Стана вече дума за финансовите мрежи на дик­таторите. В сянката на лозунгите за демокрация, ред и законност, те успяват да създадат схеми за тотална корупция, която позволява безогледно забогатяване, като на пръв поглед те са встрани, а подставени лица и фирми печелят обществени по­ръчки, източват държавния бюджет, а държавните институции прикриват всичко това. Не само това, те са бухалките, които се стоварват върху всеки не­удобен или върху тези, чийто бизес трябва да бъде превзет.

Избухва „Апартамент гейт“. Скандалът тръгва от сайтовете „Биволъ“, „Свободна Европа“ и Ан­тикорупционния фонд. Включват се със свои раз­следвания „Дневник“, Фрог нюз, „Евроком“, ТВ-1 и др. Черешката на тортата са разкритията за заку­пен от втория след Диктатора – Цветан Цветанов, луксозен апартамент с персонален асансьор и об­завеждане за стотици хиляди. Търся Диктатора за коментар.

– Скандалът нараства, хора на ГЕРБ се оказват със скъпи имоти, Цветанов е в списъка?

– Аз нямам нищо. Една къщичка в Банкя още от дядо ми...

– Но хора от партията са пазарували луксозни имоти на смешни цени, което не е нормално, да не говорим за морално...

– Да се оправят. Аз имоти нямам.

Когато разбирам, че дъщерята на Цветанов е за­вършила университет в Англия, бакалавърска сте­пен, и веднага след това е започнала работа в Све­товната банка, където шеф е българката Кристалина Георгиева, търся мнението на бащата.

– Да не замесваме децата в отношенията медии – политици... – е първото, което чувам.

– На двайсет и няколко години човек е достатъч­но голям, за да взема решения и да преценява какво прави. Но по-важното е как става така, че дъщеря ви заема позиция толкова бързо, за която други се борят и доказват години наред?

– Всичко е законно...

– А по морал? Колко български семейства са от­гледали способни момчета и моми­чета, но те нико­га няма да получат такъв „шанс“, защото не са във властта.

– Съжалявам, че вдигнах телефона – е отговорът и с това разговорът приключва.

Търся Диктатора:

– Дъщерята на Цветанов е започнала работа в Световната банка дни след дипломирането. Това е скандално...

– Мойта дъщеря си е тук. Никой не я е назнача­вал с връзки никъде.

– Коментирайте другата дъщеря...

– Не ме интересува. Да се оправят.

– Но редно ли е, след като непрекъснато говори­те за морал?

– Който е уреждал нещо, да си отговаря. Моето дете не е ползвало никакви привилегии.

Хлъзгава позиция, ще се съгласите. Принци­път е: Кой каквото е дробил, да си го сърба. Но дали наистина е така? Чист като момина сълза ли е Диктатора?

Едно от качествата на Диктатора е умението не просто да се измъква от неудобни въпроси и ситуа­ции, а да прехвърля отрицателните настроения вър­ху други, пък били те от най-близкия му кръг. В това отношение е безпардонен и дори брутален. Чувал съм го да казва за негов близък човек, когато науча­ва, че има на влог десетки милиони във фалираната от Пеевски и компания КТБ: „Мамицата му! Щи­пал е яко тоя педераст скапан“.

След няколко часа играе карти с него и му се усмихва.

Финансовата схема на Диктатора е изграждана от години. Първоначално доста грубовато и непосле­дователно, но постепенно тя се превръща в строй­на система, която работи безотказно. В основата на добре смазаната машина е Цвети – Цветелина Бориславова, дългогодишна негова интимна при­ятелка. Разделят се, но деловите и приятелските им отношения продължават. Вероятно защото ги свързват безброй тайни и специални услуги, сделки, придобивания.

Става дума за интелигентна, добре образова­на, напориста и последователна личност. Рядко ще срещнете човек, който я познава и да каже лоши неща за нея. Завършила е Университета по нацио­нално и световно стопанство, както и СУ „Св. Климент Охридски“. Бивша снаха на известния в миналото комунистически деец, кандидат-член на Политбюро на БКП Иван Абаджиев. Твърди се, че по линия на една от бабите ѝ, в нея тече еврейска кръв.

