(Sous la direction du Pr. P. B r u n e l)
Орфей, /Pierre Brunel/, с.1129 – 1140
Френският художник Енгър представя Орфей, седнал на една скала, в десен профил, с лира в ръце. Трудно е да се освободим от този конвенционален образ. Най-много можем да хитруваме с него. В операта на Жак Офенбах “Орфей в ада”/версията в две действия, 1858/ е представен като директор на Орфеона в Тива, който свири на цигулка един безкраен концерт на Евридика. Орфей е представен свирещ с арфа в симфоничната поема на Лист “Орфей” /1853/. В пиесата си “Орфей слиза на земята” /Orpheus descending/1957/ Тенеси Уйлямс Орфей свири на дванадесет струнна китара. Орфей е не само музикант, той е влюбен в музиката, негова възлюбена и лирата, която държи в ръце. В пиесата на французина Виктор Сегален “Цар Орфей” /Orphйe-Roi / Евридика е изместена от лирата в душата на героя. Китарата се озовава между телата на Вал и Лоди при първата им среща в “Орфей слиза на земята”. Карол мечтае да погали Вал така както той гали своята китара. Присъствието на любимия инструмент-съперница отблъсква всяка жена, може би това е причината при древните гърци Орфей да е бил безбрачен /agamos/. В статията на Жак Йоргон /Jacques Heurgon/ се напомня, че “нито вазите от V век, нито плочките от Петелия /Pйtйlia/, нито фреските в Помпей, нито рисунките в катакомбите свидетелстват за съществуването на Евридика.
За нас Евридика е станала неотменен атрибут на Орфей, както и лирата му. Известната ария на Орфей в края на операта на Глук “Загубих моята Евридика” /фр.версия/1775/, а още в италинската версия /1762/ “Какво ще правя без Евридика?” /Que fara senza Euridice?/ не изразява само покрусата, в която е изпаднал героят. Тя изказва необходимост, която е станала неотменна за нас. Неделими Орфей и Евридика са все пак разделени. В VІ песен на “Енеида” Вергилий ни представя Орфей самотен, пристъпващ сред сенките постигнали блаженство /Threicus longa cum ueste sacerdos/.
В първата голяма орфическа поема “Орфей, Евридика, Хрмес” /”Нови стихотворения”, 1907-1908/ Рилке си представя една Евридика, която копнее да се върне при мъртвите, където в края е открила корените си...Човешката любов е толкова по-силна и толкова по-раняваща, колкото повече се изтъква разкъсващата драма на раздялата. Ако митът за Орфей ни носи някаква утеха, това е непрекъснатостта на песента, която поне поддържа зова с името на любимата: в операта на Глук Орфей два пъти повтаря: “Евридика, Евридика”, същият удвоен зав служи за епиграф на втората част на “Аурелия” /1853/ от Жерар дьо Нервал.
Тази любов на Орфей към Евридика започва да ни изглежда действителна. И все пак тя преминава през мрака на отсъствието, на Ада, и най-вече заради, както твърди Морис Бланшо в “Безкрайният разговор” /1969/ желанието, т.е. “раздялата, която сама става привлекателна”, “интервалът, който става осезаем”, “отсъствието, което се връща към присъствието”. Орфей е едновлеменно мрачният / “El Desdichado” на Нервал/ и излъчващ светлина / Орфей поздравява светлината в картината на Коро, която украсява резиденцията на Демидов във Фонтенбло, 1865/.
В “Четвърта питийска ода” Пиндар назовава Орфей син на Аполон. Но Аполон, богът на светлината, е също Л о к с и а с, т.е. Неясният.
Орфей носи загадъчно име, което някои извеждат от санскритската дума ribhus, означаваща поет или певец. В начало на ХХ век Саломон Рейнах извежда името Орфей от гръцкия епитет orphnos, който означава тъмен, неясен. Той го сближава с нощния Дионис и вижда в него адски бог.
Действително, въпреки че Ницше се отнася към Орфей с презрение, тъй като го намира твърде “аполонов”, се оказва, че в този нов мит са може би събрани в едно двамата богове считани за антагонисти – Аполон и Дионис.
