Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.01.2013 17:19 - БАЛЗАК, “ЧОВЕШКАТА КОМЕДИЯ” И “ДЯДО ГОРИО”
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 5239 Коментари: 0 Гласове:
1



 

                                                        

      Импозантната фигура на френския писател с ненадминат творчески размах Оноре дьо Балзак /Тур,1799 – Париж,1850/се извисява над целия ХІХ век. Този изключително предприемчив човек е бил журналист, провалил се е като индустриалец, не е успял да се реализира като предприемач, но за двайсет години е създал почти сто романа. Макар че продължително време е бил преследван от многобройните си кредитори той успява да се наложи в обществото по онова време и да си осигури прозвището “дете на века”, с което е известен до днес. Така Балзак приживе си създава известност както на човек на действието, така и на непоправим мечтател, непрекъснато предизвикван от роящите се в новоучреденото гражданско общество противоречия.

    Балзак често припомня двете инстанции, на които възлага укрепването на обществените нрави: тронът и олтарят. Другият бележит френски писател на ХІХ век, Виктор Юго, в реч, произнесена на погребението на своя гениален събрат определя като “писател-революционер”, т.е. внесъл коренен обрат в развоя на литературата романист-новатор. Съвременниците му го възприемат като “реалист”, но поетът-символист Шарл Бодлер го възхвалява като обсебен на грандиозните си видения фантазьор. В творчеството му се вписват всички плодоносни художествени тенденции на неговата епоха на радикални преобразования. Именно те го зареждат с титанична творческа мощ и превръщат амбициозната му по обхват и дълбочина романна поредица “Човешката комедия” в шедьовър на европейската литература.

   Баща му Бернар Франсоа Балса е бил имперски чиновник, син на Великата френска революция. На 51 години той свързва живота си с деветнадесет годишна девойка – този странен за онова време брачен съюз може да се приеме като изходна точка за формирането на Балзак като романист. Наистина още в ранните си романи Оноре подхваща историята на нещастно омъжените жени и прави проникновени анализи на семейния живот, на разпада на връзките в семейството.

       Ако бащата е изповядал либералните идеи и посрещал с одобрение прогресивните реформи в обществото, майката не обичала особено много “наложените” й деца, отрано се затворила в себе си, предпочела тъгата на самотния живот. Тъй като семейството следвало “маршрута на назначенията” на Бащата, детето Оноре се ражда през 1799 година във френския град Тур. Така че той не е здраво свързан с родното си място и ще опознае родната си област Турен, едва когато навлезе в годините на зрелостта.

     Родителите отдават пеленачето на дойка, а когато детето отраства, от осем до четиринадесет години, го затварят зад стените на престижния колеж Вандом. Така че Оноре запазва малко спомени за щастлив семеен живот през детството си. На подобна участ са обречени и двете му, по-късно родени сестри – Лора, появила се на бял свят през 1800 и Лоранс – през 1802 година.

       От 1814 година семейство Балса заживява в Париж, където Оноре постъпва в престижния лицей, който днес е известен с името “Карл Велики”. Междувременно се ражда едно извънбрачно дете, плод на извънбрачна връзка на майката. По-късно авторът на романа “Физиология на брака” ще се осмели да изкаже предположението, че страданията в трудния брачен живот често пораждат прелюбодеяния.

    Според волята на бащата синът му  трябва да се изучи и да стане нотариус. Но след като завършва следването си като студент по право непокорният юноша решава да стане писател. Така Балзак скъсва едновременно с една утвърдена тогава представа за еснафско преуспяване и със собственото си семейство. Той решава сам да изгради кариерата си. По онова време Оноре е убеден “левичар”, тъй като е белязан от прочита на трактатите на англичанина Джон Лок и е завладян от идеите на сенсуализма,  отстоявани в тях. Той проявява интерес и към социалните идеи на френски социален мислител Сен Симон. Изборът му да се справя сам с живота го обрича отначало на мизерно съществуване. Балзак се настанява в една мансардна стая на улица Ледигиер в Париж и се самообрича на упорит труд. По-късно той пренася опита си на млад “труженик на перото” в романите си. На двайсет години той вече е опознал живота на бедния студент и на твореца, който сам търси себе си.

