VIII. Все по това време

 Все по това време, началото на 1997-а, бях вече уморен – не, преуморен – от разправии, от постоянно търчане за пари, от борбите с чужди и свои... Министърът и заместниците му от Министерството на културата в прави телството на Жан Виденов ме тероризираха няколко години, самият Хай тов – чрез съдебни дела, вестника си и подставени лица... Търсех някакъв отдих, отмора, исках да се оттегля нейде на тихо. Възкреси се една стара моя мечта – за директор на културен център извън България. Бях си мечтал за Унгария, но след неколкократното посещение на Братислава благодаре ние на поета Димитър Стефанов през 1995–1996 г., а и чух че ще се обявява конкурс за директорско място, прехвърлих мечтата си от Унгария към Сло вакия. Хем езикът е по-близък до нашия. Имах, и имам, този недостатък да споделям с колегите мечтите, сделки те, намеренията си, от кого, как и колко съм придобил. Недостатък личен, а и свързан с професията ми на пишещ. Той много пъти ми изяждаше главата, но не успях да го победя и да стана дискретен. Трябва да се е разчуло, защото една сутрин, влизайки в ,,кабинета“ си, на стената зад гърба ми, ако седнех, а видимо отвсякъде за влизащия, видях закачен с карфица лист за пишеща машина, върху който бяха налепени раз лични по големина и шрифт букви, изрязани от вестник. Не си спомням да съм го запазил (толкова бях изумен и ядосан), което отчитам като грешка, защото сега щях да цитирам точно написаното, но помня смисъла му: абе биволарско говедо (или селски простако), къде си тръгнал да завладяваш Братислава, ти не си за Европа. Този, който го е ,,написал“, доста си е играл да подбира, изрязва и лепи буквите; представям си мъките, които бих изпитал, ако аз го правех, макар че дори не би ми хрумнало за такъв конспиративен метод. Освен това – откъде има ключ да влезе в стаята ми, в която и без това не се заседявах много, защо то главно тичах извън редакцията по срещи и комбинации. Освен попротрит диван, стола и бюрото ми с двата телефона (единият – петолъчка, наследена от ,,Литературен фронт“) вътре друго нямаше. Отварях я за кратко, когато влизх в голямото помещение, в което бяха останалите колеги. Все едно, но разбрах, че някой изпитва към мен огромна ненавист. Ни тогава, ни сега се опитвам да гадая КОЙ е. В спомена ми станалото е в ранна пролет. Звъннах на Георги Прохаски и го помолих да се видим. Той ми каза, че има среща в съседната сграда – там бе СДС, и като свърши, ще се отбие при мен. Отби се. Споделих му колко съм уморен от непрестанната битка, колко съм омерзен от всички, разкрих му мечата си за Братислава. Не ти препоръч вам, каза, какво ще правиш там, там всички живеят изолирано – посланик, консул, останалите чиновници; и като са изолирани – клюкарстват един за друг, враждуват помежду си. Повече, отколкото тук. Сега мисля, че поуве личиха заплатите им, но това е единственото, което би ти било от полза. Ти си деен човек, тук скоро нещата ще се променят. Нещата наистина се промениха, дойде правителството на ОДС (той знаеше повече от мен), чакаха ме нови предизвикателства, пак не беше лес но, но имах и няколко големи пробива. И аз – морно-преумореният издържах още шест години. А няколко от тях дори станаха години на възход. 

 

IX. Книжен свят. И свят некнижен

Нагоре-надолу по стълбите на спомена

1.     Няколко пъти съм разказвал отделни части от този сюжет. И всеки чул го ме е насърчавал да го напиша. Може би времето дойде.

2.      

Ускорението да посегна към него дойде от плазмодичните гърчове на проф. Богдан Богданов, след като му извадиха досието. И той, въпреки завидната си ерудиция, въпреки школуванията си в античната и западноевропейската литература, види се, не бе прихванал нищо от тяхната етика; оказа се властолюб по български: в коментарите на читателите за текста му обяснение на няколко места пишеше: очаквах да постъпи достойно и да си подаде оставката от председател на настоятелството на НБУ.

3.

Началото на 1997 година. За пореден път поканих професора на обяд в „Дълбок зимник“. Това ми бе единственият „лукс“ като директор на „Ли тературен форум“, но и тогава не можех да се насладя напълно на обяда, защото пак работех, а на маса с Богданов освен всичко се и притеснявах. Този път целта ми бе да изтръгна подкрепата и на председателя на Упра вителния съвет на Фондация ,,Отворено общество“. Мотивирах се с взаим ните ползи – и на Фондацията, и на вестника, ако „Книжен свят“ му стане притурка. Богданов слушаше внимателно (а той можеше убедително да симулира слушане); бе достатъчно обигран да ме изиграе всякак, но в случая не му се налагаше: аз не криех уважението си към него; бях простодушно откровен, припомнях му случки от годините на студентството, в които по бедителят бе той, винаги той, защото и наистина си беше така. (Но дали подсъзнателно не го ласкаех?!) Със съответните паузи и дипломатическа гъвкавост, на която са способни само жените, в заключение той прие възторжено идеята ми и ме посъветва да изготвя писмено предложение, да го занеса във Фондацията: но трябва да побързате – мелодично наставнически завърши той, – защото след два дни имаме управителен съвет, искам да го разгледаме още на този. Както е бивало всеки път – платих обяда, щастлив от това, че съм спечелил още един съмишленик. Въобще не допусках, че съм се самоиздал.

