Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.08.2022 16:58 - БИЛ БРАУДЪР - ЗАПОВЕД ЗА АРЕСТ. КАК СТАНАХ ВРАГ НОМЕР ЕДНО НА ПУТИН / Ф р а г м е н т/
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 805 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 17.08.2022 16:58

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                ПЕТДЕСЕТ ПРОЦЕНТА

Освен работата и времето, прекарвано с Елена, едно от нещата, които най-много обичах в Москва, беше да играя тенис и го правех често. Една студена събота през февруари 2002 година закъснявах за игра с мой приятел, брокер. Алексей караше бързо, а Елена и аз седяхме на задната седалка, хванати за ръце. Когато наближихме последната отсечка от пътя до покрития тенискорт, забелязах голям, тъмен предмет насред улицата. Колите се отклоняваха вляво и вдясно, за да го избегнат. Помислих, че е брезентова торба, паднала от камион, но когато приближихме, видях, че е човек. — Алексей, спри! — извиках. Той не каза нищо, но и не даде признаци, че ще намали. — Спри, по дяволите! — настоях аз и той с нежелание спря колата до човека. Отворих вратата и изскочих навън. Елена ме последва, а когато Алексей разбра, че няма измъкване от положението, също излезе от колата. Коленичих до мъжа, а колите продължаваха да профучават покрай нас и да надуват клаксоните. Човекът не кървеше, но беше в безсъзнание и забелязах, че потрепва, а от устата му излизаше пяна. Не знаех какво се беше случило, но поне беше жив. Наведох се, мушнах ръка под едната му мишница. Алексей го подпря от другата страна, а Елена го хвана за краката. Заедно го преместихме встрани от пътя. Качихме го на тротоара, намерихме място с натрупан сняг и го поставихме там. Започна да идва на себе си. — Епилепсия — чухме го да мълви. — Епилепсия. — Ще се оправиш — каза му Елена на руски и го потупа по ръката. Някой сигурно се беше обадил на телефон за спешни случаи, защото точно тогава пристигнаха три полицейски коли. Изумителното беше, че полицаите изобщо не обърнаха внимание на човека, а се
пчиха на тротоара и започнаха да се оглеждат за някой виновен. След като ме чуха да говоря на английски и решиха, че съм чужденец, се насочиха към събралите се наоколо руснаци. Накрая ченгетата се нахвърлиха върху Алексей и го обвиниха, че е блъснал човека с колата. Пострадалият мъж, който вече беше дошъл напълно в съзнание, се опита да обясни, че не е бил блъснат и че Алексей е искал да му помогне, но полицаите не му обърнаха внимание. Поискаха документите на Алексей и го накараха да духа в уреда, за да разберат дали е употребил алкохол. След това започнаха разгорещена разправия с него, която продължи петнайсетина минути. Накрая, като се увериха, че нищо лошо не се беше случило, се качиха в колите и отминаха. Мъжът ни благодари и се качи в една линейка, която беше пристигнала, докато Алексей се разправяше с полицаите, а ние влязохме в нашата кола. Вътре той обясни защо не е искал да помогне, а Елена преведе: — В Русия винаги става така. Няма значение дали този човек е блъснат, или не. След като полицията се намеси, те ще обвинят някого и с това историята приключва. Алексей беше успял да се отърве благодарение на това че беше полковник, работил в транспортната полиция. Но на обикновения московчанин една проява като добър самарянин може да му коства седем години затвор и всички руснаци го знаеха. Типична руска история. Отидох да играя тенис, но колкото и да се опитвах, не можех да прогоня случилото се от главата си. Ами ако не бяхме спрели? Рано или късно някоя кола нямаше да успее да го заобиколи и мъжът можеше да бъде сериозно наранен или убит. Подобни ситуации със сигурност се случваха всеки ден из Русия и тази мисъл ме накара да потръпна. Този перверзен сценарий се отнасяше не само до безопасността на пътя. Той се случваше във всички сфери от живота: в бизнеса, при недвижимите имоти, в здравеопазването, в училищния двор и на всякакви други места. Навсякъде, където ставаха лоши неща, хората гледаха да не се замесват, за да опазят собствената си кожа. Не защото им липсваше чувство за граждански дълг, а защото цената за намесата им можеше да бъде наказание, а не похвала. Може би трябваше да погледна на тази случка като на поличба. В Русия трябваше да си гледам собствената работа и да не се опитвам
