ТИТ ЛУКРЕЦИЙ КАР /95 – 51 г. пр. н.е./
Живот и творчество: Латински поет и философ, известен само с поемата му “За природата на нещата” (De rerum natura). Тази поема е най-пълното и пространно изложение на физиката на древногръцкия мислител Епикур и загатва за етиката и логиката – дялове във философската му доктрина.
Извън поемата не се знае нищо за автора й. Малкото оцелели факти за него са неубедителни. Свети Йероним, един от отците на латинската Църква, твърди в своя хроника от 94 година пр.н.е., че Лукреций бил роден в същата година и че след години бил изпил еликсира на любовта, който разстроил ума му. В миговете на възстановяване на разума му той бил написал няколко книги, които по-късно били доусъвършенствани от Цицерон. Според същия не особено надежден свидетел Лукреций се самоубил, когата бил на 44 години (51 или 50 г.пр.н.е.). Аелий Донат, граматик и учител по риторика, в своя “Животопис на Вергилий” отбелязва, че Вергилий облякъл мъжката тога /toga virilis/ на 17 години, на рождения му ден (т.е. 54 или 53 г.пр.н.е.) и че в същия ден издъхнал Лукреций. Но Донат си противоречи като казва, че консулите през тази година били същите както в годината на раждането на Вергилий (т.е. Крас и Помпей, а те са били консули през 55 г.пр.н.е.). Последната дата изглежда отчасти потвърдена от едно изречение в отговора на Цицерон до брат му през 54 г.пр.н.е. (Ad Quintum fratrem 2, 9, 3), в който се отбелязва, че Лукреций е вече мъртъв и че Цицерон може би се е намесил в редактирането на поемата му. "Поемите на Лекреций, както ми пишеш в писмото си, съдържат много проблясъци на гений както и на изкуство”.
Ако се изключи единственото упоменаване от Цицерон, единственият съвременник, който споменава за Лукреций, е римският историк Корнелий Непот (Atticus 12, 4). У него се появява фразата “след смъртта на Лукреций и Катул”. А единственият съвременник, назован от Лукреций, е някой си Мемий, на когото той посвещава поемата си. Вероятно става дума за Гай Мемий (зет на Сула, претор от 58 г.пр.н.е. и покровител на Катул и Гай Хелвий Цина), на чието приятелство “се надява” Лукреций.
В разсъжденията си в поемата „За природата на нещата” /De rerum natura/ Лукреций обикновено тръгва от общото към частното, развива тезите си последователно и логично: в І книга на поемата се излага учението за атомите и празното пространство:материята е вечна и неделима; нищо не възниква от нищото и нищо не изчезва в нищото; боговете не се месят в участта на хората и в съдбата на света. Във ІІ книга се обяснява възникването на сложните физически тела. В ІІІ книга чрез атомистичната теория се обясняват духа и душата /вж.цитат/. ІV книга е посветена на различните състояния и процеси в психиката на у човека /вж. цитат/. В V книга се коментира историята на света и човека: земята забавя въртенето си и, според Лукреций, е обречена на смърт в далечното бъдеще. В VІ книга на поемата се предлага рационалистично обяснение на отделните явления в природата и живота.
Заглавието на поемата, избрано от Лекреций, е превод на заглавието на фундаментално съчинение на Епикур /Peri physeos/ (За природата). Със същото заглавие е назована дидактична поема на Емпедокъл, натурфилософ, за когото Лукреций говори с възхищение, но не възхвалява така ревностно както прославя Епикур.
Лукреций разделя, както казахме, поемата си на шест книги, всяка от които започва с изящно обработен увод. В І и ІІ книга поетът отстоява принципите на атомистичната теория и отхвърля съперничещите й теории изказани от гръцките философи пресократици - Хераклид, Емпедокъл и Анаксагор. Той атакува прикрито стоиците - моралистична школа, която съперничи на епикурейската.