В книга ХІ на “Метаморфозите” от Овидий разкъсаният от Бакханките Орфей е само глава и китара, които се носят по вълните. Тогава се появява Феб за да прогони един змей, който се кани да погълне останките от певеца. Но и Дионис се намесва, за да защити певеца от Тракия: той осъжда Бакханките да останат в горите, приковава ги към земята с виещи се корени и решава да напусне тази твърде варварска страна. Първият пейзаж, в който е разположен Орфей, ни най-малко подхожда на Аполон – това са Родопите / Овидий, Х песен, стих 11-12/.
Орфей е омагьосващ планини укротител, който води след себе си животни и дървета. Това шествие напомня за прочутия кортеж на Дионис. Както Дионис Загрей /орфически бог, роден от Персефона/, той слиза в Ада в търсене на любимото си същество / за него – Евридика, за Загрей – Семела/. Като Загрей той е разкъсан и раздробен на парчето. Загрей става жертва на Титаните, които варят в един котел парчетата от тялото му.
Може би Орфей подражава на своя бог. Тази съпоставка е правена още от Древните, в частност от Диодор Сицилийски. Но кой е богът на Орфей – Аполон или Дионис. Първият защитава майсторът на свиренето на лира, вторият – “певецът, който пее на мистериите му” / Овидий, ХІ песен, стих 68/.
Анализът на първия текст, в който Орфей излиза на преден план, ни задължава да почнем от един важен момент: присъствието на Орфей сред Аргонавтите. Веднага си спомняме за незавършената монументална картина на Гюстав Моро “Аргонавтите”, на която Орфей е изобразен седнал заедно с другите му спътници около Язон, който е прав върху мостика на една галера.
Упоменатият първи текст е “Четвъртата питийска ода” на Пиндар /VІ век пр.н.е./ - ода, която впечатлява с големия си обем и най-вече с мястото, което заема в нея митът за търсенето на Златното руно...Пиндар назовава около дузина спътници на Язон, които са все полу-богове: Херакъл, Диоскурите, Еуфамос, Периклемен, Орфей, Ескион, Еритос, Зет и Калаис. Тук Орфей е представен като син на Аполон, а не на Еагър /майка му е Калиопа/.
Присъствието на Орфей сред аргонавтите се налага по три причини, които Пиндар няма време да разясни. Те ще бъдат разяснени в големите “аргонавтични” поеми – тази на Аполоний от Родос /ІІІ в.пр.н.е/, тази на Валерий Флак / І век ?/ както и в “Аргонавтиките” от Орфей /ІV век/.
Най-напред е трябвало да се изгради устойчивият и престижен кораб “Арго”. А Орфей притежава магическата мощ да привлича дърветата от гората. Той вероятно е имал и мощта да ги жертвопринася за изграждането на здрави лодки и кораби.
После, по време на плаването, Аргонавтите се сблъскват с множество трудности: камъните-които-се- свързват или Симплегадите, чието стягащо движение е спряно от песните на Орфей; Сирените, чиито изкусителни гласове повличат хората на дъното на морето. Епосът за Аргонавтите в случая повтаря “Одисея” , както и с преминаването между Сцила и Харибда, вариант на Симплегадите...За разлика от Одисей Орфей опитомява Сирените със силата на своята свирка /phorminx/ форминкс /.
В началото на експедицията на Аргонавтите цар Пелий поръчва търсене, което не се свежда до издирването на Златното руно. Той разказва за сън, по време на който му се явил неговият праотец Фрикс. Той поискал да върнат душата му от Колхида, където била останала. Тази мисия е ясно определена в “Четвърта питийска ода”, макар че осъществяването й не е описано. Аргонавтът Орфей се оказва замесен в поредица изпитания, така че той повтаря nekuia / ? / на Одисей. Както Кирка, така и Медея, дъщерята на царя на колхите, поучават героя относно изпитанията му и го превеждат от един свят в друг. Но в повествованието на Пиндар интересът се премества от Орфей върху Язон...Очевидно е, че Златното руно е метафора за душата на Фрикс. Еднакво опасно е да се отмъкне душата и Руното от бреговете на Колхида.