Намират се хора, при това от кръгове, претенди­ращи да са добре информирани, които твърдят, че е кадър на Държавна сигурност или поне е използва­на от ДС за специални поръчения. Разбира се, това са слухове, но именно слуховете имат важна роля за изграждането на образа на един човек, който през целия си живот прави всичко възможно да остане в сянка и да не допуска любопитни погледи в бизнеса и личния си живот. Успява. Считана е за най-бога­тата или една от най-богатите жени в България. В медиите може да прочетете, че притежава около 300 милиона, друг път цифрата скача на над 500 мили­она, че и нагоре.

Основната акционерка на Българо-американ­ска кредитна банка е един от най-важните хора, изиграли важна роля в изграждането на бъдещия Диктатор. Склонен съм да вярвам на много от ин­формациите за машинациите, които е вдъхновила и реализирала, но това са неща от бизнеса, които са присъщи на всички общества и страни. Няма да я съдя аз. По-важно е влиянието ѝ върху Диктатора, защото чрез това влияние тя контролира и насочва немалко процеси в държавата и обществото. Което означава, че влияе по този начин и върху живота на много българи, без те да осъзнават.

През 1997 г. джипът ѝ е взривен пред басейна „Спартак“ в столицата. Бориславова натиснала дис­танционното за отключване на колата и тя експло­дирала. Случаят е описван много пъти. Съмнения за поръчители и извършители са правени, но не и доказани. Разследването зацикля, както често се случва.

Единайсет години по-късно, на 22 септември 2008 г., в близост до басейна „Спартак“ бях напад­нат и пребит почти до смърт от група мъже без мас­ки. Споменавам липсата на маски, защото това е важно обстоятелство, което говори за намерението на нападателите да нямам възможност да разпозная по-късно някои от тях.

На 27 юли 2009 г. все още прохождащият Дикта­тор застава начело на правителството. В средата на август една сутрин ми се обажда по мобилния. Това ме изненада. Малко политици дотогава ме бяха тър­сили, за да се поинтересуват как съм и как върви въз­становяването. Ранният Диктатор ме разпита как съм и имам ли нужда от нещо. Благодарих за внима­нето и отвърнах, че се оправям някак си. Не ми беше много-много до политици, които и да са те. Тогава той ме покани в кабинета си на „Дондуков“ 1. Съ­гласих се, а и честно казано, се почувствах поласкан от вниманието.

След два дни се озовах за първи път в кабинета на втория етаж.

– Знам кой ти е сторил това. Знам откъде са минали, къде са изгорили дрехите, опръс­кани с кръвта ти. Знам ги тези хора и човека, който ги е организирал.

Смутих се. До този момент разследващите и про­куратурата не бяха стигнали до никъде в разслед­ването на моя случай. Не че съм възлагал големи надежди, но имах някаква надежда, защото около нападението срещу мен се вдигна много шум, вклю­чително в чужбина. Няколко големи чужди телеви­зии заснеха репортажи и филми у нас, интервюта взеха колеги от над 12 чужди издания, включително от „Ню Йорк Таймс“, където посветиха на случая две страници. В болницата ме посети Жан-Франсоа Жулиар, генерален секретар на „Репортери без гра­ници“. Донесе ми рисунки на френски и испански художници и карикатуристи в знак на съпричаст­ност и подкрепа...

Вълнувах се, да. Само човек, който се е измъкнал на косъм от смъртта, би разбрал какво означава да научиш от къде ти е дошло, защо, кой те е поръчал и кои са екзекуторите.

– Алексей Петров е в основата, да знаеш.

– Аз също имам някои съмнения, но...

– Той бе в основата и на взривения джип на Цве­телина. Знам това със сигурност. Докато е била в ба­сейна, са успели да вземат ключа на колата, да поста­вят взривното устройство и да го върнат на мястото му. Спасила се е по щастлива случайност, защото е натиснала дистанционното от разстояние и се раз­мина с леки наранявания.

– Но защо тогава не е разкрит и съден? – не скрих учудването си.

– Не се намериха достатъчно доказателства – съвсем искрено въздъхна събеседникът ми. – Но е той, знам.

– Не сте ли били съотборници в отбора по кара­те? – продължавах да се лутам и да осмислям горе­щата новина. Пак повтарям: самият аз бях направил стотици анализи на случилото се с мен и изводите ме насочваха в същата посока, но без доказателства...

Поговорихме и за други неща – описани са в кни­гата ми „Кома“.

