Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
16.01.2013 09:07 - Поезията на Артюр Рембо - критичен обзор на Г.Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6380 Коментари: 0 Гласове:
3



 

                                АРТЮР РЕМБО И ПОЕЗИЯТА МУ

 

     Историците на френската поезия причисляват Артюр Рембо (Шарлвил, 1854 — Марсилия, 1891) към кръга на тъй наречените “прокълнати поети”. Той създава своите безспорно изпреварващи лирическите конвенции на неговото време стихотворения преди да е навършил двайсет години. На 19 години се отказва от поезията се посвещава на търговията с оръжие. Умира на 37 години като пред изповядващия го преди да издъхне свещеник се отказва от всичко, което е написал през юношеските си години.

    От съвременните му критици и някои от по-късните му биографи е представян ту като нехранимайко, ту като ясновидец, ту като скитник, ту като мошеник, ту като развратник, ту като пророк, т.е. като събрат на всички отхвърлени от обществото несретници, които натрупват опит “на ръба” на обществото като смъркат опиати или провокират еснафите с хомосексуалните си връзки. Като всички тях Рембо изживял земните си дни с убеждението, че истинският живот е “някъде другаде”.

    Артюр Рембо се ражда през 1854 година в градчето Шарльовил, разположено в планината Ардените.      Според биографите детството му е особено важен за формирането му период в неговия живот. Те често упоменават строгата му майка, която е символ на образцовото религиозно благочестие, и за момчето се превръща едновременно в предизвикваща страх обцесия и респектиращ образец. Може би поради дълбоката му привързаност към нея Рембо организира живота си като низ от тръгвания и завръщания, които определят ритъма на съществуването му още през юношеските години.

    На 10 май 1876 година Рембо се записва в холандската колониална армия.   Погрешно е да се приема, че едва тогава, на двадесет и две години започва изпълнения му с безумни авантюри период на живота му. Наистина той напуска армията още през август и трескаво крои нови щури проекти: през 1877 година да замине за Александрия, през 1879 година обиколи Изтока на Европа. Не е изяснен живота му по време на странствуванията му из Германия, Египет, Кипър, Етиопия и по крайбрежието на Червено море, коитоса продължили около петнайсет години.

       Някои негови биографи допускат, че по време на непрекъснатите му странствувания из Средиземноморието и Африка е бил началник на строителен обект в Кипър и продавач на пазар в Етиопия. Вероятно се е занимавал и с нелегална търговия. Сред необичайните му занимания е службата му като преводач в пътуващ из Швеция цирк.

       Безумните му авантюри приключват Марсилия. Там ампутират единия му крак, тъй като откриват злокачествен тумор в коляното му. След операцията  гангренясващата рана на крака му бързо се разраства. Рембо не издържа на терзаещите го непрекъснато физически болки и издъхва на 10 ноември 1891 година.

       Един френски биограф на Рембо твърди, че животът му е като че ли изграден от следващи един след друг откази: най-напред отказът му от провинциалния живот, после отказът му от литературата, а в края отказът от всичко, което придава смисъл на човешкото съществуване.

    Независимо дали го е желал или не, дали го е осъзнавал или не, поетът Рембо се превръща в ликвидатор, разрушител. Най-напред на собственото си творчество, а след това и на себе си: това продължило петнадесет години “шляене” излъчва мрачна светлина, която осветява всичко останало в съществуванието му. След толкова сбогувания, обявени в текстовете му, след толкова предизвикателства, след толкова мечтани “скъсвания” - със западноевропейския стил на живот, с културата и литературата на Западна Европа – следва едно истинско сбогуване, едно опасно предизвикателство и в края едно “скъсване” с живота.

