Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2013 09:05 - Поезията на Пол Верлен /критичен обзор от доц. Г.Генов/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 4978 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                                  ПОЛ  ВЕРЛЕН  И  ПОЕЗИЯТА  МУ

 

 

         Пол Верлен е известен като поет на нюансите, майстор на изтънчените словесни светлосенки. Той проявява предпочитание към стиховете с нечетен брой стъпки, асонансите и пейзажите, в които доминират преливащите се цветове. Най-големият успех на този предшественик на символизма във френската поезия е сборника му със стихотворения-импресии "Романси без думи”.

     В началните етапи на творчеството му, когато този поет се поддава на самоцелната виртуозност на поетите-парнасисти или се увлича от словоохотливостта на късните романтици, резултатите са отчайващи. Но когато се посвещава на дръзките стилови експерименти Верлен смайва съвременниците си с редица безспорни художествени постижения.

     Изумяващо противоречиви са и неговите редуващи се в течението на живота му морални ангажименти. Като млад, когато е подвластен от страстта към Матилд Моте, той е убеден, че щастието е постижимо само в пределите на брачния съюз. По-късно, отстъпил пред изкушението да изживее докрай скандалната си хомосексуална връзка с много по-младия от него Рембо, той се озовава в затвора, а след това с изумително трескаво усърдие се отдава на ангажиментите си на вярващ католик.

      Но неговото късно ревностно отдаване на католическата вяра не го поглъща всецяло. Той скоро възобновява бохемските си скиталчества и не престава да афишира хомосексуалните си наклонности – деяния, които в онова време се възприемали като скандални предизвикателства в контекста на едно затворено за инакомислещите еснафско общество. Това общество, което охранява ревностно предразсъдъците си чрез двата шумни  съдебни процеса, които възбужда през 1857 година срещу “скандалния” роман на Флобер “Мадам Бовари” и “порнографския” лирически сборник на Бодлер “Цветя на злото”.

     В престижния си сборник ”Естетическите програми на френските и руските символисти” проф. Стоян  И л и е в прави синтезирано обобщение на характера на човека Верлен и на натюрела на твореца Верлен /с.52/:                    “Преживяванията на Верлен приемат различен израз, но те най-точно се определят с думата langueur (болестна отпуснатост, умора), която често срещаме в неговата поезия. На него му става всичко безразлично; даже природата и южната екзотика,х не са в състояние да му донесат някаква радост…Той се надсмива над слабостите на романтиците, които търсят утеха в природата. “Природо, нищо твое не ме вълнува” – многозначително заявява поетът. Той се присмива на изкуството, на човека, на песните, на древногръцките паметници и гледа с едни и същи очи на доброто и на злото. “Уморих се да живея” – заключава поетът. Той се оприличава на стар войник, загубен в света, чиято ужасена душа прилича на корабокрушенец.”

 

    Пол-Мари Верлен се ражда на 30 март 1844 година в севернофренския град Мец. Майка му Елиза Дее е родена в Па-дьо-Кале, а баща му Никола-Огюст Верлен е белгиец, роден в Люксембург. През 1851 година семейство Верлен се установява в Париж. От октомври 1853 година Пол става пансионер на института Ландри, който се намира на улица Шапсал във френската столица. През 1855 година той се записва в колежа Бонапарт, където завършва средното си образование.

    През април 1863 година в “Ревю дю прогре морал, литерер, сиантифик е артистик” /Списание за духовен, литературен, научен и художествен напредък/ се появява първото творение на 19-годишния Верлен “Господин Честният човек”. Тази публикация му дава възможност да се запознае отблизо с някои поети от кръга “Парнас”. През лятото на същата година прекарва ваканцията си в градчето Леклюз /Lйcluse/, където е радушно приет в дома на своята братовчедка Елиза Монкомбл, в която се влюбва.

     На 1 януари 1865 година Верлен постъпва като чиновник в Префектурата на областта Сена. През същата година той публикува нови стихотворения, сред които се откроява като пръв негов шедювър Nevermore /Никога вече/. През 1866 година в сборника на поетите парнасисти “Съвременният Парнас” /Le Parnasse contemporain/ излизат седем творби на младия Верлен. През ноември същата година той обявява, че е завършил първия си лирически сборник “Сатурнически стихотворения” /Les Poиmes saturniens/. В края на 1867 година Пуле-Маласис, издателят на вече прославилия се френски поет Шарл Бодлер, публикува в Брюксел цикъла стихотворения на младия поет от Мец “На приятелките”.

    През 1869 година във френските книжарници се появява втория сборника на поета Верлен “Les Fкtes galantes” /Галантните празници/. През юни същата година Пол среща пленителната със своята ранозряла мъдрост Матилд Моте и месеци наред е подвластен на непреодолимата си любовна страст към нея. В прилив на моментно ожесточение срещу майка си през юли 1869 година Верлен прави опит да я убие.

