Основополагащо, ако се отчита новаторството и влиянието му, творчеството на Флобер се свежда до няколко романа, на които авторът посвещава години упорит труд.

  За Флобер всичко започва с продължителната скука изживяна в град Руан, където той се ражда на 12 декември 1821 година, времето на първите провокативни изяви на романтиците във френската литература.

   Баща му се е казвал Ашил Клеофас Флобер, роден е в областта Шампания. Бил е главен хирург и професор в клиниката на Домът на Бога / Hфtel-Dieu/, централната болница на град Руан. Майка му е дъщеря на лекар от Пон-л-Евек / Pont l"Йvкque/, произхожда от средата на едрата провинциална буржоазия. В тази добро порядъчна буржоазна фамилия всичко банално и вяло: бащата е отдаден на работата си, а  майката е заета с отглеждането на децата. В детството особено  силно  въздейства върху Гюстав общността от прославени хирурзи и атмосферата на болницата, където баща му го води често, за да присъства на демонстрационни операции или на лекции по анатомия.

       Гюстав е второто дете в семейството, родено между един по-голям брат, отчуждил се от семейството, и една по-малка сестра. Гюстав е обича много сестричката си, която ще умре по време на раждане и братът ще се заеме с отглеждането на дъщеричката й.

      Известният френски философ на ХХ век Сартър изследва в детайли психографията на детето Флобер в солидната си монография /незавършена/ “Идиотът на семейството”, 1971 година/. То оставало часове наред замаяно от своите размисли и мечтания преди да се научи да чете – умение, което му се отдало доста трудно. Явно е, че още като дете Флобер е притежавал богато въображение, че още от ранна възраст заживява без особени илюзии относно човека, човешката участ и животът в общество.

Голямо влияние върху юношата Флобер оказва най-близкия му приятел, младият философ Алфред Льо Поатвен, чиято песимистична нагласа е завладяваща. От млад Флобер се отвращава от готовите истини и утвърдените идеи. Той прави една забавна компилация. Заедно с Льо Поатвен измислят един гротесков персонаж, който назовават “Момчето” /Le Garзon/, на когото приписват най-унизителните според тях характеристики. Още от този период Флобер схваща буржоата като човек “който има принизено мислене”.

      През 1840 година Флобер заминава за Пиринеите и Корсика. В Марсилия, заедно с Йожени Фуко дьо Ланглад, той изживява първото “чукане за кеф”. Но първото му интимно общуване с жена е в същото време корабокрушение за способността му да изгражда чрез въображението си: “Ноември” /Novembre/ (1842), създаден под въздействие на това разочарование, разваля сладостния спомен и образа на онази, която го е изоставила. На 19 години Флобер открива, че любовта е възможна само като бленуване за любов, а не  в реалния свят.

        През ноември 1841 година Флобер постъпва в Правния факултет на Париж. На 22 години той открива, че страда от странна “болест на нервите”, която се приема, че е била епилепсия, макар че главните симптоми липсват. Болестта го принуждава да се откаже от следването. Оттогава той се посвещава всецяло на литературата.

      Още като юноша се сблъсква със смъртта. Баща му умира пред януари 1846 година, а обичната му сестра Каролина издъхва по време на раждане през март на следващата година. Ражда се момиче и Флобер се оттегля с него и майка си в имението Кроасе, край Руан, на брега на Сена. Там прекарва почти целия си останал живот. Малко по-късно умира и най-близкия му приятел Алфред Льо Поатвен.

      Първите представи за твореца Флобер си създаваме чрез създадените през периода 1836-1842 година негови произведения: “Мечта за ада”/ Rкve d"enfer/, “Quidquid volueris “(двете са написани през 1837 година), “Спомените на един луд” /Mйmoires d"un fou/ (1838). В тях се описва престъпления, изоставяния, предателства, насилия и кръвопролития. В тях Флобер разказва историята на неговата съзряваща сексуалност и представя своя опит в любовта като приема, че е осъден да не я изживее никога. Този, който говори от “аз-позицията” в “Спомените на един луд” е юношата Флобер. Той е съхранил в паметта си само един романтичен епизод от близкото му минало: срещата му с Елиза Шлезингер в Трувил и смущението, от което  е обхванат на 16 години, от което може би ще се развие замисъла му на романа “Възпитание на чувствата”.

