Джовани Бокачо се е родил във Флоренция или Черталдо най-вероятно през 1313 година. Тогава Данте е бил на 48 години, Петрарка - на 9, Джото - на 46, а Марко Поло - на 59. Предполага се, че е бил незаконородено дете на Бокачино от Челино, роден в Четалдо и установил се във Флоренция. Регистрите на данъчните служби свидетелстват, че бащата на Джовани многократно е пътувал до Париж. Той е бил свързан с банковото сдружение на влиятелната фамилия Барди, което вече има представителства в много европейски градове.
Според най-авторитетния биограф на Бокачо Чезаре Марки “дълго време биографите вярвали, че обектът на разсеяността на Бокачино била една благородница парижанка, Жан дьо ла Рош, влюбена от пръв поглед в любовника южняк, и че Джовани се родил именно в Париж, извънбрачен потомък на синя кръв”: “Най-новите проучвания опровергаха тази романтична хипотеза, заключавайки, че поетът се е родил в Тоскана, в Четалдо или във Флоренция” / 23, с.30-31/.
Бащата на Бокачо бил предприемчив търговец и се надявал, че синът му ще се пристрасти към сделките, но едва навършил седем години Джовани започва да пише стихове. Според проф. Шишманов “след като се убеждава окончателно, че от сина му няма да излезе служител на Меркурия, бащата скланя да му позволи, да се отдаде на науката, но с условие да избере някоя доходна наука”: “Той му разрешава да се запише в Неаполския университет, но по каноническо право, за да може евентуално да получи след време някоя доходна черковна служба. И ето как Бокачо 6 години наред, против интимното си влечение, изучава правото.”/38, с. 192/.
През 1327 година бащата на Бокачо се установява в Неапол като пратеник на банкерите Барди и съветник на краля Робер, който го награждава с почетната титла шамбелан. Той води със себе си своя син с намерението да го насочи към банковите операции в местния клон на банката на фамилия Барди. Тази фамилия заедно с фамилиите Перуци и Ачайьоли по онова време притежавала монопола върху финансовите дела на краля на Неапол. Така юношата Джовани навлиза в нравите на две социални среди: кръга на търговците (където е приет като чиновник и води сметките в складовете на Барди) и кралския двор, където общува с младите френски и неаполитански благородници и със синовете на заможните местни граждани. В биографичния си роман Марки уточнява: “През есента на 1327 г. юношата Бокачо се преместил в Неапол, където баща му поел управлението на местния филиал на Барди. Оставил мащеха се във Флоренция – и тя, и той доволни, че се разделят, - минал през Сиена и след две седмици пристигнал в града, който щял да окаже решително влияние върху интелектуалното му формиране и съдбата му на човек на изкуството” /23, с. 41/.
Младият Бокачо бива веднага завладян от магията на красивия крайбрежен италиански град, управляван от краля Робер от Анжу, французин по произход. Професор Шишманов напомня, че Роберт Анжуйски е “съвременник на нашите Шишмановци”, който “обхванат от общия ентусиазъм по възкресената древност, пръв в Италия се явява в ролята на царствен меценат и като такъв дава образец на всички тогавашни и сетнешни италиански потентати, тирани и папи. Медичите, Висконти, Кореджиите, Есте са негови ученици.”/38, с. 196/. Българският професор настоява, че “не трябва да се забравя преди всичко, че Роберт, възлязъл на престола още в 1309 година, преди още Бокачо да се роди, е бил един вид Янус с две лица”: “С едното той гледа още Средните векове: тук той е още съвременник на Данте, на схоластиците, на средновековната литература и философска традиция; другото лице обаче е вече озарено от първите лъчи на Ренесанса.” /38, с. 197/.