4.

Е, няма как, трябва да се самопохваля: още на другия ден написах на ръка и дадох на Весето (тя вършеше от години целия набор на вестника и на книгите, които издавахме) да препише предложението на бланката на вестника, а следобед отидох във високата сграда на НДК, наричана от всички Про-но-то; може би вече не помня добре, но офисът на Фондаци ята бе на дванайсетия етаж, а секретарката – една и съща и за изпълни телния директор Георги Прохаски, и за председателя на Управителния  съвет проф. Богданов; продълговат коридор, отреден ѝ за кабинет, во деше вляво към кабинета на Прохаски, а вдясно – към кабинета, който бе и заседателна зала, в левия ѝ ъгъл имаше и бюро за Богданов. Той, за разлика от Прохаски, не ходеше всеки ден там, или ако ходеше – беше само следобед. Секретарките са особена порода жени, многофункционални; не съм имал никога – бях си и секретар-ка, и директор, но едно и също бях забе лязал у секретарките на другите директори, кметове, председатели, ми нистри, президент и прочее: едно посещение при височайшия стига, за да разберат какво е отношението на шефа към посетителя – и моментално го репродуцират при второто. Всички мои досегашни идвания, няколко на брой (разбирай две-три), бяха при Прохаски, но и те ѝ бяха достатъчни, за да бъде винаги усмихната и учтива с мен. (Благодаря ти, Ваня, не те знам къде си сега, какво работиш, да си жива и здрава!)

5.

Още с влизането видях с крайчеца на окото си как Йордан Ефтимов ѝ пода ва нещо и как още с първите ми крачки се извърна, тръгвайки си. Съвпаде ние, в което извивката на гърба му ме изправи нащрек. Не смея да твърдя, че е бил гузен, но може би бе изненадан. И в изненадата гърбът му сякаш ми каза: ,,Баш сега ли…“. Поздравихме се, разминавайки се; когато подире му тракна вратата, казах на Ваня за какво идвам и какво нося. Убеден в предразположението ѝ към мен, още по-убеден, че поради това няма да ми откаже, тревожно любопитен, попитах я това, което ѝ остави Данчо, може ли да ми го извади на ксерокс. Тя се засмя щедро: „Разбира се. Не е проблем“. Наистина не бе: ксероксът бе до нея, щракна набързо трите листа. Е, и без да ги чета, ми бе ясно, че е предложение за същото, за каквото бе и моето. Вече излязъл навън, спуснал се с асансьора и стъпил на тротоара, хвър лих едно око на първата страница: Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов, „Концепция за „Книжен свят“. Ех, този Богданов!

 6.

Уви! Подозрението ми, че нещо не е както трябва, се потвърди.

 7.

Да имам набито око, е заслуга на природата; да я оползотворя, е моя за слуга. Но да дадат плод и двете, се дължи на шанса, на щастливата случай ност – подхвърления дар на Бога!

8.

