Историците на френската поезия причисляват Артюр Рембо (Шарлвил, 1854 — Марсилия, 1891) към кръга на тъй наречените “прокълнати поети”. Той създава своите безспорно изпреварващи лирическите конвенции на неговото време стихотворения преди да е навършил двайсет години. На 19 години се отказва от поезията се посвещава на търговията с оръжие. Умира на 37 години като пред изповядващия го преди да издъхне свещеник се отказва от всичко, което е написал през юношеските си години.
От съвременните му критици и някои от по-късните му биографи е представян ту като нехранимайко, ту като ясновидец, ту като скитник, ту като мошеник, ту като развратник, ту като пророк, т.е. като събрат на всички отхвърлени от обществото несретници, които натрупват опит “на ръба” на обществото като смъркат опиати или провокират еснафите с хомосексуалните си връзки. Като всички тях Рембо изживял земните си дни с убеждението, че истинският живот е “някъде другаде”.
Артюр Рембо се ражда през 1854 година в градчето Шарльовил, разположено в планината Ардените. Според биографите детството му е особено важен за формирането му период в неговия живот. Те често упоменават строгата му майка, която е символ на образцовото религиозно благочестие, и за момчето се превръща едновременно в предизвикваща страх обцесия и респектиращ образец. Може би поради дълбоката му привързаност към нея Рембо организира живота си като низ от тръгвания и завръщания, които определят ритъма на съществуването му още през юношеските години.
На 10 май 1876 година Рембо се записва в холандската колониална армия. Погрешно е да се приема, че едва тогава, на двадесет и две години започва изпълнения му с безумни авантюри период на живота му. Наистина той напуска армията още през август и трескаво крои нови щури проекти: през 1877 година да замине за Александрия, през 1879 година обиколи Изтока на Европа. Не е изяснен живота му по време на странствуванията му из Германия, Египет, Кипър, Етиопия и по крайбрежието на Червено море, коитоса продължили около петнайсет години.
Някои негови биографи допускат, че по време на непрекъснатите му странствувания из Средиземноморието и Африка е бил началник на строителен обект в Кипър и продавач на пазар в Етиопия. Вероятно се е занимавал и с нелегална търговия. Сред необичайните му занимания е службата му като преводач в пътуващ из Швеция цирк.
Безумните му авантюри приключват Марсилия. Там ампутират единия му крак, тъй като откриват злокачествен тумор в коляното му. След операцията гангренясващата рана на крака му бързо се разраства. Рембо не издържа на терзаещите го непрекъснато физически болки и издъхва на 10 ноември 1891 година.
Един френски биограф на Рембо твърди, че животът му е като че ли изграден от следващи един след друг откази: най-напред отказът му от провинциалния живот, после отказът му от литературата, а в края отказът от всичко, което придава смисъл на човешкото съществуване.
Независимо дали го е желал или не, дали го е осъзнавал или не, поетът Рембо се превръща в ликвидатор, разрушител. Най-напред на собственото си творчество, а след това и на себе си: това продължило петнадесет години “шляене” излъчва мрачна светлина, която осветява всичко останало в съществуванието му. След толкова сбогувания, обявени в текстовете му, след толкова предизвикателства, след толкова мечтани “скъсвания” - със западноевропейския стил на живот, с културата и литературата на Западна Европа – следва едно истинско сбогуване, едно опасно предизвикателство и в края едно “скъсване” с живота.
В критическия сборник “Прокълнати поети” най-добрият му приятел Пол Верлен го описва по следния начин: “Беше висок, добре сложен, почти атлет, със съвършен овал на низвергнат ангел, с рошави светлокестеняви коси и светлосини тревожни очи. Като арденец освен хубавия местен акцент, изгубил се много бързо, той притежаваше и присъщата на хората в тоя край дарба за бързо приспособяване, което може да обясни неусетното пресъхване под бледото парижко слънце на извора му, за да употребим един израз на бащите ни, чийто директен и правилен език в крайна сметка доста често се е оказвал по-точен.”
