ИЗ “СЪКРОВИЩЕТО НА СМИРЕНИТЕ”

М ъ л ч а н и е т о

Не би­ва да се вяр­ва, че сло­во­то неп­ре­къс­на­то слу­жи за ус­та­но­вя­ва­не на стой­нос­т­ни кон­так­ти меж­ду хо­ра­та. Ус­т­ни­те и ези­кът мо­гат да пред­с­та­вят ду­ша­та по съ­щия на­чин ,как­то ня­коя циф­ра или по­ре­ден но­мер пред­с­та­вят ня­коя от кар­ти­ни­те на Мем­линк (I), нап­ри­мер, но в мо­мен­та, в кой­то осъз­на­ем, че тряб­ва да си ка­жем не­що на­ис­ти­на важ­но, ние се чув­с­т­ву­ва­ме за­дъл­же­ни да по­мъл­чим.

Т р а г и ч н о т о  в ежедневието

В ежед­не­ви­е­то ни съ­щес­т­ву­ва ед­но осо­бе­но тра­гич­но, ко­е­то е мно­го по-ре­ал­но, мно­го по-дъл­бо­ко и мно­го по-съ­от­вет­но на на­ша­та ис­тин­с­ка същ­ност, от­кол­ко­то тра­гич­но­то съ­път­с­т­ву­ва­що ве­ли­ки­те на­чи­на­ния. Лес­но е да го усе­тим, но съв­сем не е лес­но да го раз­к­ри­ем, тъй ка­то то­ва е съ­щин­с­ко­то тра­гич­но, ко­е­то не е прос­то ма­те­ри­а­лен или пси­хо­ло­ги­чес­ки фе­но­мен. Тук ве­че не ста­ва въп­рос за яв­на­та бор­ба, ко­я­то во­дят два­ма ду­ши, за бор­ба­та на ед­но же­ла­ние с дру­го же­ла­ние или за неп­ре­къс­на­то­то про­ти­во­бор­с­т­во меж­ду сил­но­то чув­ство и дъл­га. Въп­ро­сът е по-ско­ро да се раз­к­рие чу­до­то в са­мо­то съ­щес­т­ву­ва­не на чо­ве­ка. Въп­ро­сът е по-ско­ро да се раз­к­рие са­мос­той­но­то съ­щес­т­ву­ва­не на ед­на ду­ша, озо­ва­ла се сред ед­на без­к­рай­ност, ко­я­то ни­ко­га не ос­та­ва па­сив­на. Въп­ро­сът е по-ско­ро да се да­де въз­мож­ност да проз­ву­чи, заг­лу­ша­вай­ки оби­чай­ни­те раз­дум­ки меж­ду ра­зу­ма и чув­с­т­ва­та, мно­го по-тър­жес­т­ве­ни­ят нес­пи­рен ди­а­лог меж­ду чо­ве­ка и  пре­доп­ре­де­ле­на­та му съд­ба. Въп­ро­сът е по-ско­ро да бъ­дем на­ка­ра­ни да прос­ле­дим ко­леб­ли­ви­те и мъ­чи­тел­ни крач­ки на един чо­век, кой­то се приб­ли­жа­ва или се от­да­ле­ча­ва от сво­я­та ис­ти­на, от сво­я­та кра­со­та или своя Бог. За­ед­но с то­ва въп­ро­сът е да бъ­дем зас­та­ве­ни  да ви­дим и да чу­ем хи­ля­ди по­доб­ни не­ща, ко­и­то са ни би­ли за­гат­на­ти ми­мо­хо­дом от тра­ги­чес­ки­те по­е­ти. Но тук въз­ник­ва ос­нов­ни­ят въп­рос: да­ли то­ва, ко­е­то до­се­га ни е би­ло за­гат­ва­но ми­мо­хо­дом, би мог­ло да ни бъ­де по­ка­за­но пре­ди всич­ко ос­та­на­ло? Оно­ва, ко­е­то зву­чи из­под из­ка­за­ни­те реп­ли­ки на крал Лир, на Мак­бет, Хам­лет, нап­ри­мер ­ за­га­дъч­на­та пе­сен на без­к­рая, зап­ла­ши­тел­но­то мъл­ча­ние на ду­ши­те  или на Бо­га, веч­ност­та, ко­я­то тът­не от­въд хо­ри­зон­та, съд­ба­та  или не­из­беж­на­та участ, ко­я­то чо­век за­бе­ляз­ва чрез вът­реш­ния си усет, без да мо­же да оп­ре­де­ли по кои зна­ци я раз­поз­на­ва. Не би ли мог­ло чрез ня­как­во раз­мес­т­ва­не на ро­ли­те всич­ки те­зи не­ща да се приб­ли­жат до нас, а ак­тьо­ри­те да се от­да­ле­чат? Ни­ма е рис­ко­ва­но да се твър­ди, че ис­тин­с­ко­то тра­гич­но в жи­во­та, все­об­що­то, дъл­бо­ко и нор­мал­но усе­ща­не за тра­гич­но за­поч­ва ед­ва от мо­мен­та, в кой­то  из­пи­та­ни­я­та, мъ­ки­те и опас­ности­те са ве­че от­ми­на­ли? Да­ли ръ­ка­та на щас­ти­е­то не е по-дъл­га от ръ­ка­та на не­щас­ти­е­то? Да­ли ня­кои от въз­мож­нос­ти­те му ня­мат мно­го по-сил­но въз­дейс­т­вие вър­ху чо­веш­ка­та ду­ша? Да­ли тряб­ва неп­ре­мен­но да се кре­щи тол­ко­ва сил­но, кол­ко­то Ат­ри­ди­те (I), ко­га­то тряб­ва да се при­зо­ве ня­кой без­с­мър­тен бог, за да се на­ме­си в жи­во­та ни и да при­сед­не до нас под нет­реп­ка­ща­та свет­ли­на на нощ­на­та ни лам­па?

