НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава осемнадесета:

ДОБРИ И ЛОШИ МАСОВИ ДВИЖЕНИЯ НЯКОИ ФАКТОРИ, ОПРЕДЕЛЯЩИ ПРОДЪЛЖИТЕЛНОСТТА НА АКТИВНАТА ФАЗА

 Едно масово движение с конкретна, ограничена цел по всяка вероятност ще има по-кратка активна фаза, отколкото движение с мъглява, неопределена цел. Мъглявата цел като че ли е незаменима за развитието на хроничен екстремизъм. Оливър Кромуел казва: "Човек никога не стига толкова далеч, колкото когато не знае накъде се е запътил." Когато едно масово движение се създава в стремежа нацията да бъде освободена от тирания - било вътрешна, било чужда, или за да се опълчи против агресор, или да обнови изостанало общество, винаги естествено идва момент, в който движението се изчерпва - това е мигът, в който приключва борбата с врага или процесът на реорганизация е към своя край. От друга страна, когато целта е идеално общество на съвършено и безкористно единство, било това Божи град, комунистически рай на земята или Хитлеровата държава-воин, активната фаза няма автоматично настъпващ край. Там, където единството и саможертвата са незаменими за нормалното функциониране на обществото, всекидневният живот или е превърнат в религия (всекидневните задачи се трансформират в свещени каузи) или е милитаризиран. И в двата случая голяма е вероятността моделът, изграден по време на активната фаза, да бъде стабилизиран и увековечен. Якоб Буркхард и Ернест Ренан са между малцината, които през изпълнената с надежди втора половина на XIX век усещат зловещите контури в облика на настъпващото столетие. Буркхард предвижда милитаризираното общество: "Имам предчувствието, което звучи напълно налудничаво и въпреки това положително няма да ме напусне: милитаризираната държава трябва да се превърне в едно огромно предприятие... Това, което съвсем логично трябва да настъпи, е определено и контролирано ограничаване на мизерията, с поощрения и в униформа, всекидневно от сутрин до вечер под звуците на барабани." Прозренията на Ренан са още по-дълбоки. Той чувства, че социализмът е новата религия на Запада и понеже е светска религия, той ще превърне и политиката, и икономиката в религия. Той се страхува и от възраждането на католицизма като реакция срещу новата религия: "Треперете. В същия този момент.може би се ражда религията на бъдещето; и ние не можем да вземем участие в това!... Доверчивостта има дълбоки корени. Социализмът може да върне със съучастието на католицизма едни нови Средни векове, с варвари, църкви, със залез на свободата и индивидуалността - с една дума, на цивилизацията."

121 Може би донякъде оптимистичен е фактът, че в повечето случаи, когато опитите да се осъществи идеално общество пораждат грозотата и насилието на едно продължително активно масово движение, експериментът се извършва в огромни мащаби и върху хетерогенно население. Такъв е случаят със зараждането на християнството и исляма, и с френската, руската и нацистката революция. Многообещаващите комунални селища в Израел и успешните програми за социализация в малките скандинавски държави вероятно показват, че когато идеално общество се опитват да изградят малки нации с повече или по-малко еднородно население, това може да става в спокойна атмосфера, без насилие. Ужасът от потенциалната перспектива да опропасти ценния си човешки материал, който една малка нация изпитва, наложителната потребност от вътрешна хармония и спойка като защитна мярка срещу външна агресия и най-сетне, чувството на целия народ, че всички те са едно семейство, стимулират сътрудничеството, без да се прибягва до религиозен или военен тип мобилизация. Вероятно Западът ще спечели, ако остави социалното експериментиране изцяло на малките държави с хомогенно, цивилизовано население. Принципът на пилотното предприятие, който се прилага в едрото масово производство, би могъл да се приложи и в областта на социалния прогрес. Фактът, че малките нации дават на Запада рецепти за едно оптимистично бъдеще, би трябвало да се възприема като част от отдавна наложил се модел. Именно малките държави от Близкия Изток, Гърция и Италия са ни дали нашата религия и основните елементи на нашата култура и цивилизация. Има още една връзка между качеството на масите и природата и продължителността на активното масово движение. Вярно е, че японците, руснаците и германците, които допускат безкрайното продължаване на активното масово движение без признаци за опозиция, са били приучени на подчинение или желязна дисциплина поколения преди появата на съответните им съвременни масови движения. Ленин съзнава огромните предимства, които му дава покорството на руските маси: "Как можете да сравнявате, възкликва той, масите в Западна Европа с нашия народ - толкова търпелив, така свикнал на лишения?" Който прочете казаното от Мадам Дьо Стал по адрес на германците преди повече от век, не може да направи друг извод освен, че те са идеален материал за безкрайни масови движения. "Германците, казва тя, са изключително покорни. Те използват философски разсъждения, за да обяснят най-нефилософското нещо на света, уважението към силата и страха, който превръща това уважение във възхита." Не може със сигурност да се твърди, че в страна с установени свободолюбиви традиции появата на един Хитлер или един Сталин не би била възможна. Може обаче с достатъчна доза достоверност да се твърди, че в една традиционно свободна страна някой Хитлер или Сталин би могъл без особени усилия да завземе властта, но би му било изключително трудно да я узурпира. Всяко видимо подобрение на икономическото положение почти със сигурност би отприщило традицията на свобода, която е традиция на бунта. В Русия, както бе посочено в параграф 45, отделният човек, изправен срещу Сталин, няма с какво да се идентифицира и способността му да се противопостави на насилието е равна на нула. Но в една традиционно свободна страна индивидът, който се опълчва против насилието, се чувства не изолиран човешки атом, а част от могъща раса - на неговите бунтовни предци.

