I.                  Кумирът

И другаде съм писал какъв кумир ни бе Богдан Богданов много преди да стане професор, по времето, когато ни преподаваше антична и западноевропейска литература във Великотърновския университет (1967–1971). Изискано облечен: костюм, с подходяща риза, обикновено синя, и с вкус подбрана вратовръз ка (като носил години наред какви ли не вратовръзки, като прелиствам цвет ните му снимки от 90-те години на миналия век, не бих казал, че изборът му е бил винаги изискан, даже в някои от вратовръзките му виждам провинциална модност, но тогава, във втората половина на 60-те, не мислих така). Фин, не жен, леко провлачащ думите, когато говореше с почти напевен, но неизменен тон, завършващ с неочаквана острота, Богданов постигаше дистанция между нас и себе си; дистанция, която него възвисяваше, а нас снижаваше. Сега разбирам, че дистанцията е била умишлена, била е и средство за прикриване на собствената му несигурност, на собствените му слабости и безпомощност. Същевременно несъвършенствата ни са пораждали и са засилвали усещането ни за превъзходството му, за изключителността му, за избраността му (а на избраника е позволено повече, отколкото на нищи те); комплексите ни, а и видът и реакциите ни са го издигали в собствените му очи дотам, че той проявяваше надменност към нас – провинциалисти по произход, студенти в провинциален град. Той идваше като видение от въображаемата, невидяната, недостъпна за нас и поради това обгърната с тайнственост и величава значимост София – столицата на тогавашна Бъл гария, в която бе съсредоточено всичко НАЙ! Когато сме в събитието или в случая, можем само да реагираме; отдалечим ли се – можем да преценим кое как е било и да се опитаме да осмислим станалото; с времето поради опита ни то придобива по-голямо значение от момента на ставането му. Помня няколко фрази на Богданов в различно време по различен повод, които сега се оказват ключови за него, а и за мен, защото ми обясняват някои от станалостите. В студентските години: Богданов ни задава поредния си труден въпрос (авторитетът, който си бе изградил пред нас благодарение на знанията си, и студенината в поведението му допълнително ни комплексираха и ние „изключвахме“); отговорът ни: мълчание-незнание; това довежда Богданов до съкрушителния за всинца ни извод, който той не ни спести, а изрече:„Така разбиращо ме гледате, че на човек просто му става тъжно!“. И след дълга пауза, която още повече ни блокира, пауза, чието мълчание ни снизяваше още и ние агонизирахме в своята безпомощност, допълни: „Аз трябва да си замина в София, там са Михаил Неделчев, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, защото от тях има какво да науча, а от вас – не мога да науча нищо; вие от мен – можете…“. (Божеее, ама нали това му бе ролята и задачата – да ни учи и научи…) Той бе добър наблюдател и пси холог, висотата на преподавателската катедра му даваше възможност да вижда унизителната ни смаленост, да ѝ се наслаждава и да издевателства над нас. Дали не се е улавял, че е прекалил, че съкрушавайки ни, можем да помислим за себе си, че сме непълноценни, а за него – че е надменен?! Но като непоискана милостиня завърши: „Всичко това ви го казвам и с дидактична цел“. Сиреч – искаше да ни предизвика да се стараем в образо ванието си, да се опитваме да го следваме. Всеки път, когато ни задаваше въпроси, изтръпвах, защото знаех предварително, че няма да мога да от говоря; самият стил и интонацията на питането ме обезкуражаваше; имах усещането, че обезвреден, мозъкът ми виси в безвъздушно пространство, несигурен, забравил и онова, което знае, несмеещ да посегне дори към предполагаемия отговор. И тъкмо с това почти убийствено пренебрежение, а и с всичко изброено по-горе той ни беше кумир; не само на нас, пристрастените към литературата, но и на всички колеги. И дори започнахме да му подражаваме: при първа финансова възможност с Таньо Клисуров си купихме същия плат като на неговия костюм, тъмнокафяв, с правоъгълници от по-светла кафяво-синкава шарка, и си ушихме костюми, подносихме подобни на неговите ризи, търсихме и си купихме подходящи вратовръзки. Но еднаквостта на костюмите, с които искахме да се различим от миналото си и от тия около нас, а всъщност пак си приличахме, не ни доближаваха до Богданов. Напротив – отдалечаваха ни. Да, той ни бе своеобразен мъчител, удряше през пръстите самочувствието ни, засилваше комплексите ни, а ние, вместо да го възненавидим, му се възхищавахме! Високомерието му събуждаше у нас непозната ни допреди това мазохистична наслада. На село бях гледал някакъв западногермански мюзикъл (как ли е до пуснат до нашите екрани от тази вражеска страна?!), в който се пееше песен с рефрен: „Дрехите правят човека!“ – още чувам мелодията и не разбираемите думи. Сигурно е така, но нас не ни направиха като него. Дендизмът на Богданов – изисканото поведение и маниери, изисканият вкус, провлачаният умишлено глас, знанието-всезнание, несъответно на възрастта му, нежният му градски вид, слаботелесността, която засилва ше финеса му, създаваха впечатление дори за женственост и здравият ни плебейски инстинкт по някакъв необясним начин ни правеше солидарни в едно: всички галено го наричахме Боби. Липсата на необходимите за възрастта ни знание и опит тутакси превръщаха в непоклатим авторитет всеки, подобен на него. С костюми ала Богданов и двамата с Таньо дойдохме за пръв път в Со фия, в предпоследната година от следването си: членувахме в литературен кръжок по съвременна българска литература и през ваканцията тогавашни ят ректор проф. Георги Димов, който имаше слабост към нас (ето, поети, а се интересуват и от литературна история), ни командирова за десетина дни в Института за литература, който оглавяваше. Със същия костюм след две години – есента на 1972-ра, дойдох да завладявам София. Носех го, докато осъзнах, че тъкмо той не ме приближава до нея, не ме прави столичанин, а напротив – прави ме да изглеждам провинциален.

