Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.03.2015 14:01 - ПИРАДЕЛО - За модерната драма
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1362 Коментари: 0 Гласове:
2



                                                ЛУ­И­ДЖИ ПИ­РАН­ДЕ­ЛО 

 

КАК НА­ПИ­САХ

“ШЕСТ ЛИ­ЦА ТЪР­СЯТ АВ­ТОР”

 

 

На­пи­сах “Шест ли­ца тър­сят ав­тор”, за да се ос­во­бо­дя от един кош­мар.

... Из­вед­нъж пред мен се по­я­ви един мъж на око­ло пет­де­сет го­ди­ни, с тъм­но са­ко и свет­ли пан­та­ло­ни, със сбър­че­ни веж­ди, със зъл пог­лед по­ра­ди прем­но­го из­тър­пени ос­кър­б­ле­ния. До не­го сто­е­ше ед­на не­щас­т­на же­ни­ца, об­ле­че­на в тра­ур, яв­но вдо­ви­ца, хва­на­ла за ръ­ка от­дяс­но ед­но мо­ми­чен­це на че­ти­ри го­ди­ни, от­ля­во ед­но мом­чен­це на мал­ко по­ве­че от де­сет го­ди­ни. До тях бе­ше  зас­та­на­ла ед­на ре­ши­тел­на и пре­диз­ви­ка­тел­на мла­да же­на, об­ле­че­на съ­що в чер­но, но с по­доз­ри­те­лен и свад­лив пог­лед, ця­ла­та тръп­не­ща от ве­се­ла и хап­ли­ва неп­ри­я­зън към ос­кър­бе­ния зас­т­ра­ша­ващ мъж и към един мла­деж на око­ло двай­сет го­ди­ни, кой­то се бе­ше из­п­ра­вил встра­ни от гру­па­та, вглъ­бен в се­бе си, без да об­ръ­ща вни­ма­ние на ос­та­на­ли­те. То­ва бя­ха, съб­ра­ни за­ед­но, шест­те дейс­т­ву­ва­щи ли­ца, ко­и­то се­га зри­те­ли­те ще ви­дят на сце­на­та в на­ча­ло­то на ко­ме­дията.

... И та­ка те ча­ка­ха, из­п­ра­ве­ни пред мен все­ки с тай­но­то си вът­реш­но без­по­койс­т­во, обе­ди­не­ни чрез раж­да­не­то и раз­воя на вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та им, за да ги въ­ве­да в све­та на из­кус­т­во­то, ка­то съ­чи­ня, съ­че­та­вай­ки лич­нос­т­ни­те им ка­чес­т­ва, страс­ти­те и съд­би­те им, ня­кой ро­ман, дра­ма или  най-мал­ко­то ня­коя по­вест... Те из­би­ра­ха оп­ре­де­ле­ни ми­го­ве от де­ня, за да се пред­с­та­вят пред мен, да ме на­ме­рят в са­мо­та­та, ко­я­то ме об­г­раж­да в ка­би­не­та ми, и вед­нъж един, друг път друг или пък два­ма­та за­ед­но ид­ва­ха да ме из­ку­ша­ват, да ми пред­ла­гат да вклю­ча ед­на или дру­га сце­на или да опи­ша ефек­ти­те, ко­и­то мо­гат да се из­в­ле­кат от тях... В един мо­мент те се прев­ръ­ща­ха на­ис­ти­на в нат­рап­чи­ви ви­де­ния за мен.

 

Сп. ”Ре­вю дьо Па­ри”, 15 юли 1925 г.

Пре­вел Ге­но ГЕНОВ

 

 

ШЕСТ ЛИ­ЦА ТЪР­СЯТ АВ­ТОР

(Фраг­мен­ти)

 

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (обр­ъ­щай­ки се на­до­лу към дъ­но­то на за­ла­та) Кои сте вие, гос­по­да? Как­во же­ла­е­те?

БА­ЩА­ТА: (след­ван от дру­ги­те, из­ли­за нап­ред до ед­на от две­те стъл­би) Дош­ли сме ту­ка да тър­сим ав­тор.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (уди­вен и сър­дит) Ав­тор? Ка­къв ав­тор?

БА­ЩА­ТА: Ка­къв­то и да е, гос­по­ди­не.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Но тук ня­ма ни­ка­къв ав­тор, за­що­то не ре­пе­ти­ра­ме но­ва пи­е­са.