122 Личността на лидера вероятно е сред решаващите фактори при определянето на природата и продължителността на едно масово движение. Рядко срещаните водачи от типа на Линкълн и Ганди не само се опитват да ограничат злото, вътрешно присъщо на всяко масово движение, но са готови да му сложат край, щом неговите задачи са повече или по-малко изпълнени. Те са от малцината, в които "властта развива величието и щедростта на душата." Средновековният ум на Сталин и родовата му жестокост са главните фактори за продължаващия динамизъм на комунистическото движение. Няма смисъл да се спекулира за това каква щеше да бъде руската революция, ако Ленин бе останал жив още едно-две десетилетия. Човек остава с впечатлението, че той е бил лишен от това варварство на душата, което е така очевидно при Хитлер и Сталин, което според определението на Хераклит прави очите и ушите ни "лоши свидетели на човешките дела." Сталин моделира възможните си наследници по свой образ и подобие и през следващите няколко десетилетия руският народ вероятно може да очаква само тиражиране на същото положение. Смъртта на Кромуел слага край на пуританската революция, а смъртта на Робеспиер бележи края на активната фаза на френската революция. Ако Хитлер беше умрял още в средата на 30-те години, нацизмът под ръководството на един Гьоринг сигурно щеше да претърпи коренна промяна на курса и Втората световна война може би щеше да бъде избегната. И все пак една монументална гробница, увековечаваща Хитлер, основателя на нацистката религия, вероятно щеше да бъде по-голямо зло, отколкото зверствата, кръвопролитието и разрушенията на хитлеровата война.

123 От това как започва масовото движение донякъде зависи неговата продължителност и начинът, по който ще приключи активната му фаза. Когато наблюдаваме как Реформацията, пуританската, американската и френската революции и много национално-освободителни въстания след една сравнително кратка активна фаза завършват, преминавайки в обществен строй с разширени граници за индивидуална свобода, ние виждаме как се осъществяват идеи и примери, характерни за най-ранния стадий на тези движения. Всички те започват като предизвикателство и детрониране на една отдавна установена власт. Колкото по-ярко е първоначалното предизвикателство и колкото по-жив е споменът за него в умовете на хората, толкова по-вероятна е появата на индивидуалните свободи. В зараждането на християнството няма такова ясно очертано предизвикателство. Християнството не започва със свалянето на крал, йерархия, държава или църква. Има мъченици, но не и личности, размахващи юмруци пред носовете на гордата власт и предизвикващи я пред очите на целия свят. На това очевидно се дължи и фактът, че авторитарният строй, въведен от християнството, издържа без някой сериозно да го предизвика повече от 15 века. Евентуалната еманципация на християнския разум по време на Възраждането в Италия черпи вдъхновението си не от историята на ранното християнство, а от вълнуващите примери на индивидуална независимост и неподчинение в гръко-римското минало. Подобна липса на драматично предизвикателство има и при раждането на исляма и на японското колективно тяло. И в двата случая и до ден днешен няма дори признаци за истинска индивидуална еманципация. Германският национализъм също, за разлика от национализма на повечето западни държави, не започва с драматичен акт на неподчинение на установената власт. От самото му начало го закриля пруската армия. Семената на индивидуалната свобода в Германия са в нейния протестантизъм, а не в нейния национализъм. Реформацията, американската, френската и руската революции и повечето от националните движения започват с грандиозна увертюра от индивидуално предизвикателство и паметта за него се тачи. Според този признак евентуалната поява на индивидуални свободи в Русия вероятно не е напълно безнадеждна. (1) Част четвърта:

