МАРК ТУЛИЙ ЦИЦЕРОН /106 – 43 г. пр.н. е./
Цицероновата епоха: Това е първата велика епоха в развоя на латинската литература / от 70 до 43 г-пр.н.е./. Заедно с идващия след нея Век на Август, тя формира Златния век на древноримската литература. Най-импозантната фигура на политическата и литературната сцена през нея е бил Цицерон – държавник, оратор, поет, критик и философ, който усъвършенства латинския език и го използва са изразяване на абстрактни и сложни разсъждения. Създава завладяващо ритмична проза.
Други изтъкнати държавници и поети от Цицероновата епоха са Юлий Цезар, прославил се като политически оратор и изпълнените с живот записки за Галската война, Марк Теренций Варон, който пиша на най-различни теми – от земеделието до езика, Салустий, който се противопоставя на стила на Цицерон и е бил по-късно имитиран от Сенека, Тацит и Ювенал. Сред поетите от тази епоха се открояват Катул, ненадминатият майстор на латинската любовна лирика, и Лукреций, който размишлява върху произхода на вселената и научните и философски закони, които я управляват.
Живот и творчество: Цицерон се ражда в заможна фамилия от Арпино, Лациум, през 106 година пр.н.е. Получава превъзходно образование в Древна Гърция и Рим. Като войник служи през 89 година при Помпей Страбон (бащата на Помпей).
За пръв път се паявява като адвокат в съда, за да защити Квинтий през 81 година. По-късно /80 – 79 г./ защитава по блестящ начин Секстий Росций срещу обвинение в отцеубийство. Започва обществената си кариера като к в е с т о р (отговорна длъжност във финансовата администрация на Римската република) в Западна Сицилия през 75 година.
Като п р е т о р (висш съдебен чиновник с голяма власт по онова време) през 66 година той прознася първата си важна политическа реч против Катилина и водещите Оптимати /консервативна групировка в Римския сенат/. Той говори в полза на Помпей и настоява да му се предостави командването на римските легиони във войната срещу Митридат, царят на Персия.
През 63 г. пр. не. Цицерон е избиран за к о н с у л. Това става възможно благодарение на Оптиматите, които се боят от радикалните идеи на неговия съперник Катилина. В първата от речите му, които произнася като консул, той се противопоставя на аграрния законопроект на Сервий Рул, като по този начин отстоява интересите на отсъстващия Помпей. Но неговата главна цел е да привлече вниманието към размирническите намерения на Катилина, който, разбит през 64 година, си издига кандидатурата за консул на изборите през 63 година.
След като Катилина губи изборите той подготвя въоръжен бунт в Италия и опожаряване на Рим. Цицерон не успява да убеди Сената, че над Рим надвисва опасност. Но с един “последен декрет” (Senatus consultum ultimum), своеобразна обява на военно положение, прокаран на 22 октомври, опасността е призната. На 8 ноември, след като се спасява от покушение срещу самия него, Цицерон произнася Първата си реч против Катилина в Сената и Катилина е принуден да напусне Рим същата нощ.
След доказването на намеренията на конспираторите, след разисквания в Сената, на които Катон призовава към екзекуция, а Цезар се противопоставя, бунтовниците били избити като сам Цицерон поема отговорността. Когато Цицерон обявява само с една фраза, че “те са мъртви”, той получава гръмогласно одобрение от всички класи. По-късно той призовава всички съсловия към “concordia ordinum”, всеобщо съглашение. Той е поздравен от Катул като “Баща на отечеството”. Това е кулминационната точка в политическата му кариера.
В края на 60 година Цицерон отклонява поканата на Цезар да се присъедини към политическия съюз между Цезар, Крас и Помпей, който той счита за противоконституционен. Цезар му предлага и място в щабния му състав в Галия. Когато Публий Клодий, срещу когото се обявява Цицерон въз основа на неопровержими доказателства в началото на 61 година, става трибун през 58 година, за прославения оратор настъпват трудни дни.
През март, разтревожен от отказа на Помпей да му помогне, Цицерон напуска Рим. На следващия ден Клодий прокарва законопроект, с който се забранява екзекутирането на римски граждани без разследване. Тогава Клодий прокарва втори закон, със съмнителни легални основания, с който Цицерон се осъжда на изгнание. Отначало Цицерон отива в Солун, Македония, а после в Илирия.