Любознателният младеж, отрасъл във Флоренция, се отдава на всички нови удоволствия, които му предлага красивият град Неапол. Той успява да влезе в кралския двор на Робер от Анжу, да стане любовник на красивата светска дама Мария д’Акуино, извънбрачна дъщеря на краля. Професор Шишманов сравнява влюбването на Бокачо в Мария от рода Акуино с “влюбванията” на Данте във Флоренция и на Петрарка в Авиньон: “В Неапол с Бокачо се случи туй, което бяха вече изпитали Петрарка в Авиньон и Данте във Флоренция. Младият, страстният 25-годишен юноша съглежда на Велика събота в 1338 година в църквата “Сан Лоренцо” една дама, на която бе съдено да бъде обезсмъртена наравно с Беатриче и Лаура. Бъдният автор на “Декамерон” се влюбва светкавично и страстно в тая красива грациозна дама, цялата натура на която дишала чувственост и нега, - без да иска да знае, че тя е от висок род, от рода на графовете Аквино, незаконна дъщеря на крал Роберт, жена на едно много влиятелно придворно лице, решава да превземе с щурм сърцето й. По-после тя става неговата знаменита Fiammetta, неговият малък пламък,неговото пламъче /истинското й име бе Мария/, ще го чуе.”/38, с. 200/.
По настояване на бащата Джовани следва шест години каноническо право в Университета на Неапол. За да удовлетвори волята на баща си той пропилява шест години от младостта си в преследването на чужда за него кариера. През този период младият човек, посещава редовно лекциите на поета от кръга Сладостен нов стил Чино да Пистоя, но това му увлечение не е изведено до степента да гради върху него бъдещата кариера. Накратко казано Джовани не успява да се увлече по изкуството да се изчисляват лихви и определят дивиденти.
Все пак пребиваването на Бокачо в най-големия културен център на Италия по онова време – Университетът на Неапол, в чиято изключително богата кралска библиотека той прекарвал по-голямата част от времето си, указва решаващо влияние върху решението му да се посвети на самостоятелното му изучаване на античната и съвременната хуманистична култура. Не бива да се забравя, че по онова време в Неапол се срещат и общуват благонамерено известни ерудити и учени, които са подвластни на двете мощни културни влияния – френското и арабо-византийското. По същото време в града се озовава и първият значим художник на Ренесанса в Италия Джото ди Бондоне, който рисува фреските в неаполитанския Кастел Нуово /Новия замък /. Според французина Овет “Неапол оказва решаващо влияние върху творческия гений на Бокачо”, тъй като “там, през 1336 година, започва литературната му кариера”: “Недалеч от Неапол, в подножието на Позилип (Pausilippe), се вижда гробница, която се е вярвало, че съдържа тленните останки на Вергилий. Бокачо ходел често там, за да помечтае край нея.”/41, с. 143/. Чезаре Марки е категоричен, че “макар да не знаем дали Бокачо се е родил във Флоренция или в Четалдо, със сигурност знаем, че като творец се е родил в Неапол”: “Тук започнал да обича, да пише, да обира плодовете на младостта с ентусиазма на катерача, устремен към обществено признание. Неапол бил “весел, спокоен град на изобилието, управляван от един-единствен крал” – за предпочитане пред размирната Флоренция с “горделиви, богати, завистливи и стиснати жители” /23, с.60/.
В динамично разширяващата се аристократична културна среда на неаполитанския кралски двор Бокачо опознава светския блясък, придобива изящни маниери. Там протича, както вече споменахме, пламенната му любовна връзка в легендарната Мария от графската фамилия на Акуино, която, както се предполага, е била извънбрачна дъщеря на краля Робер от династичната фамилия Анжу. Според френския литературен историк Овет “жената, която Бокачо възпява в творчеството си под името Фиамета...е графиня Мария д’Акуино, дъщеря на крал Роберт”. /41, с. 142/. Чезаре Марки пък допуска, че “освен майката, френска принцеса, Джовани си измислил любовница графиня, Мария д’Акуино, родена от връзката на крал Роберто с една придворна дама, и тя от френски произход”: “Тази дама била съпруга на един неаполитански благородник, произхождащ от рода на Свети Тома Аквински. След като мнимият баща умрял, изпратили Мария в манастир, но тук обстановката и средата не допаднали на игривата графиня, която около 1332 г. се омъжила за един богат неаполитанец. Бракът излязъл нещастен.” /23, с. 68/.