НАЧАЛОТО И КРАЯ

Глава осемнадесета: ДОБРИ И ЛОШИ МАСОВИ ДВИЖЕНИЯ ПОЛЕЗНИ МАСОВИ ДВИЖЕНИЯ

124 В очите на истинския вярващ хората без свещена кауза са хора без гръбнак и характер - лесна плячка за хората с вяра. От друга страна, правоверните от най-различни оттенъци, макар че гледат един на друг със смъртна омраза и са готови да се впият в гърлата си, взаимно си признават и уважават силата си. Хитлер гледа на болшевиките като на равни и дава заповеди бившите комунисти веднага да бъдат приемани в нацистката партия. Сталин на свой ред вижда в нацистите и японците единствените нации, достойни за уважение. Дори религиозните фанатици и войнстващите атеисти изпитват взаимно уважение. Достоевски слага в устата на дякон Тихон следните думи: "Крайният атеизъм трябва да се уважава повече от светското безразличие... пълният атеист е на една крачка от най-съвършената вяра,... а безразличният човек не вярва в нищо освен в лошия страх." Всички съвременни правоверни - комунисти, нацисти, фашисти, японци или католици - словоохотливо описваха (а комунистите продължават да го правят) упадъка на западните демокрации. Лайтмотивът им е един и същ: в условията на демокрация хората са прекалено меки, прекалено привързани към удоволствията и са прекомерни егоисти, за да умрат за Отечество, Бог или свещена кауза. Казват ни, че липсата на готовност да се мре говори за вътрешното загниване - за морален и биологически упадък. Демокрациите са стари, корумпирани и упадъчни. Те не могат да се мерят с виталното паство на истински вярващите, които ще наследят земята. В тези патетични речи има зрънце смисъл и повече от зрънце безсмислица. Готовността за обединени действия и саможертва е, както бе посочено в параграф 43, явление, присъщо на масовите движения. В нормални условия демократичната държава е институционализирана асоциация на повече или по-малко свободни индивиди. Когато нейното съществуване е застрашено и тя трябва да сплоти народа, да предизвика в него чувството на всеотдайна саможертва, демократичната държава трябва да се трансформира в нещо подобно на войнстваща църква или революционна партия. Подобно придаване на религиозни измерения на нормалния живот е често пъти труден и бавен процес, но не се базира на дълбоки промени. Самите правоверни стигат до извода, че "упадъкът", който те така гръмко порицават, не е органично загниване. Според нацистите Германия е била в духовен упадък през 20-те години и е станала напълно жизнена през 30-те. Очевидно е, че едно десетилетие е твърде кратък период, за да бъдат извършени значителни биологически и дори културни промени в многомилионно население. И въпреки това е вярно, че по време като Хитлеровото десетилетие способността някой да създаде за кратко време масово движение е от жизнено значение за нацията. Дори и да не се наложи то да се използва, изкуството да придадеш религиозни измерения е съществено изискване към лидера на демократичната нация. И май наистина прекалената интелектуална взискателност или практичната делова насоченост правят човека негоден за национално водачество. Има вероятно някои качества и в нормалния живот на демократичната нация, които могат да улеснят превръщането на ежедневието в религия по време на криза и поради това са елементи на потенциалната национална виталност. Мярата за потенциалната виталност на нацията е запасът от нейните копнежи. Изразът на Хераклит, че "не би било за доброто на хората, ако им се изпълнят мечтите", важи както за отделните индивиди, така и за нациите като цяло. Когато една нация престава да желае пламенно каквото и да било или насочва копнежите си към някакъв ограничен и конкретен идеал, нейната виталност е накърнена. Само цел, която се поддава на постоянно усъвършенстване, може да поддържа потенциалната виталност на нацията, дори нейните копнежи непрекъснато да се осъществяват. Целта не трябва да бъде възвишена. Общият идеал за постоянно повишаване на жизненото равнище поддържа тази нация твърде жизнена. Английският идеал за провинциален джентълмен или френският за пенсионирания рентиер са конкретни и ограничени. Тази определеност на националния им идеал има вероятно отношение към снижения тонус на двете нации. В Америка, Русия и Германия идеалът е неопределен и неограничен.