Артюр Рембо ни е оставил изградено от неподредени фрагменти творчество, което все още смущава литературните историци със заложените в него предизвикателства. С изключение на излезлия докато Рембо е още жив сборник “Един сезон в ада” всичките негови творби са били събрани след смъртта му от ценителите на авангардната му поезия в сборниците “Стихотворения” и “Озарения”. Но може би тъкмо защото Рембо не мисли за осъществяването на никаква друга кариера и възприема поезията като начин на съществуване той се превръща в духовен кумир на хиляди млади хора в днешно време.
Творчеството на Рембо, създадено през ранната му младост, т.е. през годините 1869, 70, 71, е доста обемисто и би запълнило един солиден том. То се състои от, общо взето, къси стихотворения, сонети, триолети, творби в четири, пет и шестстишни строфи. Запознал се отрано с литературната програма и естетическите пристрастия на парнасистите и символистите поетът Рембо много бързо се дистанцира от тези литературни течения. Той си изработва свой самобитен начин на писане, който е предопределен от дръзкото му прозрение, че поетът трябва да се изгради преди всичко като ясновидец. Теорията му, която се позовава на ясновидството, има смисъл само като изходна точка на поетическата му дейност, която иначе протича като автономен съзидателен процес. При него творческият процес протича като привидно хаотичен низ от самотни мълниеносни озарения. Рембо не принадлежи към нито едно от теченията и школите, които се появяват през втората половина на ХІХ век във Франция.
На шестнайсет години Рембо се запознава с Жорж Изамбар, двайсет и две годишен учител, към когото той се привързва към него и го почита като авторитетен познавач на тогавашната френска поезия. Талантливият юноша му показва голяма част от стихотворения, които е написва. Очевидно е, че в първите си опити той е следвал специфичната поетика на модната през 60-те години на ХІХ век френска лирическа школа “Парнас” / Неоромантическа школа, в която се държи на обективистичния лирически изказ и съвършената форма, а главният стремеж на следовниците й е постигането на “чистото поетично умение”./
През октомври 1870 година след като избягва от родния си дом Рембо намира убежище при Изамбар, при който се запознава с поета Пол Демени. Именно на него той предава препис на всичките си, написани до онзи момент, стихотворения. Този препис, състоящ се от две тетрадки, става по-късно известен като “Сборникът Демени”. Това е единственият замислен от самия Рембо сборник. В него юношата включва стари текстове ( “Слънце и плът” /Soleil et Chair/, “Ковачът” /Le Forgeron/, “Слисаните” /Les Effarйs/, “Усещане” /Sensation) и девет съвсем нови творби (написани по време на второто бягство на Рембо). Това са: “В зелената кръчма” /Au Cabaret Vert”, “Малин” /La Maline/, “Моето бохемство” /Ma bohиme”, “Спящият в долината” /Le Dormeur du val/.
В началото поезията на метежния юноша е изпълнена с книжни реминисценции, дори с пастиши /буквални подражания/ на поетите, негови съвременници, Шарл Бодлер, Виктор Юго и Теодор дьо Банвил. Тя би могла да се определи като “кротка”, макар че в нея вече се появяват стихове предизвикателства: Рембо дава право на присъствие на нови “непоетични” думи в поезията, изненадва със смущаващи общоприетата логика образи. В тях се появява своеобразен разрушителен присмех, логиката се зачита, макар че се изявява вече волната фантазия на бохема Рембо.
В първия сборник на Рембо “Стихотворения” са включени стихотворения написани през периода 1869-1872 гонина. Той започва с “Подаръците за сираците” /Les Йtrennes des Orphelins/ и съдържа още 22 стихотворения, които авторът преписва за приятеля си Демени през 1870 година. По-късно Рембо прибавя още 21 творби, вдъхновени от войната и омразния затворен свят на родния му град Шарльовил, прекръстен от поета юноша в Чарлзтаун. В края на сборника се появява стихотворението “Пияният кораб” /Le Bateau ivre/, което Рембо създава с намерението да провокира приятеля си Верлен въвел го в средата на парижката литературна бохема след бягството му от дома.