   В появилия се през юни 1870 година сборник “Добрата песен” /La Bonne Chanson/ Верлен проследява еволюцията на любовната му привързаност към Матилд Моте, с която сключва тъй жадувания брачен съюз на 11 август в църквата “Нотр-Дам” на Клинянкур.

    В началото на 1871 година, когато в Париж е провъзгласена Комуната Пол Верлен остава в столицата, въпреки разпоредбата на тогавашния пръв министър Тиер към жителите й да напуснат размирния и криещ заплахи за живота им град. Все пак  той напуска любимия си Париж през лятото на същата година и отива при Матилд във Фампу.

     През септември 1871 година Верлен кани при себе си в Париж младия поет от Шарльовил Рембо. Двамата поети предизвикват общественото мнение като не крият любовната си връзка, а, напротив, демонстрират преднамерено  хомосексуалните си наклонности. По същото време Пол се озлобява срещу законната си съпруга, започва да я бие и дори я заплашва със смърт. В тази непоносима семейна атмосфера през октомври 1871 година Матилд ражда син,  който получава името Жорж.

     През цялата 1872 година Верлен се разкъсва като мъж между приятелската си привързаност към Рембо и съпружеските си отговорности. През същата година Матилд Моте решава да поиска развод чрез съд. Междувременно поетът работи върху безспорно най-самобитния лирически сборник в творческата му биография  “Романси без думи” /Romances sans paroles/.

     Началото на 1873 година е белязано за Верлен от новопоявили се кризи в отношенията му както с Рембо, така и с Матилд. Пол заплашва съпругата си, че, ако не заживее отново с него, ще сложи край на живота си. На 10 юли същата година поддал се на пиянски изблик той изстрелва с пистолета си два куршума срещу неверния му, според самия него, приятел Рембо. На 8 август е осъден на две години лишаване от свобода.  Задържан е отначало в затвора на Брюксел, а през октомври е преместен в затвора на Монс, където доизлежава присъдата си.

     През март 1874 година излиза сборника на Верлен “Романси без думи”. На 24 април Пол научава, че молбата за развод на Матилда Моте е удовлетворена от съдебните власти. През юни същата година Верлен декларира, че се посвещава всецяло на обязаностите си на католик и започва да работи върху лирическия сборник “Мъдрост” /Sagesse/.

       През януари 1875 Верлен излиза от затвора. В началото на април се среща няколко пъти с Рембо в немския град Щутгарт. След това постъпва като учител по латински, гръцки, френски и рисуване в основното училище на английското градче Стикни /Stickney/. През 1876 година Верлен е вече преподавател в колежа “Свети Алоиз” на градчето Бърнмаут /Bournemouth/.

     През периода 1877-78 година Верлен довършва първата версия на сборника “Мъдрост”. През октомври 1877 той постъпва като преподавател в института “Нотр-Дам” в севернофренското градче  Ретел /Rethel/, където, през 1878 година, се привързва страстно към в един от учениците си, чието име е Люсиен Летиноа.

 Уволнен е от интитута “Нотр-Дам” през 1879 година. Тогава заминава за Англия заедно с приятеля си Люсиен Летиноа. Там Люсиен започва да преподава в Стикни /Stickney/, а Верлен е приет като преподавател в колежа на Уайт /Wight/.

      В началото на 1880 година Верлен си купува ферма в Жюнивил /Juniville/, където заживява с Люсиен Летиноа. През ноември поетът публикува сборника си “Мъдрост” със собствени средства. През 1882 година Верлен продава фермата си в Жюнивил и , след десетгодишно прекосване, възстановява контактите си с писателите и поетите, които работят във френската столица.

   През април 1883 година Люсиен Летиноа умира от тиф. През юли Верлен заедно с майка си в градчето Куломб, където си купува ферма от родителите на приятеля му Люсиен. Според свидетелства на съседите поетът водел там разпътен живот и постоянно предизвиквал скандали.

    През март 1884 година Верлен публикува сборника си с критически есета “Прокълнатите поети” /Les Poиtes maudits/, който посвещава на приятеля си Рембо и на поетите, негови съвременници, Маларме и Тристан Корбиер. През ноември същата година поетът издава сборника си “Някога и неотдавна” /Jadis et Naguиre/.

     През март 1885 година Пол Верлен е осъден на един месец лишаване от свобода, защото нанесъл побой и заплашвал със смърт собствената си майка. След дълги скиталчества, през юни, поетът си наема стая в един западнал хотел на Париж /Hоtel du Midi/. На 1 януари 1886 година умира майката на Верлен. Поетът се озовава без никакви средства за живот. По-голямата част от същата година прекарва в болница, където  лекува разяждащите краката му рани.

