...Местността стана неравна, стръмна, влакът спря на малка гара между два рида. В дъното на дефилето край потока се виждаше само къщичката на кантонера, с основи във водата, която стигаше до самите прозорци. Ако човешко създание може да бъде продукт на дадена почва и да носи в себе си нейното очарование, това навярно беше — много повече, отколкото селянката, която така копнеех да се появи, когато бродех сам в горичките на Русенвил към Мезеглиз — високото момиче, което излезе от къщицата с делва мляко и по осветената косо от изгряващото слънце пътечка се запъти към гарата. В дола, скрит от останалия свят от високите планински склонове, то сигурно не виждаше жива душа освен във влаковете, спиращи само за минута. Момичето тръгна покрай вагоните, предлагайки кафе с мляко на няколкото будни пътници. Озарено от утринните лъчи, лицето му бе 209 по-румено от небето. Девойката събуди в мен желанието за живот, възраждащо се у нас всеки път, когато наново осъзнаем красотата и щастието. Винаги забравяме, че красотата и щастието са неповторими и ги заместваме мислено с условна представа, един вид средна аритметична от различните лица, които ни са се понравили, от удоволствията, които сме изпитали, затова разполагаме единствено с абстрактни образи, нежизнеспособни и безцветни, защото им липсва именно отличителната черта на новото, различно от досега познатото, основен белег, неделим от красотата и щастието. И ние произнасяме песимистична присъда над живота, смятайки я вярна, защото си мислим, че сме взели предвид щастието и красотата, а всъщност сме ги изпуснали и сме ги заменили със синтези, в които няма ни помен от тях. Така образованият човек предварително се прозява от скука, когато го заговорят за някоя новоизлязла „хубава книга“, защото си я представя като производна на всички хубави книги, които е чел, докато хубавата книга е нещо своеобразно, непредвидимо, не сбор от предишните шедьоври, а нещо друго, за чието осъществяване не е достатъчно да си усвоил само съвършено този сбор, защото то е извън него. Запознае ли се с новата творба, у преситения образован читател се събужда интерес към обрисуваната в нея действителност. Така и тази хубава девойка, чужда на образците красота, които ми рисуваше въображението ми, когато останех сам, тутакси събуди у мен копнеж по даден вид щастие (единствената, винаги особена форма, под която у нас се поражда вкусът към щастие), което бих изпитал, ако живеех край нея. Но и в този случай имаше голям дял спрялото за момента въздействие, на Навика. Бях особено благосклонен към продавачката на мляко, защото я съзерцавах пълноценно, защото бях в състояние да изпитам свежа и силна наслада. Обикновено живеем със сведени до минимум възможности за възприемане. Повечето от тях спят, уповавайки се на Навика, който си знае работата и няма нужда от тях. Но тази сутрин, както бях на път, поради прекъсването на рутината, смяната на мястото и необичайния час, тяхното присъствие бе станало необходимо. Навикът ми, домосед и далеч не ранобуден, го нямаше и всичките ми възприемателни способности бяха побързали да заемат мястото му, надпреварваха се в усърдието си, издигнали се всичките като вълни до едно и също необичайно ниво — от най-земната до найвъзвишената, от дишането, апетита и кръвообращението до 210 чувствителността и въображението. Не зная дали дивото очарование на този край не допринесе за обаянието на девойката, като ми внуши, че тя е различна от другите жени, но затова пък и тя на свой ред го разкраси в очите ми. Ако можех час след час да прекарам живота си с нея, това място би ми се сторило безценно, да я придружавам до потока, при кравата, до влака, да бъда винаги до нея, да съм уверен, че ме познава, че занимавам мисълта й. Тя щеше да ме посвети в сладостите на селския живот и на ранните часове на деня. Махнах й с ръка да ми даде кафе с мляко. Изпитвах потребност да привлека вниманието й. Тя не ме видя. Повиках я. Лицето й над стройното тяло бе така златисто и розово, сякаш я виждах през цветно стъкло. Тя се обърна. Не можех да откъсна очи от все по-голямото й лице, ширнало се като слънце, което можеш да гледаш, докато се приближава съвсем близо до теб и ти позволява да му се любуваш, заливайки те със златото и руменината си. Тя ме погледна изпитателно, но железничарите затваряха вече вратичките на вагоните и влакът потегли. Девойката напусна гарата и пак пое по пътечката. Вече се беше съвсем развиделило: отдалечавах се от зората. Девойката ли бе причина за възторженото ми настроение, или самото то породи до голяма степен радостта от вида й, но тя бе така свързана с нея, че желанието ми да я видя пак бе преди всичко душевната необходимост да не допусна това приповдигнато състояние да изчезне, да не се разделя завинаги със създанието, което му бе съпричастно, без да подозира. Това състояние бе не само приятно. То променяше главно (както по-силното изопване на струната създава друг звук или побързото вибриране на нерва — различен цвят) тоналността на онова, което виждах, въвеждаше ме като актьор в непозната и безкрайно поинтересна вселена. Красивата девойка — още я различавах, докато влакът ускоряваше хода си — беше сякаш част от друг живот, различен от моя, разделен от него като с кант, в него възприятията от външния свят не бяха същите и ако сега излезех от него, бих все едно умрял за себе си. За да запазя сладостта да съм поне свързан с този живот, би било достатъчно да се заселя доста близо до малката гара и да мога всяка сутрин да купувам от селянката кафе с мляко. Уви, тя завинаги щеше да отсъствува от живота, към който летях все по-бързо и се примирявах, като кроех планове как да взема отново същия влак някой ден и да спра на тази гара: мечта, която имаше още едно 211 предимство — угаждаше на заинтересованата, активна, практична, машинална, ленива и центробежна нагласа на ума ми. Той избягва усилието, необходимо, за да анализира задълбочено и да обобщи безкористно някое приятно впечатление. И тъй като, от друга страна, ни се иска да задържим това впечатление в съзнанието си, умът ни предпочита да си го представи в бъдещето, да създаде изкуствено обстоятелства, които биха могли да го породят отново, като по този начин не ни разкрива нищо за неговата същност и ни спестява умората да го възкресим вътре в себе си, като ни окриля с надеждата да го получим отново отвън...
.
