МОПАСАН:
По-често Балзак е чудесен изобретател, нежели наблюдател. При това той винаги правилно е предусещал. Отначало е замислял своите герои в общи черти. След това от характерите, както ги е направил, той безпогрешно е извеждал всички постъпки, които те трябва да извършат при всички случаи в живота им. Предметите и действието бяха за него аксесоар. /1876/
Формата е безкрайно разнообразна, както и усещанията, впечатленията и чувствата, които облича тя, понеже е неотделима от тях. Тя съответствува на всичките им извивки и проявления, намира единствено точната дума, необходима за изразяването им, особения размер и ритъм, необходим във всеки отделен случай за всяко нещо, и създава в това непрекъснато единство онова, което писателите наричат стил, при което тоя стил никак не прилича на оня, от който е прието да се възхищаваме. /1876/
Безобразното и отблъскващо явление, в зависимост от това как ще бъде изразено, може въпреки същината си да придобие отвлечена красота, докато и най-правдивата, и най-прекрасната мисъл неизбежно пропада, ако е изразена в безобразно, лошо построена фраза /1876/
...красотата е истина и онова, което е прекрасно, винаги е правдиво, докато правдивостта може да не бъде прекрасна... /1876/
...мисля, че трябва да се избягват неясните вдъхновения. Изкуството е математично: великите ефекти се постигат с просто и хубаво комбинирани средства. Шатобриан е казал: “Геният е само дълго търпение” /1877/
/За френската поезия от ХVІ век/ Прекрасните, възвишените места, озарени от гениално вдъхновение, където на писателя се прощават всички волности, неизбежно се сменят със спокойни преходни части...Ето кога...става необходимо...да се замени отслабналото вдъхновение с придобитото майсторство. /1877/
В натурализма и реализма аз вярвам не повече, отколкото в романтизма. Тези думи според мен не означават нищо и довеждат само до препирни между лица с противоположни темпераменти. /1877/
Натурализмът е така ограничен, както и фантастиката. /1877/
Красота има във всичко, само трябва да умееш да я разкриеш: истински оригиналният поет я търси там, където тя е дълбоко скрита, а не там, където тя е разкрита и достъпна за всекиго. /1877/
Какво остана от омантиците?...Няколко творения на Юго, може би най-прекрасното от всичко написано в областта на поезията, но само няколко – а и те ще останат само за това, защото Юго е великолепен поетически гений, а не защото той породи романтиците. /1877/
...всеки епитет сякаш хвърля светлина на съществителното, към което се отнася. /1878/
Човек не е способен да си въобрази нищо вън от онова, което познава с органите на чувствата; доказателство за нашето безсилие в този смисъл е ограничеността на така наречените идеални представи – например за рая, създаден от всички религии. Единствено обективни са Човешкото общество и Животът.../1880/
Когато човек, когото смятат за реалист, се старае да пише колкото се може по-добре и постоянно се стреми да усъвършенства изкуството си, то според мен това е идеалист. /1880/
Истинските моряци предчувстват бурята дълго преди настъпването й, а истинските романисти предвиждат бъдещето, предугаждайки го като Балзак. /1880/
Натруфената сантименталност на романтиците и тяхното принципно нежелание да признават правото и логиката почти съвсем изтикаха от нашата страна стария здрав разум и старинната мъдрост на Монтен и Рабле. Като насаждаха сред нас сладникава и всеопрощаваща чувствителност, заменила разума, те подмениха идеята за справедливостта с идеята на милосърдието. /1880/
Обожавам вълшебните приказки и смятам, че произведенията от този род, при цялото си своеобразие, са повече правдоподобни, от който и да е нравоописателен роман или съвременния живот. /1880/
...дреболията, това малко украшение на етажерката, на предмета, с който се търгува ежедневно, се откликва на всички изменения на обществения вкес. /1880/
Истинските произведения на изкуството, създадени от отделни редки таланти, неподаващи се на влиянието на обкръжаващата ги човешка глупост, се появяват вън от всякаква зависимост от модата или епохата. /1880/