Припомням си някои от разговорите на предишните ни срещи обеди с Богданов: аз си мислех, че го манипулирам, той – че мен манипулира. Аз правех тези опити, без да крия уважението си, за мен той бе авторитет; бях спечелен от него още като студент и това улесняваше постигането на  целите му, макар вътрешно да не бях съгласен с една от тях, за която ре довно ме притискаше. Повтаряше многократно: да се приемат и младите в Сдружението на писателите, стига с тези тоталитарни писатели, някои от които определяше като старчоци – гнусливост, дори отвращение се изпис ваха на лицето му. Усещах, че въпреки старанието ми аз не му допадам, не съм от неговия тип предпочитани интелектуалци; прекалено ръбест, груб, нешлифован и на вид, и в поведение; не съм му симпатичен, но ме приема ше, защото все пак бях факт; дори веднъж обхвана с изтънчените си ръце лицето си, отдръпна ги навън, задържа ги, разклати ги неколкократно, за да подчертае пълнотата на моето, здравината му и здравината на врата ми и цялостното ми фасадно излъчване – „...но вие сте така напорист, пробивен, внушителен, приличате на довчерашните началници“, вероятно перфидно е скрил под езика си определението „тоталитарен“ (то тъкмо такива хора май трябват, особено в преходни времена – клин клин избива); когато ставаше дума за „старците“, неприязънта му избиваше в руменина по страните му. Под млади той разбираше Йордан Ефтимов, който му бе симпатичен, Пла мен Дойнов – който не му бе, нарече го безплоден пън. Но той вървеше в пакет с Георги Господинов и останалите и нямаше как да го отхвърлят, пък и бе упорит, работлив; допускам, че Данчо, усещайки, че Богданов към него има слабост, се е застъпвал за Пламен – внимателно, с отстъпчива усмивка. „Трябва да промените баланса“, съветваше ме Богданов, той винаги ми говореше на „вие“; разбирах: с учтивата, уважителна форма на обръщението ме отдалечаваше, не ме допускаше до себе си; и как да не го разбирам: бил съм свидетел как с други двама от състудентите ни – Борис Христов, тогава отговорен редактор на университетското вестниче „Наука и труд“, артис тичен, свободен в поведението си, без задръжки, и Панайот Денев, един от малцината столичани, бяха на „ти“; „Трябва младите да обновят Сдруже нието, да му придадат живот“... За да ме подтикне към това действие, той добави още един аргумент: „Трябва да разширявате влиянието си, пери метъра на въздействие; ето, аз направих ректор една комунистка – Иванка Апостолова, тя е стара комунистка, защо да не я използваме, направих го, за да вземем от парите на червените“. И самодоволно триеше длан о длан. (А дали той я е привлякъл, или са му я наложили, тогава този въпрос не си задавах, защото и не подозирах, че е бил сътрудник на ДС като агент Николов; възможно е той пък да е подозирал, че отнякъде ще науча, че е ,,привличал“ комунисти в структурата на НБУ, а от разговорите, които сме имали насаме и публично, той бе срещу тях и за да не ме разочарова, овреме е взел превантивни мерки.) Смятам, че като човек с изтънчена чувствителност, не само с изтънчени пръсти на ръцете, той е усещал съпротивата и недоверието ми, неподатли востта на моето тесто за бързо моделиране; инак не би повтарял така често едно и също. И все пак сделката стана: аз отстъпих за Сдружението, той – за Ивайло Петров. Помня как на един от обедите ни Богданов възторжено ми раз казваше за новооглашения член на Управителния съвет на Фондацията Йордан Радичков. (Политическите му съмишленици, които доскоро му се покланяха, моментално го възненавидяха и го нарекоха „предател“. Но по-изчерпателно го е изразил Димитри Иванов: ,,По-късно фондацията на Сорос отпусна месечни пари на Радичков. Но то не беше безплатен обед и той, горкият, си плати, казвайки по телевизията, че сметките на Сорос са чисти като тефтерчето на Левски“ – „Безплатен обед“, в. „Сега“, 26.01.2011). Разказваше ми Богданов колко е сладкодумен Радичков, определи го като „сладък човек“… И тъкмо тогава го притиснах с предложе нието да съдейства Ивайло Петров, „който е не по-малко значим писател от Радичков“, да влезе поне в състава на креацията на Фондацията – „Цен търа за изкуства Сорос“. Скоро Ивайло стана член на експертния съвет, но на втората година получи предупредително писмо, че мандатът му из тича; за разлика от окопалите се с години там експертни членове, той гастролира за кратко.

 10.

Но колкото да бе многоличен, двуличен е малко за него, Богданов едва ли е допускал, че бях с един ход пред него (моят инстинкт бе единственият ми щит пред неговите до сибаритство усъвършенствувани коварства); при никоя от срещите ни, макар че бяха поне два-три пъти повече от тези с Прохаски, аз не бях му споменал и дума за него. Пак инстинктът ми под сказваше, макар да се бяхме виждали само три пъти, че Прохаски е чове кът, който движи нещата и носи отговорността. Богданов, колкото и да си придаваше важност, не можеше да ме убеди, че е номер едно; бе прекалено „възвишен“, с абстрактни познания, макар и с богата култура, за да разбира от натрупване и управление на пари; неговият пост бе представителен и той бе подходящият човек за това на онзи етап; той можеше да говори красиво, да пленява със слово, да помирява (или да си въобразява, че помирява), но за мен не бе необходимият човек на действието. А случаят показа – и на думата. Ако можеше в едното, щеше да може и в другото: щеше да държи на казаното.

11.

Респектът към някого е и вид страх и доказателство, че подсъзнателно ис каш да го смилѝш. Сега се питам: в общуването ми с него в качеството му на председател на Управителния съвет на Фондация „Отворено общество“ 396 397 не може да не е имало и такъв порив; същевременно съм искал и да му се харесам, да ме оцени, да се еманципирам заради някогашната си безлич ност поради неопитност и свян; желанието да се докажем пред по-силните и по-умните, да ги спечелим, е начин да отменим възможното сражение, защото, ако са ни противници, не ще можем да ги надделеем. За да не си помисли читателят, че съм мнителен, няма да му привеждам в уверение цялата „Концепция за „Книжен свят“, притурка в осем страни ци, формат А3“ с автори, вляво отгоре, Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов, защото си щадя читателите, но ще цитирам няколко пасажа, които показ ват, че не само съм се издал, но съм и издаден; че идеята ми е пренасочена към тях и те дори са ме изпреварили, предложили са концепция (къде-къде по-аргументирано предложение от моето писмо с искане приложението да мине към вестника): „Екип: Смятаме, че един екип от двама редактори на твърд хонорар е напълно достатъчен за изпълнението на всички задачи на изданието. Екипът трябва да има пълна самостоятелност при събирането на материалите за броевете. Самостоятелност обаче, контролирана от един постоянно наблюдаващ политиката на репрезентацията, провеждана от Ре дакционния екип, Редакционен съвет, който да се събира регулярно (при мерно веднъж на три месеца) и Редакционният екип да прави редовните си отчети. Естествено би било Редакционният съвет да се състои от членове на Експертния съвет към „Отворено общество“, както и от представители на Редакционната колегия на вестника майка…“. И тези няколко реда стигат, за да е ясно, че всичко е уговорено предва рително, че подсторникът и покровителят са едно и също лице, а майката ще е „Литературен вестник“, а не „Литературен форум“; личи и раболе пието на бунтарите авангардисти пред Фондацията. (С годините щях да се уверя, че такива бунтари бъркат жертвената смелост с позволеното вече псуване на „тирана“: когато е паднал или когато ги подкрепя друг тира нин.) Но дори да е станала тяхната, формулата, която предлагаха, или са съгласували, им развързваше ръцете напълно и от вестника майка, в който пак бяха те; просто са искали да си направят вестник във вестника, да имат допълнителен доходоизточник, защото в главния вестник не умееха да го постигнат: деляха го с други от редакторите. По същество това бе и преврат в самия ,,Литературен вестник“. Това се разбира от края на „концепцията“: „Хонорарна политика: „Кни жен свят“ трябва да има финансова самостоятелност от вестника майка. Бюджетът трябва да се образува на съвместни заседания на Редакционния екип и Редакционния съвет и да се гласува от издателския екип към „Отво рено общество“. Като най-важно перо трябва да се предвиди заплащането на авторите, а не хонорарите на членовете на Редакционния екип и Редак ционния съвет (в съотношение поне 5 към 1)“. Това в скобите в оригинала пак е в скоби, но прибавено на ръка. (След време Богданов не стана член на Редакционния съвет на „Книжен свят“, но на „Литературен вестник“ стана. Името му, придаващо авторитет, стои и до днес.) Само дето не е добавено в скоби и агентурното му име – Николов. Но прибавено или не, за новите младодемократи това бе без значение.