Главните теми, които са развити в сборника са: щастието, което носят пътуванията и скитническият живот, връзката между щастието да пишеш и щастието да живееш, гневът, който пораждат еснафските хитрости, измами и подлости на социалното обкръжение и съвременната история; обвързването на поезията с ясновидското озарение, което позволява въвеждането на нов език и образи в стихотворенията; прозрението, че поезията и търсенето на абсолютното са припокриващи се интелектуални ангажименти. В “Стихотворения” се създава впечатлението, че ясновидската поезия е вдъхновена не толкова от личния опит на поета или от спонтанния му маниер на писане, колкото от прозрението му, че лирическият изказ трябва да бъде радикално обновен.
Единственият излязъл приживе сборник, за чието издаване юношата Рембо полага известни усилия, е озаглавен “Един сезон в ада”. Той е съставен от девет написани в проза поеми. В своя престижен сборник /Илиев, Ст. Естетическите програми на френските и руските символисти, С.Издателство на БАН, 1979 г./ професор Стоян Илиев представя по следния начин сборника на поета “Един сезон в ада”: “В книгата си “Сезон в ада” /1873/ Рембо предлага поетически метод, много по-дързък от този на Бодлер в “Съответствията”. Той иска да “изобрети поетически език, достъпен на...всеки смисъл”, способен да “изрази неизразимото”. Този си опит той предизвикателно нарича “Алхимия на думата”, която служи тъй да се кажи за “смяна на живота” и за изграждане на един съвършено нов свят. Рембо препоръчва безгранично разширяване на вътрешния обем на поезията, каквото тя дотогава не познава. Поетът, според него, трябва да открие “абсолютното” чрез дълго и търпеливо пътуване и чрез “разстройване правилата на всички смисли”. Той препоръчва пълна реформа на отношението на поета към света и го представя като нов Прометей, призван да освободи човечеството от предразсъдъците на традицията. Мисията на поета за него е много важна: той трябва да бъде “голям прокълнат”, “голям болен”, “голям престъпник”, “върховен учен”, защото “пътува в неизвестността” /стр.96/.
През 1874 година Рембо заминава за Лондон /където вече е бил през 1873 година/ с приятеля си - художник Жермен Нуво. Вероятно по онова време той завършва сборника си “Озаренията” /Les Illuminations/, в чиято творческа история има много неизяснени обстоятелства. Той е композиран от 42 текста в проза, чието тълкуване, дори днес, е изпълнено с твърде много догатки. Ако заглавията им, например, са относително ясни – “Приказка” /Conte/, “Работници” /Ouvriers/, “Мостовете” /Les Ponts/, “Зазоряване” /Aube/, “Метро” /Mйtropolitain/, “Варварин” /Barbare/ –, съотношението между тези заглавия и самите текстове е трудно изяснимо.
Вместо да се търсят малко вероятни ключове за разчитането на текстовете в “Озаренията”, е несъмнено по-добре да се приеме тяхната изначална трудност. Тя произлиза от привидната несвързаност на образите, от синтаксиса, в който е предпочетено наслагването, от отказа на поета да пробужда доверие и да внушава, че в текста е заложена някаква “истина”. В цикъла се създава впечатление за някаква фантастична “надреалност”, в която господстват намеците, илюзията и пълното разрушаване на онова, което създава впечатление за рационален “строеж”.
Забележителна е оценката на нашия изтъкнат литературовед Цветан Тодоров: “Човек разбира това, което е казано, но не знае за какво се говори.” В сборника “Озаренията” е отдадено предимство на инициативата на думите. Това е първият модерен текст без референт, нито смисъл, в който авторът заявява: “Авторът трябва да бъде абсолютно модерен.”
След като става свидетел на погрома на Парижката комуна през май 1871 година Рембо отново се завръща в родния си град Шарльовил. Там той написва две важни писма – едното до Жорж Изамбар, другото до Пол Демени. В писмото написано на 13 май и адресирано до Жорж Изамбар младият поет разобличава онези, които ядат от “университетската ясла” и се задоволяват с “ужасно блудкавата” “субективистка поезия”.