... На­ши­те ав­то­ри на тра­ге­дии на­соч­ват ин­те­ре­са в сво­и­те твор­би към ди­на­ми­ка­та на ин­т­ри­га­та, ко­я­то въз­п­ро­из­веж­дат. Та­ка те за­я­вя­ват пре­тен­ци­я­та си да ни раз­в­ли­чат с та­ки­ва съ­би­тия, ко­и­то са за­бав­ля­ва­ли вар­ва­ри­те, при­вик­на­ли с по­ку­ше­ни­я­та, убийс­т­ва­та и пре­да­тел­с­т­ва­та, ко­и­то би­ли оби­чай­ни про­из­шес­т­вия в тях­но­то ежед­не­вие. За раз­ли­ка от тях ние пре­кар­ва­ме по-го­ля­ма­та част от жи­во­та си да­леч от кръ­воп­ро­ли­тия, кря­съ­ци и ме­чо­ве. Днес съв­ре­мен­ни­ци­те ни из­жи­вя­ват сво­и­те скър­би в уе­ди­не­ние, скри­ти от окол­ни­те, сред ти­ши­на, пред­раз­по­ла­га­ща към раз­миш­ле­ния.

Ко­га­то оти­да на те­а­тър, из­пит­вам чув­с­т­во­то, че за ня­кол­ко ча­са се озо­ва­вам от­но­во сред мо­и­те пра­де­ди, ко­и­то са има­ли нес­лож­на, схе­ма­тич­на и гру­ба пред­с­та­ва за жи­во­та, ко­я­то ми е чуж­да и не мо­же да по­ро­ди у мен съп­ри­час­тие...

Оти­вам в те­а­тъ­ра с на­деж­да­та да ви­дя не­що от жи­во­та, ко­е­то има връз­ка с не­го­ви­те ос­но­ви и за­гад­ки, не­що, ко­е­то не съм имал ни­то слу­чая, ни­то си­ла­та да проз­ра в ежед­нев­но­то си съ­щес­т­ву­ва­не. Оти­вам в те­а­тъ­ра с на­деж­да­та да се при­об­щя за миг към кра­со­та­та, ве­ли­чи­е­то и важ­ни­те проб­ле­ми, вър­ху ко­и­то се из­г­раж­да скром­но­то ми дел­нич­но ежед­не­вие. На­дя­вам се, че ще ми по­ка­жат ня­коя не­ве­до­ма  си­ла или не­поз­нат бог, ко­и­то съ­жи­тел­с­т­ву­ват с мен в ста­я­та ми. На­дя­вам се, че за в ня­кол­ко ми­ну­ти ще из­жи­вея вис­ше ща­стие, ко­е­то е не­дос­тъп­но за мен, по­тъ­нал в ежед­нев­ни­те си жал­ки стрем­ле­ния. В по­ве­че­то слу­чаи от­к­ри­вам на сце­на­та ня­кой не­щас­т­ник, кой­то най-под­роб­но ми обяс­ня­ва, за­що е ста­нал рев­нив, за­що е от­ро­вил или за­що се са­мо­у­би­ва.