Известно време след това Кеворк Кеворкян ме заведе при главния прокурор по онова време Бо­рис Велчев, днес шеф на Конституционния съд. Разговаряхме дълго, разказах му и за срещата си на „Дондуков“ 1. Велчев ме изслуша много внимателно, като от време на време реагираше емоционално на някои места от разказа ми. После нареди по теле­фона на един от заместниците си да се възобнови разследването.

Но така и не се стигна доникъде.

Споменавам тези епизоди, защото Цветелина може да се е разминала по случайност с нещо страш­но, дори фатално, но случилото се със сигурност е оказало влияние на поведението ѝ оттам насетне. Най-малкото е станала по-бдителна, недоверчива и внимателна към рисковете. Това, от своя страна, е засилило дискретността на бизнес начинанията и липсата на каквато и да е прозрачност. Но машина­та работи и произвежда приходи и печалби, каквито въображението ни трудно би могло да обхване.

Има различни теории за създаването на проек­та „Диктатор“. Те минават през „общия родител“ на много от героите на прехода – Държавна сигур­ност. Логиката е, че повечето избуяли от нивата на посредствеността величия без подобна подкрепа не биха постигнали нищо забележително. Готов съм да оспоря такова мнение по отношение на Диктатора. Греши всеки, който го подценява. Подборът на ка­дри от ДС е бил сериозен и случайности рядко са се допускали.

Мисля, че и самата природа на човека дава поч­ва за избуяване на диктатора. Първо е малкото се­менце, посадено в животинската, растителната и биологичната материя на човека. Всяко дете иска да е диктатор, без да го съзнава. Желанието е силно, вътрешен подтик е, който избива в сълзи, озъбване, опит за доминация с юмручета. Зърното покълва и започва бързо да набира сили и ръст в онази кос­мата, потна, миришеща понякога кожена обвивка. Защото какво друго е човек, освен пълнеж от нер­ви, амбиции и страсти, събрани в едно тяло? Вино­вен или невинен е диктаторът, че е такъв? Той има любяща майка, като всички останали. Него не го е родила държавата или системата. Но системата го избира. Държавата е вълшебното лекарство, което му дава силите да пробива път през тълпата. Човек притежава всички лоши страни, защото те са зало­жени от матрицата. Онези сили на мрака, спотаили се в кабинети в здания, вдъхващи ужас, само измък­ват мерзостите от него и му казват как да ги следва и развива. Не бързайте да се отвращавате. Вие, ние, всички сме диктатороподобни до мига, в който на един се дава шанс да изпълни тази задача или мисия, ако щете. Тогава се усещаме и кресваме уплашено: Как така, та той е брутален и зъл! Той ни погубва!

Закъснели вопли. А и като се замисли човек, раз­бира, че Той върши гадостите, които се въртят в ума на повечето хора.

И да знаете, не агресивността и подлостта, алч­ността и двуличието на диктатора са по-лошите му черти. Добрината му е страшна. Той убива, когато те гали по главата, когато се просълзява по повод не­чия лична трагедия, когато помага и иска всички да видят това, да го признаят. Той дори има достойн­ство и чест. Демонстрира морал, говори с обикно­вените хора, съчувства им и обещава да им помогне. Той е дъждът, който напоява прокълнатата със суша земя. Тя обаче не знае дали този благодатен дъжд не е токсичен, пълен с отрови и химикали, които по­степенно я лишават от живот.

И вижте го нашия Диктатор – любящ баща, грижовен дядо, трогателен персонаж до магноли­ята, снимащия се с беззъби старци по селата, ри­тащ топка, разказващ с носталгия за родителите и предците си. Той е герой пожарникар, каратист с черен пояс, кара самолет, електрокар, джип, ка­тер. Свири на китара, рисува. Уважава лекарите, артистите, строителите, журналистите, дори и ми­сирките, спортистите, банкерите, шофьорите, ми­ньорите. Влюбен е в големите кучета. Самият той прилича на голямо добродушно куче. Само че това куче е сключило сделка с вълците. Куче – вълк по душа. Той ви пази. Пази ви за себе си, мамка му! Бъдещето ви е като на Хензел и Гретел в онази са­нирана горска къщичка на кокоши крак. Не усеща­те ли топлината на пещта? Не виждате ли тавата с вашите размери?

Точно това е целта. Това е матрицата на тайните служби. Да, ДС има своя дял в създаването му.

И силовите групировки са бабували. Те също са продукт на службите. Няма да навлизам в това блато – още го газим: треска ни преследва, нападат ни ко­мари, по краката ни са полепнали пиявици, дебнат ни зъбати твари, всеки момент може да те погълне тинята бездна, краят е забулен в сиво-жълта мъгла...