       За да се постигне успех в литературата през 1820 година е трябвало да се поставя в театъра, да се съчинява поезия или да се пише история. Балзак се опитва да напише една трагедия, “Кромвел”, но провалът му е пълен. За да се изхранва той започва да пише романи за забавление на читателите в първите публични библиотеки. Публикува под различни псевдоними предимно анти-романтични и сатирични романи: “Жан Луи”, “Наследницата на Бираг”/1822/. От псевдонимите, които си избира младият писател Балзак личи, че държи да подчертае благородническия си произход: Орас дьо Сент-Обен, лорд Р’Уон.

   В личния му живот динамиката на събитията е невероятна: двете му сестри се омъжват. Лоранс, по-малката и предпочитаната от Оноре, умира изоставена през 1825 година, след като преживява ада на един мъчителен брак. Самият Оноре става през 1822 година любовник на Лора дьо Берни, много по-голяма от него, която за известно време ще бъде всичко за него – майка, метреса, предводителка в светското общество, финансова опора в рискованите начинания, които той неразумно предприема. Ако госпожа Балзак е била първата “тридесетгодишна жена”, която той среща в живота си, госпожа дьо Берни се превръща в прототип на всички жени, които населяват романния свят на Балзак, зрели жени, често разочаровани, които се влюбват– след като вече са поживели – в млади момчета и ги посвещават в живота:  такава е госпожа дьо Мортсоф (“Лилията в долината”, Le Lys dans la vallйe) или госпожа дьо Баржьотон ( “Изгубени илюзии”, Illusions perdues).

     Благодарение на постоянното брожение в собствената му съдба, което се пренася в света на романите му, Балзак /и това е псевдоним, който не е изследван, и все още е напълно неясен/ пренася в творчеството си теми от личния живот: “Анет и престъпникът”, Annette et le Criminel (1823), “Полковник Шабер”,  Colonel Chabert (1832)  и най-вече “Ван Клор”, Wann Chlore (публикуван през 1825 година), чиято героиня предизвестява всички образи на девойки в следващите романи на Балзак.

  По подобен начин в романа “Последната фея”, La Derniиre Fйe, се очертава една структура, която ще бъде често експлоатирана в фикционалния свят на Балзак – структурата, която пресъздава напрежението между идеала и действителността, в която често се появява като протагонист младеж разкъсван между жена без сърце и жена-ангел.

      Макар че първите изяви на Балзак в литературата са неуспешни, те имат значение като подготвящи по-нататъшната кариера на писателя експерименти.

   Балзак се стреми да придобие власт и да спечели пари. Той се впуска в “далаверите”: печатница, леярна за букви. През 1828 година преживява първия си крах. По същия модел ще протекат и следващите му провали, тъй като Балзак през целия си живот непрекъснато замисля най-необичайни проекти – от отглеждането на ананаси край Париж до извличането на сребро от мините в Сардиния, разработени през Античността и естествено изоставени, тъй като били още тогава изчерпани.

  Така му се налага да се върне към литературата. Този път Балзак опитва с един исторически роман (възходил на мода жанр през епохата на романтизма благодарение на английския романист Уолтър Скот), “Последният Шуан”, Le Dernier Chouan, в който той пресъздава войните, които се водят в Западна Фрпанция по време на Великата революция /1789/. Той създава една антилиберална представа у читателите за контрареволюционните бунтове във Вандея /?/. Той пише и едно почти социологично есе със заглавието “Психологията на брака”, La Physiologie du mariage, в което описва с много хумор брачната институция, макар че загатва сериозността и трагичността заложени в избраната тема.

   Накрая, в навечерието на Юлската революция /1830/, ще се появят първите “Сцени от частния живот”, които романистът ще подпише с псевдонима Оноре дьо Балзак. С тях писателят ще си създаде известност като познавач на душата на жената и на атмосферата в брачния съюз.

      Балзак става журналист в екипа на Емил дьо Жирарден и завежда рубриката “Писма за Париж” /Lettres sur Paris/ на вестник “Крадецът” /Le Voleur/. Тогава в Париж се заражда модерната журналистика и Балзак никога няма да изостави този свой ангажимент на второ място. Дейността му като журналист ще съпътства цялото му творчество, привързва го към динамиката на текущите събития и му помага да размишлява върху политическите му предпочитания / той се обръща към легитимизма през 1831 година/. Журналистическите ангажименти му помагат да си изработи собствен почерк и да покори бързо висшите сфери на парижкото светско общество. Следващият роман на Балзак, който е явно предизвестие на бъдещите му успехи, е “Шагреновата кожа” /La Peau de chagrin, 1830/ - философски роман, който е отбелязан като събитие от най-влиятелните рецензенти в тогавашната специализирана преса на Париж.