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: (ве­се­ло и пър­га­во се из­кач­ва по стъл­ба­та) Тол­ко­ва по-доб­ре, тол­ко­ва по-доб­ре! Ние бих­ме мог­ли да ста­нем ва­ша­та но­ва пи­е­са.

ЕДИН ОТ АК­ТЬО­РИ­ТЕ: (сред ожи­ве­ни­те ко­мен­та­ри и сме­хо­ве на дру­ги­те) Я виж ти!

БА­ЩА­ТА: (кач­ва се по стъл­ба­та след дъ­ще­ря­та) Тъй си е, ама ка­то го ня­ма ав­то­ра?! (към Ре­жисьо­ра.) Ос­вен ако не бих­те же­ла­ли вие да ста­не­те наш ав­тор...

(Май­ка­та, уло­ви­ла Мо­ми­чен­це­то за ръ­ка и за­ед­но с Мом­че­то из­кач­ва пър­ви­те стъ­па­ла и зас­та­ва там в очак­ва­не. Си­нът ос­та­ва до­лу, враж­деб­но нас­т­ро­ен.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Гос­по­да, вие ше­гу­ва­те ли се?

БА­ЩА­ТА: Съв­сем не, как­во го­во­ри­те, гос­по­ди­не! Тък­мо об­рат­но­то, но­сим ви ед­на тъж­на дра­ма.

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: И бих­ме мог­ли да ви до­не­сем успех!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Мо­ля ви, бъ­де­те тъй доб­ри и се ма­хай­те. Ня­ма­ме вре­ме за гу­бе­не с лу­ди хо­ра!

БА­ЩА­ТА: (ос­кър­бен, ала го­во­ри със слад­ко­ду­мен глас) О, гос­по­ди­не, вие сам зна­е­те, че жи­во­тът е пъ­лен с без­б­рой аб­сур­ди, ко­и­то са тъй без­с­рам­ни, че до­ри не се нуж­да­ят от прав­до­по­доб­ност. Те прос­то са дейс­т­ви­телни.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: По дя­во­ли­те, как­во ис­ка­те да ка­же­те?

БА­ЩА­ТА: Каз­вам и твър­дя, че е ис­тин­с­ка лу­дост уси­ли­е­то да се пра­ви об­рат­но­то, то­ест да се съз­да­ват правдопо­доб­ни аб­сур­ди, та да из­г­леж­дат дейс­т­ви­тел­ни. Но позво­ле­те ми да за­бе­ле­жа, че ма­кар и да е лу­дост, то в съ­що­то вре­ме е един­с­т­ве­ни­ят сми­съл на ва­ша­та про­фе­сия.

(Ак­тьо­ри­те про­тес­ти­рат въз­му­те­ни.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (ка­то ста­ва прав и го про­низ­ва с пог­лед) Та­ка­ва ли би­ла ра­бо­та­та? Зна­чи на­ши­ят за­на­ят ви се стру­ва ра­бо­та на лу­ди?

БА­ЩА­ТА: Раз­би­ра се. Щом пред­с­та­вя­те оно­ва, ко­е­то в дейс­т­ви­тел­ност не съ­щес­т­ву­ва, без да е не­об­хо­ди­мо, ей тъй, за иг­ра... Ни­ма ва­ша­та ра­бо­та на сце­на­та не се със­тои в то­ва да да­ва­те жи­вот на из­мис­ле­ни ге­рои?

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (вне­зап­но, ка­то ста­ва из­ра­зи­тел на рас­тя­що­то въз­му­ще­ние на Ак­тьо­ри­те) Аз ви мо­ля да по­вяр­ва­те, дра­ги гос­по­ди­не, че про­фе­си­я­та на ак­тьо­ра е ед­на бла­го­род­на про­фе­сия! И ако днес за днес ува­жа­е­ми­те съв­ре­мен­ни дра­ма­тур­зи ни да­ват за пред­с­та­вя­не иди­от­с­ки пи­е­си и ва­дят чу­че­ла вмес­то хо­ра, знай­те: ние мо­жем да се гор­де­ем, че сме да­ли жи­вот ­ ето тук на те­зи дъс­ки ­ на без­с­мър­т­ни твор­би!

(Ак­тьо­ри­те, до­вол­ни, одоб­ря­ват и ръ­коп­ляс­кат на своя Ре­жисьор.)

