(Sous la direction du Pr. P. B r u n e l)
Nouvelle йdition augmentйe , Editions du Rocher. 1988
Едип (Colette Astier) p. 1085 – 1094
Първото в хронологическия ред на събитията е подхвърлянето на детето. Лай и Йокаста, обезпокоени от заплахата, която представлява за тях, го изоставят на Китерон, но детето излиза победител в изпитанието, макар че последва рана и слабост в глезените му, защото краката му са били здраво пристегнати с пръчка. Победител е и защото получава предзнаменование от боговете, че ще стане цар.
Второто събитие: Вече възмъжал Едип убива баща си Лай.
Трето събитие: побеждава Сфинкса като разгадава енигмата, която той задава на младежите от Тива, енигма, която се състои в определяне на участта на човека...
Четвърто събитие: учредяването на брачен съюз между Едип и майка му Йокаста, без те да подозират, тъй като в Тива е известено, че царицата ще принадлежи на този, който избави града от мора.
Пето събитие: наказанието на Едип за отцеубийство и кръвосмешение / според Софокъл е наказан не само Едип, но и потомците му /. Синът на Лай се самонаказва като се ослепява.
Шесто събитие: то е симетрично на предходното, изборът на боговете, така както е представен в трагедията на Софокъл “Едип в Колон”...
С.1087 За нас,у които не разполагаме с никакви пълни версии на историята на Едип, появили се преди Софокъл, е доста неудобно да съпоставяме, онова, което в тази история идва от мита, и това, което е взето от трагедията...
Софокъл явно е придал литературна структура на всички познати до неговото време версии на мита. Той превръща биографията на Едип в съдба. Общо взето той е зает вече с тълкуването на мита. Той разтълкува в две посоки предходните данни: придава им смисъл и форма, т.е. въздействена мощ...
Едип е едновременно този, който странствува и този, който се установява като се интегрира и реинтегрира към Коринт, Тива и Олимп...Също така, след мита, трагедията разчленява трите полюса на една триъгълна мрежа, която като че ли покрива цялото пространство на опита: царското достойнство, което включва не само политическата власт, но и всички качества приобщими към завоюваната от възрастния човек автономия, зависимостта и независимостта от прорицателя и, накрая, зависимоста и независимостта от семейството.
Законът на съдбата вече се явява като незаобиколим. Така трагическата поема разиграва едни срещу други до предела, т.е. до предизвиканата от прекрачването на границите катастрофа, трите вече упоменати полюса на чувствителността, благочестието и автономията. Едип не може повече да обича Йокаста, освен ако лепне позор на града и се откаже от своята автономия на възрастен.
С.1088 Той не би могъл повече да подлага на изпитание самия себе си като крал победител и тълкувател на загадки, освен ако иска да се самоосъди, да отрече любовта си и да се разкрие като клетвопрестъпник пред боговете. Едип не би могъл да спазва божиите закони, освен ако не изостави всичко – избор, който прави героя като тръгва за Колон. Двете трагедии на Софокъл обхващат цялата палитра от желания и проявленията им: желанието или призванието да обичаш, желанието или призванието за мощ и да бъдеш себе си, желанието и призванието да се разполагаш в реда на нещата и според разпоредбите на боговете.
Антигона (Simone Fraisse) p. 87 – 95
С.85 Антигона е действащо лице в легендата за Тива. Нейната смърт означава края на рода на Лабдакидите, т.е. потомците на Едип. Смейните отношения се вписват в следната схема:
Лабдак Менойкей
Лай = Йокаста Йокаста - Креон = Евридика
Е д и п = Йокаста Хемон
Етеокъл – Полиник – Исмена – Антигона
Историята на Антигона е стигнала до нас благодарение на четири трагедии от V век пр.н.е. “Седмината срещу Тива” на Есхил /467 г./, “Антигона” на Софокъл /441 г./, “Финикийките” от Еврипид /409 г./ и “Едип в Колон” от Софокъл /407 г./. Няколко века по-късно древноримският поет Стаций ще пресъздаде цялата легенда в стихове в поемата си “Тиваида” /90 г. от н.е./?/.
С.88 Двете трагедии на Софокъл създават мита. Любопитното е, че те не следват естествения ред на събитията. След като разбира, че без да знае е станал отцеубиец и кръвосмесител, Едип избожда очите си и напуска Тива подкрепян от дъщеря си Антигона. Той ще умре сред горите на Колон. Това е сюжетът на трагедията на Софокъл от 407 г. пр.н.е. Синовете на царя си оспорват наследството през периода, когато Креон временно управлява Тива. От този етап на легендата започва трагедията на Софокъл написана през 441 г.пр.н.е. Двамата братя се убиват един друг. Креон забранява да се погребе Полиник, тъй като е воювал срещу Тива. Без да слуша предписанията на религиозния закон, Антигона извършва погребален ритуал над трупа на брат си. Въпреки предупрежденията на жреца Тирезий, Креон осъжда девойката да умре от глад в една зазидана отвсякъде тъмница. Тя се самоубива. След нея се самоубиват синът /Хемон/ и жената /Евридика/ на Креон.
Две трагедии, две роли и накрая две Антигони. Митът ще се изгражда в две различни насоки. По-късната разработка показва Антигона като дъщеря, която по образцов начин отстоява семейните добродетели. В първата сченична адаптация на мита Антигона е представена като бунтарка, която отрича установения ред и предпочита да умре отколкото да се подчинява на несправедливия ред. Потомството запаметява в началото образа на дъщерята на Едип, която се самообрича да помага на своя остарял и ослепял баща.
С.90 ...В сцената, в която се коментират законите, Софокъл уточнява едно много плодоносно разграничение. На разпоредбите на Креон Антигон противопоставя “неписаните, неизменни закони, които не датират нито от днес, нито от вчера, които са вечни и за които никой не знае кога са се появили”. Един век по-късно Аристотел се опитва да дефинира възприетите от всички народи закони, като се позовава на същите стихове на Софокъл: законът, на който се позовава Антигона е едно “естествено право” /”Реторика”/. Тази дефиниция ще премине от Аристотел в римското право, а после през Свети Тома ще премине у Русо, Кант и защитниците на “правата на човека”....