    В критическия сборник “Прокълнати поети” най-добрият му приятел  Пол Верлен го описва по следния начин:  “Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи. Като арденец освен хубавия местен акцент, изгубил се много бързо, той притежаваше и присъщата на хората в тоя край дарба за бързо приспособяване, което може да обясни неусетното пресъхване под бледото парижко слънце на извора му, за да употребим един израз на бащите ни, чийто директен и правилен език в крайна сметка доста често се е оказвал по-точен.”

      Артюр Рембо ни е оставил изградено от неподредени фрагменти творчество, което все още смущава литературните историци със заложените в него предизвикателства. С изключение на излезлия докато Рембо е още жив сборник “Един сезон в ада” всичките негови творби са били събрани след смъртта му от ценителите на авангардната му поезия в сборниците “Стихотворения” и “Озарения”. Но може би тъкмо защото Рембо не мисли за осъществяването на никаква друга кариера и възприема поезията като начин на съществуване той се превръща в духовен кумир на хиляди млади хора в днешно време.

     Творчеството на Рембо, създадено през ранната му младост, т.е. през годините 1869, 70, 71, е доста обемисто и би запълнило един солиден том. То се състои от, общо взето, къси стихотворения, сонети, триолети, творби в четири, пет и шестстишни строфи. Запознал се отрано с литературната програма и естетическите пристрастия на парнасистите и символистите поетът Рембо много бързо се дистанцира от тези литературни течения. Той си изработва свой самобитен начин на писане, който е предопределен от дръзкото му прозрение, че поетът трябва да се изгради преди всичко като ясновидец. Теорията му, която се позовава на ясновидството, има смисъл само като изходна точка на поетическата му дейност, която иначе протича като автономен съзидателен процес. При него творческият процес протича като привидно хаотичен низ от самотни мълниеносни озарения. Рембо не принадлежи към нито едно от теченията и школите, които се появяват през втората половина на ХІХ век във Франция.

     На шестнайсет години Рембо се запознава с Жорж Изамбар, двайсет и две годишен учител, към когото той се привързва към него и го почита като авторитетен познавач на тогавашната френска поезия.  Талантливият юноша му показва голяма част от стихотворения, които е написва. Очевидно е, че в първите си опити той е следвал специфичната поетика на модната през 60-те години на ХІХ век френска лирическа школа “Парнас” / Неоромантическа школа, в която се държи на обективистичния лирически изказ и съвършената форма, а главният стремеж на следовниците й е постигането на “чистото поетично умение”./

      През октомври 1870 година след като избягва от родния си дом Рембо намира убежище при Изамбар, при който се запознава с поета Пол Демени. Именно на него той предава препис на всичките си, написани до онзи момент, стихотворения. Този препис, състоящ се от две тетрадки, става по-късно известен като “Сборникът Демени”. Това е единственият замислен от самия Рембо сборник. В него юношата включва стари текстове ( “Слънце и плът” /Soleil et Chair/, “Ковачът” /Le Forgeron/, “Слисаните” /Les Effarйs/, “Усещане” /Sensation) и девет съвсем нови творби (написани по време на второто бягство на Рембо). Това са: “В зелената кръчма” /Au Cabaret Vert”, “Малин” /La Maline/, “Моето бохемство” /Ma bohиme”, “Спящият в долината” /Le Dormeur du val/.

     В началото поезията на метежния юноша е изпълнена с книжни реминисценции, дори с пастиши /буквални подражания/ на поетите, негови съвременници, Шарл Бодлер, Виктор Юго и Теодор дьо Банвил. Тя би могла да се определи като “кротка”, макар че в нея вече се появяват стихове предизвикателства: Рембо дава право на присъствие на нови “непоетични” думи в поезията, изненадва със смущаващи общоприетата логика образи. В тях се появява своеобразен разрушителен присмех, логиката се зачита, макар че се изявява вече волната фантазия на бохема Рембо.