II. На какво ни учеше Богданов

1. Изискан и сдържан, той проповядваше сдържаност, непоказване, а още по-малко – афиширане на чувствата. Даваше ни за отрицателен пример преподавателката по западноевропейска литература в Софийския университет, за мен почти дублираща се тогава по име с поетесата Лиляна |Стефанова – Людмила Стефанова: ако Людмила Стефанова ви преподаваше тия неща, за да ви убеди в качествата им, тя щеше да жестикулира, да е сърцераздирателна, да раздърпа дори дрехите си (на село казваха ,,рѝзицата да си съдере“), само и само да е по-убедителна и да разберете за какво става дума и колко то е важно. Така той косвено ни учеше да търсим непреки пътища в изразяването на една мисъл и на едно чувство, сиреч учеше ни на художественост, учеше ни да избягваме реториката и декларативността в изкуството и поведението. Твърдеше, че личност и творчество не само че невинаги се покриват, но не е и задължително да са в единство – тъкмо обратното на това, което ни внушаха и отвсякъ де ни повтаряха лозунгите по стените, учителите, учебниците, изданията за литература, партийният печат и партийните конгреси: ,,Единство на думи и дела“. Така управляващата върхушка заради личната си полза – да има охолен живот, да натрупва блага и материална мощ на гърба на народа, тласкаше към саможертва чистите и наивни души и обясняваше героите си, определяни като революционери. (Да си революционер, бе най-висшата ценност – и в живота, и в поезията.) Така бе приватизирала и перифразирала за прагматичните си цели библейското ,,По делата им ще ги познаете“. Този съществен цитат бе скрила заедно с цялата религия, обявявайки я за опиум, защото той я изобличаваше. А тъкмо делата са проверката на всяка личност във всички времена спрямо думите, които изрича; делата ни са най-голямото ни изпитание от века и до века. (След няколко десетилетия тезата на Богданов за разминаването на думи и дело ми послужи като щит за самозащита, пък и за защита на Вапцаров в ,,Третият разстрел“.) Богданов ни даваше за пример и смяташе, че е образец за неговото раз биране за литература, стихосбирката ,,Град върху градове“ на Иван Тео филов (в ония години почти неизвестен автор, направо маргинален). Купих си книгата му, издание на пловдивското издателство ,,Христо Г. Данов“, изчетох я, но за мен според тогавашните ми разбирания в нея надделяваше умишлено направеното пред спонтанно художественото. Но и си обясних защо Богданов толкова я цени: тя съвпадаше с основната му концепция за литературата като система, която се развива благодарение на постепенни натрупвания. Той правеше паралел с българската, в която виждаше празни ни, виждаше пропуски, скокове, защото не е следствие на естествено разви тие. По този начин, поне за мен, той сякаш прилагаше Менделеевата табли ца от химията и в литературното развитие, доказваше ни, че литературата е система със свои закономерности. Казваше, че нашата има неправилен модел. Богданов много предпазливо се произнасяше за съвременната българ ска литература, за да не кажа почти никак. Като изключим името на Теофилов и на Радичков като най-ярък представител на стиловото търсачество и експериментиране, другото име, което спомена, бе на Радой Ралин, чието поведение, общителността му по столичните площади, сокаци и литератур ни стъгди сравни с поведението на махленска клюкарка. Когато ни преподаваше за епохата на Романтизма в западноевропей ската литература, пак скачаше внезапно до съвременната българска литература; питаше ни до коя епоха е близка с някои от проявите си. Ние, разбира се, мълчахме и той сам си отговаряше: днешната българска литература е по-близка до Романтизма, защото, както e при него, търси нови художест вени подходи, нови форми, и даде за пример пак Радичков. Американската литература сравни с начина на живот в Америка: там се смята, че всеки въпрос може да бъде решен, така както за всяка болка има съответното хапче. Американската литература е подвластна на прагматичния начин на живот и поради това е най-реалистична от всички днешни литератури. От него чухме за Фокнър, за ,,Селцето“ му (Народна култура, 1967) и тутакси си го купихме. Да, от Богданов научих тия понятия: „конципиране“, „лите ратурен модел“... Завинаги се вградиха в мен вижданията му за индивидуализма в бъл гарската литература, дотолкова, че в статията си за Яворов (,,На вечност та свещените завети“, 1987–1988) ги репродуцирах, опитах си да ги кажа със ,,свои“ думи: ,,...проблемите на личността, на Аза – самоанализиращ се и вътрешно противоречив. (...) Новото общество внесе раздвоението в политическия и духовния живот, ценностите се пренесоха от реалността в човешката личност“. (Тези негови изказани мисли от лекциите му или цитати от книгите му специално си бях записал на малки листчета и ги пазех с години.) Чувам и сега целенасочено провлачения му и леко кокетиращ глас при изговаряне на думите „конципирам“, „конципиране“ – производни на концепция. Да, не ме е срам да призная, че от него ги чух за пръв път. Репродуцирах ги, защото не бях срещнал по-точна и по-изчерпателна фор мула за епохата след Възраждането от Богдан-Богдановата! Боже, колко много искахме да сме умни и да изглеждаме като него! Цитираното, което си спомням, не е много, но го помня и до днес. Неговата стихия бе античната литература. Преподаваше я като влюбен в нея. Разкри ни красотите и ценностите ѝ. Ще се опитам да възкреся нещо и от казаното ни от него за нея: „В античната литература най-важното е култът към красотата и силата.“ „Троянската война започва заради хубавата Елена.“ „Терсит е бит не за друго, а защото е грозен.“ Прочете ни стихотворение – образец според него – от античната пое зия. Помня смисъла му: на върха на дървото е последната ябълка, необрана през есента. Красива и зряла (а аз я виждах едва ли не златна). Не, не са я забравили, цитираше той, не е имало кой да се качи толкова нависоко и да я откъсне. Това стихотворение, пълно с толкова подтекст, ми звучеше модерно, съвременно, учеше ме на иносказателност. Ако нещо съм научил във Великотърновския университет, това е от Богдан Богданов! И след завършването на следването си, вѝдех ли в книжарниците негова книга за антична литература – купувах си я.

2.