    Според тогавашните светски представи, според собственото му желание, Балзак е вече преуспяващ писател след трийсетгодишната му възраст. Мечтите му за приобщаване към аристократичното общество и за всеобщо признание са толкова настойчиви, че го подтикват да посещава усърдно светските салони и да пожелае за метреса маркиза дьо Кастри.

     Новата му репутация на познавач на женската душа му донася през 1832 година първото писмо от непознатата обожателка, което е подписано със загадъчното прозвище “Чужденката”. По-късно се оказва, че това е полската графиня Ева Ханска, омъжена и живееща в Украйна. Това е началото на една романтична любов, чийто плам не угасва  до смъртта на романиста-покорител на женските сърца.

   След първите му успехи в литературата Балзак заживява в разкош, облича се по модата “д е н д и”, макар че е твърде пълен, за да се побира в тесните модни фракове, той прахосва значителни суми без да се съобразява, че това са авансовите му хонорари за романите, които трябва да напише. След това се захваща да ги пише като понякога му се налага да прекарва по осемнадесет часа над писалищната маса. Опитва се да надбяга времето, да въплъти илюзията си, че може да живее като истински аристократ.

    Балзак се доказва като изключително дисциплиниран труженик на полето на литературата. Той пишел през нощите, пиел огромни количества кафе. Така през 1832 година трескавият летописец на епохата на радикални промени се озовава на прага на психическото разстройство. В до голяма степен автобиографичната му творба “Луи Ламбер”/ Louis Lambert/ се възпроизвежда дълбоката драматична криза, през която преминава амбициозният писател. Луи е лесно раним интелектуалец, често подвластен на екзалтации, с изтънчена душевност и крехка психика, който се оказва жертва на дълбоко умствено разстройство.

      Романите следват един след друг, писателят понякога успява да издаде три романа в една година. Те изграждат мита за всеобхватния анализатор на обществените нрави Балзак и пресъздават самобитните му възгледи за “епохата на преход”, в която живее. След “Луи Ламбер” през 1833 година се появява романа-утопия “Селският лекар” /Mйdecin de campagne/. Двата романа разработват сродна тематика: стремежът към организация като начин да се обезвредят разрушителните сили на желанието; колективното действие като начин страстите у човека да бъдат превъзмогнати чрез въвеждането на ред в обществото.

      Според Балзак Великата революция не е премахнала несправедливостите и не е изравнила неравенствата, а, напротив, ги е задълбочила. Тя е прогонила много хора по периферията на обществото, превърнала ги е в маргинални люде или в аутсайдери. Писателят обръща особено внимание на типичните “герои на времето” – злосторниците отдали се на престъпления принудени от мизерията, младите хора с амбиции, но без бъдеще, жените превърнати в безправни робини от законодателството на Наполеон, предприемачите и далавераджиите, които погазват всякакви морални скрупули, банкерите и лихварите, чиято единствена обсебваща ги до лудост страст е трупането на капитали.

    Епохата, в която се заражда и укрепва гражданското общество, се оказва изключително сурова. Тя обрича на възходи и падения, на ведри надежди и тежки страдания както мъжете, така и жените. Либерализмът се оказва лъжа, която насърчава нарастването на егоистичните амбиции и развихрянето на интересите. Подчертано романтична е склонността у Балзак да поддържа тезата, че мъките и страданията изграждат правдолюбивата съвест и пораждат благородството в съзнанието на индивида. Отзвук на тази му склонност е романът му “Търсене на абсолютното” /La Recherche de l"absolu/, в който се проследява творческите търсения на един гениален луд залутал се сред джунглата на “реалния” свят.

      Наистина с течение на годините Балзак все повече се пристрастява към възпроизвеждането на всички подмолни тенденции, които се проявяват осезаемо в разгръщащия се около него социален живот. В началото на 30-те години се появяват първите романи-сцени от живота в провинцията.  През 1833 година се появява романът “Свещеникът от Тур” /Le Curй de Tours/, а на следващата година излизат “Йожени Гранде” /Eugйnie Grandet/, и “Великият Годисар” /L"Illustre Gaudissart/, които принадлежат към упоменатия по-горе дял на “Човешката комедия”.