       В първия сборник на Рембо “Стихотворения” са включени стихотворения написани през периода 1869-1872 гонина. Той започва с “Подаръците за сираците” /Les Йtrennes des Orphelins/ и съдържа още 22 стихотворения, които авторът преписва за приятеля си Демени през 1870 година. По-късно Рембо прибавя още 21 творби, вдъхновени от войната и омразния затворен свят на родния му град Шарльовил, прекръстен от поета юноша в Чарлзтаун. В края на сборника се появява стихотворението “Пияният кораб” /Le Bateau ivre/, което Рембо създава с намерението да провокира приятеля си Верлен въвел го в средата на парижката литературна бохема след бягството му от дома.         

          Главните теми, които са развити в сборника са: щастието, което носят пътуванията и скитническият живот, връзката между щастието да пишеш и щастието да живееш, гневът, който пораждат еснафските хитрости, измами и подлости на социалното обкръжение и съвременната история; обвързването на поезията с ясновидското озарение, което позволява въвеждането на нов език и образи в стихотворенията; прозрението, че поезията и търсенето на абсолютното са припокриващи се интелектуални ангажименти. В “Стихотворения” се създава впечатлението, че ясновидската поезия е вдъхновена не толкова от личния опит на поета или от спонтанния му маниер на писане, колкото от прозрението му, че лирическият изказ трябва да бъде радикално обновен.

     През 1874 година зейналата между двамата приятели Рембо и Верлен бездна се задълбочава и разширява: Рембо прави решителен избор, с който се насочва към “другата поезия” на “алхимията на словото”, разчитаща на данните постъпващи от сетивата, докато Верлен се връща към “блудкавата” субективна поезия предпочитаща лирическата изповед. Обзет от световъртеж пред изпълненото с премеждия странстване из собствената душа Рембо съчинява цикъла “Един сезон в ада”, който би могъл да се определи като трескаво скиталчество из собствения му ад населен от самия него, от поезията му и от Верлен.

      “Един сезон в ада” e eдинственият излязъл приживе сборник на Рембо, за чието издаване метежният юноша полага известни усилия. Той е съставен от девет написани в проза поеми. В своя престижен сборник /Илиев, Ст. Естетическите програми на френските и руските символисти, С.Издателство на БАН, 1979 г./ професор Стоян Илиев представя по следния начин сборника на поета “Един сезон в ада”: “В книгата си “Сезон в ада” /1873/ Рембо предлага поетически метод, много по-дързък от този на Бодлер в “Съответствията”. Той иска да “изобрети поетически език, достъпен на...всеки смисъл”, способен да “изрази неизразимото”. Този си опит той предизвикателно нарича “Алхимия на думата”, която служи тъй да се кажи за “смяна на живота” и за изграждане на един съвършено нов свят. Рембо препоръчва безгранично разширяване на вътрешния обем на поезията, каквото тя дотогава не познава. Поетът, според него, трябва да открие “абсолютното” чрез дълго и търпеливо пътуване и чрез “разстройване правилата на всички смисли”. Той препоръчва пълна реформа на отношението на поета към света и го представя като нов Прометей, призван да освободи човечеството от предразсъдъците на традицията. Мисията на поета за него е много важна: той трябва да бъде “голям прокълнат”, “голям болен”, “голям престъпник”, “върховен учен”, защото “пътува в неизвестността” /стр.96/.

     През 1874 година Рембо заминава за Лондон /където вече е бил през 1873 година/ с приятеля си - художник Жермен Нуво. Вероятно по онова време той завършва сборника си “Озаренията” /Les Illuminations/, в чиято творческа история има много неизяснени обстоятелства. Той е композиран от 42 текста в проза, чието тълкуване, дори днес, е изпълнено с твърде много догатки. Ако заглавията им, например, са относително ясни – “Приказка” /Conte/, “Работници” /Ouvriers/, “Мостовете” /Les Ponts/, “Зазоряване” /Aube/, “Метро” /Mйtropolitain/, “Варварин” /Barbare/ –, съотношението между тези заглавия и самите текстове е трудно изяснимо.