    През 1887 година лечебните периоди, през които Верлен престоява в болница се умножават и удължават. На 20 март 1888 година е пуснат в продажба лирическият цикъл на поета “Любов” /Amour/. През следващата година /1889/ е обявен за разпродажба и лирическия цикъл на Верлен “Паралелно” /Parallиlement/. Верлен постъпва все по-често като пациент за продължителни периоди от време в различни болници. През 1890 година се появява анонимно  сборника на поета “Мъже” /Hombres/ посветен на хомосексуалната страст. През 1891 година излиза цикъла “Щастие”/Bonheur/, а година след това е публикувана  поредицата на Верлен “Моите затвори” /”Mes Prisons”/. През същия период поетът обикаля из Холандия (1892) и из Белгия (1893), където изнася беседи върху съвременната му френска поезия.

    Пол Верлен умира на 8 януари 1896 година. Катафалката с ковчега му е съпътствана от многолюдно шествие, което преминава из улиците на Париж на 10 януари. На гроба му в гробището на парижкото предградие Батиньол речи произнасят поетите Барес, Копе, Маларме и Мореас.

                                                              

    От подробното представяне на живота на Пол Верлен разбрахме, че той е бил изпъстрен от впечатляваща поредица недоразумения. Като изключително чувствителен мъж той се влюбва с пламенна страст в една жена. Като увлечен в скандалните си провокации бохем той оповестява предизвикателно своята емоционална привързаност към младите си приятели Рембо и Летиноа. По повод увлечението си по Летиноа споделя: “Обзет съм от яростта да обичам.  Моята толкова слаба душа е изгубила разсъдъка си.”  

      Недоразуменията в живота на този поет произтичат може би от неравните разстояния, на които се разполага той между двата пола – мъжкият и женският. Неговите биографи ненапразно се спират на изтъканата му от контрастни въжделения индивидуалност, а може би е по-уместно да се говори за многоликата същност на човека и твореца Верлен. От многобройните му любовни авантюри констатираме, че този човек се е обричал на Другия с безумна страст, която днес с основание привлича вниманието на благонамерените познавачи на поезията му. Според изводите на сериозните изследвачи на психографията му любовната му привързаност е била чиста и всеотдайна.

       Наистина литературната известност на този самобитен поет е тясно обвързана със скандалите в личния му /интимен и семеен/ живот. Съвестният интерпретатор на поезията на Верлен е неизбежно обречен да влиза в ролята на ясновидеца, който е призван разгадава многобройните и сложни обрати в интимното битие на този свръхчувствителен човек. Някои критици разчепкват с явно удоволствие любовните му увлечения и често се поддават на изкушението да преувеличават греховете му. Читателите отначало са обезпокоени, някои дори се разочароват, но накрая се оказват в плен на властното привличане, което излъчва поезията на Верлен въздействаща най-вече със съкровеността и искреността на лирическите признания заложени в нея.

          Достатъчно много е писано за интимните драми и пристрастяването към абсента на неуниващия неудачник Верлен. Никой обаче не би дръзнал да отрича, че този поет е упражнил “гигантско” въздействие върху преустройващия се лирически изказ във френската поезия през 70-80-те години на ХІХ век. За добре запознатите с новаторските амбиции на твореца Верлен, като Маларме например, изтощилият нервите на влюбения поет развод с Матилд Моте, постоянните приливи и отливи в страстната му приятелска връзка с Рембо и яростните изблици с непредвидим изход срещу майката не могат да помрачат славата му на Принц на френските поети през последните две десетилетия на ХІХ век.

    . Авторитетният френски историк, известен с изследването си на Символизма, Анри Пейр обобщава: “Творчеството на Верлен е толкова тясно преплетено с житейската му участ, че критиците, които са се вглеждали отблизо в него, не са успели да избягнат обясненията отчитащи неговите наследствени предразположения, предопределени от снизходителността на родителите му към него, усилени от терзаещото го осъзнаване на собствената му грозота, от първата му нещастна любов към омъжената му братовчедка Елиза, покосена рано от смъртта и, накрая, от избора му на хомосексуалната любов.” /с. 82/. Не може да се отрече, че върху съвременния прочит на поезията на Верлен неизменно витае подвеждащата сензация, поддържана от скандалната жълта преса, с която днес се гарнират “креватните похождения” и “видяните през ключалката интимни подробности” от живота на звездите.

