Най-често обаче не оставахме в къщи, а отивахме на разходка. Понякога, преди да се облече, госпожа Суан сядаше на пианото. Красивите й ръце, подаващи се из розовите, белите или често много ярките ръкави на домашната й крепдешинена роба, източваха пръсти над клавишите със същата тиха печал, която бе затаена в очите й, но липсваше в сърцето й. През един от тези дни тя изсвири частта от

93
сонатата на Вентьой, включваща малката музикална фраза, която Суан толкова бе обичал. Често, когато слушаме за пръв път малко посложна музикална пиеса, не чуваме нищо. И все пак, когато по-късно ми изсвириха два-три пъти тази соната, с изненада установих, че ми е напълно позната. Затова не без право казваме, че „сме чули нещо за първи път“. Ако както ни се е сторило, не сме различили нищо при първото изсвирване на някое музикално парче, второто и третото ще бъдат все първи и няма защо да очакваме, че ще разберем нещо повече и при десетото. Вероятно първия път не ни достига не разбиране, а памет. Пред сложните впечатления, които трябва да запечата, докато слушаме, паметта ни се оказва много слаба, мимолетна, като паметта на човек, мислещ насън за хиляди неща, които тутакси забравя, или като на вдетинен старец, който само след минута не помни какво сме му казали. Паметта не е в състояние незабавно да ни поднесе спомена за многобройните впечатления, но той постепенно се оформя в нея и ако чуем два или три пъти творбата, ще бъдем като ученик, прочел няколко пъти, преди да заспи, урока си и останал с впечатлението, че не го знае, а на сутринта го казва наизуст. Само че до този ден аз изобщо не бях чувал тази соната и музикалната фраза, която за Суан и жена му беше напълно обособена, беше за мен така смътна, както някое име, което се мъчим да си припомним, а виждаме на негово място празно поле — само след час, без да се замислим, в него сами ще се втурнат наведнъж напразно търсените отначало срички. Ние не само не запомняме наведнъж истински редките шедьоври, нещо повече: най-напред възприемаме най-безинтересните им части, както ми се случи със сонатата на Вентьой. Така че аз се заблудих двойно — не само помислих, че тя няма да ми разкрие тепърва нищо интересно (затова дълго време нямах желание да я чуя повторно), щом госпожа Суан ми бе изсвирила най-прочутата фраза (като проявих глупостта на хора, които не очакват „Сан-Марко“ във Венеция да им направи поразително впечатление, защото познават формата на куполите от снимките), но дори когато изслушах сонатата от началото до края, тя си остана почти изцяло невидима за мен като паметник, от който виждаме само някои посредствени детайли поради мъглата или разстоянието. Затова опознаването на подобни произведения ни навява печал както всичко, което се осъществява във времето. Когато прозрях най-съкровеното в нея, онова, което бях доловил и обикнал

94
преди това, престана да въздействува на чувствителността ми, притъпено от навика, и почна да ми се изплъзва, да ми убягва. Тъй като последователно обиквах всичко онова, което бе вложено в сонатата, никога не можах да я притежавам изцяло: тя приличаше на живота. Само че не толкова разочароващи като него, великите произведения на изкуството не ни поднасят в самото начало найхубавото, което крият в себе си. Красивите пасажи, които се откриват най-бързо в сонатата на Вентьой, са същевременно тези, които найбързо омръзват, навярно защото най-малко се различават от познатите ни музикални фрази. Но когато те се отдръпнат на заден план, пред нас се разкрива възможността да обикнем дадена фраза, която с прекалено новия си строеж е била труднодоловима за съзнанието ни, не се е откроявала ярко и се е запазила непокътната. Така че тази фраза, покрай която сме минавали всеки ден, без да я разпознаем, която е оцеляла и само поради силата на красотата си е била невидима и е останала непозната, идва при нас последна. Но и последна нея ще разлюбим. И ще я обичаме по-дълго от другите, защото ни е било необходимо повече време, за да я обикнем. Това време, необходимо на отделния индивид — както на мен за сонатата, — за да вникне в някоя малко по-дълбока творба, е ракурсът и сякаш символът на годините, а понякога и на вековете, които изтичат, преди широката публика да хареса някой истински нов шедьовър. Затова, за да се утеши за неразбирането на тълпата, гениалният човек може би си казва, че на съвременниците им липсва необходимото отдалечение, че произведенията, писани за идните поколения, би трябвало да бъдат четени само от тях, както някои картини не могат да бъдат истински оценени, ако се гледат много отблизо. Излишна е обаче всяка предохранителна мярка за избягване на неправилните преценки: те са неизбежни. Гениалната творба не се посреща веднага с възхищение, защото нейният създател е изключителна личност и почти няма подобни на себе си. Самото му творение, обогатявайки малкото умове, способни да го разберат, допринася за израстването и умножаването им. На квартетите на Бетховен (XII, XIII, XIV, XV) са били необходими цели петдесет години, за да създадат и увеличат своята публика, и по този начин са съдействували като всички шедьоври поне за духовното израстване на обществото, което включва днес в състава си — нещо немислимо по времето, когато са се появили — много