       Балзак пише все по-бързо и издава все по-често. Между отделните му романи се учредява забележително тематично и технологично сродство. През упоменатата вече 1833 година той решава, че е уместно са се извлекат плодоносни обобщения от “връщането към персонажите”, в чиято съдба той е навлязъл като автор на вече публикуваните му романи. Така се ражда  “гениалната”, според Балзак,  идея – да пресъздаде в една всеобхватна фреска модерния свят като докаже очертаващото се под многообразието му единство. В романа “Дядо Горио” /Pиre Goriot/ (1834-1835), Балзак прилага за първи път нововъведението “връщането на автор към вече познат  на читателите кръг от персонажи”.

   Междувременно, в периода, когато започва връзката му с госпожа Ханска (той се среща с нея през 1834 година в Женева, а през 1835 година се виждат във Виена), Балзак продължава да се среща с графиня Висконти. Обсебен от амбицията “да завърти някоя далавера” утвърденият вече писател купува  вестника  “Хрониката на Париж” /La Chronique de Paris/.

   Балзак непрекъснато пише в изтощителен ритъм, който изчерпва силите му и той се поболява. След публикуването на романа  “Лилията в долината” през 1836 година, всеотдайният литературен труженик става жертва на тежък психически срив. Годината се оказва неудачна за него: докато странства из Италия, Балзак получава вестта за смъртта на госпожа дьо Берни, възлюбената на юношеските му години, която той назовава в интимните си изповеди “Дилекта” / «Dilecta»/. Вестникът на Балзак “Хрониката на Париж” фалира и собственикът му трябва да оспорва в тежкия съдебен иск предявен срещу него от издателя му Булоз.

     В края на 1836 година Балзак се впуска в нов, едновременно журналистически и литературен, експеримент. Той публикува дванадесетте глави на романа си “Старата мома” /La Vieille Fille/  в парижкия вестник “Пресата” /La Presse/. Така той полага началото на романа-фейлетон /романа в подлистник/  и доказва, че е готов да участва във всички модни нововъведения на епохата му. До края на живота си този неизчерпаемо изобретателен творец  живее със заслуженото самочувствие на писател, журналист и издател.

       Раждането на “романа в подлистник”, модно изобретение за една читателска  публика с нараснали претенции, съвпада с инвенцията на една нова жанрова разновидност, която легитимира автора на “Човешката комедия” – това е романът в маниера “Балзак”. Нейните достойнства са защитени по блестящ начин в едно от непреходните творения на този романист - “Изгубени илюзии”. В него той пресъздава изпитанията, през които е преминал, за да си извоюва статута на: всемогъществото на периодичния печат и решаващата роля на общественото мнение, с което всички литературни труженици са принудени да се съобразяват. Проследен е процесът на превръщането на литературата в индустрия и търговия. Констатира се, че идеите са всъщност стоки, че търговията с продуктите на интелекта става обичайна практика в контекста на обществото на разкрепостената частна инициатива.

         Творческият процес и публикуването на романа “Изгубени илюзии” се разпростират върху период от близо седем години (1837-1843). Това ни подсказва, че “динамиката на производството” на романиста Балзак започва спада.  От 1837 година до края на живота си /1850/ френският писател успява да завърши още 23 романа.  Междувременно той опитва шанса си в театъра, изкушава се да се сдобие със собствен печатен орган - “Парижкото списание” /La Revue parisienne/, което просъществува само в три броя.

 

     Романите, които Балзак създава в края на живота си са особено радушно приети от тогавашните читатели. Сред тях се открояват “Цезар Бирото” /Cйsar Birotteau/(1837), “Братовчедката Бета” /La Cousine Bette/(1846) и “Братовчедът Понс” /Le Cousin Pons/(1847). Не по-малък успех имат романите “Една тъмна афера” /Une tйnйbreuse affaire/, “Мемоарите на две младоженки” /Les Mйmoires de deux jeunes mariйes” и “Величието и падението на куртизанките” /Splendeurs et misиres des courtisanes/. В тези забележителни творения на Балзак се предизвестява залезът на един свят, който през епохата на романтизма омагьосва читателите с двете си проявления - с явен лик, светъл като ден, и със скрити подмоли, загадъчни като нощта. В последните романи на “Човешката комедия” в света, в който ни въвежда романиста, настъпва пълзящия мрак, който забулва както индивидуалната предприемчивост така и обществената отговорност на държавните институции. 