В него Рембо оповестява своята програма: “Сега се потопявам във възможно най-гнусния разврат. Защо ли? Искам да бъда поет и полагам усилия да се изградя като ясновидец...Въпросът е да се стигне до непознатото чрез разстройването на всички сетива...Неправилно е да се твърди: Аз мисля. Би трябвало да се каже: Другите мислят за мен.” Тези няколко фрази, написани от едно седемнайсетгодишно момче, са сред най-известните във френската литература. Въпреки това поетическото изкуство, което внушат, не е лесно постижимо: отказът от субективната поезия е не само отказ от сантименталната, лиричната, романтичната в стил “Мюсе”, поезия, тъй като тя затваря човека в изпразнени от съдържание конвенции; освен това е отхвърляне на подчинената на интересите на някоя класа, бог или личност поезия: на формулировката на Декарт “мисля следователно съществувам” /«Cogito, ergo sum»/ трябва да се противопостави констатацията, според която поетът не е производител, а продукт на своето производство. “АЗ съм някой друг”, заявява Рембо. По този начин поетът е лишен от своята идентичност и от своята свобода.
Във второто писмо до Пол Демени, написано на 15 май, младият поет излага интуитивните си прозрения. В него той представя стихотворението си”Парижката бойна песен” като “псалм за настоящето”/. Пак там Рембо оповестява: “Поднасям ви проза относно бъдещето на поезията” и се нахвърля върху старите представи за поезия, отрича категорично лирическите клишета на романтизма за Аза и за прекъснатата връзка между поета и града. В този манифест ясновидството осигурява успеха на поета, а пълното разстройване на сетивата се превръща в основно средство за предусещане на бъдещето.
Не е толкова важно, че цената, която трябва да заплати поета, е твърде висока. Важното е, че в края на това ужасно трудно начинание се постига най-висшето знание. Макар че е страдалец, обявяван за престъпник и прокълнат, поетът се изгражда като “крадец на огъня” и приема да се потопи в непознатото – “там-долу” – за да извади от скритите бездни на съзнанието формата или безформеното.
Поетическата програма на Рембо се оказва наистина революционна: трябва да се избират опълчващите се на общоприетата логика значения. Една от формулите, която следва поетът от Шарльовил в стихотворенията си, гласи: да се прониква в “буквалния смисъл и роящите се във всички посоки негови значения”. Налага се схващането, че изразяващия вече съществуващото и подражаващия на действителността език трябва да се изостави и да се използва предизвикващото опиянение слово. Поезията трябва да включи в себе си всичко извънмерно и предполагащо излагане на опасности.
Приживе Рембо е изкрещява високо своята омраза, своите несъгласия, своите бунтове срещу установения социален “порядък”, срещу затворената семейна среда, срещу ограничаващите обществени условности, срещу Наполеон ІІІ, срещу католицизма. Той огласявал оглушително своята “другост” чрез писането. А след това заминал надалеч. Неговите истински доводи, които никой не знае, нямат никакво значение. Това, че “африканската му авантюра” се проваля по смехотворен начин, също не е важно. Това, което е важно, което го отличава от “другите” е пълният разрив с традицията, отказът му от писателска кариера и решителното му желание да прочисти паметта си от всяка следа поезия: “Това вече не ме занимава”, казвал изпълнен с презрение той, когато край него се заговорело за поезия и за неговото творчество, което оценявал просто като “помия”.
Носител на вълненията на юношата пред света лирическият изказ в поезията на Рембо престава да се схваща като лична изповед и се превръща в дръзка авантюра на езика. Езикът е изчистен и си остава ясен, дори когато мисълта се сгъсти и смисълът убегне. Подборът на думите, който прави Рембо, е винаги превъзходен, понякога съзнателно педантичен. В изграждането на стиховете той рядко си служи с изкуствени похвати. Малко са своеволните цезури в тях, още по-рядко се срещат изкуствени преноси /анжамбмани/.