12.

Сега си мисля: абе защо не ги оставих да стане тяхната, та тази заредена бомба да не е под моя задник, а под задника на тогавашния главен редак тор на ,,Литературен вестник“ Едвин Сугарев. Щяха да се самовзривят още през 1997 година; още тогава щяха да започнат крамолите, с които да изобличат привидното си единство, а аз нямаше да си взема беля на главата. И по-важното: което е отложено, не може да бъде отменено. То е като съдба та – бави, но не забравя: битката между младите (Амелия Личева, Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов и Георги Господинов) и старите (Едвин Сугарев, Румен Леонидов, Ани Илков, Владимир Левчев) кой да притежава вестника пак се състоя, но чак през 2016 година. Младите победиха. (И нямаше как да не победят: бяха изкарали добра школа в ,,Литерату рен форум“.) Старите нямаха друг избор, освен да пишат и да говорят по медиите за морал. Те си бяха останали революционери, а революционерите след тях бяха пораснали в прагматици. Бащите на бившите млади революционери се оказаха инфантилни, не се развиха, за разлика от осиновените си деца. Не само Революцията изяжда своите деца, но и децата изяждат своите бащи. Действие първо свърши. Предстои второто: взаимоизяждането на децата. Наистина: кървав е законът на джунглата, господин Богданов! Но не аз обявих войната...

13.

Практиката ме бе научила, че преди да атакувам, трябва добре да проуча обекта; проучването понякога ми е струвало години. Знаех, че имам право само на един изстрел и той трябва да е в десетката. Като гледах как издателят Бойко Николов подаряваваше „Книжен свят“, печатан на лъскав офсет, на книжарниците, ми ставаше свидно. С полупитане, с полунамеци, не от едно, а от много места разбрах, че за из даването му Фондацията отпуска по 20 000 долара годишно. В моите очи в ония времена това бяха големи пари. Започнах да мисля как да ги пренасоча към „Литературен форум“. Начинът бе само един: да убедя някой от Фондацията вестничето „Кни жен свят“ да стане притурка на „Литературен форум“. Първо трябваше да измисля аргументите. Второ – да открия кой е чове кът, когото ще атакувам. Човекът, от когото зависи това да се осъществи.

14.

КОЙ да Е, ми Го поднесоха като на тепсия обстоятелствата, аз нямам за слуга. По-точно е обаче да кажа, че в моя случай обстоятелствата бяха моите тайни ли, задкулисни ли – и аз не знам как да ги определя – врагове. Но за това ще разкажа друг път...

15.

Попълвайки формулярите на проектите, забелязах една константна форму ла във всички донори: имате право да кандидатствате само веднъж годишно. А парите, колкото и да ти дадат, а те не даваха много, не стигаха за цяла година. Как да стане така, че да получавам повече от веднъж, дори и когато пише само веднъж? И се сетих за дъждовната вода на село, която жените ценяха заради мекотата ѝ и липсата на варовик, от нея прането ставаше пръхкаво. Завалеше ли, подлагаха под улука аранията. Но само една не стигаше: баба притичваше наметната под дъжда и подлагаше и под другия улук другата арания. Значи трябваха ми повече арании, трябваше да създам нови юридиче ски лица освен „Литературен форум“ ООД. Така се родиха Фондация „Бъл гарска сбирка“ (чрез нея кандидатствах за библиотека „Българска сбирка“) и „Сдружение на български писатели“ – то се роди от друга необходимост, но ми бе удобно средство да дообзаведа редакцията с техника, да акумули рам средства, които в критични моменти подпомагаха издаването на вест ника. Но как бях спечелил едно от двете най-важни благоволения в живота си, извън литературните? Пак повтарям: спечелих ги благодарение на враговете си! Ах!!! Моите врагове – най-добрите ми приятели!

 16.