         Вместо да се търсят малко вероятни ключове за разчитането на текстовете в “Озаренията”, е несъмнено по-добре да се приеме тяхната изначална трудност. Тя произлиза от привидната несвързаност на образите, от синтаксиса, в който е предпочетено наслагването, от отказа на поета да пробужда доверие и да внушава, че в текста е заложена някаква “истина”. В цикъла се създава впечатление за някаква фантастична “надреалност”, в която господстват намеците, илюзията и пълното разрушаване на онова, което създава впечатление за рационален “строеж”.

       Забележителна е оценката на нашия изтъкнат литературовед Цветан Тодоров: “Човек разбира това, което е казано, но не знае за какво се говори.” В сборника “Озаренията” е отдадено предимство на инициативата на думите. Това е първият модерен текст без референт, нито смисъл, в който авторът заявява: “Авторът трябва да бъде абсолютно модерен.”

     След като става свидетел на погрома на Парижката комуна през май 1871 година Рембо отново се завръща в родния си град Шарльовил. Там той написва две важни писма – едното до Жорж Изамбар, другото до Пол Демени. В писмото написано на 13 май и адресирано до Жорж Изамбар младият поет разобличава онези, които ядат от “университетската ясла” и се задоволяват с “ужасно блудкавата” “субективистка поезия”.

       В него Рембо оповестява своята програма: “Сега се потопявам във възможно най-гнусния разврат. Защо ли? Искам да бъда поет и полагам усилия да се изградя като ясновидец...Въпросът е да се стигне до непознатото чрез разстройването на всички сетива...Неправилно е да се твърди: Аз мисля. Би трябвало да се каже: Другите мислят за мен.” Тези няколко фрази, написани от едно седемнайсетгодишно момче, са сред най-известните във френската литература. Въпреки това поетическото изкуство, което внушат, не е лесно постижимо: отказът от субективната поезия е не само отказ от сантименталната, лиричната, романтичната в стил “Мюсе”, поезия, тъй като тя затваря човека в изпразнени от съдържание конвенции; освен това е отхвърляне на подчинената на интересите на някоя класа, бог или личност поезия: на формулировката на Декарт “мисля следователно съществувам” /«Cogito, ergo sum»/ трябва да се противопостави констатацията, според която поетът не е производител, а продукт на своето производство. “АЗ съм някой друг”, заявява Рембо. По този начин поетът е лишен от своята идентичност и от своята свобода.

     Във второто писмо до Пол Демени, написано на 15 май, младият поет  излага интуитивните си прозрения. В него той представя стихотворението си”Парижката бойна песен” като “псалм за настоящето”/. Пак там Рембо оповестява: “Поднасям ви проза относно бъдещето на поезията” и се нахвърля върху старите представи за поезия, отрича категорично лирическите клишета на романтизма за Аза и за прекъснатата връзка между поета и града. В този манифест ясновидството осигурява успеха на поета, а пълното разстройване на сетивата се превръща в основно средство за предусещане на бъдещето.

    Не е толкова важно, че цената, която трябва да заплати поета, е твърде висока. Важното е, че в края на това ужасно трудно начинание се постига най-висшето знание. Макар че е страдалец, обявяван за престъпник и прокълнат, поетът се изгражда като “крадец на огъня” и приема да се потопи в непознатото – “там-долу” – за да извади от скритите бездни на съзнанието формата или безформеното.

        Поетическата програма на Рембо се оказва наистина революционна: трябва да се избират опълчващите се на общоприетата логика значения. Една от формулите, която следва поетът от Шарльовил в стихотворенията си, гласи: да се прониква в “буквалния смисъл и роящите се във всички посоки негови значения”. Налага се схващането, че изразяващия вече съществуващото и подражаващия на действителността език трябва да се изостави и да се използва предизвикващото опиянение слово. Поезията трябва да включи в себе си всичко извънмерно и предполагащо излагане на опасности.