През 1871 година Рембо създава сонета “Гласните”, който е публикуван за първи път в списание “Лютес” през 1883 г. След това е поместен в сборника на Верлен “Прокълнати поети”. В този сонет младият поет се опитва да приложи на практика “теорията за съответствията” на Бодлер:
Г л а с н и т е
А-черно, Е-бяло, И-червено, Ю-зелено, О-синьо, гласни,
някой ден аз ще разкрия аз вашия скрит произход.
А-черен корсет, мъхнат от мушици атлазни,
що бръмчат край зловония в таинствен брод;
Е-невоннист на шатри, на смел параход,
лък на глетчери, бели царе и сеничета ясни;
И-пурпур, кръв, изплюта от устни прекрасни
с усмивка в пиянства и гняв до живот;
Ю-божествени тръпки на морета зелени,
мир на паши просторни и чела на учени,
де печат на Алхимия строго личи;
О-божествен тръбач ва пискливости странни,
Тишини, прелетяни от Светове и Онгели,
О, – Омега, - лъч виолетов от Нейни очи!
Превод на Георги Михайлов
Според професор Стоян Илиев /с.97/ още немският романтик Август Шлегел “представя скалата на съответствията между гласните и предизвиканите от тях усещания така: за него А съответствува на червения цвят и е израз на младостта, радостта и блясъка, О е цветът на пурпура и значи благородство, великолепие и слънце и т.н. Според Новалис гласните изразяват неясните чувства, а съгласните – определени преживявания. Ернст Юнге в изследването си “Появата на гласните”, предлагайки описание на гласните звукове, разглежда “А” като “морален символ”, като майка на всички гласни, като крал на буквите и затова във всички азбуки той заема първо място...”А” е висш “царски знак” и е израз на “родителска власт” и затова Юнге предлага за него да се избере пурпурен цвят, а не черен, както е при Рембо.”
Предполага се, че сонетът “Гласните” е написан под влиянието на някаква научна статия, посветена на цветния слух. Допуска се също така, че Рембо си е припомнил “цветната азбука”, по която се е учил да чете: в нея гласните били оцветени със същите цветове, както и в стиховете му; буквите били илюстрирани с с рисунки на животни или обекти, чието име започвало с буквите, с които си послужил и Рембо в този сонет. Други като близкия приятел на поета виждат в “Гласните” просто едно развлечение, поетическа игра.
Стоян Илиев стига до следното заключение /с. 103/ в края на обзора на тълкуванията на “Гласните” на Рембо: “Ако се отнесем строго към този сонет, ще трябва да ги причислим към неговите “халюцинации”. Можем да ги отнесем и към онези “Бълнувания” на Маларме, в които последният се опитва да осмисли дейността на поета-символист. Но това, което искаме да подчертаем, че в теорията на Рембо за гласните много ясно се разкрива един съществен аспект на естетическата платформа на символизма – подчертаването на активната роля на творческия субект. Рембо премахва всички ограничения пред индивидуалността на поета, като си поставя за основна задача коренното преустройство на света.”
През периода февруари-април 1871 година атмосферата в поезията на Рембо отведнъж радикално се изменя. Младият поет е вече в Париж, където току що е съчинил дългото си стихотворение “Пияният кораб”. Той посреща с ентусиазирана надежда обявяването на Парижката комуна и е обзет от гневно възмущение, когато започват репресиите срещу комунарите.
Стихотворението на Рембо започва с идентифицирането на поета с “пияния кораб”:
Заслизал по Реки безстрастни, аз усетих:
не ме влекат момци от тези брегове -
от индианци те на прицел бяха взети
и вързани на кол с ярки цветове.
Не ме е грижа кой влекач ме направлява
с товар – английски плат и фландърски жита...
Щом с екипажа мой се свърши тази врява,
потеглих пак и сам потърсих си целта.
Сред приливите оз се втурнах без уплаха,
от мощния им рев не чувах нито звук
и полуострови откъснати летяха,
невиждали преди по-славен хаос тук.
Пробуждането ми благословиха хали,
като тръстика лек, танцувах сред вълни –
уж все за жертви те са жадни, но едва ли
помислил съм за кей през тези десет дни.