През зимата на 57-56 година Цицерон се опитва да отчужди безуспешно Помпей от Цезар. Помпей пренебрегва съвета на Цицерон и подновява контактите си с Цезар и Крас в Лука през април 56 година. Цицерон тогава се съгласява, под натиска от страна на Помпей, да се присъедини към тримата в политиката и се обвързва с тях като пише една п а л и н о д и я /стихотворение, в което авторът се отказва вече от казаното вече в друго негово стихотворение/.
През 52 година Цицерон изпитва удоволствие, когато Милон убива Клодий, но се проваля срамно в защитна реч на Милон (която по-късно записва като реч “Pro Milone” /В защита на Милон/.
През 51 година го убеждават да напусне Рим, за да управлява провинция Киликия, Южна Мала Азия, в продължение на една година. В провинцията се очаква нашествие на партите, но то не се случва, макар че Цицерон издава заповеди срещу някои опасни разбойници, които биха могли да се съюзят с нашествениците. Сенатът го възнаграждава със supplicatio (период, през който се отдават публично благодарности на управника), макар че Цицерон се надявал да му устроят triumph /тържествено шествие през целия Рим, когато се завърнал в него/. Все пак всички признават, че той е управлявал честно и неподкупно римската провинция Киликия.
От 46 г. пр. н. е. настъпва втори период на интензивна творческа дейност в живота на Цицерон. През същата година той завършва “Brutus”/Брут/, “Paradoxa” /Парадокси/, “Orator” /Ораторът/; през 45 година – “De finibus” /За целите/; а през 44 година – “Tusculanae disputationes” /Тускулански беседи/, “De natura deorum” /За природата на боговете/. Съчинението си “De officiis” /За задълженията/ Цицерон завършва след убийството на Цезар /март 44 година/.
Цицерон не е бил въвличан в съзъклятието срещу Цезар на 15 март 44 тодина пр.н.е. и не е присъствал в Сената, когато той е бил убит. На 17 март той говори в Сената в полза на обща амнистия, но след това се връща към философските си писания и съзерцанията. Решителното възвръщане на Цицерон към политиката е заявено с неговите 14 филипики / написани като подражание на поредицата речи на Демостен срещу Филип ІІ Македонски/, първата от които той произнася на 2 септември 44 година, а последната – на 21 април 43 година. Стратегията му като оратор е да бъде максимално полезен на осиновения син на Цезар Октавиан, чиято интелектуална зрялост грубо се подценявала.
Не са оцелели писма, за да свидетелстват защо Цицерон се е разочаровал от Октавиан в периода между поражението на Антоний в Отвъдалпийска Галия на 14 април и походът на Октавиан към Рим, за да помогне и укрепи консулството през август. През май Октавиан научава за неуместната забележка на Цицерон, че “на младия човек би трябвало да се въздаде възхвала, да му се дадат отличия, а след това да бъде ликвидиран”.
В края на октомври 43 г. се формира триумвирата Октавиан-Антоний-Лепид. Скоро след това започват да търсят Цицерон, за да го екзекутират. Заловен е и убит край Каета на 7 декември 43 година пр.н.е. Главата и ръцете му били изложени на rostra-та /естрадата за ораторите/ на Форума в Рим.
Философски съчинения: “За откриване на темата” (De inventione) 81, “За държавата” (De republica) 54, “За законите” (De legibus) 52, “За задълженията” (De oficiis) 44, За границите на доброто и злото”(De finibus bonorum et malorum) 45, “Учението на Академията” (Academica) 45, “Тускулански беседи” (Tusculanae disputations) 44, “Тимей” (Timaeus) 44, “За природата на боговете” (De natura deorum) 44, “За предсказването” (De divinatione) 44, “За предопределението” (De fato) 44, “Стоически парадокси” (Paradoxa Stoicorum) 46, ”Катон Стари или за старостта” (Cato Maior vel de senectute) 44, “Лелий или за приятелството”(Laelus vel de amicitia) 44 .
Реторически съчинения: “За оратора” (De oratore) 46, “Брут или за прочутите оратори” (Brutus vel de claris oratoribus) 46, “Оратор“ (Orator) 46, “За най-добрия род оратори” (De optimo genere oratorum) 44, “Реторични категории” (Partitiones oratoriae) 46, “Топика” (Topica) 44.
Речи: “За военната власт на Гней Помпей” (De imperio Gnaei Pompei) 66, “Срещу Верес” (In Verrem) 70, “Срещу Катилина” (In Catilina) 62, “Филипики срещу Антоний”, “В защита на Милон” (Pro Milone) 52, “В защита на Лигарий” (Pro Ligario), “В защита на цар Дейотар” (Pro Deiotaro).