95
слушатели, способни да ги обикнат. Онова, което наричаме потомственост, е потомствеността на творбата. Тя сама трябва да създаде своето потомство (като за опростяване не държим сметка за гениите, които приживе паралелно подготвят една по-добра бъдеща публика, от която ще се ползват не самите те, а други). Затова, ако художественото произведение „се държи в запас“, ако стане известно едва на следващото поколение, то няма да се яви следващо по отношение на творбата, а съвременно на нея, чисто и просто живеещо петдесет години по-късно. Ако творецът иска творението му да върви по своя път, той е длъжен — и точно така бе постъпил Вентьой — да го хвърли достатъчно дълбоко, право в далечното бъдеще. Ала ако справедливите съдници допускат грешка, като не държат сметка за времето — истинската перспектива на шедьоврите, — справедливите от своя страна проявяват опасна добросъвестност, когато се съобразяват с него. Колко лесно наистина можем да си въобразим — аналогично на зрителната илюзия, която уеднаквява всички предмети на хоризонта, — че всички досегашни революции в живописта и музиката са тачели все пак известни правила, а онова, което е непосредствено пред очите ни — импресионизъм, търсене на дисонансите, изключително използуване на китайската гама, кубизъм футуризъм, — е предизвикателно различно. Защото разглеждаме миналото, без да съзнаваме, че продължителното асимилиране го е превърнало за нас в разнообразна, но общо взето, еднородна маса, в която Юго стои рамо до рамо с Молиер. Нека си представим само колко неприемливо несъобразен би ни се сторил хороскопът на зрялата ни възраст, ако го разглеждаме в юношеските си години, без да вземем предвид времето и промените, които то ще повлече. Ала всички хороскопи лъжат и щом сме принудени да вземем под внимание при цялостната оценка на красотата на една творба фактора време, ние внасяме в оценката си нещо толкова случайно и затова толкова лишено от исторически интерес, както всяко пророчество, чието несбъдване не означава непременно, че пророкът не е достатъчно прозорлив, защото онова, което поражда или изключва дадена възможност, не е от компетентността на гения. Може да си гениален и да не си вярвал в бъдещето на железниците или самолетите, или да си тънък психолог и да не допуснеш, че любимата


96
или приятелят ти не са искрени, а по-посредствени хора да са предвидили измяната им. Аз наистина не разбрах сонатата, но затова пък изпаднах в захлас от свиренето на госпожа Суан. Нейното туше, също както пеньоарът й, уханието в стълбището й, мантата й, хризантемите й, беше част от някакво обособено, тайнствено цяло в свят, безкрайно по-висш от света, в който разумът може да анализира таланта. — Хубава е сонатата от Вентьой, нали? — попита ме Суан. — Това е часът, когато под дърветата се смрачава и арпежите на цигулката разливат прохлада. Не можете да отречете, че е много хубава. Предадено е най-характерното за лунната светлина, нейната статичност. Не се учудвам, че лечението със светлина — каквото провежда в момента жена ми, — въздействува върху мускулите, щом под лунните лъчи замира дори трепетът на листата. Точно това е обрисувано в тази малка фраза — Булонската гора във вцепенение. Това явление е още по-поразително на брега на морето, защото там, естествено, се чува ясно слабият отклик на вълните, докато всичко наоколо е застинало неподвижно. В Париж наблюдаваме точно обратното. Най-много ще забележите странната светлина по паметниците, а небето, осветено сякаш от потушен безопасен пожар, загатва за произшествие с огромни размери. Но в малката фраза от сонатата на Вентьой, както и в цялата соната има нещо друго — намираме се в Булонската гора, в групетто ясно се чува нечий глас: „Толкова е светло, че мога да чета вестник!“ Тези думи на Суан биха могли да изопачат по-късно собственото ми възприемане на сонатата, музиката не е еднозначна и не изключва възможността да открием в нея онова, което ни е било внушено. Но от други забележки на Суан ми стана ясно, че листата в нощта бяха просто гъстите листаци, под които много вечери наред той бе слушал малката музикална фраза в различните ресторанти край Париж. Вместо дълбокия смисъл, който толкова често бе търсил в нея, сега тя му поднасяше тези листа, изкусно подредени и виещи се спираловидно около нея, като будеше у него желание да ги види отново, защото му се струваше, че е тяхното съкровено „аз“, тяхната душа, съхранила (както запазваме за болен лакомствата, които не е опитал) цялата онази пролет, на която тогава не бе могъл да се любува, защото, все трескав и тъжен по онова време, не е имал необходимото

97
настроение. Сонатата на Вентьой можеше да му припомни чаровните мигове, преживени в онези нощи в Булонската гора, но не би могъл да пита Одет за тях, макар тя да бе с него там заедно с малката фраза. Но тогава Одет бе само до него, а не в него както мотивът на Вентьой, и не е виждала — дори да бе хиляди пъти по-проницателна (аз поне дълго си мислех, че това правило няма изключения) — това, за което никой от нас не може да намери външен израз. — Чудесно е наистина, нали? — продължи Суан. — Звукът може да отразява както водата, както огледалото. И забележете, че тази фраза ми разкрива само онова, на което тогава не обръщах внимание. Тя не ми напомня никак тогавашните ми грижи, тогавашната ми любов. Разместила е нещата....