      След като овладява изкуството на романа Балзак монтира един превъзходно действащ организъм от романи, които изследват, разпределени в три дяла, нравите, човешката природа и институциите /най-вече брака/. В един договор, който е сключен през 1841 година, се появява заглавието “Човешката комедия” /La Comйdie humaine/. През 1842 година Балзак съчинява предисловието на всеобхватната романна поредица, в което изяснява нейната организация и излага писателската си стратегия. Едва през 1845 година романистът оповестява цялостния план /каталог/ на “Комедията”: 137 романа, близо 2000 действащи лица (46 романа са заложени с проектните си заглавия, но авторът не успява да ги разработи).

   Още през 1834 година Балзак уточнява плана и избира заглавия за частите на проектираната всеобхватна романна поредица. Той решава, че тя трябва да се състои от три части, които озаглавява “Изследвания на нравите” tudes de mоеurs/, “Философски изследвания” tudes philosophiques/ и “Аналитични изследвания” tudes analytiques/.

      Когато през 1835 година френският романист търси заглавие за поредицата от романи,  той решава да я назове с обяснителното заглавие “Социални изследвания”. Едва през 1842 година му той се спира на заглавието “Човешката комедия” и продължително време работи върху предговора към поредицата, в който представя замисъла и творческите си намерения пред читателите.

   Избраното заглавие, издаващо извънмерна изследователска амбиция на романиста, напомня на читателите, че светът представлява един трудно обозрим театър, в който хората изпълняват, добре или зле, някаква роля преди да се преселят в отвъдното. Заглавието подсказва, че авторът има намерението да изгради един широкообхватен фикционален модел, който да възпроизвежда правдиво философията на необхватния житейски театър и да разкрие сложните му и динамично променящи се условности, т.е. романистът се ангажира да демонтира механизма на театъра на живота и да демонстрира скритите му пружини, колелца и трансмисии.

   Според първоначалния замисъл на Балзак “Изследванията на нравите” трябва да представят “всички социални последствия”, да очертават “историята на човешката душа като разплитат всяка нейна фибра”. След това, във “Философските изследвания”,  трябва да се разкрият причините, от които “произлизат чувствата и страстите, основите,  върху които се гради животът”.  Балзак има намерението да посвети своите “Аналитични изследвания” на разкриването на принципите, върху които се основават различните обществени институции. / сред които вниманието му привлича най-напред брачният съюз/. Ако се вземе предвид началния проект на “Човешката комедия”, читателят придобива впечатлението, че Балзак е имал намерението да напише нов сборник с приказки по подобие на “Хиляда и една нощ”. Самият автор си дава сметка, че романната му поредица би могла да се сравнява с легендарната поредица от древни приказки и затова първоначално му хрумва да я назове “Хиляда и една нощи на Запада”.

      Балзак е откривателят на социално ангажирания роман изследващ в дълбочина проблемите на формиращото се във Франция след Великата революция/1789-1893/ гражданско общество. През целия ХІХ и по-голямата част на ХХ век европейските романисти самоопределят поетиката си като почти задължително я съпоставят със стратегията на “Балзаковия роман”. Именно Балзак въвежда системното изследване на човешката природа и на социалните промени в романа и се обявява срещу похвата на романистите-романтици да проследяват еволюцията на индивидуалната участ на един протагонист концентриран предимно върху възпитанието на емоциите в себе си.

    Балзак декларира като нов ангажимент за романиста намерението си да обвързва фикционалния свят на романа с най-новите изследвания и постижения в социалните и хуманитарни науки. Той споделя идеята си, че трябва да се направи опис и класификация на човешките видове като се отчитат постиженията на химика Кювие и естествоизпитателя Жофроа дьо Сент-Илер щателно описват и подразделят химическите елементи и животинските видове. Той се ръководи от убеждението, социумът е организиран по същите правила и закони, по които се учредява йерархията в света на животните. Балзак е уверен, че в творческия арсенал писателя непременно трябва да се включат двете фундаментални операции, които характеризират труда на учения-изследовател – подробното описание и задълбоченото обяснение: “Обществото би трябвало да съдържа в себе си причината за своя развой” – догажда се той в предисловието на “Човешката комедия”.

       Още през ранните си творчески години, когато споделя някои от нагласите на романтиците Балзак проумява, че след Великата революция всеки човек, велик или обикновен, е пътник по принуда върху кораба на историята. Като утвърден романист той споделя убеждението, че историята задължително моделира пределите, в които се разгръща житейската участ на всеки един от нас. Тя предразполага и подтиква хората да направят избора си в живота - акт, който често се счита за изцяло индивидуално начинание. Тя се развива напред, т.е. в развитието й има определена посока: описанието на миналото помага за опознаването на настоящето, служи на предвиждането на бъдещето. Историята, възприемана като мозайка от художествено-аналитични текстове, е крайната цел, към която се ориентира като изследовател и повествовател романистът Балзак.