Писма: “Писма до близките” (Epistolae ad familiars) 62 - 43, “Писма до Атик” (Ad Atticum) 68 - 43, “Писма до брата Квинт” (Ad Quintum fratrem) 60 - 54, Писма до Марк Брут” (Ad Marcum Brutum) 43.
“За държавата” Идеална държава е тази, в която управляват двама ежегодно избирани консули, представители на аристократичното съсловие. Патрицианската каста участва в управлението на държавата чрез Сената, а плебейското съсловиеу - чрез Народното събрание. Според Цицерон владетелят на държавата трябва непременно и преди всичко да бъде високодобродетелен мъж. Само той може да оздрави нравите в държавата и да я предпази от гибел.
Цицерон не твърди, но и не отрича, че боговете съществуват. Той признава, че всяка държава трябва задължително да има своя официална религия. Решително отхвърля суеверията, гаданията и магиите.
“За задълженията” Този трактат на Цицирон се състои от три книги, написан е през 44 година пр.н.е, посветен е на сина му Маркус, който през 45 година заминава да изучава старогръцката философия в Атина. Първите две книги са вдъхновени от труда на философа стоик Панеций, а третата книга е оригинално творение на римския мислител.
В първата книга Цицерон разсъждава върху порядъчноста, която се изгражда според него върху четирите фундаментални добродетели: мъдростта, справедливостта, твърдостта и умереността. Човек трябва да ги следва в живота си, да съобразява действията, начинанията и думите си с нормите на честта. Може да възникне конфликт между справедливостта и умереността, но той е привиден. Действително съществува йерархия сред добродетелите: понякога една добродетел може да се пожертва заради друга, по-висшестояща в тази йерархия.
Във втората книга Цицерон доказва, че “”полезното” не бива да се разглежда отделено от “почтеното”. Едно нещо не може да бъде истински полезно, ако носи полза на един индивид, а нанася вреда на друг. Така възприемано в най-общото му значение “полезното” е неотделимо от “почтеното”. Тъй като хората са предразположени от природата и пресметливостта да зи помагат взаимно, лесно е да се види, че в действителност те действат в тази посока блатодарение на благосклонноста, страха, гордостта, щедростта или подкупността.
В трета книга се разглежда проблемd за възможния конфликт между “полезното” и “почтеното”. Това е всъщност най-ценната част на това съчинение. Само на теория добродетелта може да се противопостави на полезнастта. На практика не съществува възможност за подобен конфликт, освен ако се въведе прекалено безкомпромисен морал в общността. Всичко, което в морално отношение е добро е и полезно. Нищо не е полезно, ако не е добро в морален разред, тъй като природата, законите и разума не позволяват на човека да задоволява егоизма си за сметка на другите. Всичко това е скрито/имплицитно/ заложено в стоическата теория на Панеции. Но Цицерон внася в нея ново разграничение между привидно полезното и реално полезното. Само реално полезното не може да влезе в конфликт с почтеността и с добродетелите, които я изграждат. Напротив, разногласията ще се появяват всеки път, когфато същността на полезното не е ясно дефинирана и когато се приема за реално това, което е всъщност привидно.
В разсъжденията си Цицерон вплита много примери от историята. Той създава труд, който много съответно откликва на тенденциите в тогавашното римско възпитание. Най-вълнуващите страници в него са тези, които са стоплени от загрижеността на бащата за възпитанието на сина му. Усеща се и ревностният патриотизъм на Цицерон, който след убийството на Цезар се оттегля от политическия живот, тъй като не приема като честен и открит човек извършения с насилие преврат.
От речите на Цицерон му са оцелели 58, но някои не са в пълен текст. Пресметнато е, че изчезналите са 48. В “Брут” Цицерон прави обзорно описание на своя арсенал като оратор – пълно познание за литературата, основите на философията, опит в юристпруденцията, богат запас от исторически знания, способност да поставяш опонента си в безизходица и да предразполагаш с разведряващи шеги съдебния състав, способност да свеждаш общите принципи до частния случай, разтоварващи напрежението отклонения от проблема, мощ да предизвикващ гняв и съжаление, първо да насочваш интелекта си към същността на проблема. Това не е неточна представа за речта. Точно хуманността на една реч я превръща от преходен словесен фокус в трайно завладяващо с логиката си експозе.