Според Марки “връзката на Бокачо с Фиамета продължила почти три години, после тази непостоянна жена го оставила заради една друга авантюра и отчаяният Джовани си изкарал гнева на всички, дори на морския бряг, където за пръв път имал своята Лукреция:
В забрава името ти, Бая, да умре;
да стане плажа ти гора непроходима,
отрова нека в изворите ти да има,
да не поиска нивга никой тук да спре,
а бог Амур, единственото божество,
което досега е почитал, нарича:
лъжец, клетвопрестъпник и измамник,
грабител, нечестив предател и бандит,
жесток тиран, свиреп убиец и крадец,
а към целия женски пол:
Не смея вече поглед да отправя
към никоя жена,
откакто първата ми причини злина.
Затуй аз, свеждайки очи, възкликвам:
- Стоя от всички настрана,
че тъй да мамят могат всички, до една. /23, с.74-75/.
По онова време в Неапол е на мода френската култура. В дворцовата среда се четат занимателните рицарски романи, написани на ланг д’оил, чиято атмосфера привлича младежа Бокачо. През периода 1335 – 1340 година, докато е в Неапол, Джовани Бокачо пише първите си творби: един сборник със заглавие “Рими”, поемата “Ловът на Диана” /Caccia di Diana/, където интригата е изложена в терцини. Той съчинява по изричното настояване на Мария от Акуино романа за любовните приключения на Флорио и Бианчифиоре “Филоколо” /Filocolo/. Съчинява поемата “Филострато” /Filostrato/, където в октави разказва за любовта на Троил, син на Приам, и Кресида, дъщеря на прорицателя Калхас. В Неапол Бокачо написва в октави поемата “Тезеида” /Teseida/, в която разказва историята на двама влюбени в амазонката Емилия.
Тези творби на Бокачо разкриват най-вече неговото ранно влечение към любовната тема и разказите за приключения. Макар че са претоварени със сложни реторически фигури и с ерудитски тълкувания на древните митове те свидетелстват за вече изработен “среден” стил, в който има заемки както от епопеята, така и от делничната смехотворна поезия. Посветени на избрани читателки тези произведения следват атмосферата на модните френски романи и поучителния патос на някои преведени от учения латински на простонародния латински поучителни съчинения. Подобен избор е твърде рискован за един писател, който през целия си живот ще следва амбицията да постигне слава чрез написани на висок латински творби, който по-късно ще бъде запленен от неотразимото излъчване на безукорния ерудит Петрарка.
Когато през 1341 година на младия Бокачо се налага да се завърне във Флоренция, той преживява мъчително прекъсването на любовната му авантюра с Мария от рода Акуино. След фалита на банковата компания на Барди, призован от баща си, Джовани е принуден да се завърне в града край Арно. Марки предава по следния начин завръщането на Бокачо от Неапол във Флоренция: “Завърнал се във Флоренция след тринадесет години безгрижен престой в Неапол, Джовани се почувствал чужденец в родината си и изгнаник в старата си бащина къща, без която обаче не можел, тъй като се отказал от свой дом и занаят. Бил почти тридесетгодишен, а баща му на повече от шестдесет – западащ търговец, принуден да издържа син поет.” /231 с. 85/.
През първата половина на 40-те години на ХІV век, установил се във Флоренция, Бокачо създава “Комедия за нимфите на Флоренция” (1341-42), написва «Видението на любовта” (1342), работи върху романа “Елегия за мадона Фиамета” (1343-44) и в края на периода създава своята забележителна “Поема за нимфите на Фиезоле” (1344-46).