В ІІІ книга се доказва атомният градеж на материалния свят и смъртността на душата. Тя завършва с ободряващата проповед разработваща мотива “Смъртта не ни плаши”. В ІV книга се описва механизма на сетивните възприятия, на мисълта, на някои телесни функции, осъжда се сексуалното влечение. V книга описва създаването и развитието на нашия свят, особеностните на някои небесни тела, еволюционните процеси в природата и човешкото общество. В VІ книга се обясняват някои природни феномени проявяващи се на земята и в небето, като например гръмотевиците и светкавиците. В края на поемата се описва чумната епидемия в Атина, една мрачно описание на покосяващата живота на хората смърт, което контрастира с ведрото описание на пролетта и раждането в посвещението на Венера, с което започва поемата.
Основните тези изложени в „За природата на нещата”:
1. Нищо не се създава, нито изчезва. Вселената е необозримо пространство от празнота и безкраен брой неделими материални частици /атомите/, чиито разновидности са обозрими. Атомите се различават само по форма, размер и тегло. Те са непреодолимо твърди, непроменливи, вечни и физически делими частици. По-големите тела съдържат повече такива частици, но дори в най-големите атомите са много малки и незабележими.
Всички атоми вероятно са се движили непрестанно надолу в безкрайното пространство и никога не са се сблъсквали, за да образуват системи от атоми, тъй като не са се отклонявали от траекториите си дори в минимална степен. На тези неопределими траектории се дължи възникването на безкрайно множество от светове. Те често прекъсват каузалната верига на творението и така създават простор за изява на свободната воля в изграждането на света. В крайна сметка всички неща представляват системи от постоянно движещи се атоми, разделени от по-големи или по-малки интервали празнота, които се сцепляват повече или по-малко взависимост от формите им. Всички системи са делими и поради това подлежащи на изчезване /тленни/, с изключение на боговете. Всяка промяна е обяснима със събирането, изваждането или пренареждането на тези непроменливи атоми.
2. Душата е изградена от изключително фини /деликатни/ атоми и се състои от две свързани части: “anima”/душа/, разпръсната из цялото тяло, посредством която усещаме света, и “animus”/дух/, разположен в гърдите, централното съзнание. Душата е родена и нараства заедно с тялото. След смъртта тя се разпръсква “като дим” из атмосферата.
3. Въпреки че боговете съществуват, те нито създават, нито управляват света. Като системи от изключително фини /деликатни/ атоми, те живеят уединен живот, нямат отношение към човешките дела, които не ги засягат. Те са пример за хората с идеалния си живот в съвършено щастие, в което осъзнатите страхове, емоционалните вълнения и телесните болки са непознати.
4. Хората опознават света чрез сетивата си и излагат доказателства чрез разума си като следват известни правила. Ако сетивата са безпогрешни, разумът може да прави неправилни изводи. Обектите могат да бъдат видяни, защото те изпускат от повърхността си представителни излъчвания, които поразяват очите така както миризмите поразяват обонянието ни. Отделните атоми са по принцип невидими, т.е. те не изпускат специфични излъчвания. Сетивата възприемат само свойствата и неравностите на телата. Разумът прави заключения за атомите и празнотата, която ги разделя, и възприема така естеството и движението на телата.
5. Хората естествено търсят удоволствията и отбягват болките и страданията. Целта им би трябвало да бъде да изживеят живота си, който им е даден, като се ръководят от максимата – максимум удоволствия, минимум страдания. Те ще успеят да постигнат това равновесие, само ако, чрез философията, успеят да се освободят от страха пред смъртта и от робското преклонение пред боговете.
Литературните достойнства на поемата: Стилът и духът на поемата са забележителни. Замисълът на Лукреций е да представи суровата и абстрактна гръцка проза на Епикур в латински хекзаметри по време, когато латинският език все още не е развил свой философски речник. Той успява в начинанието си като въвежда думи от делника във философските си обзори на гръцките теории. Така той използва латинската дума “concilium” за да предаде гръцкия израз “система от атоми” и думата “primordia” за да означи “атомите изграждащи първоначалния облик на нещата”. Когато нуждата налага той изобретява нови думи.