      Някои ценители на поезията оприличават поета с болника, който с впечатляващо търпение непрекъснато изстрадва напора на оформящите се фрази. Към този образ познавачите на поезията на Верлен добавят представата си за него като съвестен инженер, който разкроява особено прецизно смисловите нюанси и музикалните внушения на лирическата реч.  Общоизвестна истина е, че този френски поет е едновременно дръзновен новатор и подвластен на изобретената от него лирическа поетика търпелив труженик на словото.

         Обикнат от Верлен похват е пресъздаването на значещата неяснота, на излизащите от душата “под сурдинка” копнения, на нюансите на раждащата се и умираща светлина, на изпълнения с приглушени краски пейзаж на утринното проясняване и вечерния полуздрач. Анри Пейр /с.89/ отбелязва характерния за Верлен “отказ от бруталността, от ясно изявено предпочитание в избора между плътта и душата, между ангелския дух и калта, между грубостта на пияницата и нежността на детето както и между слабия и силния пол”. Наистина у този поет се усеща ясно стремлението да забрави самия себе си, да избегне раните, които нанася животът, да се спаси някак собственото си чувство за виновност.

        През втората половина на ХІХ век поетът Пол Верлен придобива известност във Франция като майстор на нюансите в цветовете и звуковете. Той често пресъздава в поезията си пейзажите с преливащи се цветове, които рисуват неговите съвременници – импресионистите. Знае се, че прочутият френски импресионист Мане често повтарял на приятеля си Верлен: “Главното действащо лице в една картина е светлината.”       

             Когато се посвещава на поезията юношата Верлен си съчинява псевдоним-анаграма извлечен от собственото му име - изписано на френски - “бедният Лелиан”. Според биографите “бедният Лелиан” е привлечен от двата полюса, които се очертават по онова време в парижкия литературен живот. Той посещава както кафенетата, така и салоните. Предпочита салона на маркизата-генералша дьо Рикар, майка на Луи-Ксавие дьо Рикар / който публикува първите стихове на Верлен в “Ревю дю Прогре” /Списание на прогреса/. В този салон младият поет среща поетите-парнасисти Вилие дьо Лил-Адан, Теодор дьо Банвил, Жозе-Мари Ередия, Франсоа Копе и Катюл Мендес. В сборника “Съвременен Парнас”  /издаден от последния/ той е “съсед” като поет с Бодлер и Маларме.  Франсоа Копе го въвежда в естетическата програмао на парнасистите.

        В първите сборници на поета “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници” се усеща влиянието на поетите-парнасисти Банвил и Льоконт дьо Лил. Наистина в началото на кариерата си поетът Верлен се поддава на самоцелната виртуозност на парнасистите и резултатите са общо взето отчайващи. Но в тези два лирически цикъла той вече се изявява като творец , който иска да се наложи сред другите със собствен натюрел и самобитна поетика.

             Целта на автора на “Сатурнически стихотворения” е да накара читателя да разтвори сборника му със същия трепет, с който изтънченият, чувствителен мъж се опитва да “разтвори” душата си пред жената, в която е влюбен. /По времето на управлението на древноиталийския бог Сатурн човешкият род е бил, според легендата, в своя “Златен век” – епоха на равенство, обич, изобилие и спокойствие, бел.Г.Г./.

       Когато “бедният Лелиан” издава със собствени средства “Сатурнически стихотворения”, той вече не е просто Верлен, а човекът посветил се на литературата, който оповестява своя избор, който ние сме призовани да изживеем отново днес, когато четем творбите му в този сборник. Оттогава Верлен започва да се възприема като Другият. Настъпил е решителният час, в който обреклият се на заложения в него творчески порив младеж осъзнава, че поетът – това са другите хора, това е бъдещето. “Бедният Лелиан”  си дава сметка, че поетът е призван да създава като изпреварва живота. Той си вменява в дълг да върви преди живота чрез деликатно внушаващото /сюгестивно/ лирическо слово.

        Упоменатият вече френски литературен историк Анри Пейр предлага съкровеното признание на Верлен, направено в писмо до приятеля му Казалс –

“Аз съм същество в женски род и това би обяснило доста неща.” – да се възприеме като задължителна изходна точка за изследвачите на психографията на този френски поет /2, с.81/. Наистина  Верлен неведнъж признава, че е  “двусъставно същество, обречено да се колебае между двата полюса - на звяра и ангела, на тигъра и  изплакващото нуждата си да бъде напътствано и обичано малко дете”./2, с. 82/  В един от предизвикателните си сонети /“Добрият ученик”/, предназначен да смае ненавистните му еснафи, Верлен изповяда: “Аз се нося из въздуха като сокол и умирам като лебед.”