Сред прозаиците съществуват две групи писатели, които дълбоко се презират един друг заради това, че едните твърде много работят над стила, а другите – недостатъчно. Първите никога не виждат Академията, вторите неизменно проникват в нея, ако само главата им не е така празна, както “Одеон” в ден на премиера.../1882/
Сега от романа в днешния смисъл на тази дума се стремят да изгонят всичко изключитело. Опитват се, ако може така да се каже, да намерят средното аритметично на човешките постъпки и философски да ги обобщят...Оттук необходимостта от безпристрастно наблюдение, свободно от предвзети възгледи. /1882/
...ако съществува девиз, от който съвременният романист трябва да се ръководи, девиз, излагащ с няколко думи стремежа му, ето го: “Стремя се нищо човешко да не ми бъде чуждо.” /1882/
Поетите, родените поети, които мислят в стихове, нерядко пишат лоша проза; те не умеят да схванат изплъзващия се ритъм на фразата, да намерят онзи жив, нервен, цветист обрат, който говори за истинското майстроство на прозаиците. /1882/
В живота се случват неочакваности, които романистът не трябва да въвежда в произведенията си, ако е избрал реалистичния метод. Случва се даже неговото изкуство повелително да иска пожертване на строгата истина за по-проста, но по-логична правдоподобност. /1882/
Романистите /може би е неправилно/ винаги повече са се интересували от любовта, предполагайки, че тя повече привлича читателите, отколкото майчинството /втората от двете функции според Мопасан/ и започнали наблюдения над жената, избрала за професия любовта, за която тя сякаш е родена...От всички сюжети любовните привличат най-много читателите. /1882/
Съвременният романист се старае преди всичко да обрисува хората такива, каквито са в действителност. Той се интерлесува преди всичко от подбудителната причина на всяка постъпка, която тайно движи човешката воля и особено от подбудите, присъщи на всички хора, техните инстинктивни импулси. /1882/
Каква би била разликата между произведението, където всички действащи лица са живата добродетел, и другите, където всички са низки и престъпни? Никаква. И в единия, и в другия случай налице е пристрастието било към доброто, било към злото, което няма нищо общо със задачата на художника да изобразява живота такъв какъвто е, т.е. да бъде по-справедлив, по-точен, по-правдоподобен от самия живот. /1882/
Животът на всеки човек може да се разглежда като роман; затова всеки път, когато човек загива от нещастен случай, природата прекъсва повествованието си. Обаче ние не сме в правото си да подражаваме на природата; ние сме длъжни да избираме само средното, само общото. /1882/
От незапомнени времена съществуването на сантименталната литература се е изграждало на убеждението, че съществуват някакви особени благородни и поетически чувства и явления и че само тези чувства и явления могат да бъдат извор на сюжети за писателите. /1882/
Аз бих предпочел да отговоря на онези разсъждения на почтения критик /Фр. Сарсе/, в които не се споменава моето име, иначе ще излезе, че защитавам самия себе си; според мен писателят не е длъжен да взема думата по лични въпроси. /1882/
Само единствен писателят може да съди за това, какво е в състояние да напише. Това е негова работа. Работата на критиците, на неговите събратя по перо, на публиката е да оценява лошо или добре е решил той задачата, която си е поставил. Читателят е в правото си да съди само за нейното изпълнение. /1882/
/За Зола/...като син на романтици и по природа романтик, него винаги неудържимо го влече към поеми в проза; той изпитва потребност да преувеличава, да разширява, да усилва, да превръща хората и предметите в символи...Теорията и творчеството му се намират във вечно противоречие. /1883/
Реалист е оня, който се интересува само от грубия факт, без да разбира значението му по отношение на цялото и без да разкрива въздействието му върху окръжаващото го. /1884/
/За Флобер/ Това най-рядко качество – талантът на постановчик, който безстрастно пуска на сцената действащите лица – му заслужи прозвището реалист сред онези повърхностни умове, които разбират дълбокия смисъл на произведението едва тогава, когато този смисъл е изложен в пространни философски разсъждения. /1884/