Превод на Пенчо Симов
В края на развоя на поета Рембо се възцарява загадъчно мълчание, което се разпростира върху маниера на писане: творчеството на поета придобива облика на живота му, превръща се в авантюра, в загадка, в предизвикателство.
Текстовете на Рембо са все по-прецизно изработвани: от стихотворенията, написани в края на детството, до текстовете, написани в края на юношеството /”Озаренията”/ те са създавани чрез все по-сложни експерименти в писането. Творчеството не поддържа благосклонност със самото себе си. То се посвещава на непрекъснатото търсене на някакъв абсолют.
В мълчанието на поета е заложена загадка: как да вникнем в облика на поета, който категорично обръща гръб на поезията? Това мълчаниие допринася за изграждането на митичен ореол около поезията на Рембо.
С.134 Артюр Рембо е преди всичко присмехулник и шегаджия, когато е уместно, но си остава заедно с това голям поет, какъвто бог го е създал.
С.136 /По повод на стих. “С е д я щ и т е”/ : Държахме да дадем изцяло това стихотворение, ерудирано и хладнокръвно пресилено до последния му толкова логичен и толкова удачно дързък стих. На читателя става ясна мощната ирония, страшният живец на поета, чиято изключителна дарба предстои да разгледаме, дарба върховна, великолепно доказателство на Ума, горд френски, съвсем френски аргумент; нека наблегнем на това в тези дни на подъл интернационализъм, отличаващ се с естествено, мистично расово и кастово превъзходство, безспорно утвърждаване на безсмъртното царство на човешкия Ум, Душа, Сърце; - Прелестта и Силата и голямата Риторика, отричана от нашите интересни, проницателни, живописни, но тесни и, нещо повече, ограничени Натуралисти от 1883 година.
С. 139 /По повод на “Ръсачките на въшки” и “Пияният кораб”/
В детето като вино прелива леността,
хармоника бълнува в брътвежа си невзрачен;
то чувства как в сладост на сухата уста
ту бликва, ту замира копнежът му да плаче. /Превод на К. Кадийски/
Дори и неправилната рима на последната строфа, дори и последното изречение, което увисва изоставено между изпуснатия съюз и последната точка, засилват крехкия чар, екскизната лекота и трептящата фактура на това късче поезия. И какво движение, какво ламартиновско полюшване, нали? – в тези няколко стиха, които сякаш преливат в мечтание и музика! Расиновско дори, ще осмелим да добавим, а защо не вергилиевско, с което ще завършим признанието?
Блазнят ни много други примери на завладяваща до екстаз целомъдрена или сладко порочна прелест, но ограничените рамки на това вече дълго второ есе ни повеляват да отминем много изтънчени чудеса и без да се бавим повече, ще навлезем в царството на бляскавата Сила, където върлебникът ни зове с
....Всички тези тълкувания забавляват приятеля на Рембо Верлен, защото, според него, което е и най-вероятното, той не е вложил в тях никакъв по-особен замисъл, нито пък някаква претенция да става водач на символизма. За Верлен това е чисто и просто една шега, блестящо избухване на поетическата фантазия, ослепителен опит на въображението му и нищо повече.
Наистина на 10 май 1876 година метежният юноша слага край най-значимата дейност, на която се посвещава през живота си – съчиняването на поезия. Истинското му странствуване, блуждаенията и безумията му, изследванията на крайните предели и на бездните започват с няколкото му бягства от родния Шарльовил в примамливия център на изкуствата Париж. По-късно към тях се прибавят “забежките” му до Лондон и Брюксел, които имат за цел да проучат Стария континент със “старите парапети” /вж. стих. “Пияният кораб”/. Но именно те ще подхранват най-значимото начинание в живота му – създаването на поезия.