Повече от година и половина врънках Прохаски да ми възложи издаването на „Книжен свят“. Проучванията и простата ми сметка показваха, че с при хода от 20 000 долара годишно щях да издавам и „Книжен свят“, и „Литературен форум“; за основния вестник щях да кандидатствам отделно, щях да изпрося по нещо и от други места и си връзвах гащите (бюджета), още повече че редакционният състав бе обидно малък: Владо, Васил, Весето, Силвия, счетводителката и аз. След дълги колебания (предполагам дълги и поради това, че издателят и редакторът на „Книжен свят“ бе и приятел на Прохаски) той най-накрая се реши да даде зелена светлина – към аргументите си пред него прибавях, че ще направя притурката печеливша чрез реклама на книжарници и издателства (бях уверен в това), главният вестник ще ѝ помага, тя ще вдигне тира жа си в началото благодарение на него, а после тя пък ще вдигне тиража на главния вестник: предвиждах страница, в която да се съобщават заглавията на всички новоизлезли книги през седмицата. В голяма степен това стана, само че не успях да набера средствата, които предполагах, чрез реклама – на парите всички бяха скъпчии, пазеха си ги; започнах обаче да прилагам бартера и това даде добри резултати, които, ако се измереха в пари, излизах и на плюс.

17.

 Разполагах с по-малко от два дни до решението, но смогнах да предупредя Прохаски за предадения контрапроект, копие от който вече притежавах. В паметта ми се мярка дългоносото му безизразно лице, което за пръв път се раздвижи в лека усмивка и може би леко намигване: Спокойно! И досега не съм сигурен дали е било само разчупване на маската или разчупването ѝ е било съпроводено с тези думи.

18.

Макар ,,Литературен вестник“ да бе предвиждан за майка, бащата на идея та да ми бъде присвоена идеята, не можа да им стане баща, а им станах аз; той бе желан, аз – ненавиждан; поради това и се оказах в положението на пастрока. Още на другия ден, след като Богданов загуби битката, без да знае, че аз го знаех предварително, звъни ми: „Видяхте ли, стана! ,,Книжен свят“ вече е ваш! И ме помоли да взема „бедните момчета“ (така ги определи) „да правят“ „Книжен свят“. Вземането им за мен бе равносилно на изнудване, а те – натрапени.

19.

Трябваше да преглътна противното ми и поредно Богданово коварство; и все пак не ми бе трудно: бях победил. Да го преглътна в името на мира, без да съм обявявал война. А как ли се преглъща, когато си победен?!

20.

Още когато се съгласих, бях убеден, че правя грешка. Но не исках да се противопоставя на ,,бащата“, макар да заслужаваше. И най-крехкият мир е по-добър и от най-леката война. 400 401 Победителят е великодушен. Но не от великодушие отстъпих: вече бях опитал коварството му и знаех, че няма да спре, че няма да го възпра с компенсацията, че войната ще продължи, щом вече веднъж е започнала, но поне да я забавя и разтегля във времето. Главното сражение все още предстоеше. Компенсираният, смирил се временно, винаги готви своя бъдещ реванш.

21.

Моето виждане за финансовия модел бе коренно противоположно на тях ното: аз не залагах на високи хонорари, чрез които те са се виждали фи нансово осигурени, защото пишеха текстовете за целия вестник; аз им пла щах на всеки брой определена сума, пак като хонорар, но той включваше заплащането на текстовете им и аранжирането им в притурката, тоест и редакторската им работа; печалбата ми от двамата бе, че не ги назначавах на щат, което би ми било много по-голям разход. А големият артък оставах за издаване на набъбналия вече на шестнайсет големи страници вестник. Не, нямаше такъв седмичник за литература! (Няма и да има.)

22.

Нищо от задълженията си, които така щедро бяха предвидили в концепция та си, те не изпълниха: първо, идваха в последния момент с по няколко дис кети, без да оповестят какво съдържат, създаваха напрежение при макети рането и странирането (Венци Христов работеше другаде на щат и идваше да странира във вторник вечерта, преди предаването на броя в печатницата в сряда); своеволничеха, държаха се като хора силно покровителствани, с поведението си подчертаваха неуважението си към нас – все прояви на непреглътнатата им загуба.

23.

В брой 12 на „Литературен форум“ от 26.III.– 01.IV.1997 г. вдясно до глава та пише: Очаквайте „Книжен свят“. От следващия брой, 13 (2–8 април), „Книжен свят“ вече стартира; на първа страница в главния вестник започва статията на самия Богдан Богда нов „Отвореното общество като проблем на личността“; на фолиото – ци къл стихове от Пламен Дойнов. Е, сигурно ги е заболяло, че в карето на притурката е станало обратното на лелеяното: в него пише, че е издание на „Литературен форум“, но те все пак имат половин победа – имената им са в издателския екип: Йордан Ефтимов, Пламен Дойнов; по-долу – коректор Ани Тенева. Половината победа – уви, така е в живота: никоя победа не е пълна! – би трябвало да ги накара да преглътнат, че над техните имена стои: Директор Марин Георгиев и не техният, а нашият издателски съвет: Васил Колев, Владимир Попов, Милка Стилиянова. Жертви винаги трябва да има в боя; за да придобие, човек трябва да отстъпи в нещо. Аз отстъпих: приех ги, макар да бяха некоректни съперници. Пък и случайно ли в народните приказки, докато се намери юнакът, който да отреже главата на ламята, ненаситна в лакомията си, всеки ден ѝ носят по една от най-хубавите моми!?