“По същото време овдовял от Маргерита, бащата на поета се оженил повторно за Биче деи Бостики, която му родила син, Якопо. Бокачо не се оженил и изобщо останал неженен. Отказал да поеме отговорността за семейство било от любов към спокойния живот, било от любов към учението. Това обаче не му попречило да има пет извънбрачни деца, за които знаем малко.” /23, с. 87/.
През периода 1345 – 1346 година Бокачо се установява в Равена, в двора на Остазио да Полента, после следва Франческо дели Орделафи във Форли (1347-48). През 1348 година той се завръща във Флоренция, където става свидетел на бързо разрастващата се чумна епидемия, на която става жертва неговия баща. След кончината му /1349/ Джовани Бокачо се установява окончателно в културния център на областта Тоскана, в чийто политически живот навлиза устремно.
Благодарение на неговата нарастваща известност като талантлив писател Бокачо спечелва благоразположението на Управата на Флоренция, която му възлага важни дипломатически мисии. През 1350 година той е изпратен в Равена, за да предаде на дъщерята на Данте, сестра Беатриче, изкупително дарение заради прогонването на великия поет от Флоренция. От Чезаре Марки черпим по-точни сведения: Заради “войната срещу Флоренция продължила от 1350 до 1353 г. Синьорията трескаво търсела съюзници в Романя”. В този размирен обществен контекст “братството при църквата “Сан Микеле” възложило на Джовани Бокачо една поръчка, която го трогнала: да предаде десет златни флорина на сестра Беатриче Алигиери, дъщеря на поета, която, след като склопила очите на баща си в Равена, се оттеглила в манастира “Санто Стефано дел Олива”. Това бил първият знак за покайване от страна на родината мащеха към семейството на великия изгнаник и никой по-добре от Бокачо – обожател на Данте – не бил по-подходящ за тази мисия на вежливост.” /23, с.199/.
През същата 1350 година Бокачо Бокачо е натоварен от флорентинската градска управа с редица важни посреднически мисии: той изпълнява първо една отговорна /слабо изяснена/ посланическа мисия в Романя, а през 1351 г. е изпратен при Лудвиг Баварски. През 1354 година са му възложени важните преговори с тогавашния папа Инокентий VІ в Авиньон. През 1365 Бокачо води трудни преговори с папа Урбан V в Авиньон, а след това, през 1367, ги продължава в Рим.
По същото време Бокачо започва да води редовна кореспонденция с поета Петрарка, тогава изгнаник от родния град на баща му. Така през 1351 година той е натоварен да отиде в Падуа при Петрарка, за да върне бащиното му наследство, иззето от Управата на Флоренция, и да му предложи катедра в новоучредения Флорентински университет. В биографичния роман на Чезаре Марки се отделя особено внимание на мисията на Бокачо да върне изгнаника Петрарка в родния му град и на неуспеха му в изпълнението на тази мисия: “През пролетта на 1351 година, щом времето позволило да се пътува, Джовани се отправил за Падуа, където междувременно приятелят му се бил преместил, за да му съобщи добрата новина /Управата на Флоренция го кани в новоучредения местен Университет/. Петрарка радостно го приел в къщата си до катедралата, на която от 1349 г. бил станал каноник. Впрочем той бил каноник и другаде в Италия. Качеството му на каноник, и то на низш духовник, позволявало на поета аристократ да получава материални облаги, без да служи в църква. На 31 години получил каноническа длъжност в Ломбец, на 33 му се родил извънбрачен син – Джовани, на 39 – извънбрачна дъщеря, Франческа, на 42 получил църковна синекура от Колорето край Парма, на 45 години станал каноник в Падуа, после в църквата “Санта Мария де Капелис” в Теано и на тази в Монселиче до Падуа...”