/За Флобер/ Този толкова проницателен и тънък наблюдател сякаш умее да вижда само отдалеч живота. Щом само се докоснеше до него, щом само работата засягаше неговите съседи /близките му хора/, като че ли падаше пелена през очите му. /1884/
Методът на писателя-реалист се състои в това, че той просто разказва за постъпките на разни посредствени личности, които е познавал и наблюдавал...Между впрочем в “Мадам Бовари” всеки герой е тип, т.е. обобщава в себе си цяла редица хора, родствени нему по вътрешен строеж. /1884/
За романиста предмет на наблюдение и описание са човешките страсти, както добрите, така и лошите. Не е негова работа да осъжда, да бичува, да поучава. Ако книгата е написана тенденциозно, тя вече не е художествена. /1884/
Той /Флобер/ придаваше важно значение на наблюдението и анализа, но още по-голямо – на композицията и стила. Според него произведението става безсмъртно благодарение преди всичко на композицията и стила. /1884/
Като материал за шедьоврите са послужили най-незначителните дреболии и най-обикновените предмети. Необходимо е да откриваш в нещата значение, което не е още открито, и да се опитваш да го изразяваш по своему. /1885/
Струва ми се, че за да твориш, не трябва много да разсъждаваш. Но нужно е много да наблюдаваш и размишляваш над онова, което си видял. Всичко е в това да виждаш и да виждаш правилно. Под израза “да виждаш правилно” аз разбирам – да виждаш със собствените си очи, а не с очите на учителите. /1885/
Оригиналността на художника се свързва с малкото, а не с голямото. /1885/
...преди всичко не подражавайте, не си спомняйте нищо от онова, което сте чели, забравете всичко...,а ще изкажа сега чудовищна, ала според мен абсолютно вярна мисъл: не се възхищавайте от никого, ако желаете да станете напълно самостоятелни. /1885/
...Смехът във Франция угасна – този хаплив, мъстителен, смъртоносен смях, който през миналите векове убиваше хората поголовно, по сигурно от куршум и пронизване със шпага. /1886/
В изкуството всичко е допустимо, защото всички течения са еднакво оправдани; важно е едно – талантът. /1886/
С помощта на романите се е създал особен свят, несходен с действителния, но доставящ удоволствие на въображението. Тази литературна школа са наричали идеалистическа. /1886/
Заедно с “Манон Леско” въздиква чудесната форма на съвременния роман. В тази книга за пръв път писателят престава да бъде само художник, изкусно изобразяващ своите герои, и става внезапно, без да следва предварителна теория, но благодарение на силата и своеобразието на таланта си, искрен и забележителен възсъздател на човешкия живот. /1889/
Героите на Балзак, несъществували преди него, сякаш са излезли от книгите му и са встъпили в живота, защото той е създал пълна илюзия на реални хора, страсти и събития. /1889/
Не се осмеляваме да критикуваме Балзак. Ще посмее ли верующият да упреква Бог за несъвършенството на вселената. /1889/
В епохата на революции и империя литературата сякаш изчезна. Тя може да съществува само в епохата на спокойствие – епохата на мисълта. В периоди на насилие и жестокост – политически преврати, войни, въстания – изкуството замира, загубва се съвършено, защото грубата сила и разумът не могат да господстват едновременно. /1889/
Не, аз не притежавам душата на декадент, аз не мога да се занимавам със съзерцание и усилието, което правя, за да проникна в чуждите души, е непрестанно, непроизволно, властно. /1889/
...тези писатели /модерните романисти/ се стараят с помощта на изкуствена възбуда и изучаване на всевъзможни нервни заболявания да изработят в себе си изключителни, необикновени, причудливи думи, които се опитват да изразят с рядък по образност и изтънченост език. /1889/
...благодарение на въображението си писателят /Гюстав Флобер/ така дърбоко се прониква от онова, което описва, че в нощта, когато Флобер писал сцената с отравянето в “Мадам Бовари”, се наложило да викат лекар: до такава степен подействал създаденият от него образ на тази смърт, че той сам изпитал всички симптоми на отравянето с арсеник. /1890/
...ценността на романа се състои в особената атмосфера, създавана от автора, в своеобразното показване на действащите лица, в неговия стил и композиция. /1891/