24.

Но младите са винаги крайни, още не ги е газила мечка, а животът им е до колени. Сигурни в подкрепата на Богданов, те демонстрираха непукизъм, мъл чаливо презрение, не само че идваха да правят броя в последния момент – късно надвечер във вторник, но и нещо все не бяха доизкусурили; държаха ни на нокти, а ние имахме стриктна организация на работа, защото освен вестника издавахме и книги; ние от това си вадехме хляба, винаги напрегнати: освен от труда главният ни приход идеше от просията, за която се бях специализирал; това ми беше на мен директорството – да усъвършенствам просията! Истинският директор бяха парите и работата, с която трябваше да им се отблагодарим. Дължа да призная, че със своите колеги Владо, Васко, Весето и Милка споделях всичко: къде съм ходил, кой какво казал, какво и колко съм взел. Не бях дискретен: знаеха и за целия сценарий около „Книжен свят“ и въпреки това се отнасяха внимателно към натрапниците. Тогава все още бяхме като едно семейство! В началото внимателно, а после последователно настоятелно, а и по-твърдо започнахме да им напомняме, че тук си има ред; казах им, че когато човек отиде на гости, се съобразява с правилата на домакина, а не обратно (вероятно са си представяли, че ще списват притурката както си искат, несъответно с нашето виждане). Те или се правеха, че не са чули, или спореха – особено по-експанзивният Данчо. Пламен, мълчалив, гледащ изпод вежди, по-владеещ ненавистта си, прояви и повече организираност; това ни доведе до решението да го направим отговорен редактор на екипа: хем да възнаградим старанието му, хем – поне така се надявах, – прилагай ки принципа „разделяй и владей“, да намалим солидарната им съпротива. От брой 19 (21.V–27.V.1997), значи сме се мъчили с тях шест седмици, или 42 дена, в карето с екипа на броя вече се чете: Пламен Дойнов (отг. редак тор), Йордан Ефтимов. Мълчаливецът Дойнов не даде и най-малък знак на признание, напро 402 403 тив, доведе една своя студентка землячка – Михаела Канарчева, нямаща и хабер от вестникарство, която като негова пратеничка и заместничка тряб ваше да го отмени в задълженията му към нас. Данчо пък ме бе натопил пред Георги Цанков за някаква редакторска намеса в текста му; Цанков влиза напушен и като всеки автор, който мисли, че нищо не може да му се пипа, нахвърли се върху ми: „Дотук си дошъл на всички!“, и очерта с ръка „дотук“ – прокара я хоризонтално под долната си устна. Не знаеш какво да предпочетеш: пъргавата експанзия на емоционалния Йордан или стаената, мълчалива, ратайска отмъстителност на Пламен. (От достоверен източник знам, че спомняйки си за този етап от трудовия си стаж, Пламен обичал да казва: ,,Ти помниш ли какво ни правеше той, като работехме при него“, а не се сеща, че може и аз да се запитам: а вие помни те ли какви ги вършехте?) Йордан си отмъщаваше и в собствения си вестник – „Литературен вест ник“, – пишеше анонимни измислици срещу мен, които нямаше смисъл да опровергавам; веднъж така се вбесих, че извиквайки го на разговор в „ка бинета си“, за да се обясним, той ме извади от равновесие, умееше да драз ни, и аз хвърлих срещу му чашата с кафе. Хвърлих я със страшна сила! Добре че не го улучих. Стъписахме се и двамата!

25.

И Владо Попов, както и останалите, се възмущаваше от тях, даже в пъти повече от останалите, но това ставаше насаме, между нас си. Той можеше да пали фитилите, да вопие за справедливост в нашия тесен издателско-при ятелски кръг, но никога не реагира пред тях. Пред тях бе благовиден, мъл чалив, отстъпчив, дори учтив. Да освободя колегите си съмишленици от на трапниците, да им дам възможност отново да дишат (и работят) спокойно, тежката екзекуторска работа се падаше пак на мен. (Така Владо, Владко, както го наричаха сладко, оставаше добрият, чистият, а лошият – отново аз. Наистина прав е Гьоте: за потърпевшите действащият винаги е демон, винаги е без съвест, съвест имат само наблю даващите, ония, които чакат друг да ги освободи, а те да си останат попре дишному чисти, да си стоят отстрани, да гледат сеир и после да говорят за благородството.) Неучастващият е винаги чист, винаги излиза сух от всяка вода!

26.

Предопределеният конфликт набираше скорост. След три броя реших да ги извадя от равновесие и да направят сами избора си. Предстоеше ми пъту ване до Братислава. С поета Димитър Стефанов, преводач от словашки, с когото установихме близко сътрудничество и вече два пъти ме бе водил в Словакия, създадохме взаимоизгодни контакти с тамошна творческа фондация и той бе уредил нова среща; взех със себе си и жена си и се разпо редих в следващия брой – 23 от 18–24.VI., екипът на „Книжен свят“ да се изпише по азбучен ред според малките имена без оглед на длъжности и роли в подготвянето му; това омеси редактори и коректор, маловажен с важен: Ани Тенева, Йордан Ефтимов, Михаела Канарчева, Пламен Дойнов. Коректорката мина пред поета, критика, редактора и преподавателя Йордан Ефтимов, дори протежето на Пламен Дойнов, Михаела Канарчева, мина пред него, отнех му и титлата „отговорен редактор“. Независимо от възрастта и претенциите за предимствата на новото пред недостатъците на старото, на авангарда пред традицията, представи телите на авангарда, бунтарите, реагираха по един и същ начин: свиленово йордановопламеновски! – отидоха да се оплакват на по-силните. Но не те ми бяха проблемът: махайки тях, отварях си фронт с главно командващия! Готов ли бях да поема този риск и тази неравна битка?!