        Наистина още  в първия си лирически сборник /”Сатурнически стихотворения”/ Верлен споделя, че като поет се чувствува  прикован с единия си крак към земята, а с другия прекрачва в някакъв безтегловен свят. Той предизвиква читателите си да се освободят от телесната, сковаваща душата им, обвивка, защото само след като се освободят от физическото си бреме /т.е. тялото/ те ще успеят да се почувстват духовно близки с Него /т.е. Поетът/.

            Прочитът на “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници” би могъл да се оприличи с предпазливото повдигане на ефирни воали и с упоритото вглеждане в онези сенки, които в крайна сметка убиват. Този, когото сте възприемали като окован във вериги пленник, се оказва проникнал вътре във вас палач. Той се вмъква в душата ви, омагьосва я и я преобразява. Всеотдаването му като читател често причинява трудно възстановими щети върху лесно ранимата психика на изтънчено чувствителния човек. Той се озовава в позицията на безволевия несретник, който неизменно се връща към успокояващите го опияти, потърсва спасение в онези “часове, когато се чувства извън света”, които така добре познава. Заприличва на онзи наивен и изящен неудачник, който търси приют в убеждението, че любимите му гласове, идващи някъде отдалеч, никога няма да заглъхнат. Това са онези гласове, които витаят около възглавницата му, кръжат под нощната му лампа, най-близката му приятелка, прилични на онези дарени с мимолетно съществуване насекоми, които учените назовават ефемериди. / Това са насекомите, които живеят само няколко часа и кръжат на големи ята обикновено над застоялите водни площи, където снасят яйцата си и веднага след това умират, бел. Г.Г./

      В “Галантни празници” интересът на Верлен се насочва към изпълнения с удоволствия салонен живот по време на управлението на френския крал Луи ХV. Този му интерес си има свои предоснования в историята на френската поезия.  Още през 50-60-те години на ХІХ век романтикът Виктор Юго и парнасистите Теофил Готие и Теодор дьо Банвил проявяват особен интерес към пищните светски развлечения, които са се организирали в двора на този френски владетел прочул се със скандалната си житейска максима “След нас – потоп”, т.е. нека сега да се наслаждаваме на живота без да се лишаваме от нищо, защото онези, които идват след нас, изобщо не ни интересуват.

     В този сборник откриваме изтънченото естетско увлечение на поета символист по салонната живопис на Вато и Фрагонар. Явно е магическото влияние, което оказват върху юношата Верлен колоритните смехотворни персонажи на комедия-дел-арте, което по-късно се проявява и в сборника  на поета “Романси без думи”. Верлен ни въвежда в атмосферата на бляскавите светски празненства, на които царедворците се отдават без задръжки на забавленията, които предвещават упойващата сладост на плътските удоволствия съпътстващи мимолетните им любовни авантюри.

   В стихотворения като “Върху тревата” и “На парахода” самодоволните придворни аристократи чакат с нетърпение падането на нощния мрак, за да се отдадат на осъществяването на страстните си плътски желания.  В “Алеята” преобладават заредените с еротични видения мечтания. В “Наивните” също се намеква за предстоящи сладостни изживявания на зажъднялото за нежности и ласки тяло.

      В този сборник меланхолията не е представена като подтискащо умонастроение както обикновено я тълкуват в лириката си френските поети-романтици. Когато се упоменава смъртта, например в стихотворението “Безразличните”, се има предвид примирането от сладост, което обикновено следва задоволената любовна страст. Общо взето настроението, което доминира в повечето стихотворения на сборника, особено във финала му, е белязано от трудно поносимата, мрачна и подтискаща тъга. В песента на славея, с която завършва стихотворението “Под сурдинка”, се усеща съвсем друго вдъхновение и естетическа позиция. Те са в явен дисонанс с преобладаващата емоционална и интелектуална атмосфера на този сборник.

     В “Галантни празници” стилът на поета влиза в много по-пълна симбиоза /сливане/ със смисловите послания на “бедния Лелиан”, отколкото в “Сатурнически стихотворения”. Стиховете са понякога изненадващо къси както в  стихотворенията “Коломбина” и “На Климена”. В някои творби, като “Върху тревата” и “Безразличните”, се използват често някои характерни за разговорната реч фамилиарни обрати и някои архаични думи, които оживяват лирическата разработка на заложените в тях мотиви. В този сборник поетът доказва, че вече владее във впечатляваща степен музикалните ресурси на звучния френски език.

        Стихотворенията в сборника “Добрата песен” впечатляват с откровената морална позиция и прямотата на създателя им. Не бива да се забравя, че първият им читател е била възлюбената на поета Матилд Моте, която наскоро е навършила 16 години.  Стилът на творбите включени в този кратък лирически цикъл не е така изискан както в “Сатурнически стихотворения” и “Галантни празници”. В него Верлен често използва пълнозвучните рими и дванадесетсричните стихове /александрини/, които са характерни за френската класицистична поезия.