:
По-често Балзак е чудесен изобретател, нежели наблюдател. При това той винаги правилно е предусещал. Отначало е замислял своите герои в общи черти. След това от характерите, както ги е направил, той безпогрешно е извеждал всички постъпки, които те трябва да извършат при всички случаи в живота им. Предметите и действието бяха за него аксесоар. /1876/
Формата е безкрайно разнообразна, както и усещанията, впечатленията и чувствата, които облича тя, понеже е неотделима от тях. Тя съответствува на всичките им извивки и проявления, намира единствено точната дума, необходима за изразяването им, особения размер и ритъм, необходим във всеки отделен случай за всяко нещо, и създава в това непрекъснато единство онова, което писателите наричат стил, при което тоя стил никак не прилича на оня, от който е прието да се възхищаваме. /1876/
Безобразното и отблъскващо явление, в зависимост от това как ще бъде изразено, може въпреки същината си да придобие отвлечена красота, докато и най-правдивата, и най-прекрасната мисъл неизбежно пропада, ако е изразена в безобразно, лошо построена фраза /1876/
...красотата е истина и онова, което е прекрасно, винаги е правдиво, докато правдивостта може да не бъде прекрасна... /1876/
...мисля, че трябва да се избягват неясните вдъхновения. Изкуството е математично: великите ефекти се постигат с просто и хубаво комбинирани средства. Шатобриан е казал: “Геният е само дълго търпение” /1877/
/За френската поезия от ХVІ век/ Прекрасните, възвишените места, озарени от гениално вдъхновение, където на писателя се прощават всички волности, неизбежно се сменят със спокойни преходни части...Ето кога...става необходимо...да се замени отслабналото вдъхновение с придобитото майсторство. /1877/
В натурализма и реализма аз вярвам не повече, отколкото в романтизма. Тези думи според мен не означават нищо и довеждат само до препирни между лица с противоположни темпераменти. /1877/
Натурализмът е така ограничен, както и фантастиката. /1877/
Красота има във всичко, само трябва да умееш да я разкриеш: истински оригиналният поет я търси там, където тя е дълбоко скрита, а не там, където тя е разкрита и достъпна за всекиго. /1877/
Какво остана от омантиците?...Няколко творения на Юго, може би най-прекрасното от всичко написано в областта на поезията, но само няколко – а и те ще останат само за това, защото Юго е великолепен поетически гений, а не защото той породи романтиците. /1877/
...всеки епитет сякаш хвърля светлина на съществителното, към което се отнася. /1878/
Човек не е способен да си въобрази нищо вън от онова, което познава с органите на чувствата; доказателство за нашето безсилие в този смисъл е ограничеността на така наречените идеални представи – например за рая, създаден от всички религии. Единствено обективни са Човешкото общество и Животът.../1880/
Когато човек, когото смятат за реалист, се старае да пише колкото се може по-добре и постоянно се стреми да усъвършенства изкуството си, то според мен това е идеалист. /1880/
Истинските моряци предчувстват бурята дълго преди настъпването й, а истинските романисти предвиждат бъдещето, предугаждайки го като Балзак. /1880/
Натруфената сантименталност на романтиците и тяхното принципно нежелание да признават правото и логиката почти съвсем изтикаха от нашата страна стария здрав разум и старинната мъдрост на Монтен и Рабле. Като насаждаха сред нас сладникава и всеопрощаваща чувствителност, заменила разума, те подмениха идеята за справедливостта с идеята на милосърдието. /1880/
Обожавам вълшебните приказки и смятам, че произведенията от този род, при цялото си своеобразие, са повече правдоподобни, от който и да е нравоописателен роман или съвременния живот. /1880/
...дреболията, това малко украшение на етажерката, на предмета, с който се търгува ежедневно, се откликва на всички изменения на обществения вкес. /1880/
Истинските произведения на изкуството, създадени от отделни редки таланти, неподаващи се на влиянието на обкръжаващата ги човешка глупост, се появяват вън от всякаква зависимост от модата или епохата. /1880/