След това той пише само писма, отегчителни баланси за търговската му дейност, еснафски проекти за “постигане на успех”, подбудени от предсмъртните му физически страдания изповеди. Поезията му се гради върху разрушените наследени традиции, върху яростното отхвърляне на блудкавия романтизъм и сладникавата лиричност. Като се посвещава на търговията Рембо скъсва с бутафорната екзотика, с имитираната живописност, с лъжата за някакви “отвъдни селения”.
Историята на този, който, според Стефан Маларме, се е “оперирал жив и е извадил от себе си поезията” започва както живота на всеки провинциален юноша пишещ стихове.
Когато през 1870 година избухва Френско-пруската война, Рембо я посреща в началото като съдбовно събитие, което ще го “затвори завинаги” в Шарльовил. Това допускане вероятно го е подтикнало към първото му /неуспешно/ бягство от дома.
Спасението от родния дом се оказва кратко: след като се озовава в полицията Рембо е принуден да се върне в скования от студ и настръхнал пред вилнеещата война Шарльовил.
Стихотворението “Откраднато сърце” може да се възприеме като разказ за преживян от чувствителния юноша драматичен епизод. Може би става дума за насилнически действия, които са били предприети от войниците срещу младия бунтар. Възможно е творбата да е отзвук от участието на юношата Рембо в битките, които предшествали Кървавата седмица (21-28 май 1871 година), която слага край на Парижката комуна.
На смъртта на субективността съответства раждането на модерната поезия. Оттогава насетне творбата включва в себе си своя производител. Той се потопява в едно скитане, което прераства в творческо търсене: “И от този миг аз се потопих в Поемата / за Морето, в която се вливат звезди и млечни сияния.” (“Пияният кораб”). От онзи момент, според формулировката на поета-сюрреалист Андре Брьотон “поезията е противоположното на литературата”.
Новото схващане на Рембо за поезията се проявява в следващите му творби: “Моите малки възлюбени” /Mes petites amoureuses/, “Първите причастия” / Les Premiиres Communions/, “Поетите на седем години” /Les Poиtes de sept ans/ и най.вече в ”Това, което се казва на поета за цветята” /Ce qu"on dit au poиte а propos de fleurs/ - своеобразно, насочено срещу парнасизма, поетическо изкуство в стихове. В тях поразява трескавата опустошителна лудост /буйство/ на поета срещу всякаква система, независимо дали е социална, нравствена, бюрократична или поетична. И тъй като Рембо избира Комуната пред порядъка, възстановен бързо по дивашки начин, той създава през този размирен период повечето си изпълнени с революционен патос стихотворения: “Парижка бойна песен” /Chant de guerre parisien/, “Парижката оргия” /L"Orgie parisienne/, “Ръцете на Жана-Мари” /Les Mains de Jeanne-Marie/. Накрая, обсебен от новото си верую, Рембо настоява пред Пол Демени да унищожи първия му поетически сборник.
През септември Рембо пристига в Париж при Верлен – поетът, който в отговора на второто му писмо е вписал впечатляващата фраза: “Елате, мой скъпа велика душа!” Много скоро Верлен изоставя младата си жена Матилд, с която малко преди това е сключил брак. Точно когато младоженката очаква първото си дете нейният мъж започва бурна, пораждаща непрекъснато скандали, връзка със “Сатаната юноша”. През 1873 година, в Брюксел, напилият се Верлен ще стреля срещу готвещия се да го напусне Рембо и ще бъде осъден да престои ? месеца в затвора. (През 1875 година, след като излежава присъдата си, той ще се срещне за последен път с Рембо в Щутгарт и ще се опита напразно да си възвърне приятелството му.)
Следват две години бохемски живот /истинският живот според Рембо, животът на клошарите от площад Мобер отдали се на алкохола и опиатите/ и паразитно съществуване. През 1872 година Рембо се връща често в родния си Шарльовил, докато по същото време Верлен създава прочутия си лирически цикъл “Романси без думи”. Рембо замисля да напише “особени романси”, съчинява стихотворенията “Реката на Касис” /La Riviиre de Cassis/ и “Мишел и Кристина” /Michel et Christine/ (включени по-късно в цикъла “Един сезон в ада”) и мечтае да създаде своите “Етюди на небитието” /Еtudes nйantes/, в които да възпроизведе халюцинациите си чрез поетичното слово.