Като всеки любознателен човек и аз исках да попия колкото се може повече знания, по-скоро да стигна до същността на нещата. Нали и затова четях от малък, нали и затова бях дошъл тук, във Велико Търново – да се образо вам, да придобия култура. А всъщност и културата, както и добрият вкус, се проявява не толкова в това, което ще си позволиш, а което няма да си позволиш. Разбира се, завиждах на Панайот Денев, че е допуснат да общува с Богданов; значи и самият Панчо е на подобно интелектуално равнище, инак щеше ли тъкмо той да е избраният за довереник от десетките нас, слети в 380 381 безлична маса студенти; виждах ги двамата, а и сега още ги виждам, да вър вят на отиване или на връщане и тихо, до тайнственост тихо, да разговарят по дългия път от града до Света гора, където са залите и кабинетите на университета; само внимателната жестикулация на Панчо или тънката му усмивка издаваха за какво е възможно да си говорят (това правеше нечу ваемите разговори не само по-загадъчни, но и по-привлекателни!) и за отношението му към говорещия, защото той имаше смиреното изражение на покорния омаян слушател. Имаше и онова, което аз нямах и никога не съм имал: лустрото на човека, когото Богданов може да допусне до себе си, она зи модерност, която даваше градът, градският бит и култура, а в случая – столичният. Столицата?! – че аз не бях я и сънувал, камо ли виждал! Нямах никаква представа за нея, а и не помислях, че може в нея да живея и работя. Тя ми бе недостъпна като Еверест. Нищо, ни в поведението, ни в облеклото ми не даваше и най-мъничък знак, че и аз пребивавам в селенията на духа, че все пак имаме нещо сродно с такива като Богданов. Респектът ми към него бе толкова голям, че макар и да се готвех ста рателно за изпита, изправен очи в очи пред авторитета му, само се потях и мънках. Макар да бях толкова ,,учил“, едва изкарах тройка! А така исках да го смая! И бях убеден, че ще го смая...

 III. Богдан Богданов, преди да стане професор

Бе като анекдот. Рафа (поетът Радослав Игнатов) се явява на изпит по антична и запад ноевропейска литература. Тегли въпрос. Идва му редът. Но как да започне, като нищо не знае. И си тръгва... Симулира гордост! Боби му дава втори шанс, казва му да се върне. Рафа тегли нов въпрос. Прочита го и пак така – още по-гордо си тръгва. А Боби: – Рафаело, повече не мога да ви връщам. Чул е Боби отнейде, чул-недочул, че му викаме Рафо, и го преиначил на Рафаело. А може би това бе поредният израз на тънката, перфидна ирония на презиращия ни заради незнанието ни.