Сред прозаиците съществуват две групи писатели, които дълбоко се презират един друг заради това, че едните твърде много работят над стила, а другите – недостатъчно. Първите никога не виждат Академията, вторите неизменно проникват в нея, ако само главата им не е така празна, както “Одеон” в ден на премиера.../1882/
Сега от романа в днешния смисъл на тази дума се стремят да изгонят всичко изключитело. Опитват се, ако може така да се каже, да намерят средното аритметично на човешките постъпки и философски да ги обобщят...Оттук необходимостта от безпристрастно наблюдение, свободно от предвзети възгледи. /1882/
...ако съществува девиз, от който съвременният романист трябва да се ръководи, девиз, излагащ с няколко думи стремежа му, ето го: “Стремя се нищо човешко да не ми бъде чуждо.” /1882/
Поетите, родените поети, които мислят в стихове, нерядко пишат лоша проза; те не умеят да схванат изплъзващия се ритъм на фразата, да намерят онзи жив, нервен, цветист обрат, който говори за истинското майстроство на прозаиците. /1882/
В живота се случват неочакваности, които романистът не трябва да въвежда в произведенията си, ако е избрал реалистичния метод. Случва се даже неговото изкуство повелително да иска пожертване на строгата истина за по-проста, но по-логична правдоподобност. /1882/
Романистите /може би е неправилно/ винаги повече са се интересували от любовта, предполагайки, че тя повече привлича читателите, отколкото майчинството /втората от двете функции според Мопасан/ и започнали наблюдения над жената, избрала за професия любовта, за която тя сякаш е родена...От всички сюжети любовните привличат най-много читателите. /1882/
Съвременният романист се старае преди всичко да обрисува хората такива, каквито са в действителност. Той се интерлесува преди всичко от подбудителната причина на всяка постъпка, която тайно движи човешката воля и особено от подбудите, присъщи на всички хора, техните инстинктивни импулси. /1882/
Каква би била разликата между произведението, където всички действащи лица са живата добродетел, и другите, където всички са низки и престъпни? Никаква. И в единия, и в другия случай налице е пристрастието било към доброто, било към злото, което няма нищо общо със задачата на художника да изобразява живота такъв какъвто е, т.е. да бъде по-справедлив, по-точен, по-правдоподобен от самия живот. /1882/
Животът на всеки човек може да се разглежда като роман; затова всеки път, когато човек загива от нещастен случай, природата прекъсва повествованието си. Обаче ние не сме в правото си да подражаваме на природата; ние сме длъжни да избираме само средното, само общото. /1882/
От незапомнени времена съществуването на сантименталната литература се е изграждало на убеждението, че съществуват някакви особени благородни и поетически чувства и явления и че само тези чувства и явления могат да бъдат извор на сюжети за писателите. /1882/
Аз бих предпочел да отговоря на онези разсъждения на почтения критик /Фр. Сарсе/, в които не се споменава моето име, иначе ще излезе, че защитавам самия себе си; според мен писателят не е длъжен да взема думата по лични въпроси. /1882/
Само единствен писателят може да съди за това, какво е в състояние да напише. Това е негова работа. Работата на критиците, на неговите събратя по перо, на публиката е да оценява лошо или добре е решил той задачата, която си е поставил. Читателят е в правото си да съди само за нейното изпълнение. /1882/
/За Зола/...като син на романтици и по природа романтик, него винаги неудържимо го влече към поеми в проза; той изпитва потребност да преувеличава, да разширява, да усилва, да превръща хората и предметите в символи...Теорията и творчеството му се намират във вечно противоречие. /1883/
Реалист е оня, който се интересува само от грубия факт, без да разбира значението му по отношение на цялото и без да разкрива въздействието му върху окръжаващото го. /1884/
/За Флобер/ Това най-рядко качество – талантът на постановчик, който безстрастно пуска на сцената действащите лица – му заслужи прозвището реалист сред онези повърхностни умове, които разбират дълбокия смисъл на произведението едва тогава, когато този смисъл е изложен в пространни философски разсъждения. /1884/
