Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.01.2023 14:57 - МАРСЕЛ ПРУСТ - В сянката на девойките в цвят - Първа криза в любовта МАРСЕЛ-ЖИЛБЕРТ
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 743 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 12.01.2023 15:06

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 
Изведнъж между мен и една страна от живота на Жилберт се изпречи стена, злосторен дух сякаш отведе приятелката ми далеч от мен. На познат за нас език ние заместваме непроницаемите звуци с прозрачното им мисловно съдържание. Но език, който не знаем, е заключен дворец, в който любимата може да ни измени, без ние, останали навън, отчаяни и изтерзани от безсилието си, да видим или да предотвратим нещо. Този разговор на английски, воден на две крачки от мен от изправените неподвижно майка и дъщеря, изпъстрен

143
с няколко френски собствени имена, засилващи и насочващи опасенията ми, би извикал у мен месец преди това само усмивка, а сега бе така жесток, караше ме да се чувствувам така изоставен и самотен, сякаш ми бяха отнели нещо. Най-сетне госпожа Суан ни остави сами. В този ден може би от яд към мен, неволна причина да се лиши от едно развлечение, а може би и защото, отгатвайки, че е сърдита, умишлено се държех по хладно от друг път, лицето на Жилберт, ограбено от всяка радост, голо, опустошено, изглеждаше целия следобед обречено на горестен копнеж по пропуснатото заради мен „па дьо катр“ и гордо предизвикателство към всички — найнапред към мен, — които не разбират съкровените основания на сантименталното й увлечение по бостона. Сегиз-тогиз разменяше някоя реплика с мен — за времето, че дъждът се е усилил, че часовникът й избързвал, — разговор, насечен от мълчание и едносрични думи, в който и аз упорствувах с отчаяно ожесточение да руша миговете, които можехме да посветим на задушевно приятелство и щастие. И небивало парадоксалната им незначителност придаваше върховно коравосърдечие на думите ми, но ми действуваше утешително, защото Жилберт не можеше да се усъмни в баналността на разсъжденията ми и безстрастния ми тон. Ала напразно повтарях: „Струва ми се, че онзи ден часовникът ви по-скоро изоставаше“, Жилберт навярно превеждаше: „Колко сте зла!“ Напразно продължавах упорито през целия този дъждовен следобед да произнасям все така безпросветни думи, знаех, че студенината ми не се е превърнала в лед, както се преструвах, и Жилберт сигурно чувствува, че щом, след като вече съм казал три пъти, се осмелявам за четвърти път да подхвърля, че дните намаляват, едва се сдържам да не избухна в сълзи. Когато беше такава, когато усмивка не грееше в очите й и не разведряше лицето й, тъжните й очи и мрачните й черти придобиваха до немай-къде покрусено и застинало изражение. Лицето й, едва ли не погрозняло, приличаше на скучен пясъчен бряг с оттеглено надалеч море, уморителен с еднообразния си отблясък и неизменно ограждащия го тесен хоризонт. Накрая, понеже у Жилберт не стана очакваният няколко часа щастлив за мен обрат, казах й, че не е мила. — Вие не сте мил! — отвърна ми тя. — Но защо?

144
Чудех се какво съм направил и понеже не отгатнах, я помолих да ми каже. — Естествено, според вас сте мил! — И се заля в смях. А аз си дадох сметка колко е тъжно, че не мога да стигна до другата, по-недостъпна за мен плоскост в съзнанието й, очертана от смеха й. Той явно означаваше: „Не, не, не можете да ме заблудите с приказките си, зная, че сте луд по мен, но от това не ми става ни топло, ни студено, защото пет пари не давам за вас.“ Но си казвах, че все пак смехът не е толкова недвусмислен език, та да съм сигурен, че съм го изтълкувал правилно. Пък и на думи Жилберт бе мила с мен. — Но с какво не съм мил, кажете ми, ще направя всичко, което искате. — Не, няма смисъл, не мога да ви обясня. За миг се изплаших да не би да си мисли, че не я обичам, и това бе ново терзание, също така мъчително, но изискващо друга диалектика. — Ако знаехте колко ме огорчавате, бихте ми казали! Ала огорчението ми, което би трябвало да я зарадва, ако се бе усъмнила в любовта ми, я раздразни. Тогава, разбрал грешката си, решил да не вземам под внимание думите й, я оставих да ми каже, без да й вярвам: — Обичах ви искрено, един ден сам ще се убедите. (В деня, когато според обвиняемите ще бъде доказана невинността им и който поради тайнствени причини никога не съвпада с деня на разпита им.) И внезапно взех смелото решение да не я виждам повече, без да й го казвам предварително, защото нямаше да ми повярва. Болката, причинена от любим човек, е горчива дори когато се вмества сред грижи, занимания, радости, които не са свързани с него и поглъщат вниманието ни повечето време. Но когато подобно страдание ни връхлети — както в случая с мен, — точно когато сме изцяло погълнати от щастието да виждаме любимото същество, внезапната депресия, която обзема душата, дотогава слънчева, окрилена, ведра, предизвиква у нас яростна буря и не знаем дали ще смогнем да се борим докрай. Бурята, развихрила се в сърцето ми, бе толкова страшна, че си тръгнах към къщи разсипан, смазан, с чувството, че мога да си поема дъх само ако измина обратния път, ако

