— Бяхте ли вчера на банкета във Външното министерство? — попита баща ми маркиза. — Аз не можах да отида. — Не, не бях — отвърна усмихнат господин дьо Норпоа. — Признавам, че го пожертвувах заради съвсем различно развлечение.

Вечерях у една жена, за която може би сте чували прелестната госпожа Сван. Майка ми едва-що не трепна, но се овладя. По-бързо реагираща от баща ми, тя предварително се безпокоеше за неща, на които той още не бе откликнал. Предусещаше неприятностите, които му се случваха както някои лоши новини за Франция се узнават по-рано в чужбина, отколкото у нас. Но тъй като й бе любопитно що за хора ходят у Суанови, тя попита господин дьо Норпоа кого е срещнал там. — Ей богу… според мен в този дом ходят предимно… мъже. Няколко от тях бяха женени, но точно тази вечер жените им били неразположени и не бяха дошли — отвърна маркизът с прибулено от лукавство добродушие, като изгледа всички ни с благо и дискретно изражение, което привидно смекчаваше, а всъщност ловко подчертаваше иронията му. — Ако искам да бъда справедлив, трябва да кажа, че там ходят и жени, само че… спадащи по-скоро — как да се изразя — към републиканските среди, отколкото към обществото, на което принадлежи Сван (маркизът изговаряше това фамилно име с „в“). Знае ли човек? Може би някой ден у тях ще се оформи политически или литературен салон. Впрочем те изглеждат доволни и от сегашното си положение. Струва ми се дори, че Сван едва ли не се перчи с новите си познанства. Изреждаше у кого били канени той и жена му идущата седмица, макар че няма никакво основание да се гордее с близостта си с подобни хора, при това с такава явна липса на сдържаност, добър вкус и даже такт, че направо е смайващо за един

35
толкова изтънчен човек. Все повтаряше: „Нямаме нито една свободна вечер!“, сякаш това е кой знае каква чест, като истински парвеню, а той все пак съвсем не е парвеню. Защото Сван имаше много приятели и даже приятелки и без да преувеличавам или да проявявам нескромност, мога да кажа, че ако не всички или повечето, то поне една, но затова пък много високопоставена, не би се показала може би съвсем неотстъпчива и би установила връзка с госпожа Сван и не една овца на Панюрж би я последвала. Но като че ли Сван не е направил ни една крачка в това направление. Как! И пудинг „Неселроде“! След такова лукулово угощение ще трябва да проведа лечение в Карлсбад, за да дойда на себе си. Сван може би е почувствувал, че трябва да преодолее доста големи пречки. Неговият брак бе посрещнат с неодобрение, не ще и дума. Говореше се, че жена му била богата, но това е явна лъжа. Както и да е, цялата тази история направи неприятно впечатление. Освен това Сван има извънредно богата леля с отлично обществено положение, жена на финансов магнат. Тя не само отказа да приеме госпожа Сван, но поведе истинска кампания сред приятелките и познатите си, за да последват примера й. Това не значи, че някой представител на висшето общество в Париж се е държал непочтително с госпожа Сван… Не, разбира се, не (пък и съпругът й не би преглътнал оскърблението). Едно нещо е любопитно във всеки случай: защо Сван, който има толкова много познати, и то от найизбраните среди, ухажва известен кръг хора, който, най-меко казано, е доста нееднороден? Аз познавам Сван отдавна и признавам, че ми е необяснимо и много забавно, когато този добре възпитан мъж, толкова търсен в най-изтънчените салони, благодари излиятелно на началникканцеларията на министъра на пощите, загдето им е дошъл на гости, и го пита дали госпожа Сван би могла да посети жена му. Все пак сигурно не се чувствува на мястото си, това очевидно не е неговата среда. Ала въпреки това нямам впечатлението, че Сван е нещастен. Вярно е, че преди да се оженят, жена му прибягваше до най-грозен шантаж: всеки път, когато Сван й откажеше нещо, тя пък му отказваше да види дъщеря си. Бедният Сван, колкото прозорлив, толкова и наивен, винаги си въобразяваше, че отдалечаването на дъщеря му е просто съвпадение и затваряше очи за действителността. При това тя му устройваше постоянно скандали и всички смятаха, че в деня, когато постигне целта си и го накара да се ожени за нея, няма да