Хуморът на Цицерон достига апогея си в обсипването с добродушни шеги стоиците в речта В защита на Мурена /Pro Murena / /, с която трябва да се дискредитира Катон, който бил сред обвинителите. Той е най-язвителен в хумора, с който атакува Клодия в речта В защита на Селио /Pro Caelio / /. Способността му да предизвиква гняв проличава най-впечатляващо в уводните фрази на Първа реч против Катилина. В края на речта си В защита на Милон /Pro Milone / Цицерон доказва способността си да прездизвиква състрадание.
Първа реч срещу Катилина: 1. Докога най-сетне, Катилина, ще злоупотребяваш с нашето търпение? Колко дълго още този твой бяс ще ни се изплъзва? До какъв предел ще стигне необузданата ти дързост?…Не чувстваш ли, че твоите намерения са разкрити, не виждаш ли, че съзъклятието ти е вече здраво впримчено от знанието на всички сенатори?…
О, времена, о, нрави! Сенатът разбира това, консулът го вижда: този все пак живее. Живее? Не само това, дори е дошъл в Сената; участва в съвета на държавата, отбелязва с поглед и определя за клане всеки един от нас. Ние пък, храбри мъже, си мислим, че правим достатъчно за държавата, ако отбегнем ниговия бяс и удари.
…Вече двадесети ден търпим да се притъпява острието на сенатския авторитет. Защото има такова решение на Сената, но е затворено в архивите /сякаш пъхнато в ножница/, от което решение на Сената, Катилина, следва ти незабавно да бъдеш убит.
2. Живееш и живееш не за да се откажеш от дързостта, а за да я засилиш. Ще ми се, сенатори, да бъда сдържан, ще ми се в такива големи опасности за държавата да не изглеждам отпуснат, но вече сам се осъждам за моята бездейност и негодност. В Италия, в теснините на Етрурия, против римския народ е разположен лагер: всеки ден броят на враговете расте, а военачалникът на този лагер и вожд на враговете на Рим виждате вътре в градските стени и дори в Сената да задвижва всеки ден някаква вътрешна гибел за държавата. Ако вече заповядам, Катилина, да бъдеш уловен, да бъдеш погубен, вярвам, ще трябва да се боя да не би по-скоро всички порядъчни хора да кажат, че това е сторено от мене много късно, отколкото някой, който ще каже, че това е много жестоко…
Цицерон обяснява техниката, благодарение на която печели дела срещу очевидната истина в речта си В защита на Клуенций /Pro Cluentio / - това е необичайно сложно съдебно дело за убийство. По-късно Цицерон се похвалил, че “хвърлил прах в очите на съдийския състав”.
Цицерон изучавал философията под ръководството на епикурееца Федър (ок. 140-70 г.пр.не.), стоика Диодот (умрял около 60 г.пр.н.е.) и при гръцкия философ от Академията Филон от Лариса (ок. 160-80 г.пр.н.е.). Във философските си трактати той съчетава в пълен комплект принципите на трите или четири водещи школи във философията на Античността. Сам се назовава академичен философ, но това определение може да бъде приложено само към теорията за познанието, в която той предпочита да се ръководи от вероятността, която цени по-високо от сигурността. Така той оправдава противоречията в собствените си трудове.
С изключение на последния му етичен трактат “За задълженията”, Цицерон не претендира за оригиналност като философ. В писмо до Атик той окачествява по следния начин съчиненията си “Те са транскрипция. Аз просто доставям думите, а аз съм препълнен с думи”. Неговата цел била да снабди интелигентните римляни с практична философска енциклопедия. Той извлича идеи от стоически, академични, епикурейски и перипатетически източници. Формата, която Цицерон използува, е диалогът, но негов образец е Аристотел, а не Платон. Значението на Цицерон е на преподавател на гръцката философия на неговите съвременници. В изпълнение на тази роля той подсигурява Древен Рим, а след това и нова Европа със забележителен запас от философски термини.
От кореспонденцията на Цицерон между 67 г. и юли 43 година са оцелели до нас повече от 900 писма. 835 от тях са написани от самия Цицерон, 416 са отправени към неговия приятел, финансов съветник и издател конникът Тит Помпоний Атик и около 94 писма са адресирани до различни негови познати, приятели и роднини. Тази бройка явно съставлява само малка част от писмата, които Цицерон е написал и получил. Много писма, посветени на текущи проблеми през античността, не са стигнали до нас. Например, писмото на Цицерон, в което той прави равносметка при потушаването на съзъклятието на Катилина. Много писма са били вероятно унищожени по политически причини след смъртта на Цицерон.