/За Флобер/ Този толкова проницателен и тънък наблюдател сякаш умее да вижда само отдалеч живота. Щом само се докоснеше до него, щом само работата засягаше неговите съседи /близките му хора/, като че ли падаше пелена през очите му. /1884/
Методът на писателя-реалист се състои в това, че той просто разказва за постъпките на разни посредствени личности, които е познавал и наблюдавал...Между впрочем в “Мадам Бовари” всеки герой е тип, т.е. обобщава в себе си цяла редица хора, родствени нему по вътрешен строеж. /1884/
За романиста предмет на наблюдение и описание са човешките страсти, както добрите, така и лошите. Не е негова работа да осъжда, да бичува, да поучава. Ако книгата е написана тенденциозно, тя вече не е художествена. /1884/
Той /Флобер/ придаваше важно значение на наблюдението и анализа, но още по-голямо – на композицията и стила. Според него произведението става безсмъртно благодарение преди всичко на композицията и стила. /1884/
Като материал за шедьоврите са послужили най-незначителните дреболии и най-обикновените предмети. Необходимо е да откриваш в нещата значение, което не е още открито, и да се опитваш да го изразяваш по своему. /1885/
Струва ми се, че за да твориш, не трябва много да разсъждаваш. Но нужно е много да наблюдаваш и размишляваш над онова, което си видял. Всичко е в това да виждаш и да виждаш правилно. Под израза “да виждаш правилно” аз разбирам – да виждаш със собствените си очи, а не с очите на учителите. /1885/
Оригиналността на художника се свързва с малкото, а не с голямото. /1885/
...преди всичко не подражавайте, не си спомняйте нищо от онова, което сте чели, забравете всичко...,а ще изкажа сега чудовищна, ала според мен абсолютно вярна мисъл: не се възхищавайте от никого, ако желаете да станете напълно самостоятелни. /1885/
...Смехът във Франция угасна – този хаплив, мъстителен, смъртоносен смях, който през миналите векове убиваше хората поголовно, по сигурно от куршум и пронизване със шпага. /1886/
В изкуството всичко е допустимо, защото всички течения са еднакво оправдани; важно е едно – талантът. /1886/
С помощта на романите се е създал особен свят, несходен с действителния, но доставящ удоволствие на въображението. Тази литературна школа са наричали идеалистическа. /1886/
Заедно с “Манон Леско” въздиква чудесната форма на съвременния роман. В тази книга за пръв път писателят престава да бъде само художник, изкусно изобразяващ своите герои, и става внезапно, без да следва предварителна теория, но благодарение на силата и своеобразието на таланта си, искрен и забележителен възсъздател на човешкия живот. /1889/
Героите на Балзак, несъществували преди него, сякаш са излезли от книгите му и са встъпили в живота, защото той е създал пълна илюзия на реални хора, страсти и събития. /1889/
Не се осмеляваме да критикуваме Балзак. Ще посмее ли верующият да упреква Бог за несъвършенството на вселената. /1889/
В епохата на революции и империя литературата сякаш изчезна. Тя може да съществува само в епохата на спокойствие – епохата на мисълта. В периоди на насилие и жестокост – политически преврати, войни, въстания – изкуството замира, загубва се съвършено, защото грубата сила и разумът не могат да господстват едновременно. /1889/
Не, аз не притежавам душата на декадент, аз не мога да се занимавам със съзерцание и усилието, което правя, за да проникна в чуждите души, е непрестанно, непроизволно, властно. /1889/
...тези писатели /модерните романисти/ се стараят с помощта на изкуствена възбуда и изучаване на всевъзможни нервни заболявания да изработят в себе си изключителни, необикновени, причудливи думи, които се опитват да изразят с рядък по образност и изтънченост език. /1889/
...благодарение на въображението си писателят /Гюстав Флобер/ така дърбоко се прониква от онова, което описва, че в нощта, когато Флобер писал сцената с отравянето в “Мадам Бовари”, се наложило да викат лекар: до такава степен подействал създаденият от него образ на тази смърт, че той сам изпитал всички симптоми на отравянето с арсеник. /1890/
...ценността на романа се състои в особената атмосфера, създавана от автора, в своеобразното показване на действащите лица, в неговия стил и композиция. /1891/