      Този писател се представя като “завършен и верен на истината историк”, като “повече историк, отколкото романист”. Той е убеден, че винаги ще има успех, дори тогава, когато историята търпи провали: “Аз свърших много повече от историка, тъй като съм много по-свободен от него”- заявява Балзак. Той твърди, че неговата амбиция като романист е да направи подробен опис на нравите, социалните групи, професионалните среди и институции на френското общество като съвестен  негов “секретар”.

 

     Стефан Цвайг твърди, че “проектът да напише “Дядо Горио” възниква у Балзак през септември 1834 година”. Тогава той вписва няколко думи в бележника, където записвал проектите си: “Един почтен човек, семеен пансион, шестотин франка рента; отказва се от цялото си имущество в полза на дъщерите си - и двете, разполагащи с по петдесет хиляди франка рента - и умира като куче.” По-късно споделя с госпожа Ханска, че е избрал за герой “един човек, който е баща така, както светецът или мъченикът е  християнин”.

        Романът “Дядо Горио” е публикуван в четири последователни броя на “Ревю дьо Пари” /Revue de Paris/ от декември 1834 до февруари 1835 година. Излиза в отделен том с предговор, публикуван от издателя Верде през 1835 година. Преиздаден е от издателя Шарпантие през 1839 година без предговор и подялба на части. Романът, преработен и коригиран, влиза в “Човешката комедия” през 1843 година.

    “Дядо Горио” е посрещнат радушно, започва да се изучава в училищата и скоро придобива известност като типично творение на Балзак. В него авторът прилага за първи път принципът на “връщане към персонажа”. Трябва да се отбележи, че романът съдържа всичко онова, което в нашата колективна памет съставлява ядрото на мита “Балзак”: детайлни описания, запомнящи се художествени типове, млад амбициозен персонаж, красиви светски дами, колоритен престъпник и раздадени щедро пари, които пораждат семейна драма. Всички интриги се събират в един запуснат семеен пансион. Там протича посвещаването на младия Растиняк в сантименталния и социалния живот. Заплита се една полицейска интрига и се разгръща трагичната съдба на стария Горио.

     Действието в романа започва през ноември 1819 година. В пансиона “Воке”, разположен сред Латинския квартал, подробно описан от автора, младият студент по право Йожен дьо Растиняк се заинтересува от съдбата на окаяния баща Горио, който подпомага със средства графиня дьо Ресто и от делата на загадъчния господин Вотрен.

  Като гост на госпожите дьо Ресто и дьо Босеан Растиняк разбира кой е всъщност дядо Горио, бивш производител на тестени изделия, който се разорява заради дъщерите си, Анастази (Мадам дьо Ресто) и Делфина (съпруга на банкера барон дьо Нюсенжен), които се отнасят към него с презрение. Младежът от провинцията не приема циничния съвет на Вотрен, който го приканва да ухажва настойчиво Викторин Тайфер, млада пансионерка, която може би скоро ще наследи огромното състояние на баща си, ако развоят на събитията се ускори чрез едно престъпление.

  Окуражен от Горио Йожен предприема завоюването на дъщеря му Делфина. Привлечени от значителната парична награда двамата наематели в пансиона, госпожица Мишоно и Поаре, помагат на полицая Гондюро да арестува Вотрен, избягал от каторгата затворник, известен с прякора си Измами-Смъртта, който все пак е успял да организира убийството на брата на Викторина. Междувременно Йожен става любовник на Делфина.

  Изпаднал в парични затруднения, отритнат от егоизма на дъщерите му, дядо Горио се разболява. Йожен помага на приятеля си, младият студент по медицина Бианшон, в лечението на нещастния старец.

  Йожен присъства на прощалния прием даден от госпожа дьо Босеан, изоставена от любовника си Ажюда-Пинто.

   Състоянието на дядо Горио се влошава след като той разбира, че дъщерите му няма да дойдат да го видят. Той ги проклина и умира сред безразличието на другите обитатели на пансиона и едва ли не пред очите на Делфина, която се появява притисната от нуждата за пари.