      По време на кратък престой през юли 1846 година среща в ателието на скулптура Жан Прадие поетесата Луиз Коле, която става негова любовница, но връзката им не се развива особено гладко. Нейната охранителна независимост и ревността й правят раздялата им неизбежна. Разделят се през 1855 година.

   Флобер е обзет от скуката. Той заминава да следва право в Париж и започва да пише “Сантиментална” /Sentimentale/ (роман, в който той подражава на Балзак и няма нищо общо с по-късната му творба “Възпитание на чувствата” ,1869). През 1844 година той преживява дълбока физическа и психическа криза. Обхванат от тази “болест на нервите” – вероятно епилепсия -, която заплашва разсъдъка му, той ще се озове пред един символичен радикален срив.  Вероятно тогава възниква у него проекта да се затвори в имението си Кроасе, което наследява от баща си, и да се отдаде на писането на романите си.

      Но преди да се затвори в самотата Флобер предприема поредица от пътешествия. Най-напред тръгва за Италия заедно с обичната си сестра Каролин, малко преди трагичната й смърт. През 1847 година Флобер и приятеля му Максим Дю Кан, с когото се сближава по време на следването му в Юридическия факултет, странствуват по поречието на Лоара и по морския бряг на Бретания. След смъртта му, през 1885 година ще се появи пътеписа му, създаден съвместно с Максим по време на това пътешествие “През полята и по скалистите брегове” /Par les champs et par les grиves/).     В този пътепис Флобер си припомня посещението във фамилното имение на Шатобриан - Комбур.

От ноември 1849 година до април 1851 година Флобер предприема второ пътешествие с приятеля си Дю Кан из Средиземноморието. Решението за това пътешествие взема след като прави първия си опит да напише едно по-обемисто съчинение “Изкушението на Свети Антоний” /La Tentation de saint Antoine/, започнато през май 1848 година и прочетено пред Дю Кан и Буйе през есента на 1849 година.  Присъдата на двамата приятели е твърде строга “Трябва да го хвърлиш в огъня и никога да не говориш за него”. През следващия месец Флобер се качва заедно с Максим Дю Кан на кораб, за да обиколи Малта, Александрия, Кайро, Фила, Тива, Луксор, Бейрут, Йерусалим, Родос, Константинопол, Атина, Рим и Венеция. Двамата приятели се завръщат във Франция през юни 1851 година.

     Флобер е бил изключително любознателен пътешественик. Той странсвал за да види, да пипне, да помирише, така че неговият почерк залага на видяното, на сетивно изживаното. Той съхранявал в паметта си жени, ухания, влажните повеи на морския вятър. Когато внимателният читател се запознае с пътеписа му “Пътешествие на Изток” / Voyage en Orient/, вниква в големия неправдоподобен парадокс: този човек, който толкова често бил обсебван от скуката, е обичал до полуда живота с плътска и бурна любов, от пясъка на пустинята до копринената кожа на египетската куртизанка Рушюк-Ханъм, от великолепието на залеза над река Нил до острата миризма на лимоните в гробището за чумави в Яфа, които предава с непосредствен лиризъм във възхитителната му кореспонденция ( в писмата до майка му, до племенницата му, до възлюбената му Луиз Коле, до поета Теофил Готие, до братята Гонкур, до Сент-Бьов, до Жорж Санд, до Ренан и др....).

   От 1851 година, в която започва да пише романа си “Мадам Бовари” /Madame Bovary/, ако се изключи пътуването му до Картаген през 1858 година – за да опознае отблизо Африка с оглед написването на “Саламбо” /Salammbф/ –, Флобер не напуска до края на живота си имението Кроасе. През тези години той се посвещава на творбите си, които за него са изморителни пътешествия във въображението сред меандрите на стилистично безукорните му фрази.

    Твърди се, че сюжетът на “Мадам Бовари” му е бил подсказан от неговите приятели обезпокоени от неистовия романтизъм на Флобер проявен в повестта му “Изкушението на Свети Антоний”: една неудачно омъжена млада жена вехне от скука в дълбоката провинция и се опитва да се пребори, както може, с болката да се живее като си намира любовници и харчи безразсъдно пари, без да има доходи, с които да погаси многобройните си кредити. В действителност сюжетът се оказва маловажен: Флобер вече добре знае, че в литературата няма нито красиво, нито грозно, а далеч по-важен е подходът и стилът при пресъздаването им. За да си изработи подход и стил авторът на “Мадам Бовари” се труди упорито, без почивка, в продължение на шест години, за да се окаже в края на работата си изправен пред съда за “обида на нравите и развращаване на читателите”???. Въпреки, че е оправдан, Флобер е обзет от горчиво отвращение пред самонадеяността на властващата глупост.