БА­ЩА­ТА: (пре­къс­ва го и под­х­ва­ща с жар) Точ­но та­ка! От­лич­но! Вие съз­да­ва­те жи­ви, дейс­т­ву­ва­щи ли­ца, по-жи­ви от ония, ко­и­то ди­шат и се хра­нят. Мо­же би по-мал­ко ре­ал­ни, но по-прав­ди­ви. Ние сме на ед­но и съ­що мне­ние!

(Ак­тьо­ри­те се пог­леж­дат сма­я­ни.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Ама как та­ка? На­ли от­на­ча­ло ка­зах­те, че...

БА­ЩА­ТА: Не, мо­ля ви се, от­го­во­рих на ва­ши­те ду­ми, гос­по­ди­не, ко­га­то из­ви­ках­те, че сте ня­ма­ли вре­ме за гу­бе­не с лу­ди хо­ра, до­ка­то сам най-доб­ре зна­е­те, че при­ро­да­та си слу­жи с ин­с­т­ру­мен­та на чо­веш­ко­то въ­об­ра­же­ние, за да про­дъл­жи по-на­та­тък и по-на­го­ре сво­я­та съ­зи­да­тел­на ра­бо­та.

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: Мно­го доб­ре, мно­го доб­ре. Но как­во зак­лю­че­ние ис­ка­те да из­ва­ди­те от всич­ко то­ва?

БА­ЩА­ТА: Ни­как­во, гос­по­ди­не. Прос­то ис­ках да ви докажа, че чо­век се раж­да за жи­во­та по най-раз­лич­ни на­чи­ни, в най-раз­лич­ни фор­ми: дър­во или ка­мък, во­да или пе­пе­ру­да... или же­на. И че мо­же да се ро­ди и дейс­т­ва­що ли­це!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (иро­нич­но, с прес­то­ре­но учуд­ва­не) И вие за­ед­но с те­зи гос­по­да тук сте се ро­ди­ли ка­то оп­ре­де­ле­ни дейс­т­ва­щи ли­ца?

БА­ЩА­ТА: Имен­но тъй, гос­по­ди­не. И при то­ва сме жи­ви, как­то виж­да­те.

(Ре­жисьо­рът и Ак­тьо­ри­те из­бух­ват в смях ка­то при ня­коя спо­луч­ли­ва ше­га.)

БА­ЩА­ТА: (за­сег­нат) Съ­жа­ля­вам, че се сме­е­те, за­що­то ние но­сим в се­бе си, как­то ве­че ка­зах, ед­на тра­гич­на дра­ма. Вие, гос­по­да, са­ми бих­те мог­ли да се до­се­ти­те, ако пог­лед­не­те та­зи же­на в тра­ур.

(Ка­то каз­ва та­ка, по­да­ва ръ­ка на Май­ка­та, за да є по­мог­не да из­ка­чи пос­лед­ни­те стъ­па­ла, и ка­то про­дъл­жа­ва да я дър­жи за ръ­ка­та, я за­веж­да с ня­как­ва тра­гич­на тър­жес­т­ве­ност до дру­гия край на сце­на­та, ко­я­то се ос­ве­тя­ва вед­на­га от стран­на свет­ли­на. Мо­ми­чен­це­то и Мом­че­то след­ват Май­ка­та, пос­ле ид­ва Си­нът, кой­то се дър­жи на раз­с­то­я­ние и зас­та­ва сам в дъ­но­то. И До­ве­де­ни­ца­та тръг­ва след тях, но се от­да­ле­ча­ва и зас­та­ва пред дру­ги­те, об­ля­гай­ки се на стра­нич­на­та ко­ло­на. Ак­тьо­ри­те, пър­во изу­ме­ни,  пос­ле за­ин­т­ри­гу­ва­ни от то­ва раз­ви­тие на не­ща­та, из­бух­ват в ръ­коп­ляс­ка­не ка­то на пред­с­тав­ле­ние, ко­е­то се ра­зиг­ра­ва пред тях.)

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (пър­во втре­щен, пос­ле сър­дит и въз­му­тен) Хай­де сти­га! Па­зе­те ти­ши­на! (пос­ле, об­ръ­щай­ки се към Ли­ца­та.) А вие си оти­вай­те! Ма­хай­те се! (към Те­а­търмайс­то­ра.) За бо­га, из­го­не­те ги!

ТЕ­А­ТЪР­МАЙС­ТО­РЪТ: (ка­то тръг­ва нап­ред, но пос­ле спи­ра, ся­каш въз­п­ре­пят­с­т­ву­ван от ня­ка­къв не­о­бяс­ним страх) Марш! Оти­вай­те си!