В поетичния изказ той следва по-старите латински поети, най-вече Квинт Ений, бащата на римската поезия. Свободно ползва алитерацията и асонанса, тържествените и често архаичните метрически форми, както и старите конструкции. Той образува изразителни сложни епитети, които по-късно, през Августовата епоха, били отхвърлени – “повалящи гората ветрове”, “леко спящи кучешки сърца”. Той подражава на Омир, на трагедиографите Есхил и Еврипид, на поета и теоретика Калимах, на историка Тукидит и на лекаря Хипократ. Неговите хекзаметри отразяват преходния етап между тези на Ений, който въвежда метриката в латинския, и тези на Вергилий, който я усъвършенства. Понякога допуска несъответстващи си ритми, както и груби елизии.
Влиянието на Лукреций върху Вергилий е несъмнено, особено върху създаването на поемата му “Георгики”. Съвсем ясно е, че Вергилий си спомня за Лукреций, когато в “Георгики” включва максимата “Щастлив е човекът, който може да разчита причините за нещата”. (II, 490).
Лукреций говори със сдържано състрадание за невежия и нещастен човешки род. Усърдието му на поет-морален наставник го подтиква често да изказва благодарността си към Епикур и да показва омразата си към онези, които подбуждат у хората религиозни страхове чрез заплахи за вечни наказания след смъртта. Той напада също етруските гадатели с техните “познания” за гръмотевицата и светкавиците, както и фалшивите философи, стоиците, заради вярата им в божието провидение. Отрича платониците и питагорейците, които поддържат тезата за преселението /трансмиграцията/ на безсмъртната човешка душа.
Книга ІІІ: /За духа и душата/ …Аз твърдя, че духът и душата са тясно свързани помежду си и заедно образуват една същност. Но това, което е, тъй да се каже, главата и господства над цялото тяло, е мислещата способност, която ние наричаме разум или дух; той пребивава в средната област на гърдите, защото там се вълнуват уплахата и страхът, тази област трепти приятно от радостта; следователно там пребивава разумът или духът. Другата част - душата, разпръсната из цялото тяло, се подчинява и се движи по волята и подтика на духа…Същността на духа и душата е материална. Щом ние ги виждаме, че привеждат в движение нашите членове, изтръгват от сън тялото, променят изражението на лицето, управляват и движат напълно човека…Субстанцията на духа трябва да е материална, понеже страда от стрелип и удари, които също са материални…
Книга ІV: /За съня/… Преди всичко сънят настъпва, когато силата на душата се разпръсне по членовете и една част от нея бива изхвърлена навън, а другата, притисната, се оттегля във вътрешността на тялото. Едва тогава тялото се отпуска и се отдава на покой. Без съмнение сетивността у нас се дължи на душата; и когато тя бъде възпрепятствувана от съня, трябва да се приеме, че тогава нашата душа е смутена и изхвърлена навън; но не цялата, понеже в такъв случай тялото би лежало завинаги в ледените обятия на смъртта…
/За любовта/…Този, който е наранен от стрелите на Венера, било че са хвърлени от момче с женствен вид, било от жена, чието тяло излъчва любов, той се стреми натам, отгдето е ранен, и копнее да се съедини с другия и да изхвърли от своето тяло течността в другото тяло, понеже неговата безмълвна страст му предвещава наслаждение.
Това е Венера за нас; оттук идва и името любов; оттук заструява за първи път в нашето сърце сладкият поток на любовта и сетне последва вледеняващата грижа. А ако предметът на любовта отсъствува, неговият образ е винаги пред очите ни. Но ние трябва да прогоним тия образи, да не подхранваме нашата любов, а да насочим нашия дух към нещо друго и да изхвърлим насъбралото се в нас семе в кое и да е друго тяло, а не да го задържаме само за едно любимо тяло, което ни причинява само грижи и сигурни страданиея. Но подхранваме ли тази рана, тя оживява и се засилва, от ден на ден безумието се усилва и страданието става по-тежко, ако не заглушим с нови впечатления предишните рани или докато са още свежи, не ги доверим на грижите на странстващата Венера, или не съумеем да им дадем друга насока в душата си.
Който избягва любовта, още не значи, че се отказва от удоволствията на Венера, а по-скоро търси наслаждения без страдания. Радва се на истинско и чисто наслаждение само разумният, а не обезумелият от любов…