    Но дъщерята не се интересува от по-нататъшната участ на баща си. Растиняк сам съпътства траурната катафалка с трупа на дядо Горио до гробището Пер-Лашез, от където той отправя предизвикателство към Париж, градът на преуспелите: “Сега оставаме само ние двамата!” След това той отива на вечеря у госпожа дьо Нюсенжен.

     Като всеки полифоничен роман “Дядо Горио” предлага художествени провокации със забележително въздействаща простота и с непрекъснато увеличаваща се сложност. При създаването му авторът заимства присъщата на френската класицистична трагедия структура: обстойно въведение, драматично ядро и внезапна потресаваща развръзка. Той се възползва от познанията си върху театралната поетика и ги прилага в повествованието: внимателно подготвя  и грижливо разработва всяка отделна сцена. Всяко от главните му действащи лица разкрива фундаменталните устои на характера си в остро драматична, съдбовна за житейското му осъществяване, ситуация: за младия Растиняк, например, е особено важно успешното навлизане в светския живот, за бившия каторжник Вотрен най-важното е да постигне свобода и анонимност, но участта му е да се върне отново в затвора, единственото въжделение на дядо Горио е да си възвърне признателността на дъщерите, но съдбата му отрежда да издъхне без да ги види.

   Избраната от Балзак тема също оказва влияние върху протичащите събития и осмислянето им като остро драматични случвания: особено силно ни въздейства обречеността на обеднелия дядо Горио да преживее в почти пълна самота огорчението и покрусата на неуспелия да приобщи децата си баща. Този Христос на бащинството, този привързал се с безумна страст в дъщерите си баща, изпаднал малко преди смъртта си в пълно униние човек не се поколебава, в стремежа си да изживее насладата от едно косвено сближаване с дъщеря си, да тласне младия Растиняк в обятията на Делфина, изоставена от любовника си Марсе, чиито дългове е принудена да плаща.

     Растиняк се озовава в драматичната ситуация да бъде подвластен на двойно изкушение. От едната страна го изкушава всецяло отдадения на обичта си към дъщерите баща, който му предлага едната от тях – Делфина. От другата страна го подмамва с магическото си очарование прозорливия Вотрен, който му разкрива единствено валидната истина за обществото управлявано от повиците на интереса и му предлага да съучаства в престъпление, което ще му осигури престижно място в обществото. В опозиция на тези две изкусителни предложения се представя алтернативната, не по-малко привлекателна, позиция на приятеля Бианшон, чиято страстна посветеност на науката е пример за безкористно служене на един висок идеал – здравето на хората.

   Обзет от желанието непременно да преуспее, посветил се всеотдайно на разгадаването на тайната на успеха в обществото, Растиняк решава да се самообразова чрез страстното си обричане на издигналите се в него жени. Така младият герой на Балзак смята, че е най-удачно да се изучи голямата книга на висшето общество и предприема своето просветителско пътешествие из него.

     Отначало “Дядо Горио” създава впечатлението за едва ли не полицейски роман, който се поставя за цел да разгадае изпълнения с тайни микрокосмос на пансиона Воке. Простодушният провинциалист Растиняк се оказва обсебен от желанието да разчита знаци, т.е. да тълкува поведението на различните обитатели на пансиона, да установява сходства в характерите им и да прави разграничения между съдбите им. Той попада в странен, изграден от измамни привидности свят, който е управляван от една отблъскваща и невежа стопанка. Скоро обаче домът на госпожа Воке се оказва благодатен терен за навлизане в обществените нрави и изследванията му там се възприемат като подготвителна фаза за опознаването на живота на големия град Париж. Обикаляйки столичния град от предградието Сен-Жермен, обитавано от потомствената аристокрация, до Шосе д’Антен, предпочитаният от новобогаташите квартал, той се уверява, че философията на Вотрен е напълно осветлява властващите нрави в тези две съперничещи си социални пространства. Излъчващият демонична сила бивш каторжник и провалилата се светска дама дьо Босеан му дават сходни наставления: човек трябва да прогони от себе си искрените чувства и строгите морални принципи, защото в джунглата на обществото хищниците и жертвите им обитават заедно. За да преуспее той трябва да притежава най-съответните ключове и да не се заплита в мрежата на собствените си, изработени в самота, скрупули. Най-важното откритие, което прави дошлият от провинцията млад благородник, е, че парите са всемогъщото средство за социално преуспяване: «Той видя света такъв какъвто е: законите и моралът не действат в средата на богатите, където имотното състояние е ultima ratio mundi /върховният смисъл на съществуването/.»