          Приживе Рембо е изкрещява високо своята омраза, своите несъгласия, своите бунтове срещу установения социален “порядък”, срещу затворената семейна среда, срещу ограничаващите обществени условности, срещу Наполеон ІІІ, срещу католицизма. Той огласявал оглушително своята “другост” чрез писането. А след това заминал надалеч. Неговите истински доводи, които никой не знае, нямат никакво значение. Това, че “африканската му авантюра” се проваля по смехотворен начин, също не е важно. Това, което е важно, което го отличава от “другите” е пълният разрив с традицията, отказът му от писателска кариера и решителното му желание да прочисти паметта си от всяка следа поезия: “Това вече не ме занимава”, казвал изпълнен с презрение той, когато край него се заговорело за поезия и за неговото творчество, което оценявал просто като “помия”.

     Носител на вълненията на юношата пред света лирическият изказ в поезията на Рембо престава да се схваща като лична изповед и се превръща в дръзка авантюра на езика. Езикът е изчистен и си остава ясен, дори когато мисълта се сгъсти и смисълът убегне. Подборът на думите, който прави Рембо, е винаги превъзходен, понякога съзнателно педантичен. В изграждането на стиховете той рядко си служи с изкуствени похвати. Малко са своеволните цезури в тях, още по-рядко се срещат изкуствени преноси /анжамбмани/.

 

 

    През 1871 година Рембо създава сонета “Гласните”, който е публикуван за първи път в списание “Лютес” през 1883 г. След това е поместен в сборника на Верлен “Прокълнати поети”. В този сонет младият поет се опитва да приложи на практика  “теорията за съответствията” на Бодлер:

 

                                         Г л а с н и т е

 

А-черно, Е-бяло, И-червено, Ю-зелено, О-синьо, гласни,

някой ден аз ще разкрия аз вашия скрит произход.

А-черен корсет, мъхнат от мушици атлазни,

що бръмчат край зловония в таинствен брод;

 

Е-невоннист на шатри, на смел параход,

лък на глетчери, бели царе и сеничета ясни;

И-пурпур, кръв, изплюта от устни прекрасни

с усмивка в пиянства и гняв до живот;

 

Ю-божествени тръпки на морета зелени,

мир на паши просторни и чела на учени,

де печат на Алхимия строго личи;

 

О-божествен тръбач ва пискливости странни,

Тишини, прелетяни от Светове и Онгели,

О, – Омега, - лъч виолетов от Нейни очи!

                                                     Превод на Георги Михайлов

 

   Според професор Стоян Илиев /с.97/ още немският романтик Август Шлегел “представя скалата на съответствията между гласните и предизвиканите от тях усещания така: за него А съответствува на червения цвят и е израз на младостта, радостта и блясъка, О е цветът на пурпура и значи благородство, великолепие и слънце и т.н. Според Новалис гласните изразяват неясните чувства, а съгласните – определени преживявания. Ернст Юнге в изследването си “Появата на гласните”, предлагайки описание на гласните звукове, разглежда “А” като “морален символ”, като майка на всички гласни, като крал на буквите и затова във всички азбуки той заема първо място...”А” е висш “царски знак” и е израз на “родителска власт” и затова Юнге предлага за него да се избере пурпурен цвят, а не черен, както е при Рембо.”

    Предполага се, че сонетът “Гласните” е написан под влиянието на някаква научна статия, посветена на цветния слух. Допуска се също така, че Рембо си е припомнил “цветната азбука”, по която се е учил да чете: в нея гласните били оцветени със същите цветове, както и в стиховете му; буквите били илюстрирани с с рисунки на животни или обекти, чието име започвало с буквите, с които си послужил и Рембо в този сонет. Други като близкия приятел на поета виждат в “Гласните” просто едно развлечение, поетическа игра.