Орфей и Евридика: Структурата на мита за Орфей става ясна, ако не се ампутира първия му епизод. Действително в много отношения слизането на Орфей в Ада, в търсене на изгубената Евридика, започва отново и повтаря припомнянето на смъртта /или нейната емблематична представа, отвличането на Руното, охранявано от хтонично чудовище/. И тук се открива характерната кройка /сгъвка/ на структурата на мита. Истина е, че може би именно тук литературният мит повтаря самия мит.
В действителност името на Евридика се появява късно в изграждането на мита, което е изцяло литературно. Жененият Орфей, вдовецът Орфей, “неутешимият” Орфей заместват ергена Орфей, какъвто е той при раждането на мита. ІV книга на “Георгиките” /Вергилий/ ни поднася двойна изненада. “Революцията” в мита, извършена от римския поет, е всъщност илюзия. Защото още Федър в диалога на Платон “Пир” споменава с неодобрение, че Орфей е слизал при Хадес, за да търси жена си. Това писмено свидетелство би трябвало да се съпостави с един важен археологически документ – балерефът “Орфей, Евридика и Хермес”, който е бил създаден по времето на Фидий, от който са запазени само три римски копия.
Слизането на Орфей в Хадес не е засвидетелствано преди края на VІ век пр.н.е. Това е епохата, през която се създават най-древните паметници на орфическата литература, в рамките на едно широко обхватно начинание – прекрояване и прекодиране на религиозните традиции. Негови покровители са Атина и тирана й Пизистрат.
Слизането надолу скоро придобива повече профанна, колкото мистична стойност. То се превръща в трогателна любовна история, образец, за който си помисля Адмет в трагедията на Еврипид “Алцест” /438/ и става повод за погрешни обобщения: в една бляскава реч на Изократ се появява фразата “Орфей връщаше мъртвите от Хадес”.
Жената на Орфей първоначално се назовава с името А г р и о п е / в “Леонтион” от Хермезианакс от Колофон /ІІІ в.пр.н.е./. Името Е в р и д и к а се появява за първи път в “Заупокойна песен в чест на моя господар Бион” от Псевдо-Москос: “Твоята песен няма да бъде невъзнаградена; както някога Орфей, с цената на два звука от лирата му, придума Коре да върне Евридика, тя ще те види отново, Бион, сред твоите планини.”
Явно е, че тази версия отчита крайната победа за Орфей. Обратно ІV книга на “Георгиките” и, малко по-късно, Х и ХІ книга на “Метаморфозите” ОТ Овидий предлагат тъжна развръзка: боговете на Ада позволяват на Орфей да се върне на Земята с Евридика, но тя трябва да върви след него, а на него му е забранено да се обръща към нея преди двамата да са преминали границата, която разделя мъртвите от живите. Орфей се оказва неспособен да устои докрай на изкушението и изгубва Евридика втори път. Еврдика на Вергилий негодува, Евридика на Овидий, която протяга ръце към Орфей, вижда в същия момент едно чудо на любовта, много по-значимо от най-голямото нещастие.
Забраната да се поглежда назад е тълкувана по различен начин. Най-банализиращата версия улавя Орфей в момента, когато извършва прегрешение – отдава предимство на сетивата. А Евридика може да бъде обявена за жена кокетка, дори дразнеща, която с настойчивата си молба /в “Орфей” на Глук/ или пък със свадливостта си / в пиесата на Кокто “Орфей”, публикувана през 1927 г./ носи до голяма степен отговорността за финалната катастрофа. Тази катастрофа не би се случила, ако двойката е била възможна / в пиесата на Ануй “Евридика” /представена през 1940/ младата жена признава пред Орфей, че е била любовница на Дюлак/.