     В “Добрата песен” поетът възхвалява нравствената чистота, скромността и добротата на обичната му годеница. Той като че ли иска да й покаже, че не държи толкова на страстната привързаност в любовта, колкото на душевното благородство и готовността да изкупиш грешките си пред Другия. Докато повечето сцени в “Галантни празници” се развиват сред мрака на нощта, в този сборник преобладават стихотворенията внушаващи ведро спокойствие, в които се редят размисли излъчващи ярката светлина на преждевременно придобитата житейска мъдрост.

     Очевидно е, че тук, вдъхновен от облагородяващата го любов, Верлен е обзет от усърдието да върви срещу странната си, болезнено мнителна, интимна същност. Днес критиците определят често “Добрата песен” като сборника-недоразумение. Някои са склонни да винят поета за притворното благородство и импулсивната душевна щедрост, проявени в него. Според повечето познавачи на живота на Верлен именно той е причината за бързо настъпилото в семейството му неразбирателство, което скоро разклаща устоите на  щастливия съпружески живот на Пол и Матилд.

        Най-големият успех на поета Верлен е безспорно сборника му със стихотворения-импресии "Романси без думи”. В него той се освобождава решително от пиетета си на млад поет пред френската лирическа традиция, която следва разколебано в предишните си сборници. Тук Верлен използва често стихове с нечетен брой срички и не се съобразява с възприетите в класицистичната прозодия / учение за ударението и дължината на сричките, бел.Г.Г./ правила и норми. Той, например, преднамерено не съблюдава  редуването на мъжки с женски рими в много от стихотворенията си поместени в този сборник.

       В цикъла “Пейзажи от Белгия” Верлен наистина “извива врата на реториката /красноречието/”, както по-късно самият той ще се изрази, и се насочва към сугестивната / деликатно внушаващата/ поезия, която най-добре може да улови мимолетните човешки настроения и нюансите в бързопреходните вълнения. В стихотворението “Beams” /Лъчи/, например, поетът-символист пресъздава по впечатляващо обсебващ начин екзалтацията на изтънчения естет пред Красотата.

      Още преди да създаде този цикъл стихотворения Верлен има намерение да посвети проектирания сборник на скъпия си приятел Артюр Рембо. Това му желание е напълно основателно, тъй като влиянието на изобретилия една нова поетика  автор на “Един сезон в ада” /Рембо/ е очевидно върху създателя на музикално-лиричния цикъл “Романси без думи”. Рембо предопределя не само подбора на ситуациите и съпътстващите ги настроения, които са деликатно изследвани от Верлен в този сборник. Той повлиява върху изобразителната стратегия на приятеля си най-вече с концепцията си за поезията, която е плод преди всичко на неговата преднамерено рушаща “лирическите стандарти” на времето,  авангардна интуиция.

        През периода 1873 – 1880 година Верлен работи над сборника “Мъдрост”. Много от стихотворенията в него са създадени в затвора на Брюксел /например, стих. “Небето над покрива”/ и в затвора на белгийския град Монс. По това време с впечатляващо ревностно усърдие Верлен отново се приобщава към католическата вяра.

     Френският литературен историк и критик Робер Сабатие коментира по следния начин атмосферата в лирическия цикъл Мъдрост: “След френския композитор Рамо поетът Кокто отбелязва, че не е леко да постигнеш лекотата…Хората обичат стихотворения написани в традицията на римските поети Катул и Проперции, лесно разбираеми и наситени с дълбоко съдържание ..Верлен признава, че “след една сладостно горчива нощ прекарана в съзерцание на реалното присъствие на Бог” бил озарен от Божията милост. Връщането му към католическата вяра е искрено…След като вече е написал една “добра песен” и е прибавил към нея своите “романси без думи” тук поетът се отдава на изповед  подбудена от идеята за религиозен дълг и от надеждата за обновление на Франция”…Велеречивите творби в този сборник, за наше щастие, са малко. В него поетът съпоставя ревностната си отдаденост на олтара със страстния си патриотизъм на французин опознал няколко съседни държави…”/с.222/

        Но включените в “Мъдрост” творби не са само плод на религиозното вдъхновение на поета. В него Верлен споделя, че като човек трудно се освобождава от пороците си / “Измамно красивите дни…”/, че е зажъднял за опрощаваща ласка (“Скъпите ръце…”) и е обзет от копнежа да постигне ведрото спокойствие /”Небето е над покрива…”/. Изповедният тон, който доминира в “Мъдрост”, не бива да ни подвежда и несправедливо да пренебрегваме стихотворения като “Стройните редове на плетовете…”, които напомнят за прецизно пречистения стил на сборника “Романси без думи”. С този кръг стихотворения поетът Верлен не иска да ни убеждава, нито пък ни се доверява, а предпочита деликатно да ни внушава новото си възприемане на хората и природата.