  Така се ражда един роман-шедьовър. Сюжетът е развит безукорно, почеркът е изчистен, съблюдава се упорито обективност в повествованието, макар че се проследява едно изгарящо желание – желанието на Ема да изживее живота, който сама си сътворява, а не живота, който й “е даден”.  Понякога са необходими два месеца, за да е опише само една сцена, която трае всъщност три часа (например, провинциалната изложба-панаир на домашни животни). Зареждат се месеци на изтощителен труд за разработването на една наглед банална тема, но романистът Флобер решава, че тя трябва да се поднася като чисто внушение, да се измести интереса от фактите към емоциите. Например, Ема трябва да съхрани спомена от приказния бал във Вобиесар, където е танцувала, само чрез едно кръшно нейно движение по време на валса. Споменът за разходката с любимия й Родолф из есенната гора се фиксира в паметта героинята като влажно ухание от започващото гниене на пожълтялата шума. Накрая, мирисът на вживелия се читател е натрапчиво обсебен от горчивия вкус на арсеника – отровата, с която избира да сложи край на живота си непоправимата романтичка.

     Флобер преднамерено разширява границите на традиционното романно повествование. Романистът преднамерено демонтира мизерните “събития” изпълнили до онзи момент реалния му живот, разглобява механизма им и го пренарежда да въздейства по нов начин. Така се създава илюзията за напълно безпристрастно “епично” пресъздаване на участта на щастливата и нещастната жена Ема, дръзнала да стане автономен творец на живота си.

   Ема е пламтящотоо сърце на романа, нейното желание превръща малко по малко всички в жарава: брака, майчинството и обществените норми.  Скандалът, който предизвиква Ема, е породен от нейното нежелание да почита глупаците и духовните инвалиди, които я заобикалят. Тя отказва да се съобразява с провинциалния морал и разноликата му цензура. Жената Бовари не приема онази нравственост, която отделя тялото от духа и забранява на човека да следва естествените му чувствени пориви. Тя отрича религията и еснафското общество, което убива онези, които прахосват парите и ги отклоняват от обичайния кръг на капиталово натрупване труд-стока-цена-принадена стойност, вложена отново в труд и т.н.

   Ема издъхва като неизлечима романтичка, която превръща желанията си в реалност, въпреки че еснафската среда я стяга чрез посредничеството на най-близките й същества: мъжът й, който все пак я обича и любовниците й, които си мислят или се преструват, че я обичат. Сантименталния Леон ще заживее със самочувствието, че е постигнал “мечтата на живота си” – станал е нотариус. Родолф не може да се освободи от самонадеяността на квартален “сваляч” /”дон жуан”/. В по-далечния кръг на посредствеността, който в крайна сметка подтиква героинята към самоубийство, се вписват посредствените й родственици /старите Бовари, бащата и майката на съпруга й Шарл/, досадният лихвар и отблъскващ скъперник Льорьо и жалкия конформист Оме – аптекарят с дълбоко консервирани възгледи за живота, когото Флобер е представил като “изпразненият от смисъл човек”.

     Шарл Бовари се жени за Ема Руо, дъщеря на един богат нормандски земевладелец. Чувствителна и романтична младата жена скоро се озовава в плен на скуката и скоро за почва да изнемогва сред тягостната атмосфера на малкото селце Тост, в обятията на съпруга й, грижещ се всеотдайно за здравето й.

   По време на един бал в аристократичното имение Вобиесар тя осъзнава, че може да се посвети на един друг живот, изпълнен със страсти и разкош. Меланхолията й се задълбочава и Шарл решава да се преместят в близкото градче Йонвил. Там Ема е отново обхваната от отврата, скука и депресия, до момента в който се влюбва в Леон, младият писар на местния нотариус. Но скоро той заминава за Руан и тя става любовница на Родолф, опитен бонвиван и женкар, който скоро бива досаден от постоянната й страстна екзалтация.

   Изоставена от него тя повежда разпътен живот, връща се при Леон, на когото се отдава. Затънала в дългове Ема се отравя с арсеник.