IV. Дори и от Панчо ще научиш нещо, или за вечните пажове

В студентските ни години Панчо беше, както стана дума, душеприказчик на Богданов, вървеше подире му като най-верния му оръженосец, с нескрита гордост от близостта си с него вероятно е копирал презрението му към ос таналите – главно провинциалисти в провинциалния университет на Велико Търново: е, все нещо трябва да е научил от идола! Обяснявах си близостта им и с това, че и двамата са от столицата. Но и аз смотаният, объркан провинциалист една година след завърш ването на филологическото си образование се осмелих да я завладявам. Дълги години Панчо ми бягаше от погледа, докато веднъж случайно се за сякохме на площад ,,Славейков“, чакайки трамвая посред нощ – аз, излязъл от писателския ресторант, вече издал една книга и на старт към втората, той, излязъл от по-малко престижния ресторант на журналистите; от него научих, че е някакъв шеф в БТА. Може да се провери лесно коя година е горе-долу по това, че ми заговори за възторженото посрещане на ,,Вечерен тромпет“ на Борис Христов, негов състудент съкурсник; посрещане, което определи като небивало и на което се чудеше и сякаш чакаше отговора от мен защо е така (книгата излезе през 1977 г.). Възприемал съм Панчо като надменен и избягвах общуването с него, докато общите ни идеи за демокрация не ни събраха след 1990 г.; събраха ни дотам, че понякога съм имал убедеността за сближаване, за равенство в общуването. Помня какво ми сподели като генерален директор на БТА, назначен от Иван Костов, след като стана министър-председател. Костов поканил на вечеря него и директорите на Радиото и Телевизията; разказ ваше ми за Костов с възхищение, запомних и един детайл от разговора им: министър председателят казал: ,,Най-добрата сделка е бартерът“. Бях чувал думата, но не знаех смисъла ѝ. Въпреки това формулата силно ме впечатли – нали бях управител на фирмата ,,Литературен форум“ ООД. След справка в речника и разбрал смисъла на понятието бартер, започнах да го прилагам: наистина прав е бил Костов, тази формула ми донесе доста придобивки на ниска или почти никаква цена: например целогодишните ми договори с ГРУП на стойност 1200 долара срещу реклама във вестника и същата сделка с хотела и ресторанта на българската общност в Будапеща. Можех да пътувам, и не само аз и колегите ми, а и много още приятели писатели, из цяла България, та чак до Братислава, Прага и Варшава без стотинка дори и пак така, без да се бръкнем в джоба, можехме да нощуваме в хотела в Будапеща на улица ,,Вагохид“ и да се храним в ресторанта му; пак чрез реклама ,,купих“ седем тона хартия от ,,Полиграфснаб“ и ми бяха опростени на два пъти дълговете към ИПК ,,Родина“. Докато на власт бе Костов, и Панчо бе на власт, с падането му падна и 382 383 той. Срещнах го година-две след това, бе се уредил на хубава работа в някак ва агенция, май ,,Нетинфо“, както ми сподели и както, надявам се да помня, минаваше за червена – говореше ми срещу Костов със същата пламенност, с която преди това му се възхищаваше, а при истеричното си възмущение как съм могъл да предложа и на него същото, което съм предложил преди това на агента на ДС Атанас Свиленов (така се изрази) – да представи книгата на Виолета Радева, – демонстрира обида и завърши с: „Костов е виновен за всички неблагополучия на прехода“. (Двайсетина дни преди кончината на Ге орги Данаилов прочетох, че Панчо е превел книга от руски, чийто предговор е написал самият Георги Данаилов, който също е с досие на сътрудник на ДС; дори научих, че в отношенията си с него е бил пак в слугинската роля, в която беше с Богданов по време на студентството.) Точно Панчо и ренегатството му имах предвид, когато написах тези стихове на 13.02.2010 г.: Ах, тази паплач лицемерна, пред силния която лази; щом дойде друг, кумира сменя, заплюва стария, на новия се мазни. Едва издържаш да не ги накажеш, да смъкнеш маските противни… Ала не си десницата въздаваща! Юмрука си напразно свиваш. Та кой си ти, че да ги съдиш? Всеобщата човешка низост била е, тук е, ще пребъде… Не ти ще даваш справедливост. Застанал гордо над тълпата, презрял властта, парите, шанса, ти гледай на плебеите борбата, а друг се грижи за баланса.

V. Баща и син

1.      