Според Марки “отмятането на Петрарка било голям срам за Бокачо, който по това време заемал видни длъжности в обществения живот на града и понякога изпълнявал посланически мисии”: “И ако един посланик следва да бъде тънък психолог, то неговите противници лесно можели да го обвинят, че не се е проявил като такъв, когато е трябвало да предвиди поведението на непостоянния си приятел. Отношенията между поета и републиката се влошили непоправимо, когато тя с една гневна, но обяснима разпоредба анулирала отмяната на заточението и връщането на имуществата. Между Флоренция и Петрарка били прекъснати всички мостове. /231 с. 178-182/.
Ужасите на покосилата млади и стари опустошителна вълна на чумата отзвучават в сборника с новели “Декамерон” (1349-51) - шедьовърът на Бокачо. След създаването на “Декамерон” за Бокачо настъпва нов период - период на медитация, за постигане на духовно съвършенство. Той изучава ревностно древните автори, разменя ценни стари текстове с Петрарка. Ревностно разпространява из Италия и Европа най-новите литературни открития - фрагменти и цели творби от Варон, Марциал, Тацит, Апулей, Овидий, Сенека и др. По негова инициатива през 1359 година в Университета на Флоренция е създадена катедра по гръцки език, чието ръководство е възложено на Леонцио Пилато.
Периодът 1355 – 1365 година в живота на Джовани Бокачо е време за оживена литературно-творческа дейност. Тогава той създава поредица от научно-популярни трудове, посветени на античната култура, история и литература: “За генеалогията на езическите богове” (De genealogiis deorum gentilium), “За планините, горите, изворите, езерата, реките, блатата и имената на моретата” (De montibus, silvis, fontibus, lacubus, fluminibus, stagnis seu paludibus, et de nominibus maris), “За знаменитите жени” (De claris mulieribus) и “За образцовите знаменити мъже” (De casibus virorum illustrium). През същия период той се посвещава на писането на поемата “Корбачо” (Corbaccio).
В края на указания по-горе период Джовани подновява приятелството си с Петрарка. През 1363 година той съжителства с него във Венеция в продължение на три месеца. Тогава Бокачо изживява дълбока морална криза, тъй като година преди това е бил посетен от монаха Джоакино Джани, който го заплашва, че скоро ще умре и ще бъде навеки прокълнат, ако не унищожи всички свои творби със светско съдържание. В тази трудна ситуация Петрарка помага на Бокачо като му вдъхва увереност, че именно тези негови творби притежават изключителна художествена стойност и представляват истинско изкуство, което не би могло да наскърби християнския Бог.
Вероятно през 1359 година, следвайки примера на Петрарка, Бокачо се посвещава в служба на Църквата. През 1360 година той е посветен в сан от папа Инокентий VI. Папата го благославя и му дава разрешение да изповядва и ръководи съгрешилите християнски души. Най-вероятно Бокачо приема духовническия сан, за да си осигури скромни, но редовни доходи. Междувременно той продължава да служи на градската управа, но след 1360 година изгубва доверието й, след като се разкрива съзаклятие, в което участвали някои негови близки приятели.
През 1361 година Джовани се оттегля в бащиния си дом в Четалдо, където заедно с Филипо Вилани, Луиджи Марсили и Колучио Салутати учредява център за хуманитарна култура.През същата година той посвещава на един от тях - прогонения от града Пино деи Роси, едно дълго “Утешително послание”, в което, по примера на древните автори, напомня за враждебната към хората Фортуна. Той не премълчава обаче факта, че много от институциите и управниците на Флоренция са заболели “отвратително скъперничество”.
Три години по-късно непреодолими морални скрупули тласкат Бокачо да се откаже от авторството на “Декамерон”, тогава отново Петрарка, с писмо от 1364 година, го разубеждава и го приканва да поразмисли относно многобройните духовни ценности, с които литературно-творческата дейност обогатява всеки даровит човек.