Бездната между двамата приятели се задълбочава и разширява: Рембо решително прави избор, с който се ориентира към “другата поезия” на “алхимията на словото”, разчитаща на данните постъпващи от сетивата, докато Верлен се връща към “блудкавата” субективна поезия предпочитаща лирическата изповед. Обзет от световъртеж пред изпълненото с премеждия странстване из собствената душа Рембо съчинява цикъла “Един сезон в ада”, който би могъл да се определи като пътуване до пределите на собствения му ад (населен от самия него, от поезията му и от Верлен). Това е текст-поетическа равносметка, изпълнен с омраза и неистови предизвикателства, в който категорично е избран изказът в проза. “Азът” вече не е дори другият, а търси напразно себе си и стига до опасния праг на безумието. На осемнадесет години Рембо е вече прекосил докрая един жестоко наранил душата му на юноша маршрут.
Приживе Рембо не публикува нито сборника “Стихотворения”, нито цикъла “Озарения”, чието заглавие е измислено от Верлен, а текстовете са подредени от първия му издател през 1886 година.
“Човекът с подметки от вятър” /според израза на Верлен/ си заминава от този свят изпитал провала на изкуството, проклел поезията след като я разтърсва до основи. Рембо слива поезията с безумния порив на желанието, чиято загадъчна мощ увеличава безпределно.
Психография на поета: Рембо е бил човек обзет от натрапчивото желание да пътува непрекъснато. За него тръгването е изпълнено с обещания за екзалтиращи изживявания.
Творчеството на поета: Този млад творец разтърсва поезията:
- тя бързо скъсва с литературните течения “Парнас” и Символизма.
Текстовете на Рембо са все по-прецизно изработвани: от стихотворенията, написани в края на детството, до текстовете, написани в края на юношеството /”Озаренията”/ те са създавани чрез все по-сложни експерименти в писането. Творчеството не поддържа благосклонност със самото себе си. То се посвещава на непрекъснатото търсене на някакъв абсолют.
Рембо не принадлежи към нито едно от теченията и школите, които се появяват през ХІХ век във Франция. Творческият процес и разсъжденията на поета са като самотни мълниеносни озарения.
В мълчанието на поета е заложена загадка: как да вникнем в облика на поета, който категорично обръща гръб на поезията? Това мълчаниие допринася за изграждането на митичен ореол около поезията на Рембо.
“Стихотворения”В този сборник са включени стихотворения на Рембо написани през периода 1869-1872 гонина. Той започва с “Подаръците за сираците” /Les Йtrennes des Orphelins/ и съдържа още 22 стихотворения, които авторът преписва за приятеля си Демени през 1870 година. По-късно Рембо прибавя още 21 творби, вдъхновени от войната и омразния затворен свят на родния му град Шарльовил, прекръстен от поета юноша в Чарлзтаун. В края на сборника се появява стихотворението “Пияният кораб” /Le Bateau ivre/, което Рембо създава за да смае приятеля си Верлен въвел го в средата на парижката литературна бохема.
Главните теми, които са разработени в сборника са щастието, което носят пътуваниета и скитническият живот, връзката между щастието да пишеш и щастието да живееш, гневът, който пораждат еснафските дребнавости, измамите и подлостите на социалното обкръжение и съвременната история, обвързването на поезията с ясновидското озарение, което позволява въвеждането на нов език и образи в стихотворенията, предизвиква прозрението, че поезия и абсолютно са припокриващи се понятия /синоними/. Създава се впечатлението, че ясновидската поезия е вдъхновена не толкова от личния опит на поета или от спонтанния му маниер на писане, колкото от творческите прозрения като създател на радикално обновена /революционна/ поезия.
При разработката на тези т р и главни теми в този сборник Рембо си изработва един съвсем нов, бързо еволюиращ, почерк. Лирическият изказ, носител на вълненията на юношата пред света, престава да се схваща като лична изповед и се превръща в дръзка авантюра/приключение/ на езика.