     Стоян Илиев стига до следното заключение /с. 103/ в края на обзора на тълкуванията на “Гласните” на Рембо: “Ако се отнесем строго към този сонет, ще трябва да ги причислим към неговите “халюцинации”. Можем да ги отнесем и към онези “Бълнувания” на Маларме, в които последният се опитва да осмисли дейността на поета-символист. Но това, което искаме да подчертаем, че в теорията на Рембо за гласните много ясно се разкрива един съществен аспект на естетическата платформа на символизма – подчертаването на активната роля на творческия субект. Рембо премахва всички ограничения пред индивидуалността на поета, като си поставя за основна задача коренното преустройство на света.”

     През периода февруари-април 1871 година атмосферата в поезията на Рембо отведнъж радикално се изменя. Младият поет е вече в Париж, където току що е съчинил дългото си стихотворение “Пияният кораб”. Той посреща с ентусиазирана надежда обявяването на Парижката комуна и е обзет от гневно възмущение, когато започват репресиите срещу комунарите.

   Стихотворението на Рембо започва с идентифицирането на поета с                                             пияния кораб”:

Заслизал по Реки безстрастни, аз усетих:

не ме влекат момци от тези брегове -

от индианци те на прицел бяха взети

и вързани на кол с ярки цветове.

 

Не ме е грижа кой влекач ме направлява

с товар – английски плат и фландърски жита...

Щом с екипажа мой се свърши тази врява,

потеглих пак и сам потърсих си целта.

 

Сред приливите оз се втурнах без уплаха,

от мощния им рев не чувах нито звук

и полуострови откъснати летяха,

невиждали преди по-славен хаос тук.

 

Пробуждането ми благословиха хали,

като тръстика лек, танцувах сред вълни –

уж все за жертви те са жадни, но едва ли

помислил съм за кей през тези десет дни.

                                        Превод на Пенчо Симов

     Според авторитетните историци на френската поезия след смъртта на романтическата субективност се ражда нов тип поезия - модернистичната поезия. От този момент насетне лирическата творба поглъща изцяло в себе си своя производител. Поетът откривател на нови пространства в човешкото съзнание се посвещава всеотдайно на едно неограничено от никакви прегради скитане, което прераства в метафора на новаторското творческо дръзновение:

И цял се потопих във морската Поема,

просмукала звезди, блестяща с млечен сок –

в зеления лазур, чиято шир приема

удавника честит по пътя му дълбок.

    От този момент, според формулировката на основателя на сюрреализма във фреската поезия Андре Брьотон, който почита Рембо като велик предшественик на това авангардно направление, “поезията се превръща в нещо противоположно на литературата”.   Според корифея на поетите-символисти във Франция Стефан Маларме, Рембо се е “оперирал жив и е изтръгнал от себе си поезията”.  След него създаването на поезия престава да се отнася с раболепна благосклонност към самото себе си. То се превръща в неуморно търсене на някакъв непрекъснато изплъзващ се Абсолют.

      Рембо предусеща, че много скоро поезията ще се гради върху дръзкото предизвикване на наследените традиции, върху яростното рушене на блудкавата сантименталност и сладникавата лиричност. С “Пияният кораб” сякаш се скъсва с бутафорната екзотика, със самоцелната живописност и с опиянението пред  “небесните селения”. Поетът се изправя пред “смущаващите дълбини” на човешкото съзнание, в които се догажда, че има много неизследвани пространства – пространствата на “отвъдното вътре в човека”.

     В писмо до Жорж Изамбар Артюр Рембо пише:  “Поетът е всъщност крадецът на огъня. Той е в дълг пред човека и пред най-малките животинки. Той трябва да накара читателите си да усетят, опипат и чуят неговото откритие. Ако това, което той донася от отвъдното, притежава форма, той му придава форма. Ако е без форма, той го предава като безформено…Поезията вече няма да отмерва ритъма на случващото се. Тя трябва да го изпреварва…”

 

                                                                                              Гено Генов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 



Гласувай:
3



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075476
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031