... Кра­со­та­та и ве­ли­чес­т­ве­ност­та на кра­си­ви­те и ве­ли­ки тра­ге­дии са за­ло­же­ни в ду­ми­те, а не в дейс­т­ви­я­та. Но ни­ма те се съ­дър­жат са­мо в ду­ми­те, ко­и­то прид­ру­жа­ват и обяс­ня­ват дейс­т­ви­я­та? Не. Не­об­хо­ди­мо е не­що дру­го, не­що раз­лич­но от ди­а­ло­га, кой­то, об­що взе­то, е не­об­хо­ди­ма със­тав­ка на дра­ма­та. Не би­ва да се смя­та, че са­мо ду­ми­те, ка­то че ли не­пот­реб­ни в на­ча­ло­то, имат зна­че­ние в ед­на твор­ба. Ис­ти­на е, че в тях е за­ло­же­на ней­на­та ду­ша. На­ред с бе­зус­лов­но не­об­хо­ди­мия ди­а­лог в дра­ма­та поч­ти ви­на­ги съ­щес­т­ву­ва един друг ди­а­лог, кой­то, на пръв пог­лед из­г­леж­да из­ли­шен. Ако по­раз­мис­ли­те вни­ма­тел­но, ще ус­та­но­ви­те, че то­ва е един­с­т­ве­ни­ят ди­а­лог, в кой­то се вслуш­ва с под­чер­тан ин­те­рес ду­ша­та, за­що­то усе­ща, че са­мо пос­ред­с­т­вом не­го є се го­во­ри. Вие ще ус­та­но­ви­те съ­що, че точ­но в не­го са за­ло­же­ни дос­тойн­с­т­ва­та и не­из­ра­зи­ми­те стой­нос­ти на твор­ба­та. Без­с­пор­на ис­ти­на е, че в обик­но­ве­ни­те дра­ми бе­зус­лов­но не­об­хо­ди­ми­ят ди­а­лог изоб­що не съ­от­вет­с­т­ву­ва на дейс­т­ви­тел­ност­та. Оно­ва, ко­е­то със­тав­ля­ва за­га­дъч­на­та кра­со­та на най-ху­бавите тра­ге­дии, е за­ло­же­но точ­но в ду­ми­те, ко­и­то се из­каз­ват, без да мо­гат да от­ра­зят оче­вид­на­та и не­оп­ро­вер­жи­ма ис­ти­на. Кра­со­та­та се съ­дър­жа в ду­ми­те, ко­и­то пре­да­ват по-дъл­бо­ка­та ис­ти­на, мно­го по-точ­но от­ра­зя­ва­ща не­ви­ди­ма­та ду­ша, ко­я­то вдъх­ва жи­вот на по­е­ма­та. Би мог­ло да се ка­же, че по­е­ма­та се доб­ли­жа­ва до кра­со­та­та и до ед­на вис­ша ис­ти­на до­тол­ко­ва, до­кол­ко­то тя от­с­т­ра­ня­ва ду­ми­те, ко­и­то обяс­ня­ват дейс­т­ви­я­та, за да ги под­ме­ни с ду­ми, ко­и­то обяс­ня­ват не оно­ва, ко­е­то на­ри­чат “със­то­я­ние на ду­ша­та”, а от­ра­зя­ват оне­зи неп­ре­къс­нати и не­у­ло­ви­ми уси­лия на ду­ши­те да пос­тиг­нат сво­я­та кра­со­та и сво­я­та ис­ти­на. В за­ви­си­мост от сте­пен­та на доб­ли­жа­ва­не­то до кра­со­та­та и ис­ти­на­та дра­ма­та се приб­ли­жа­ва до ис­тин­с­кия жи­вот.

МО­РИС МЕ­ТЕР­ЛИНК, Сък­ро­ви­ще­то на сми­ре­ни­те. Сп. “Мер­кюр дьо Франс”, 1896 г.

Пре­вел от френ­с­ки Ге­но ГЕНОВ