36
има вече никакви задръжки и животът им ще бъде ад. А ето че стана точно обратното. Мнозина се надсмиват на начина, по който Сван говори за жена си, пускат даже шеги по този повод. Разбира се, не очакваха, че Сван, даващ си повече или по-малко сметка, че е… (нали помните думата, употребена от Молиер?) ще тръгне да тръби за това urbi et orbi[2] , ала все пак, когато казва, че жена му е прекрасна съпруга, всички намират, че прекалява. А всъщност това не е толкова далеч от истината: прекрасна по свой маниер, който не всички мъже биха предпочели. Между нас казано, не ми се вярва Сван, който я познава толкова отдавна и съвсем не е глупав, да не е наясно по въпроса, но, тъй или иначе, тя изглежда привързана към него. Не казвам, че не е лекомислена, но и Сван не пада по-долу, ако се вярва на злите езици — можете да си представите как работят за тяхна сметка! Тя му е признателна за това, което той направи за нея, и противно на всеобщите опасения е станала кротка като ангел. Тази промяна не беше толкова необикновена, колкото се струваше на господин дьо Норпоа. Одет не вярваше, че накрая Суан ще се ожени за нея. Всеки път, когато умишлено споменаваше пред него, че някой добре поставен мъж се е оженил за любовницата си, той запазваше ледено мълчание или в най-добрия случай, ако го запиташе направо: „Нима не намираш, че е постъпил правилно, че е постъпил прекрасно с жената, пожертвувала му своята младост?“, той отговаряше сухо: „Не казвам, че е лошо, всеки постъпва посвоему.“ Тя не беше дори далеч от мисълта, че той изобщо ще я изостави — както сам казваше в изблик на гняв, — защото неотдавна една скулпторка й бе казала: „От мъжете може да се очаква всичко, те са такива мерзавци!“ и поразена от проницателността на тази песимистична максима, Одет си я бе присвоила и я повтаряше при повод и без повод с обезсърчено изражение, сякаш си мислеше: „Че какво? Няма нищо невъзможно, такъв ми е късметът.“ Като последица от това настроение загуби всякаква сила оптимистичната сентенция, която бе ръководила дотогава Одет в живота й: „Можеш да направиш какво ли не на мъжете, които са влюбени в теб, те са такива идиоти!“, която тя придружаваше със закачливо намигане, съответствуващо обикновено на следната забележка: „Не се страхувайте, няма да счупи нищо.“ Междувременно Одет си мислеше с огорчение как ли тълкува поведението на Суан някоя нейна приятелка, омъжена за любовника

37
си, с когото бе живяла не толкова дълго, колкото Одет със Суан, и без да има дете, а сега се ползваше с уважение и бе канена на баловете в Елисейския дворец. Някой по-проницателен психолог от господин дьо Норпоа би открил, че именно чувството на унижение и срам бе озлобило Одет, че заядливият характер не й е присъщ по рождение, не е неизлечима болест и лесно би предрекъл това, което се бе случило впоследствие — че новият й начин на живот като омъжена ще прекрати магически бързо мъчителните ежедневни и все пак чужди на темперамента й избухвания. Тази женитба учуди всички, а всъщност именно това е учудващото. Навярно доста малко хора разбират чисто субективния характер на явлението любов и своеобразното създаване на допълнителна личност, различна от онази, която носи същото име в обществото, и съставена почти изцяло от елементи, извлечени от самите нас. Затова доста малко хора намират естествени огромните размери, които взема в крайна сметка в нашите очи някое същество, което не същото като онова, което те виждат. И все пак изглежда, че в случая с Одет можеше да се предположи, че ако не е оценила напълно ума на Суан, то поне й са известни не само заглавията на трудовете му, но познава най-подробно и съдържанието им, така че името Вермеер й е толкова познато, колкото името на шивача й. Тя познаваше също основно онези черти от характера на Суан, които страничните хора не знаят или осмиват, а само любовницата или сестрата имат вярна представа за тях и ги обичат. И ние толкова много държим на тях, дори и на ония, които най-много бихме желали да променим, именно защото някоя жена накрая свиква благосклонно и се шегува приятелски с тях, като нас и родителите ни: затова старите връзки придобиват нежността и силата на семейните чувства. Отношенията ни с някой друг човек стават един вид свещени, когато той почне да съди за недъзите ни от собствената ни гледна точка. Своеобразните черти бяха присъщи и на ума на Суан, както на характера му, но тъй като все пак се кореняха в характера му, те бяха по-леснодостъпни за Одет. Тя съжаляваше, че тези негови черти не личаха у Суан-писателя, в напечатаните му студии толкова, колкото в писмата му или при разговор с него, където той ги пилееше щедро. Съветваше го да им отдели повече място в произведенията си. Така й се щеше, защото обичаше в него именно тези черти и тъй като ги предпочиташе, защото бяха чисто негови, тя може би с право желаеше