125 Както бе посочено в параграф 1, често пъти масовите движения са фактор за пробуждането и обновяването на стагниращи общества. Наистина не може да се твърди, че масовите движения са единственият ефикасен начин за възраждане и въпреки това, изглежда е вярно, че в големи и хетерогенни социални общности от типа на Русия, Индия, Китай, арабския свят и дори Испания, процесът на пробуждане и обновяване зависи от наличието на масов пламенен ентусиазъм, който може да се зароди и поддържа вероятно само от масовите движения. Когато процесът на обновление трябва да се извърши в съкратени срокове, масовите движения могат да се окажат незаменими даже и в малки хомогенни общества. Следователно неспособността на социалния организъм да роди пълнокръвно масово движение може да се окаже сериозен негов недъг, фактът че масовите движения (тайпинското въстание и революцията на Сун Ятсен) се израждат или заглъхват твърде бързо, вероятно е една от най-големите беди на Китай през последните сто години. Китай не бе в състояние да роди един Сталин, Ганди или дори Ататюрк, които да поддържат живота на масовите движения достатъчно дълго, че радикалните реформи да пуснат достатъчно дълбоки корени. Ортега-и-Гасет смята, че неспособността на една нация да произведе истинско масово движение говори за някакъв етнологически дефект. За собствената си Испания той казва, че "нейният етнологически интелект винаги е бил атрофирала функция и никога не е имал нормално развитие." Вероятно за една страна е по-добре правителството й да бъде свалено от мощен масов подем в момента, в който започва да показва признаци на хронична некомпетентност, дори подобен преврат да е свързан със значителна загуба на човешки живот и материални ценности - отколкото да бъде оставено да рухне от само себе си. Истинският народен бунт често е един освежаващ, обновяващ и интегриращ процес. Там, където правителствата са оставени да умрат от бавна и мъчителна смърт, често се стига до стагнация и упадък, може би необратим. И тъй като хората на словото обикновено играят решаваща роля при създаването на масовите движения , очевидно присъствието на образовано и красноречиво малцинство е вероятно задължително за осигуряването на по-натъшната жизненост на социалния организъм. Разбира се, тези хора на словото не бива да са в тесен съюз с управляващата гарнитура. Много са причините за продължителната социална стагнация на Ориента, но без съмнение една от най-важните е обстоятелството, че образованата прослойка е била не само векове наред малобройна, но почти винаги е била част от управляващите - било като чиновници, било като духовници. Вече споменахме революционизиращото въздействие, което оказват западните колониални сили. Може да се запитаме дали способността на Индия да роди един Ганди или един Неру се дължи на редки елементи на индийската култура, или на дългото присъствие на британските управници. Чуждото влияние изглежда е доминиращ фактор в процесите на обществено възраждане. Еврейското и християнското влияние са били активни при пробуждането на арабския свят по времето на Мохамед. При пробуждането на Европа от стагнацията на средновековието ние също откриваме чужди влияния - гръко-римски и арабски. Западното влияние играе активна роля за пробуждането на Русия, Япония и някои азиатски страни. Важно е, че външното влияние не се осъществява директно. Не въвеждането на чужда мода, маниери, речи, начин на мислене и стереотипи на поведение разтърсва социалния организъм и го изважда от стагнацията. Чуждото влияние действа предимно като създава образовано малцинство там, където то преди не е съществувало, или като отчуждава съществуващото, владеещо словото малцинство от доминиращия ред; именно това владеещо словото малцинство започва ренесанса, като поражда масовото движение. С други думи, чуждото влияние е само първото звено във веригата от процеси, нейната последна брънка обикновено е масовото движение и то изважда социалния организъм от стагнация. В случая с Арабския свят външното влияние отчуждава човека на словото Мохамед от господстващите в Мека религиозни канони. Мохамед започва масово движения (ислям), което разтърсва и обединява за известно време арабския свят. По време на Възраждането външните влияния (гръко-римското и арабското) спомагат за появата на хора на словото, несвързани с църквата и в същото време отчуждават много традиционни творци от господстващите католически канони. Резултатът - движението на Реформацията - изважда Европа от нейния ступор. В Русия европейското влияние (в това число и на марксизма) подкопава предаността на интелигенцията към Романови, а болшевишката революция все още преустройва огромната Московска империя. В Япония външното влияние въздейства не върху хората на словото, а върху ограничена част от хората на действието, включваща императора Мей-джи. Тези практични хора на действието са имали далновидността, която е липсвала на Петър Велики, също човек на действието, и успяват там, където той се проваля. Те знаят, че въвеждането на чуждите обичаи и методи само по себе си няма да пробуди Япония за живот, нито пък ще я накара да се опита за десетилетия да промени вековната изостаналост. Те се убеждават, че да познаваш тайните на религиозната мобилизация е задължително условие за решаването на подобна безпрецедентна задача. Те задействат едно от най-ефикасните масови движения на нашето време. Злините на това движение обилно са илюстрирани в цялата книга. И въпреки това, не е ясно дали друго средство, каквото и да е то, би било в състояние да извърши феноменалния подвиг на обновяването, извършен в Япония. Също и в Турция - чуждото влияние намира почва в един човек на действието, Ататюрк, а последната брънка във веригата е масовото движение.