Когато пишех на първа ръка тези спомени, бях забравил една подробност. Като прекръстихме ,,Литературен фронт“ на ,,Литературен форум“, отдолу, под главата на вестника, сложихме допълнителен текст (на това място преди стоеше ,,Орган на Съюза на българските писатели“). Бяхме постигнали пълна самостоятелност – вестникът се издаваше от ООД – дру жество с ограничена отговорност. Нямаше как да пишем, че вече сме орган на самите себе си и в съответствие с модата на времето в тясното дълго каре прибавихме ,,независим седмичник“. (Тогава кой ли не се самоопре деляше като независим!) Но и кой да ти се сети, че имало и Съюз на неза висимите писатели. (За разлика от тях ние наистина бяхме независими.) Според мен кукловодите на целия процес, наречен преход, бяха пред видили да приобщят и контролират под тайната си егида и маргиналните писатели, ония, които не могат да покрият нормата за художественост и да станат членове на все още престижния Писателски съюз. (С избирането на Хайтов за председател мешавицата стана пълна, Писателският съюз се масовизира с ,,писатели“, които дори не можеха да покрият нормата и на Съюза на независимите писатели.) Но тогава, 1992–1993, политиката бе такава, че трябваше да има и Съюз на независимите. И кой мислите бе първият му председател? Ами Иван Богданов. Винаги в костюм, с едва-едва прошарен къдрав перчем, дълголик, вече преминаващ, но все още непреминал в силата си мъж. Приличаше ми на паун, който с последни сили поддържаше разперени шарените си пера, тук-там вече оклюмали. Подочувал бях, че е поклонник на червеното вино и румените млади булки. Дали подочутото влияеше на възприятията ми, не знам, но за мен имаше вид на женкар, бе все още мераклия. Той рядко, да не кажа никак, отсядаше в писателското кафене. Имаше си свой антураж оръженосци (сред тях бяха Пламен Цонев и още неколцина недоосъщест вени и недоутвърдени пишещи, чиито имена, а и образи вече са избледнели в паметта ми). Обичайният им сборен пункт бе ,,Бамбука“, а като го пре образуваха в стол за офицерите, отбиваха се в едно новооткрито кафене в градинката срещу Военния клуб, в самия ѝ край, почти до на ъгъла ,,6 септември“. Кафенето бе с тапицирани в убито зелено фотьойли с дълги, стигащи над главата облегала и с дивани в същия цвят. Отбивал съм се там неволно, в празничен ден, когато, новопристигнал неканеник в столицата, без дом и близки, не можех да си намеря място от самота, чувствах се безпризорник – годините 1972–1974-а. И винаги заварвах Богданов и ком пания. Това бе обикновено около 11,30–12,00 часа преди обедно време. Личѝм още от пръв поглед, център на масата, Богданов излъчваше авто ритарност и се държеше авторитарно: той говореше, те покорно слушаха. Говореше високо, патетично, вероятно да го чуят и околните. Говореше умело (по-късно научих, че по образование е юрист, практуквал е адво катура, а не е литератор). Питах се дали тази авторитарност не е причина за свитостта на сина му, дали не му е създала комплекс, дали не е поти снала мъжествеността му; струваше ми се, като познавах изискаността му в жестове, говор и поведение, че се срамува от баща си. (Подочуваше се, че не одобрява и начина му на писане, смята го старомоден и че на тази основа дори са в конфликт.) Колко често сме свидетели на тази диспозиция: виталния баща и хилавия син, компенсиращ биологичния недостиг с