да разобличавам корумпираните компании, в които инвестирах. Но аз си мислех, че мога да помогна. Тъй като не бях руснак, полицията престана да се занимава с мен в мига, в който ме чу да говоря английски. Затова си мислех, че мога да правя неща, които на един руснак в моето положение никога няма да бъде позволено да прави. Което пък обяснява защо, след като видях колко добре проработи нашата кампания срещу „Газпром“, реших да се боря с корупцията и в други големи компании, в които имахме акции. Насочих се към Единната електрическа система (EEC) и Сбербанк, националната спестовна банка. Както в случая с „Газпром“, прекарах месеци да разследвам как се извършват кражбите. Събрах резултатите в лесноразбираемо изложение и го изпратих на международните медии. Както стана с „Газпром“, когато кампаниите получиха твърде широк международен и вътрешен отзвук, правителството на Путин се намеси и показа мускули. Когато разкрих, че изпълнителният директор на EEC се опитва да продаде активи на компанията с огромна отстъпка на различни олигарси, Кремъл наложи мораториум върху тези продажби. След като заведох съдебно дело срещу Сбербанк и борда на директорите, че продават евтино акции на вътрешни хора и приятели, изключвайки помалките акционери, Русия промени законодателството, отнасящо се до нарушаването на правата на акционерите. Може да се запитате защо Владимир Путин ми позволи да правя тези неща. Отговорът е, че за известно време интересите ни съвпадаха. Когато през януари 2000 година стана президент, той получи титлата „президент на Руската федерация“, но действителната власт беше в ръцете на олигарсите, губернаторите на региони и на групи от организираната престъпност. Веднага щом встъпи в длъжност, най-неотложният му приоритет беше да отнеме властта от тези хора и да я върне там, където й е мястото — в Кремъл, или поконкретно в собствените си ръце. Общо взето, спрямо мен и антикорупционните ми кампании Путин действаше според политическата максима „Врагът на твоя враг е твой приятел“, затова редовно използваше свършената от мен работа като претекст да се справи със своите врагове олигарси. Бях така увлечен от собствения си успех и нарастващите печалби на фонда, че не разбирах това. Наивно си мислех, че Путиндейства в съответствие с националния интерес и наистина се опитва да прочисти Русия. Много хора се питаха защо олигарсите просто не ме убиха за разкриването на корупцията. Добър въпрос. В Русия хората ги убиваха за много по-малко. Това беше абсолютно беззаконно общество, където можеше да се случи всичко и където често се случваше какво ли не. Това, което ме спаси, не беше нечий страх от закона, а параноята. Русия е страна, която живее с теории на конспирацията. Има купища обяснения защо се случват нещата и никое от тях не е ясно и категорично. Според логиката на обикновения руснак не е възможно някакъв си нищо и никакъв американец, който почти не говори руски, да се нахвърли открито сам срещу най-могъщите олигарси в Русия. Единственото правдоподобно обяснение беше, че аз вероятно действам като пълномощник на някой много по-могъщ. Отчитайки как всяка от моите битки с олигарсите доведе до намеса на Путин или на правителството, за повечето хора този някой беше не друг, а самият Владимир Путин. Подобна мисъл беше направо смешна. Никога не се бях срещал с Путин. Но тъй като всички ме мислеха за „негов човек“, никой не ме докосваше. Резултатът от нашите кампании и намесите на Путин беше изумителното възстановяване на фонда. В края на 2003 година стойността на фонда се беше покачила с повече от 1200 процента, откакто беше стигнал дъното на финансовия пазар. Възстанових всички загуби от 1998 година. За това бяха нужни пет години и херкулесовска работа, но постигнах целта си да измъкна клиентите си от ужасната дупка. Освен че си отмъстих, почувствах, че съм открил идеалния бизнес модел: не само печелех пари, но и помагах на Русия да стане по-добро място за бизнес. Много малко занимания по света ви позволяват да печелите пари и същевременно да правите добро, а аз вършех едно от тях. Всичко изглеждаше прекалено добре, за да е вярно, и се оказа точно така. Рано в една съботна утрин през октомври 2003 година, докато тичах по подвижната пътечка в апартамента и гледах заглавията на новините по Си Ен Ен, на екрана се появи съобщение, че Михаил Ходорковски, изпълнителният директор на ЮКОС и най-богатият човек в Русия, е бил арестуван.Скочих от пътечката, избърсах потта от челото си и се втурнах в кухнята, където Елена приготвяше закуска. — Чу ли новините? — извиках, все още задъхан. — Да, току-що го казаха по радиото. Направо невероятно. — Какво мислиш, че ще стане? — Не знам. Не мога да си представя, че в понеделник сутринта ще е още в затвора. В Русия богатите не прекарват дълго време в затвора. Приех със смесени чувства новината за ареста на Ходорковски. Ако той останеше в затвора дори за няколко дни, в краткосрочен план руският финансов пазар щеше да понесе голям удар и фондът щеше да загуби пари. Но в дългосрочен план, ако по някакво чудо остане в затвора и това стане началото на разправа с олигарсите, то щеше да означава, че Русия има шанс да стане нормална държава. По принцип това щеше да е добро не само за фонда, но и за всички, които живееха в Русия. Когато в понеделник сутринта пристигнах в офиса, Ходорковски беше все още в затвора и борсата отвори при спад от 10 процента. Арестът и задържането му бяха на първите страници на всички големи вестници по света. Клиентите ми започнаха да се паникьосват и през целия ден ми звъняха по телефона. Какво означава това? Какво ще стане по-нататък? Трябва ли да изтеглят парите си от Русия? Не знаех, а и никой не можеше да каже. Всичко се свеждаше до личните преговори между