     Принуден да се издържа само от труда си като писател Верлен набързо композира сборника “Някога и неотдавна” /1884/, в който влизат много негови, публикувани вече в различни списания през периода 1867 – 1884 година, стихотворения. Широка известност му е създало написаното през 1874 година стихотворение “Поетическо изкуство” и публикувано в списание през 1882 година. Появилият се междувременно роман на Юйсманс “Наопаки” утвърждава славата на Верлен като “вожд на поетите-декаденти” във Франция.

     Много от стихотворенията включени в този сборник са написани по време на престоя на поета в затвора /юли 1873 – януари 1875/. В него са обединени два цикъла – единият със заглавие “Някога”, другият е назован “Неотдавна”. Първият цикъл включва освен пролога три дяла: “Сонети и други стихове”, “Младежки стихове” и “Както много други”. Вторият се състои от пролог и пет стихотворения: “Crimen amoris” /Престъпленията на любовта/, “Божията милост”, “Неразкаяността в края”, “Измаменият Дон Жуан” и “Влюбена в дяволаe”, в които може да се констатира влечението на поета към готическата атмосфера, характерна за някои появили се през епохата на романтизма разкази и повести.

     В първата част на сборника е включена една поредица от битово описателни стихотворения, писани между 1867 и 1870 година, като “Пиеро” /”Клоунът”/, “Кръчмата” и “Утринна молитва”. През същия период Верлен създава няколко стихотворения разобличаващи различни неправди в обществото като “Войникът орач”, “Победените”, “Вълци” и “Вечерната супа”. Освен своеобразните диаболични разкази в стихове, във втората част се появяват няколко оригинални като замисъл творби, вероятно писани в затвора, като “Калейдоскоп”, “Гроздобер” и “Картинки за един грош”.

   В “Някога и неотдавна” Верлен се връща към по-далечното минало, когато поезията е била изповед, в която се редят спомени, угризения и съжаления. От далечното минало изплуват образите на Лаура и Петрарка /”Във възхвала на Лаура и Петрарка”/, Беренис /”Принцесата Беренис”/ и Девата /”Девата”/. В по-близкото минало се разполагат драматичните обрати, които съпътстват интимната връзка на поета с приятеля му Рембо /“Crimen amoris”/. В писмо до тогавашен литературен критик /5 февруари 1883 година/ Верлен признава, че не е заложил някаква обединяваща тема в сборника  “Някога и неотдавна”, а просто е събрал създадените от него през периода 1867-1874 година стихотворения.

    В някои от творбите като “Вълците” и “Победените” авторът се придържа към възприетата тогава от някои парнасисти социално изобличителна реторика. В други /стихотворенията с диаболични мотиви/ той остава верен на художествените конвенции на романтизма, които отзвучават дълго в историята на френската поезия.

   Самобитният лирически изказ на Верлен се утвърждава в програмното му стихотворение “Поетическо изкуство”.  В това теоретично стихотворение покровителят на френските поети символисти излага в три “технологични” направления постановките си относно обновяването на поезията: съдържанието на лирическото послание, сугестивната мощ на лирическото слово и организацията на стиха. В него се насърчава разработването на поезия разчитаща на внушението /сугестията/, а не на детайлното логическо обяснение. Отрежда се привилегировано положение на изкусно подбудената импресия, а не на обективното пресъздаване на определена емоция, вълнение или страст.

        Още от началния стих на творбата “Музика преди всичко друго” се започва мотивирането на необходимостта от създаване на “поезия за душата”. Отдава се предпочитание на “мелодията сива”, която Верлен счита за най-съответното музикално озвучаване на трудно изразимите чрез словото, неподвластни на логическа дефиниция, бързопреходни състояния, които обземат внезапно човешката душа.

     Верлен смята, че стихът с нечетен брой срички най-добре може да възпроизведе всичко онова, което е обречено “най-бързо да се разтваря и изчезва във въздуха”. В това теоретично стихотворение авторът използва деветсричния стих като разполага цезурата ту между 3-та и 4-та,  ту между 4-та и 5-та сричка – редуване, което придава изключително разнообразие на ритъма. Той не счита, че полетът на мисълта трябва да се прекъсва с римата и да се ограничава само в рамките на един стихов ред, затова насърчава поетите свободно да ползват анжамбманът , т.е. преливането /още по-точно преведено “прекрачването”/ на разгръщаните мотиви и претопяването им в общия смислов поток.