Но много по-интересно е тази забрана да се тълкува като религиозно запрещение. Както отбелязва Жак Йоргон погледът назад отначало вероятно е имал друго значение, различно от това на любовния поглед...Нито Орфей, нито Евридика са имали право да се обръщат към боговете на Ада. Когато коментира “Осмата буколика” на Вергилий Сервиус напомня, че “божествата не искат да бъдат видени” / nolunt enim se videri numina/. Погледът назад е светотатство, така както нарушаването на тишината е светотатство. Такова е тълкуванието на автора на “Кюлекс” /”Culex”/, което той заимства от елинистични източници. В по-широк смисъл, на Орфей е забранено, както на Дон Жуан, да смущава тишината на мъртвите. Неговият призив смущава Евридика на Рилке и поетът, враждебен както Ницше към всеки поглед назад, когато трябва да се върви напред, да се казва да на смъртта и да се изпреварва всяко сбогом /”Сонетите за Орфей”, 1923/....
Орфей и Бакханките: След втората смърт на Евридика и потъването й в Ада, Орфей се показва много по-крехък и магическия му чар отслабва. Трагедията изисква изкупителна жертва: тя ще бъде самият Орфей. Изкушаващо е да можем да уловим прехода от лирическата поезия към театъра в древните литератури. За жалост текстът на трагедията на Есхил “Басаридите” /Les Bassarides/ е изгубен и не можем да си създадем дори приблизителна представа за трилогията, към която е принадлежала. В нея сигурно се е представял конфликта между Орфей и Бакханките от родната му страна, Тракия, и вероятно е завършвала със смъртта му.
Съществуват много древни интерпретации на смъртта на Орфей. Той се бил убил защото не можел да живее след смъртта на Евридика /Павзаний, ІХ, 30, 6/. Той бил поразен с гръм от Зевс, защото разкрил тайните на хората /Павзаний, ІХ, 30, 5; Диоген Лаерций/. Той намерил смъртта по време на народен бунт /Страбон, VІ, 16, като контаминация на общоприетата версия за смъртта на Питагор/. Но най-разпространеното обяснение е, че бил убит от Менадите на Тракия на планината Панже /Pangйe/, както и вярването, че става дума за наказание пожелано от боговете / Платон, “Пир”, VІІ, 179/. Според Овидий /”Метаморфози”/ самият Дионис бил задължен да не признае посветилите се на култа му.
Според Саломон Рейнах, в трагедията “Басаридите” виждали аеда от Тракия разкъсан от жени облечени в лисичи кожи /bassaros означава “лисица” на гръцки/, а самият Орфей, прибулен с лисича кожа, обут в котурни от лисица, бил разкъсан на парчета от Басаридите – епизод, който превежда на един по-архаичен и по-мистичен език, че свещената лисица била принесена в жертва и погълнат, както изисквал ритуала, от жени дегизирани като лисици. Ако се допусне, че тази земеделска церемония би могла да придаде смисъл на една тракийска версия на мита, тогава тя изглежда отдалечена от литературния мит, който се е развил към представяне на чисто човешки ситуации: покрусата на неутешимия, когото ревнивите тракийски жени не могат да понасят / Вергилий, “Георгиките”/; “посвещаването” на Орфей на любовта на младите момчета /Овидий, “Метаморфози”/; ревността на менадата Аглаоника, която някога е имала връзка с Евридика и не може да прости на Орфей, че я й я отнел / Едуар Шуре / Edouard Schurй /, ст. “Орфей” в книгата му “Великите посветени”/.
Явно е, че се поставя под въпрос въздействащата мощ на пеенето на Орфей и музиката му. В действителност в поемата на Овидий той попречва на хвърлените предмети да го засегнат /омагьосаните камъни остават замразени в траекторията на хвърлея им/. Но тъй като той успява да заглуши песните на Сирените, неговото пеене също ще бъде заглушено от врявата на жените на Чиконите /Cicones/....
За един поет, а още повече за един музикант, тези допускания са неприемливи. Ето защо Монтеверди е сметнал, че трябва да поправи първоначалната развръзка на своя “Орфей” /1607/, която представлявала всеобща вакханалия – той въвежда Аполон ex machina. Орфей трябва да се задоволи с една Евридика, която е сведена до един красив образ сред звездите и слънцето, а той ще се радва на вечност, на безсмъртен живот сред небесата.
В поемата на Овидий Аполон слиза от Олимп за да се погрижи за останките на сина си: така става чудото с пеещата глава и лирата, която свири сама....