145
под някакъв предлог се върна при Жилберт, но тя щеше да каже: „Пак той! Значи, мога всичко да си позволя и той все ще се връща, толкова по-покорен, колкото по-нещастен се разделя с мен!“ В следния миг неудържимо се устремявах мислено към нея и последователните люшкания на обезумялата стрелка на вътрешния ми компас продължиха и след като се прибрах и се отразиха в черновите на противоречивите ми писма до Жилберт. Предстоеше ми да изживея тежка криза, каквато обикновено ни сполита неведнъж в живота, и макар да не е настъпила промяна в характера и същността ни — съзидателна на любовните ни увлечения и донякъде на жените, които обичаме, та дори и на прегрешенията им, — всеки път реагираме различно според съответната възраст. В подобни мигове животът ни е сякаш раздвоен и разпределен на везни, като целият се побира в двете им блюда. В едното е желанието да не се представим в лоша светлина, да не се сторим много смирени на любимото същество, което обичаме, без да го разбираме, и затова смятаме, че е по-дипломатично малко да го пренебрегнем, за да не си въобрази, че не можем без него, и да се отдръпне от нас. В другото е болката — не локализирана, не частична, а напротив, болка, която не може да се уталожи, освен ако отказвайки се от желанието да му се харесаме и да докажем, че можем да минем и без него, изтичаме в дома му. Достатъчно е да отпадне от блюдото на гордостта частица воля, поотслабнала с годините, и да се прибави в блюдото на болката придобито физическо страдание, което сме допуснали да се засили с възрастта, и ето че вместо смелото решение, взело превес на двадесет години, на петдесет години другото блюдо, премного натежало, нарушава в своя полза равновесието. А и ситуациите, колкото и да се повтарят, не са едни и същи и е съвсем вероятно към средата и в края на живота си, станали гибелно снизходителни към себе си, да усложним любовта с известна доза навик, чужд на младежката възраст, която, погълната от други задължения, не е така освободена от себе си.
 Написах писмо на Жилберт, в което дадох воля на яростта си, но все пак хвърлих спасителна шамандура — няколко уж случайно вмъкнати думи, — та приятелката ми да закрепи за нея одобряването ни. Миг след това повя друг вятър и й отправих нежни слова заради сладостта на някои безнадеждни изрази, например „никога вече“, толкова трогателни за пишещия ги и толкова досадни за четящия ги,

146
независимо дали ги счита измамни и превежда „никога вече“ с „още тази вечер, ако държите на мен“, или им вярва. И в такъв случай ги възприема като окончателно скъсване, което му е съвсем безразлично, ако е престанал да обича. Но тъй като докато обичаме, сме неспособни да постъпим като достойни предшественици на бъдещото ни „аз“, освободено от любовната си страст, как бихме могли да си представим вярно душевното състояние на жена, на която — дори ако знаем, че сме й безразлични — постоянно сме приписвали в мечтите си, за да се залъжем с дивен блян или да се утешим при нетърпима горест, същите думи, както ако е влюбена в нас? Така лишени сме от пътеводна нишка, когато се опитваме да отгатнем мислите и постъпките на любимата жена, както са били първите физици пред природните явления (преди да възникне науката и да хвърли малко светлина върху неведомото), или още по-лошо — като човек, чийто ум не може да схване принципа на причинността, нито е могъл да установи връзка между явленията, и видимият свят би му се струвал неясен като сън. Разбира се, аз се мъчех да изляза от този хаос, да намеря причини. Стараех се дори да бъда „обективен“ и да държа сметка до каква степен значението, което отдавах на Жилберт, не съответствува не само на моето значение в нейните очи, а и на значението, което тя имаше за други хора, защото, ако пропуснех да взема предвид това несъответствие, имаше опасност да сметна най-обикновена нейна любезност за страстно признание и някоя смешна и унизителна своя постъпка за естествен, мил порив, който би спечелил две хубави очи. Боях се също да не залитна към противоположната крайност и да изтълкувам закъснението на Жилберт за среща като лошо отношение към мен, като непреодолима неприязън. Мъчех се да намеря между тези два еднакво деформиращи зрителни ъгъла някой междинен, който би ми дал правилна представа за нещата. Необходимите за тази цел изчисления ме отвличаха малко от мъката ми. И дали защото се вслушах в отговора на числата, или защото им го внуших, реших да отида на другия ден у Суан. Почувствувах се щастлив като хората, дълго терзани от мисълта за нежелано пътуване, които само отиват до гарата, а после се връщат в къщи и изваждат дрехите от куфара си. И тъй като докато се колебаем, от самата мисъл за евентуалното решение (освен ако сме я угасили, заричайки се да не го вземем), като от живо семе израстват контурите, а и всички отсенки на чувствата,

147
които ще породи извършеното действие, казах си, че е абсурдно да си причинявам само с предположението, че няма вече да видя Жилберт, толкова страдания, колкото ако бях изпълнил намерението си, и щом, напротив, в крайна сметка ще отида при нея, по-добре е да си спестя всички тези малодушни съмнения и мъчителни решения. 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1083167
Постинги: 664
Коментари: 49
Гласове: 369
Календар
«  Април, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930