богата култура, чак до излишност. На фона на сина, изнежен и фин (сред студентите се говореше, че имал порок на сърцето – когато му извадиха досието, това му бе един от спасителните аргументи за оправдание), бащата бе снажен исполин, дори изглеждаше арогантен. Коренно различни бяха не само темите на заниманията им, но и начинът им на изложение. Старият Богданов направо ми изглеждаше елементарен емпирик, неуспял да се утвърди с идеи и талант критик и изследовател, който се занимава с периферни проблеми, автори и теми. И колкото се възхищавах от сина, със същата сила (нали всяко действие предизвиква равно противодействие) ми бе безинтересен и дори отблъсквщ бащата. И тъкмо с този наблюдаван и класифициран в ценностната ми система човек, определен като неважен, имах сблъсък. И то какъв?! Направо в съда. Иван Богданов заведе дело за това пусто определение независим. З веде го срещу вестника. Сиреч: само той (и неговият Съюз) е независим. И като управител на фирмата (водех се директор в издателското каре) из пратиха призовката на мен, а не на главния редактор Атанас Свиленов. Не той – аз бях отговорният. Още неопитен, а и възмутен, подсигурих доказателства, че преди него сме се определили като независими. И все още с живия пример от поведението на Георги Димитров на Лайпцигския процес не само заобяснявах гордо, че нещата не са така, но и убеден в очевидната несправедливост, убеден, че справедливостта е на моя страна, дори изразих възмущението си. Бях уверен, че ще бъда разбран и дори адмириран. Съдийката ме прекъсна сърдито. Трябвало да сменя тона. (В отговор, без да му е дадена думата, Богданов бе много по-рязък и груб от мен към мен, отколкото аз към него.) – Защо да го сменям, когато нещата не са така, както се изложени от ищеца? – опонирах аз. Съдийката за втори път ме прекъсна: – Ако продължавате да се държите така, ще ви изгоня от заседанието. Свалих гарда. (Тогава за пръв път се сблъсках с разминаването между житейската и юридическата справедливост, от която после щях да патя много пъти, но и веднъж-дваж да се възползвам; сблъсках се и с професионалната солидар ност на хората от една гилдия.) Осъдиха ме да махна определението и онзи, който според мен имаше други зависимости, остана независим. За тях ме подсетиха с. 208–209 от книгата на Евелина Белчева ,,Златорожката връзка“ (2017): ,,Известно е, че в годините на пролетарската диктатура всички автори, сътрудничили на ,,Златорог“, са белязани. Откупът – да съществуват и да се занимават с литература, е да се отрекат от покровителя си [Владимир Василев]. (...) И следват един след друг удари от приятели – най-болезнените. За жалост, един от най-близките – Иван Богданов, не само не го защитава, но е и автор на най-несъстоятелните квалификации за него и списанието, и то в библиографски пособия – от 1970–1972 г., когато стагнацията вече не е толкова силна. ,,Боже мой, и той ли?“ – възкликва Любен Георгиев, когато попада на тези ,,тежкотонажни идеологеми, издържани в кадрово-доносниче ски стил“, включително и в ,,История на новата българска литература от 1970 г. на Иван Богданов – книги с претенции за библиографска обек тивност, за достоверност и елементарна почтеност към историята. ,,Боже мой, и той ли! И той ли е вложил своята дан в общата лепта на хулителите, скарани с истината“ – записал е критикът в бележниците си“.