27.

Нико Яхиел описва един от похватите, с които Живков след избора му за първи секретар на Партията иска да ликвидира втория властови център в държавата и в държавния стопански организъм в лицето на министър-пред седателя Антон Югов: „У нас беше установена определена подредба на членовете на Политбюро, а и на ЦК: по азбучен ред, съобразно личните имена. На Седмия конгрес стана промяна: предложеният и избран състав на новия ЦК е подреден съобразно друг критерий – фамилното име. По същия критерий вече се подреждат и членовете на Политбюро. На пръв поглед нищо особено. Защо ли се спирам на този факт? Тогава той може би не е бил даже забелязан от повечето участници в конгреса. Навярно и аз щях да го отмина, ако не бях чувал от самия Живков да напомня на завеждащия отдел „Деловодство“ да се спазва „новото подреждане“. А в какво се състои работата? До конгреса подреждането на членовете на Политбюро започваше с Югов. Името Антон го извеждаше на първа позиция. Вълко Червенков дори и след развенчаването му заемаше второто място. А името на новия лидер? Винаги на опашката. (…) При новото подреждане в ЦК Антон Югов вече се намираше на предпоследно място (пред Демир Янев). А Тодор Живков, който преди това заемаше 56-о място от всичко 60 членове на ЦК, сега се „преместваше“ доста по-напред – на 36-о от вече 89 членове. В Политбюро името на Югов е вече на опашката, а Живков – между първите“ (Нико Яхиел, Тодор Живков и личната власт, 1997, с. 111).

28.

Ето, така работим ние с Живков: рамо до рамо в единен строй: еднакъв похват, смяна на подредбата – при него мярата е фамилното име, при мен – личното. Според целта… Питам се: откъде ми е хрумнало? Книгата прочетох след 2002 г., когато смъкнах от раменете си товара на вестника, а това, което сторих, е през 1997 година. (Ех, боже, докога ще е все така: за да постигнеш доброто, все трябва да си лошав, да хитруваш, със средствата на злото да постигаш доброто, вместо на доброто да се отвръща с добро?!)

29.

Както е в брой 23, така е и в бр. 24 и 25. Но през това време аз усилено тър сех техните заместници. Единият ми поднесе случаят: Чавдар Ценов, пре поръчан ми от Малина Томова и Иван Цанев. В брой 26, 9–15.VII,1997, екипът вече е: Йордан Ефтимов, Михаела Канарчева, Пламен Дойнов, Чавдар Ценов. Брой 26 е последният им; вестникът издавах до средата на юли – от 15 юли до 10 септември излизахме във ваканция/отпуск/почивка, глътката въздух, стартирахме винаги на 15 септември: бр. 27 от 16 – 22.IХ.1997. Но... екипът вече е друг.

30.

Как се стигна до тази развръзка, която имаше ускорено развитие и в кратки срокове всеки отиде там, където му е мястото? Моите предчувствия никога не бяха ме лъгали; те бяха по-силни от разума ми: последните два-три дни в Братислава нещо извътре започна да ме човърка; чудната самоподарена седмица се стопи, направо се изпари, то къде ли имах отдих... Полетът се забави, летяхме с малък витлов самолет, турбуленцията бе голяма и когато кацнахме на софийската аерогара, въобще не ме изненада ха Васил и Милка, които ни чакаха. – Кажи какво да правим – пита ме той, – подготвил съм два варианта на екипа на „Книжен свят“: единия, както се разпореди, а другия, както бе преди. Йордан Ефтимов отишъл при Богданов и Богданов казал да се върне старият вариант, освен това утре те вика на среща, така ми предаде Йордан. И двата варианта съм заложил в печатницата, трябва бързо да изберем кой от двата… – Как кой? Този, който съм казал! – Помисли си добре! – Няма какво да мисля! (А и как да мисля: бях помислил/обмислил преди това!) Милка, която бе главен счетоводител на фирмата и шофьор на фирмената кола, остави Васил в ИПК „Родина“, жена ми – вкъщи, а аз отидох в редакцията и позвъних на Богданов: – Господин Богданов, разбрах, че утре трябвало да се срещнем. Но ис кам да ви кажа, че още преди да замина, си бях уредил за този ден няколко важни делови срещи, които нямаше как да отложа от чужбина. Така че утре няма да мога да дойда… Отказът ми бе толкова недопустим за него, че и такова старомодно съобщително средство като телефона стигаше, за да чуя как изскърца със зъби; изненадан, не успя да се овладее и с леден глас сърдито ме запита, не, направо изкрещя (но под сурдинка): – А кога можете? Вдруги ден?… – Уви, и вдруги ден не мога; не мога тази седмица въобще. Чааак дру гата, когато кажете… – Аз мога във вторник. Но бъдете точен! – Разбира се, аз винаги съм точен, във вторник в два; каня ви на обяд, пак в „Дълбок зимник“. – Мога чак в 14,30 най-рано… – Добре, в 14,30 да е… И той сърдито трясна слушалката.

