Една сутрин, когато се опитвах да запазя само­обладание пред атакуващите ме с клишета и тлъс­ти порции лъжи за разцвета и благоденствието ни министри и съпартийци на Амин Дада..., пардон на Диктатора наш роден и обичан, ми хрумна нещо. Месеци наред медиите се занимаваха с изтеклите в публичното пространство снимки и видео на Дик­татора в неговата спалня. Виждаше се голото му тяло, проснато напреко на спалнята. До дясната му ръка имаше отворено чекмедже, пълно с пачки евро и златни кюлчета. Отгоре, до нощната лампа, кроту­ваше пистолет. Фигуралната композиция предизви­ка небивал интерес и всеки се е надявал на някакъв отговор. Отговор нямаше. Докато някой не измис­ли сюжета с промъкналата се тайно в спалнята на Диктатора Мата Хари, която май, може би, обаче, бе композирала въпросните предмети и тяло, за да злепостави него. Той опита да преразкаже това съ­чинение по картинка, но явно тази дисциплина не му беше по силите и се получи словесен буламач.

Във въпросната сутрин ме осени мисълта: Ама той не дължи никакво обяснение никому, камо ли на медии и население. Кой е той – балканският Амин Дада, само дето не е станал канибал, не разфасова противниците си в хладилника и не си ги готви с да­финов лист и чер пипер. Той решава какво да каже и какво – не. Ако реши, ще ни озари с нещо гениално. Но и ние трябва да заслужим неговото благоволе­ние. Защото е император. Кралят Слънце. Диктато­рът. Толкова ли е трудно да го проумеем?

Колкото до Мата Хари, за мозина не е тайна кой се крие зад това име – жената на негов близък дру­гар. Как така, това не е морално – ще речете, може би, а тумба гербери ще се втурнат да ме колят, че скверня образа на техния кумир, иконата и дори Божия син, но и това е малко – самия негов баща!... Тия идиоти в ГЕРБ са същите като онези от младата болшевистка смяна в СССР, които, докато гледали филма „Комунист“ (реж. Юрий Райзман, 1957 г.), плакали, когато главният герой работил честно и са­моотвер­жено, плакали, когато се влюбил, и плакали накрая, когато се споминал. След филма, с мокри от сълзи бузи, си купили бутилка водка от гастронома на ъгъла и се занитили от вълнение по своя герой. Но има разлика, да знаете. Онези може и да са вяр­вали на младия комунист, че е морален, честен, си­лен и въобще супергерой, докато герберите знаят истината за своя партиен вожд, но въпреки това го превъзнасят или си траят подличко и го избират, за да им е мирна главата, да въртят някаква далаверка с хора от или до властта, а ако може, и те да се закачат някъде на по-мазна хранилка. Ах, какви подлеци! И те гледат в очите с укор, сякаш защитават някакъв светец. Когато Вождът каза: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“ – това имаше пред­вид, че той и те са си едно. Не е прост чичо на село, който с труд и някакви умения си изкарва прехрана­та, а нощем някакви изроди го нападат и пребиват. Прост и прости са Диктатора и армията му, които са бездарни, неуки, коварни, подли и зли и не мо­гат да защитят чичо и леля на село. Нещо повече: не им дреме за чичо и леля, за баба и дядо. Онези през 50-те години, дето ронили сълзи на „Комунист“, се напили с водка, защото така е поискала душата им в онзи период. Но тук принудиха хората да търсят в ракията изход от мрачностите на деня и живота. Но ракията не е път, тя е тъмната, сладка пропаст, която коварно те зове. „Вие сте прости, и аз съм прост...“ Това, уважаеми читателю, е тежко престъпление.

А за успокоение на мъжа до тази, която Дикта­тора нарече Мата Хари, не само той е бил прецакан. През спалнята на демократичния балкански крал са минали доброволно и не толкова доброволно съпругите, гаджетата и дъщерите на много негови приятели и партньори. В това отношение той води на Амин Дада, защото със сигурност не знае броя на жените, задоволявали „човешките му нужди“, нито имената на децата, които са се родили от кре­ватните вакханалии на Нереза. Сюжетът с чекме­джето и Мата Хари е само щрих от неговия живот като Нерез, крал на малка и бедна европейска дър­жава, който се слага на Великите сили по всякакъв начин и мечтае да управлява света. Той наистина вярва, че подобно нещо му се полага. И какво тук значи някаква си фуста, на която той се стоварил между краката с всичките си 130 килограма? Той наистина не проумява какъв е проблемът, защото вярва, че това, да е Нерезът на държавата, е титла, която му се полага, както му се полага служебна кола. По-ла-га му се на изрода! А вие, вие трябва да го харесате и обичате. Както го обича „проста­та кърджалийска п...а“ – въпреки всичко, напук на всички и защото така трябва. Всички вие, които го държите на раменете си, сте прости кърджалийски п...и, които се прекланят пред Нереза с развързан кочан в панталона. Звучи ви грубо? Ако чуете той как ви нарича вас, щяхте да разберете, че думите, които си поволявам тук, са нещо като музиката на Чайковски в „Лебедово езеро“ в сравнение с него­вия език и словесно съдържание... Имам съмнения, че подози­рате това, но не го признавате, за да не се сгромолясате в собствените си очи. Късно е – вече летите надолу. Щастливо пропадане. Без вас ще бъ­дем една по-добра България.

Прекалено съм вулгарен? Не сте чели Чарлз Бу­ковски и Педро Хуан Гутиерес. Един от своите ге­рои Гутиерес нарича „тропическо животно“, което е всеядно по отношение на жените и пиячката, но ние тук отгледахме истинско политическо животно с инстинкти на убиец, хитър и зъл звяр, който, за да не хаби сили и енергия в ловуване, ни принуди да му принасяме себе си под формата на плячка, гото­ва да бъде изядена. Нещо като Хензел и Гретел, но доброволци.

Освен това Тиранът наш бе комунист, бе толкова предан на партията, че отказа да предаде партий­ния си билет и напусна МВР. Сега е десен политик, водач на дясна партия от бивши комунисти, който ходи в Брюксел и пали свещи в офисите на Европей­ската народна партия. Какъв Буковски, какъв Гути­ерес, по-брутална вулгарност от тази не мога да си представя.

Отново си представям лицата на партийци­те край Титана от Банкя и приемащите „и вие сте прости“, вглеждам се в тях и не откривам ни радост, ни храброст. Знаеха ли тези хора колко са ощетява­ни ден след ден? Не ги мразя, не им се сърдя, но ме е яд, че виждаме едно и също, а реагираме различно. Колко много ни липсва днес някой като Дядо Ва­зов, под чийто прозорец да се съберем българите и да чуем думите, които ни трябват. Днес, ако споделя това открито, ще получа подигравки и презрение. Но знам, че съм прав. Вашият идол ви научи да ми­слите, че светът е останал в прегръдките на пропа­гандата и през прозореца на джипката ви показва китни картини и магистрали, както княз Потьом­кин радвал очите на Екатерина II с нарисувани на големи табла китни селски къщи край пътя, зад кои­то руските селяни газели кал до колене и се кръсте­ли подир поредния ковчег.