Iordan Zebilianov 04.03.2018, 19:46 до: Marin Georgiev (litforum@abv.bg)

Аз познавах този човек и да ти кажа как се запознахме. Точно в кафето на писателите на „Ангел Кънчев“. Имахме среща с Борката [поетa Борис Христов], не си спомням годината, седнах на една празна маса и зачаках. По едно време дойде същият тоя човек, който го описваш, с прошарения къдрав перчем, и попита може ли да седне. Като не знаех кой е, смутен и притеснен му казах, че е свободно. Той прояви любопитство кой съм, що съм и аз на свой ред също го запитах. Като ми каза името, аз много добре знаех кой е Иван Богданов, щото някъде бях чел, че е написал история на бъл гарската литература. Завързахме голям лаф, казах му, че синът му ми е предавал по западноевропейска литература, но това не го впечатли особено. Повече говореше за себе си. Без да го разпитвам, разказваше най-различни неща и ако имах на вика да ги записвам след срещата, сега щях да ти кажа с подробности какво е говорил. Борката се появи със закъснение и предложи веднага да тръгваме, като по пътя ми каза, че не обичал да се застоява в тоя змиярник. Та както казва Кеворк Кеворкян, като един случайник имам интересни срещи с разни писатели. И двамата Богдановци ги няма вече. 

Georgi Yanev 04.03.2018, 19:08 до: Marin Georgiev (litforum@abv.bg)