Владимир Путин и Михаил Ходорковски, в които нито законът, нито логиката играеха някаква роля. По причини, които едва ли някой може да узнае някога, тези преговори се развиха зле за Ходорковски и в края на седмицата той все още беше в затвора. След това руското правителство ескалира нещата, като наложи запор на 30-те процента акции на Ходорковски в ЮКОС. Това беше безпрецедентно. Беше не само лична катастрофа за Ходорковски, но и за целия финансов пазар. Страхът от експроприация се таеше в главата на всеки инвеститор и сега това се случваше при Владимир Путин. През следващите четири работни дни пазарът се срина с още 16,6 процента и ЮКОС загуби 27,7 процента от стойността си. Защо Путин правеше това? Най-разпространената теория беше, че Ходорковски е нарушил златното правило на Путин: „Стойнастрана от политиката и ще запазиш придобитото си по незаконен начин богатство“. Ходорковски беше нарушил тази максима, като беше отпуснал милиони долари на опозиционните партии за предстоящите парламентарни избори и беше започнал да прави изявления, открито насочени срещу Путин. А той е човек, който вярва в символи, и тъй като Ходорковски беше престъпил червената линия, Путин трябваше да го използва като пример за останалите. Като че ли за да подчертае още по-дебело това, той започна тотален лов на вещици срещу всички, свързани с Ходорковски. През седмиците след арестуването му руските правозащитни органи се заеха с финансираните от Ходорковски партии, срещу създадените от него благотворителни дружества и срещу дузини негови служители. През юни 2004 година Ходорковски и неговият бизнес партньор Платон Лебедев бяха изправени пред съда и осъдени по шест обвинения в измама, две за укриване на данъци и едно за кражба. И двамата получиха присъда по девет години затвор. Тъй като всичко това се правеше заради символиката, Путин направи нещо безпрецедентно: позволи на телевизионните камери в съдебната зала да снимат най-богатия човек в Русия как седи в мълчание в клетката на подсъдимия. Това беше стряскащ символ. Представете си, че сте седемнадесетият по богатство в Русия олигарх. Намирате се на яхтата си пред хотел „Дю Кап“ в Антиб на Лазурния бряг. Току-що сте изчукали метресата си и минавате през хола към камбуза, за да вземете две чаши шампанско и малко черен хайвер. Хващате дистанционното и включвате канала на Си Ен Ен. Там, точно пред очите си, виждате един от своите колеги — човек, който е много побогат, по-умен и по-могъщ от вас — да седи в клетка. Каква би била естествената ви реакция? Какво бихте направили? Всичко, за да сте сигурни, че няма да свършите в такава клетка. След като Ходорковски беше намерен за виновен, повечето руски олигарси вероятно един след друг са ходили при Путин и са казвали: — Владимир Владимирович, какво мога да направя, за да съм сигурен, че няма да свърша в клетка? Не съм бил там, затова само ще предположа, но си представям, че отговорът на Путин ще е прозвучал приблизително такa — Петдесет процента. Не 50 процента за държавата или 50 процента за президентската администрация, а 50 процента за Владимир Путин. Не мога да твърдя това със сигурност. Може да са били 30 или 70 процента, а може да е имало някаква друга уговорка. Но със сигурност знаех, че след осъждането на Ходорковски моите интереси и тези на Путин вече не съвпадаха. Той направи от олигарсите свои „курви“, укрепи властта си и според много преценки стана най-богатият човек в света. За съжаление не обърнах достатъчно сериозно внимание, за да видя, че Путин и аз отиваме към сблъсък. След ареста на Ходорковски и осъждането му не промених поведението си. Държах се точно както преди това — посочвах и клеймях руските олигарси. Макар че сега имаше разлика. Вместо да преследвам враговете на Путин, аз действах срещу неговите икономически интереси. Може да се запитате защо не съм могъл да видя това. Всичко се свеждаше пак до случката с човека на пътя. В онзи ден полицията не се занима с мен, защото не бях руснак. Вярвах, че тъй като съм чужденец, по някакъв начин за мен нямаше да се отнасят неписаните правила, които управляват живота на всички останали в Русия. Ако бях руски гражданин, занимаващ се с антикорупционна дейност, със сигурност щях да бъда арестуван, бит или убит. Ала Путин не беше толкова безцеремонен, колкото е сега. Тогава убийството на един чужденец щеше да бъде твърде драстична стъпка. А хвърлянето ми в затвора щеше да го превърне също толкова в заложник на ситуацията, колкото и мен. Ако го направеше, всеки западен държавен глава щеше да бъде принуден да отделя една трета от срещите си с него, за да пледира за моето освобождаване. В края на краищата Путин взе компромисно решение, което задоволи всички от неговия кръг: на 13 ноември 2005 година при завръщането ми в Москва от Лондон бях спрян във ВИП залата на Шереметиево-2, задържан в продължение на петнадесет часа и експулсиран от страната.

 



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075374
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031