му.
Фихте свежда познавателната способност на човека до интелектуалната му интуиция, която при обяснението на света отчита преди всичко творческата енергия и подреждащата активност на абсолютния А з, т.е. на Свръхаза. Обвързването на деятелността с интуицията се оказва изходен постулат във философията на Фихте. Той тръгва в разсъжденията си от този постулат, когато определя насоката на волята у индивида. Чрез волята всяко отделно емпирично съзнание се самоохарактеризира като Аз възприемайки в себе си част от безпределната мощ на вселенското свръхемпирично Аз.
Активността на волята обогатява безспирно безпределната мощ на вселенското свръхемпирично Аз и съдейства за изграждането на самосъзнанието на индивидуалния А з, което е всъщност се определя от мисловната деятелност на отделния човек: ”Пренасочи погледа си от всичко, което те заобикаля и го насочи към твоето вътрешно царство - съветва Фихте. - Това е първото правило, което философията вменява в дълг на своите адепти. Нищото, което се намира извън теб, няма значение за теб. Ти трябва да станеш единственият проблем на самия себе си!”...
През периода 1804 - 1805 година Фихте изнася пред студентите в Берлинския университет цикъл лекции, които по-късно издава под амбициозното заглавие “Основни черти на съвременната епоха”. В пета лекция той изказва афористично съждение, което вероятно е повлияно от нарастващата неприязън на йенските романтици към бездуховността ширеща се сред еснафската прислойка на немското общество: “Идеята и единствено идеята изпълва, удовлетворява и ощастливява душата; ето защо епоха, която няма идея, по необходимост трябва да да чувсвствува голяма празнота, която се разкрива като безкрайна, радикално неотстранима и винаги повтаряща се скука; такава епоха трябва да има скука, тъй като и създава скука…”
Като възможен отзвук от теорията на Фридрих Шлегел за романтическата ирония можем да приемем твърденията на философа Фихте, че “остроумието е единственото средство против скуката” и “на остроумие е способен само този, който е способен да има идеи”...
ФРИДРИХ ШЕЛИНГ: При изработването на естетическа си програма йенските романтици се влияят и от постановките на немския философ Фридрих Шелинг/1775-1854/. Този мислител тръгва в разсъжденията си от допускането, че светът около нас е творение на един Абсолют, който поражда не само обграждащата ни природа, но и съзнанието на хората и всички негови построения. Абсолютът не участвува пряко в сътворяването на емпиричните индивидуални Азове, но като предопределя развитието на природата той допринася за учредяването на обществото и културата му, в лоното на които се реализират отделните Азове.
Възгледите си за Природата и Абсолюта Шелинг излага в трудовете си “Идеи за една философия на природата”/1797/, “За световната душа”/1798/ и “Система на трасценденталния идеализъм”/1800/. Като се възползува от покровителствената препоръка на великия Гьоте той започва преподавателската си дейност в Йена, където доказва, че е достоен ученик и последовател на Фихте. Приет е радушно в кръга на йенските романтици - Август и Фридрих Шлегел, Новалис, Лудвик Тик, Дортея Файт, дъщеря на композитора Менделсон, и Каролина Шлегел, съпруга на Август. Те са обединени от вярата, че единствено поезията може да разкрие тайната на света, да се превърне в негово откровение.
Философията на Шелинг е обяснена достъпно от нашият изтъкнат германист Константин Гълъбов в монографията му за Хайне: “Естетическият идеализъм на Шелинг е учението за съзнанието след като то се е издигнало до най-високата си степен – степента му на развитие у човека. На тази степен от развитието то е имало две задачи: научното познание и етичния живот, две безконечни задачи, защото съвършено познание и съвършен етичен живот не могат да бъдат постигнати никога и от никого. Съвършено обаче било изкуството. То било най-висшият етап в развитието на световния живот, тъй като в него била постигната хармонията на противоположните сили, с които се занимавала науката, с които се занимавала етиката.
Но в своята система на идентичността Шелинг е ограничил възможностите на изкуството. Абсолютното, от което произхождали природата и съзнанието, не се изчерпвало напълно и най-художественото произведение. Пълна проява на абсолютното, сиреч на Бога, била възможна само в цялата вселена и затова вселената била най-съвършеното художествено произведение, най-висшата поезия.”/стр.81/.
Нашият известен философ Слави Боянов, след като определя Шелинг като “философ на романтизма”, формулира по следния начин неговата философия: “ Натурфилософията на Шелинг се стреми да обясни нещата и съществата в отношението им към Абсолютното. Без да отхвърля материалното, този философ го подчинява на духовното. Така природата по своя реален и обективен аспект е тежест и сцепление, кохезия, по своя идеален аспект тя е светлина, а като идентичност и на двете - тежест, проникната от светлина, което е равно на о р г а н и з ъ м.” /стр.134/.
Шелинг определя Абсолюта като тъждество на обекта и субекта, като “безкрайна безпредметност”, т.е. своеобразен Интелект, в който реалното и идеалното, съзнателната и безсъзнателната деятелност се отъждествяват. Абсолютът се извисява над “всички системи, доколкото те се противопоставят една на друга”. Той е “нещо, което по своята същност не е идеално, но не е и реално”, не е мислене, но не е и битие. Първата непосредствена, обективна проява на Абсолюта е Природата. Шелинг пренася върху Природата тезата на Фихте за безкрайната и неизчерпаема творческа деятелност на Свръхаза.
“Шелинг смята, че в природата има процес на развитие, но това развитие има своя цел, която е осъществяването на безкрайното в ограниченото - пише Слави Боянов. И когато безкрайното се ограничава в нещата, тогава в природата на Абсолютното, на идеалното, взема връх материалното и материята господства над формата. Абсолютното следователно изгубва част от своята безкрайност и става в известна степен ограничено. Това е едната страна на процеса, който тръгва от Абсолютното и минава през нещата и природата. Другата, обратната страна на процеса, се състои в това, че в дейността на духа ограниченото отново се възвръща към безкрайното, към Абсолютното. Тук идеалното взема връх над материалното, формата над материята. Връщането на нещата и съществата към Безкрайното и Абсолютното Шелинг нарича с а м о о с ъ щ е с т в я в а н е на А б с о л ю т н о т о.
Това самоосъществяване преминава през три степени. Първата е теоретическата дейност на духа, която се състои в преобразуването на материалното в идеално, на материята - в дух. Втората е практическата дейност, която се състои в пренасянето на идеалното върху реалното, на формата върху материята. Третата е х у д о ж е с т в е н о т о т в о р ч е с т в о, което се състои в уравновесяването на идеалното и материалното, в привеждането им в тъждество.” /стр.132/.
Шелинг разглежда художественото творчество като висш етап в развитието на Абсолюта и възвръщането му към самия себе си. Според него най-висшият способ за опознаването на света е естетическото съзерцание, което е възможно само чрез интуицията за Красотата, свойствена само за неколцина избрани гении, т.е. само на гения е отредено да осъществява пълноценна художествена деятелност. За Шелинг геният е привилигированият избранник на Абсолюта, който, без да осъзнава тази си удостоеност, се озовава във властта на “свободното, едновременно страдателно и деятелно, безсъзнателно и съзнателно съзерцание”.