    Верлен отхвърля от стиха всичко онова, което “съдържа някаква тежест или поза”. Отдава предпочитание на игривите асонанси, характерни за народната песен, пред строгото римуване, в което пълнозвучната клаузула /завършек на стиха/ се превръща в самоцел. Той е явно благосклонен към алитерациите /повторенията на еднакви или сходни звукове/, които умножават благозвучните ефекти вътре в стиха. Верлен доказва с тази напътствена творба, че е ненадминат майстор в “експлоатирането” на кристалната звучност на изключително ясните  гласни на френския език. Препоръката на поета-корифей да се използват предимно асонансите и алитерациите указва още веднъж теоретичната му амбиция да насърчава сюгестивния тип лирически изказ.

     При подбора на думите поетът би трябвало да скъса с класическата, привилегироваща яснотата и порядъка, реторическа традиция. Верлен препоръчва да се използват неясните, пораждащи плодоносни догатки и асоциации думи. Така той се приобщава към концепцията на символистите, че езикът е несъвършен инструмент за изразяване на постоянно зараждащи се у нас интуитивни прозрения и неподатливи на логическа формулировка хрумвания.

    Авторитетният френски литературовед Анри Пейр пише: “Повече от всеки друг  Верлен като поет се посвещава на изменението на дълбокия характер на класическия френски александрин /дванадесетосричен стих/ като умножава стъпките от три срички, като непрекъснато мести мястото на цезурата в стиха, като струпва в една строфа няколко дръзки анжамбмана, които разчупват ритмичната строгост на стиховете и сближават редица негови стихотворения с повествователната флуидност на прозата.

     В сферата на метриката на поетът Верлен често загърбва нормите на силабическото стихосложение. В лириката му откриваме впечатляващо добре пресметнати комбинации от ударения, толкова добро разпределение на ударенията, че, когато те се полагат върху съюзи или частици, според Пейр, са  “изненадани”, че са издигнати до такава степен на благородство…/с. 86/

        С дръзките си формални експерименти както и с редица безспорни  художествени постижения Верлен наистина смайва съвременниците си. Но често се случва  и да ги разочарова с някои, макар и малобройни, лирически провали. Разтърсилите неведнъж емоционалния му живот драми отразяват колебанието му между истинската обич и скандалното предизвикателство с хомосексуалните му наклонности.

     Като млад,  по времето когато е увлечен от страстната си любов към Матилд Моте, Верлен вярва, че щастието е постижимо само в хармоничния брак между един мъж и една жена. По-късно, поддал се на изкушението да поддържа провокиращата тогавашните предразсъдъци хомосексуална връзка с много по-младия от него Рембо, той се озовава за три години в затвора, след което с трескаво усърдие се връща към ангажиментите си на ревностно вярващ католик. 

    Това краткотрайно “връщане” на поета към католическата вяра не го поглъща всецяло. Верлен отново се отдава на бохемските скиталчества и не престава да възхвалява “предимствата” на хомосексуалната любов – деяния, които по онова време се възприемат като грубовати “закачки” с морала на тогавашното самоуверено еснафско общество. Това е същото общество, което по смехотворен начин се предохранява чрез два шумни  съдебни процеса, заведени през 1857 година, от “скандалния” роман на Гюстав Флобер “Мадам Бовари” и от “порнографските” сонети в лирическия сборник на Шарл Бодлер “Цветя на злото”.

      Известно е, че на стари години Верлен се е разхождал като се подпирал на бастун, с който, твърди той, разговарял безмълвно с витаещите ниско над земята сенки. Той си представял, че  куцука по някаква странна “ничия земя”, тъй като разяждащите болния му крак рани сериозно разстройвали разсъдъка му. Тъй като не можел да убеди другите, че “крилете са му подрязани”, поетът използвал осакателите си нозе като впечатляващо означение на отчайващата  несрета, в която бил изпаднал. Днес критиците често използват като метафора  придобитият от Верлен на старини недъг, за да подкрепят за аксиоматичното, според тях, твърдение, че “истинският поет винаги малко накуцва”.

            Верлен предизвестява скорошното разширяване на “лирическото пространство”, което той си представя като своеобразна “music-land " /страна на музиката/, в която думите не се различават от звуците и се поднасят на слушателите и читателите като най-изтънчената духовна храна за човешката душа. В нея всички изтънчено чувствителни души ще се подхранват, според пророчествата на поета, с трохите красота отронени от тази излъчваща музика поезия-амброзия. Единственото достойнство на поезията е да приканва хората да преоткриват заложените в дълбините на човешката природа съкровени чувства.

   В задължителното обобщение би трябвало да споделим мнението на професор Стоян Илиев /с.11/, който обявява, че ако приемем, че Бодлер е законодателят на символизма във Франция, то “ Рембо е неговият млад пророк




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 671364
Постинги: 553
Коментари: 49
Гласове: 284
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930