БА­ЩА­ТА: (към Ре­жисьо­ра) Но, виж­те... ние...

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (ви­ка) Раз­бе­ре­те, ние се­га тряб­ва да ра­бо­тим!

БА­ЩА­ТА: (ре­ши­тел­но, ка­то из­ли­за нап­ред) Учуд­вам се на ва­ше­то не­до­ве­рие. Тък­мо вие, гос­по­да, не сте ли свик­на­ли да виж­да­те как из­с­ка­чат жи­ви тук при вас, на сце­на­та, ли­ца­та, съз­да­де­ни от ав­то­ра? На­вяр­но по­ра­ди то­ва, че там ня­ма (со­чи буд­ка­та на Суф­льо­ра) ек­зем­п­ляр от тек­с­та, в кой­то да ни има?

ДО­ВЕ­ДЕ­НИ­ЦА­ТА: (приб­ли­жа­ва се към Ре­жисьо­ра и се ус­мих­ва лас­ка­во) По­вяр­вай­те, ние сме на­ис­ти­на шест ин­те­рес­ни ли­ца, гос­по­ди­не, мно­го ин­те­рес­ни ли­ца. Ма­кар и блуж­да­е­щи.

БА­ЩА­ТА: (ка­то я от­с­т­ра­ня­ва) Да, блуж­да­е­щи, без път, съг­ла­сен съм! (и вед­на­га след то­ва към Ре­жисьо­ра) Раз­би­ра­те ли, в сми­съл, че ав­то­рът, кой­то ни е съз­дал жи­ви, след то­ва не по­же­ла или пък не ус­пя с пе­ро­то си да ни въ­ве­де в све­та на из­кус­т­во­то. То­ва бе­ше ис­тин­с­ко прес­тъп­ле­ние, гос­по­ди­не, за­що­то ко­му­то се е пад­нал жре­би­ят да се ро­ди жи­во дейс­т­ву­ва­що ли­це, мо­же и да се над­с­мее над смърт­та. Той не ще ум­ре! Ще ум­ре чо­ве­кът, пи­са­те­лят, ин­с­т­ру­мен­тът на съз­да­ва­не­то, а са­ма­та твор­ба ня­ма да ум­ре! И при то­ва, за да жи­вее веч­но, не е не­об­хо­ди­мо до­ри да при­те­жа­ва из­к­лю­чи­тел­ни ка­чес­т­ва или да вър­ши чу­де­са. Кой бе­ше Сан­чо Пан­са? Кой бе­ше дон Абон­дио (I)? И въп­ре­ки то­ва жи­ве­ят веч­но, за­що­то ­ би­дей­ки жи­ви за­ро­ди­ши ­ са има­ли щас­ти­е­то да от­к­ри­ят пло­до­нос­на ут­ро­ба, ед­но въ­об­ра­же­ние, ко­е­то е съ­у­мя­ло да ги от­г­ле­да и от­х­ра­ни, да им вдъх­не жи­вот за веч­ност­та!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: С всич­ко то­ва съм съг­ла­сен! Но вие как­во точ­но ис­ка­те от нас?

БА­ЩА­ТА: Да жи­ве­ем, гос­по­ди­не, да жи­ве­ем!

РЕ­ЖИСЬО­РЪТ: (иро­нич­но) Във веч­ност­та.

БА­ЩА­ТА: Не, гос­по­ди­не: по­не един миг, у вас.

ЕДИН АК­ТЬОР: Я виж ти!

ПЪР­ВА­ТА АК­Т­РИ­СА: Ис­кат да жи­ве­ят у нас!

МЛА­ДИ­ЯТ АК­ТЬОР: (со­чи До­ве­де­ни­ца­та) Аз ня­мам ни­що про­тив, ако ми се пад­не она­зи там!

БА­ЩА­ТА: Мо­ля, имай­те пред­вид, че пи­е­са­та те­пър­ва тряб­ва да се на­пи­ше (към Ре­жисьо­ра), но ако вие и ва­ши­те ак­тьо­ри же­ла­е­те, мо­жем вед­на­га, още тук да се спо­ра­зу­ме­ем...

ЛУ­И­ДЖИ ПИ­РАН­ДЕ­ЛО, Из­б­ра­ни твор­би, НК, С., 1975 г., с. 432­438

 

 




Гласувай:
2



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075201
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031