         Дядо Горио е прозрял отрано жестоката истина, че “парите правят всичко”, така че нещастната му участ е по-скоро обусловена от неговата неспособност да владее извънмерната си бащинска страст. Забогателият някога предприемач живее подвластен на двойно-съставната  амбиция: той едновременно държи да запази богатството си и да възвърне привързаността на дъщерите си. В края на живота си той проумява, че след като е изразходвал богатството си, той изгубил окончателно почитта на дъщерите си. Придобил значително състояние по време на Великата революция, подобно на Феликс Гранде, колоритен персонаж в романа на Балзак “Йожени Гранде”, Жан-Жоашен Горио умира като куче след като е бил години наред страстно привързан към дъщерите си с една почти кръвосмесителна страст и чрез парите си е осигурявал щедро удоволствията им.

      “Дядо Горио” е роман за радикалните социално-нравствени преобразования, които съпътстват раждането на един нов тип общество. Щателното описание и  задълбочения анализ на това общество ще бъдат двата основни похвата, върху които ще се гради повествователната стратегия на Балзак в “Човешката комедия”. В романа за бащата-мъченик авторът, вече замислил импозантната поредица, насочва вниманието си върху тези, които са в началото и върху онези, които са в края на преследването на социална кариера – младите амбициозни  хора с дръзки проекти и озовалите се в периферията на обществото уморени от живота неудачници.

     Всеки от един от членовете на микро-общността на дома “Воке” свидетелства по различен начин и на различно морално ниво за всеобщия упадък, който настъпва в нравите на формиращото се гражданско общество. Заразен в дълбочина от индивидуализма и егоизма раждащият се свят вече носи тенденциите съпътстващи моралния разпад. Една от тях е разкъсването на фамилните връзки и разчленяването на семейството на автономни единици /атомизирането на семейното единение/.

    В “Дядо Горио” романистът се заема да описва този разпад, проследява в няколкото паралелно развиващи се интриги сближаванията и конфликтите, които се зараждат в общността на “социалните корабокрушенци” озовали се пансиона “Воке” . Сред сближаванията, които се осъществяват в пределите му, трябва да отбележим своеобразните “двойки по симпатия” - Вотрен и Растиняк, Викторин и Растиняк, Горио и Растиняк, г-ца Мишоно и Поаре. Балзак проследява и еволюцията във взаимоотношенията две двойки, между които се заражда симпатия с повече нюанси в контекста на далеч по-широкото парижко общество - г-жа дьо Босеан и Растиняк, Делфин и Растиняк.

       Степента на посветеност на Балзак в технологията на социално ангажирания роман може да се отчете като проследи особения подход на писателя при пресъздаването на времето и пространството в “Дядо Горио”. Читателят е “подведен” да тръгне от улица Ньов-Сент-Жьоневиев /Neuve-Sainte-Geneviиve/, след това да премине от един квартал  на столичния град в друг, за да стигне в края до гробището Пер-Лашез /Pиre-Lachaise/ . Това е в общи линии главният маршрут, по който ни превежда всезнаещият повествовател като много изкусно прехожда от една към друга характерна за парижките нрави сцена. Той установява преднамерено връзка между полюсите, в които се концентрира социалната енергия на столичния град, която намира израз в различните по динамика вътрешно кастови напрежения.

     Целият роман възпроизвежда едно непрекъснато сноване насам-натам. То започва от пространното начално описание на пансиона “Воке”, който е превърнат от романиста в плодоносен терен за изследването на социалните нрави и в благодатна територия за изграждането на комплекс от странни избори на житейска философия. На това пресметнато подреждане на значещите пространства в романа съответства двуделно  разчленяване на времето. В романа се сплитат два времеви потока, на драматичното и делничното време, в които ритъмът се създава чрез редуването на важни срещи и съдбовни разговори, на затъване в дългове и на драматичното изживяване на срока на падежа им, на излизане и навлизане в джунглата на “порядъчното” общество. В “Дядо Горио” се прави внимателен обзор на социалната клоака (образът на калта се появява неведнъж в повествованието, където Париж се описва като “мръсен морален канал” [писмо от Балзак до Г-жаХанска, 22 ноември 1834 г.] и се стига до потресаващата констатация, че покварата, породена от смесването на калта, кръвта и златото, навлиза неудържимо в обществените порядки.




Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075987
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031