38
да бъдат по-ясно изявени в творбите му. А може би тя си въобразяваше, че ако пише по-увлекателно, той най-сетне ще има успех, а самата тя — онова, което у Вердюренови се бе научила да поставя по-високо от всичко: салон. Сред хората, на които подобен брак се струваше смешен и които си задаваха въпроса: „Какво ще помисли господин дьо Германт, какво ще каже Бреоте, ако се оженя за госпожица дьо Монморанси?“, сред хората с такъв обществен идеал би спадал двадесет години преди това и самият Суан, който толкова се бе домогвал да бъде приет в Жокейклуб и по онова време възнамеряваше да сключи блестящ брак, който, укрепвайки общественото му положение, би го превърнал в един от най-видните парижани. Само че представите, които буди у заинтересования един такъв брак, трябва, подобно на всички представи, да се подхранват отвън, за да не избледнеят и да не се заличат напълно. Най-пламенната ви мечта е да унизите човека, който ви е оскърбил. Но ако напуснете страната и никога вече не чуете за него, вашият враг ще изгуби всяко значение за вас. Ако в течение на двадесет години не сте видели нито веднъж хората, заради които сте искали да влезете в Жокейклуб или в Академията, перспективата да станете член на едното или другото от тези две общества никак няма да ви блазни. А също както заминаване, болест или полагане на религиозен обет продължителната връзка замества предишните представи с нови. Когато Суан се ожени за Одет, той не се отказа от светските си амбиции, защото Одет отдавна го бе откъснала в духовен смисъл от тях. А и ако не беше така, заслугата му щеше да бъде само по-голяма. Именно, защото предполагат жертвуването на едно поизгодно положение заради чисто интимните радости, опозоряващите бракове будят най-голямо уважение (разбира се, не можем да сметнем за опозоряващ брака по сметка, защото не е имало още случай съпружеска двойка, от която жената или мъжът са се продали, да не е била приета накрая, макар само по традиция, позовавайки се на много други такива примери и за да не прилагат различни мерки и теглилки). От друга страна, възможно е Суан от артистичност, ако не от извратеност, да е изпитвал известно наслаждение да се свърже, както при кръстосване на растителните видове, практикувано от менделистите, или както в античните митове, със същество от друга порода — ерцхерцогиня или кокотка, като се ожени за потомка на

39
кралска династия или сключи неравен брак. При мисълта за женитба с Одет Суан се тревожеше за отношението само на една личност, и съвсем не от снобизъм — херцогиня дьо Германт. Затова пък тя не създаваше никакви грижи на Одет, която се интересуваше само от хората, стоящи непосредствено над нея в обществената стълба, и не стигаше чак до тази толкова неясна емпирея. Но когато, унесен в блянове, Суан виждаше Одет като своя жена, той неизменно си представяше мига, когато ще заведе нея и главно дъщеря си при принцеса де Лом, отскоро херцогиня дьо Германт след смъртта на свекъра си. Нямаше желание да ги представи комуто и да било другиму, но се умиляваше при мисълта колко нежно тя ще се държи с Жилберт, как ще я глези, за голяма негова гордост, и той измисляше дори думите, които херцогинята щеше да каже на Одет за него, както и думите на самата Одет Разиграваше сам за себе си сцената на запознаването им, точен във въображаемите подробности като хората, които обмислят как да вложат евентуална печалба, чийто размер определят съвсем произволно. Ако представата, съпътствуваща някое наше решение, го обуславя до известна степен, можем да кажем, че Суан се бе оженил за Одет главно за да запознае нея и Жилберт с госпожа дьо Германт, па макар без свидетели и никой никога да не узнае. По-късно ще видим, че осъществяването на тази единствена светска амбиция по отношение на Одет и дъщеря му му бе отказано, и то с такова неотменно вето, че Суан умря, без да предполага, че херцогинята някога ще пожелае да се запознае с тях. Ще видим също, че, напротив, херцогиня дьо Германт се свърза с Одет и Жилберт след неговата смърт. И може би щеше да бъде благоразумно от негова страна, след като толкова държеше на подобно незначително обстоятелство, да не си представя бъдещето така мрачно в това отношение и да допусне, че така жадуваното от него сближение би могло да стане, когато него няма да го има вече, за да му се радва. Причинната връзка между явленията, която в крайна сметка поражда почти всички възможни последици — дори и тези, които ни са се стрували неосъществими, понякога действува бавно, още по-бавно поради нашето желание, защото в стремежа си да я ускори то я спъва, както и поради самото ни съществуване, и чак когато престанем да желаем, а понякога и да живеем, завършва работата си. Нима Суан не знаеше от собствен опит и нима животът не му бе разкрил

40
предварително онова, което щеше да се случи след смъртта му? Не беше ли посмъртно щастие и бракът му с Одет, която бе обичал страстно, макар да не му се бе харесала в първия миг, и за която се бе оженил, когато вече не я обичаше, когато онова същество у Суан, което бе копняло безнадеждно да прекара целия си живот с Одет, беше вече мъртво? ....