Два пъти, през 1362, а после през 1370 година, Бокачо се връща в Неапол с надеждата да се устрои там, но опитите му пропадат. През 1373 е натоварен от Управата на Флоренция да коментира пред публика, в църквата Санто Стефано ди Бадия “Комедията” на Данте Алигиери. И в случая по-точни сведения намираме в подробната биография на Бокачо изработена от Марки: “На 12 август 1373 г. Съветът на общината потвърдил решението Бокачо да изнася една година лекции върху творчеството на Данте. На 25-и Сеньорията определила Джовани Бокачо за лектор, назначен за една година, от 18 октомври, когато започвала академичната година във Флоренция. Встъпителната лекция била изнесена на 23 октомври, неделя, за да стече народа, в църквата “Санто Стефано.
Марки отбелязва, че по онова време “против паметта на Данте имало политическа и религиозна опозиция: “Данте мечтаел за империя, а Флоренция бил свободен град; Данте бил против светската власт на папите, а Флоренция бил град на гуелфи – привърженици на папата.” В действителност “Бокачо изнесъл не повече от шестдесет лекции, защото болестта му се влошила, чумата се явявала пак и – по-опасна от нея, се появила критиката на някои среди за опасността от теологични отклонения или неортодоксални тълкувания в тези лекции. Бокачо, който на старини бил нов в църковната йерархия, не можел да претендира, че е теолог.” /23, с.280 – 281/. Така, след като заболял тежко Бокачо бил принуден да прекъсне лекциите си изнасяни в голямата флорентинска църква. В коментариите си стигнал до песен XVII на “Ад”.
Според Чезаре Марки ”изложенията”, т.е. лекциите на Джовани за Данте, събрани в “24 тетрадки и 14 тетрадчици с мека хартия”, се отнасят към “Декамерон”, както старостта към младостта. Подпалвачът е станал огнеборец и не пропуска случай да произнесе някоя проповед. Нека разлистим лекциите на професор Бокачо. Какво представлява пантерата, срещнала Данте в тъмния лес? “Плътската страст, ласкава до смърт с всичките си смъртни сладости”, отклонява човек от небесната му съдба. Ако някой иска да се отскубне от нейните пипала, тя коварно го увещава да отложи душевното си очистение “за старини и да не отказва от онова, което повече не ще има възможност да има отново”. /23, с.283-284/.
Изтощен, болен и подтиснат от мизерията, Бокачо се оттегля в Четалдо. Там той продължава да пише като черпи теми и сюжети от живота на древните елини и римляни. Чезаре Марки свидетелства, че през последните двайсет години на живота си Бокачо създавал само исторически и митологически произведения, които пишел неизменно на латински: “Джовани пишел на латински, защото латинския бил езикът на учените, а Джовани, остарявайки, искал да мине за учен; латинският бил езикът на моралистите, а Джовани станал вече заклет моралист, както всички покаяли се бонвивани; латинският езикът на духовниците, а Джовани от няколко години бил духовно лице.”
Тези творения на Бокачо са “ претрупани със знание”: това са деветте книги “De casibus virorum illustrium” – галерия от известни имена; “De mulieribus claris” – сто и четири биографии на жени, от Ева до кралица Йоана; 15-те книги “Genealogia deorum gentilium” – подробен трактат по митология; “De montibus, silvis, fontibus, lacubus, fluminibus, stagnis seu paludibus, et de nominibus maris” – географски справочник. /23, с 254/.
Най-авторитетният биограф на Бокачо уточнява, че той “умрял на 21 декември 1375 г. и бил погребан, каквато била волята му, в църквата “Сан Якопо”, а на гроба му било написано: “Под този камък почиват прахта и костите на Джовани, а душата му, увенчана със заслугите на страданието през земния живот, стои пред Бог. Баща му беше Бокачо, отечество – Четалдо, любов – безсмъртната поезия.” /23, с.296/. Така Бокачо издъхва година и половина след кончината на дълбоко уважавания от него голям приятел и учител в живота му Франческо Петрарка, който умрял през нощта на 19 юли 1374 г. в къщата си в Аркуа, на Евганийските хълмове.