А аз разбрах: бях победил!

Бях спечелил време!

От този вторник, в който се чухме, до другия, в който щяхме да се видим, имаше една седмица.

Цели седем дена!

Седем дена той ще се яде отвътре, а аз – ще набирам сили.

X. Битката за Москва

Есть упоение в бою! А. С. Пушкин

Идваше часът на главната битка – битката с Богданов, в която, преди да встъпим, и двамата вътрешно треперехме, но и двамата не искахме да се издадем. Ще имам ли душевни сили да я разкажа? Защото да я разкажа, означава и да я проведа отново. Не, ще изляза навън. Да се поразходя. Стига ми за днес описанието на телефонния разговор. * * * Съществена разлика имаше между мен, който издавах „Литературен фо рум“, и издаващите „Литературен вестник“ (и в. „Култура“) – аз се грижех за себе си (и другите); за тях се грижеха – и се грижат – други. * * * Самопризнание-самопознание: след като веднъж суетата без малко да ми изяде главата, няма как повече да съм суетен... * * * Богданов нямаше търпение да стигнем „Дълбок зимник“: прикани ме да седнем на няколко метра от него, на изнесените отвън маси на сладкарни цата в съседство – сладкарница ,,Пролет“; може би самите маси и столове канеха. По-настоятелни и от него. Паузата от една седмица бе го изнервила – издържа само до няколкото метра преди предварително определеното място на полесражението. Седнали-неседнали, и се нахвърли: – Какво си въобразявате? Как смеете? Бе като улична битка; участници и наблюдатели си бяхме само двамата. Но моето бе станало: преподреждането на имената бе факт, факт преповторен, видян и преглътнат, щом е видян: връщане няма! Предстоеше предопределеното: от първия брой на новия сезон – септемврийският, вече да са отсвирени. Изтръгнати извътре, изстрадани преди това, живи са в паметта ми ня колко от репликите ми: „Господин Богданов, моята грешка е, че ви отстъпих още в началото – въобще не трябваше да ги вземам.“ „Господин Богданов, вие занимавали ли сте се някога с производство; то си има железни правила.“ От самите реплики личи, че са отговор на несекващия му натиск да се върне статуквото; на поредния натиск, на поредната вълна отпорът ми бе: „Господин Богданов, аз нямам повече накъде да отстъпвам – зад мен е Мос ква!“. Не знам как ми дойде този главоломен скок от общия ни прозападен фронт начело с маршал Сорос до антипода му – ксенофоба генералисимус Сталин! Това вече окончателно извади Богданов от равновесие; страните му се зачервиха; бе на ръба на истерията. Точно тогава го атакувах с противопо ложен аргумент, според мен несъкрушим: – Че как постъпи Иван Костов, като стана председател на СДС – най-опасния конкурент, който постоянно щеше да води до сравнение между двамата, бившия лидер, изпрати посланик в ООН, а непредвидимия в дейст вията си, вечен критикар Едвин Сугарев – посланик в Монголия! (Така бях разчел едни от първите кадрувания на Костов, а дали е така – знае си само той.) А вие искате да продължавам да си държа в гащите таралежа, който ми натресохте. Това няма да стане! – А вие какво си въобразявате, че по-силният трябва да побеждава ви наги; давате право на силата, на джунглата… * * * Някъде из разпилените листове от студентските години бях записал: страх ливият напада пръв! Наблюдението ми е още от детските години, когато се гонехме из училищния двор и от излишната енергия свадите преминаваха в бой. Виждам бледото лице на нападащия, пресъхналите му устни и празния му, извън контрол замъглен поглед... Не, той никога не можеше да улучи нападнатия! Училищният двор отдавна е буренясал, бурените надничат и през про зорците на училището. Но това, което научих там, не е помръднало! * * * Самодоволството и опиянението на интелектуалеца, когато открие, че може да упражнява властта безнаказано... Самозабравен, унесен в себе си като в творчески делириум... * * * Чак сега си помислих това, за което тогава не можех и да помисля: ето от какво се страхува той и подобните нему, всички онези моделиери, всички модератори на прехода: от истинската битка, от истинското съперничество, от конкуренцията. Не я допуснаха. И затова: те и преди, и сега не пускат кокала... * * * Сякаш пък той, който ме сравни със звяра от джунглата, даваше право на хуманността! Зачервен вече целият, Богданов извика сервитьора и за пръв път плати. За пръв път! 408 409 И аз разбрах: битката приключи. Не и войната! Тръгнахме си всеки в посоката си, вътрешно еднакво разтреперани, но по различни причини. XI. Послепис От сражението минаха повече от десет години. Някои от участниците вече не са между живите. С Йордан Ефтимов станахме приятели, с Пламен Дойнов – врагове. Права е Агата Кристи: ,,Казват, че за мъртвите трябва да се говори или хубаво, или нищо. Според мен това е глупост. Истината винаги си остава истина. От нея могат да се обидят само живите“. 2011–2018 г.