Синът познавах от ВТУ, писал съм ти. Но възхита никога не съм изпитвал от него, навярно ме е спасявало селското ми усещане. Уни калната му начетеност ме респектираше, но и леко отблъскваше – демонстрираше божествена непогрешимост... Не го заобичах, както заобичах „простоватите“ Иван Радев, Даскалов, Страхил, Звезданов и др. Бащата познавах задочно – бях му купил двата огромни тома, из дадени в началото на 70-те години – нещо като история на литерату рата ни... Много ценно издание – пълен и точен СПРАВОЧНИК на ли тературата ни. Не литератор, а статистик... Но той беше издаван... Кой го е чел, с изключение на Георги Янев, не зная, не срещнах друг такъв литературен мазохист... 2. Моят флирт „обяд с Богдан Богданов“ трябва да е започнал поне през 1995 г., а юбилеят, за който ще разкажа по-после, стана в началото на април 1996 година. Вече бях постигнал доверието и подкрепата на Геор ги Прохаски (изпълнителен директор на Фондация „Отворено общество), общуването ми с Богданов бе разхитително и излишно разкошество, дан на суетата и честолюбието ми; и все пак смятах, че онова, което ми дава ше Прохаски по някакъв начин, трябва да бъде благословено и от Богданов. Бях получил стабилна сума от Фондацията за библиотека „Българска сбирка“, сума, за която Богданов нямаше никаква заслуга, но нямаше как да не знае – като председател на Управителния съвет на Фондацията е присъствал при вземането на решението и е трябвало да го приподпише. Поне така си представях нещата, а може и да съм грешал. След един от обедите Богданов изненадващо ме покани следващата седмица да го посетя в дома му; даде ми домашния си телефон и адреса си – данните са още в кафявия ми бележник от ония времена, с азбучник за имената и телефонните им номера. Не без вълнение отидох: в литературното общество се знаеше отдав на, че е хомосексуален; дори си спомням и един разказ на Михаил Недел чев в писателския ресторант кога за първи път е забелязал склонностите на Богдан, с когото са отрасли заедно от деца. В ония години бяхме не просветени за хомосексуализма, лично аз не страдам от предубеденост и не смятам, че това е извратеност, а природна даденост. И все пак не бях спокоен; не че ще бъда съблазнен (природната даде ност не може да бъде надделяна, освен ако си предразположен), а че ако има такъв опит – не знам как да реагирам. Нищо от това не се оправда. Богданов ме посрещна спокоен, не помня предложи ли чай или кафе, но струва ми се, че да и че пих чай; заговорих ме за вестника, за работата и той ми предложи да публикувам статия на Сорос – била много интересна и новаторска; това въобще не беше про блем, още повече че винаги съм бил за западните стандарти в организа цията и управлението на обществото и икономиката. И питайки го откъде трябва да взема статията, си казвах наум: „Какъв европеец! Какъв граж данин на света!“. Като получи това ненужно според мен съгласие, той неочаквано ме попита знам ли кой е Иван Богданов и защо не издам една негова книга в библиотека „Българска сбирка“. Тук вече трябваше да направя компро мис: средите, в които се движех, нямаха високо мнение за Иван Богданов; за нас той бе маргинален литератор не само поради кръга от неговите литературни приятели, не само поради периферните издателства, които обнародваха книгите му, но най-вече поради самите книги с любителско то равнище на повечето от текстовете в тях, повърхностни, популяриза торски и псевдонаучни. Пример за това бе тъкмо книгата, която синът му ми предлагаше да издам: „Българска литературна периодика“! (До края на 1995 г. я издадох, тя е № 7 в поредицата.) Същият вътрешен глас, който така му се възхищаваше преди малко, сега ми зашепна: „Боже! Какъв балканец!“ * * * Сега си спомням една надвечер: вървим по „Александър Батенберг“: Сви ленов, Богдан Богданов и Филип Димитров; трябва да е било свързано с някакво искане или проява на благодарност; току-що бяхме получили цял етаж на улица „Александър Батенберг“ 4, на който бе настанена редакцията; това настаняване е заслуга на Атанас Свиленов; не съм го питал как го е издействал, но помня, че ми каза – дължи се на Филип (по време то, когато бе министър-председател). Вървим по десния тротоар в посока към площада; наближаваме Градската художествена галерия; Свиленов пита Филип дали да пусне стиховете на Надежда Михайлова, била му дала свой цикъл; преводи пт може, каза Филип, но стихове – в никакъв случай, тя сега е политическо лице.

* * * С проф. Богдан Богданов (вляво), 1996 г. Когато чествах петдесетгодишнината си, поканих и Богдан Богданов; знаех, че е чужд на средата, в която бях, на хората, които ще присъстват; и той знаеше, но дойде. Сред поканените бе и президентът Желев; същият Желев, за когото лобирахме със седем-осем писатели през есента пред но воизбрания лидер на СДС Иван Костов да бъде издигната кандидатурата му за втори път – впрочем това бе и идея на самия Богдан Богданов в частен разговор с мен, но когато Костов ни прие в кабинета си, заварихме Богда нов, който вече бе на обратното мнение; кога бяха успели да го повикат, кога бе успял да дойде?! – времето от искането на срещата до осъществява нето ѝ бе по-малко от два часа – почти едновременно с нас влетя извикан по спешност и Йордан Василев – върл антижелевист (а по време и след лидерството на Петър Стоянов със същата ярост Йордан стана и антикостовист). Но сега-засега, април 1996-а, навръх рождения ми ден, всичко бе все още спокойно, макар фронтовите линии да бяха вече очертани, а позициите – заети. Разговаряйки с този и онзи, стигнах и до Богданов: – Никога не съм предполагал, господин Богданов, че ще мога да се за нимавам с бизнес, че ще разбирам от финанси и право… – В човека има много личности – отвърна ми той.

* * * Знам го от опит: с годините не само се приближаваш към баща си – за почваш и да го разбираш малко по малко, а когато му заприличаш и външно – започнал си и да остаряваш. И мечтите заедно с човека си налягат парцалите, годините изпускат въздуха на ентусиазма, балонът спада и крушката най-после забелязва, че не е паднала по-далеч от дървото. Напротив – поминува в сянката му.