Чернобил е санаториум, Фукушима – кислород­на маска.

От службите и групировките бил дошъл. Е, и? Нали го водеха за ръка генерален секретар на БКП, завърнал се цар, „баща“ на етнически модел, генера­ли ченгета, а чужди шпионски централи му даваха кураж и доверие? Ние къде бяхме? Тичахме да гласу­ваме, да го харесаме и той да хареса нас. Харесахме се, взехме се и след няколко месеца започнахме да се опознаваме и да разбираме, че любовта от пръв по­глед ни е погодила номер. Помислилият се за Хрис­тос ни приучи да уважаваме повече пържолката от книгите. Каза, че е бил в Гетсиманската градина и е говорил с Баща си – онзи най-горе, а ние кимахме, защото мислехме, че се шегува. А той ни е лъгал от самото начало, свинята му със свиня!

Можете ли да отговорите – не на мен, на себе си – защо осъзнахте всичко това едва сега? Защо не се чуваше тъничкото ви чирикане, когато с възторг разказвахте клюката, че Той бил опраскал поредна­та манекенка, певачка, министърка, мисирка, биз­нес дама, актриса, магистрат, секретарка, политик? Защо хъркахте като локомотив след патриотично напиване в чест на обесването на Дякона?

Бяхте години наред мишки с претенции, че не се страхуват от котката. Сега се събудихте и осъзна­хте, че кошмарът е напълно реален. Сълзи и сополи обаче няма да помогнат. Трябва нещо много повече. Първо: да осъзнаете, че омразният Диктатор е ваша рожба, която сте отгледали и възпитали да се пре­върне в най-големия ви враг и заплаха.

Не забравяйте обаче, че голяма заслуга за него­вия възход има и Тя – вездесъщата банкерка в сянка. Умната, властна и богата жена, научила от службите каквото може да се научи и извършила успешен екс­перимент с проект, който ни разката фамилията.

По същия начин Надежда Крупская наливала смелост, бруталност и амбиции у Владимир Уля­нов Ленин, симпатичния Володя, чийто лик носе­хме закачен на ризите ни. И Крупская се дразнела, както сега Цв.Б., от залитанията на Улянов по Апо­линария Якубова, Инеса Арманд и други, но му прощавала забежките заради главната цел: власт, сила, богатство и почести. Нашата Крупская, фи­ната и крехка Цв.Б., е научила голямата тайна: Сянката понякога е по-важна от дървото, което я хвърля. Тържество на несвободата или свободата да правиш това, което ти е изгодно. Сянката, която не позволи на слънцето да огрее други растения и живи същества и ги обрече на бавна смърт. Внуши му да се погрижи за храмове и джамии, които не бяха поглед към Господ, а за политическа употре­ба. Начертаха магистрали, които да погълнат огро­мни потоци от пари, изчезващи под асфалта, както вода в пясъка на Сахара. Създадоха тайни служби по образец на Сталиновите и ги превърнаха в ин­струмент за репресии. За да е пълна картината на жестоката власт в кадифени ръкавици, бе създаден безконтролен главен прокурор... Обособи се нака­зателен отряд от институции, а в страната зарабо­ти неофициално Министерство на наказанията, по подобие на онова, което описва в „Изтезание със сандалово дърво“ нобеловият лауреат Мо Йен. Бе постигнато съвър­шенство в това отношение, като бяха задминати дори най-високите постижения на китайската власт някога – наказанието да бъде бав­но, ужасно болезнено, но да не води до смърт, за да се насладят околните на гледката, да послужи за пример на недоволните и да изпита издръжливост­та на човешкото тяло и дух.

Споменах Крупская и нейния продукт – вожда на руската и световната революция. Може би по-подходящо е сравнението с Ева Перон, втората съ­пруга на аржентинския политик и президент Хуан Доминго Перон. Ева има решаваща роля за стре­мителния възход на своя съпруг до президентския пост. Ева го следва неотлъчно, тя е „неговата сянка“, пишат медиите по това време. Харесваната в цяла Аржентина красавица е лудо влюбена освен в своя съпруг, също в парите и лукса. Облича се с дрехи от световни моделиери, носи скъпи бижута, разполага с огромен финансов ресурс. Когато общественото мнение реагира остро на баровския начин на живот на Мария Ева Дуарте де Перон, както е пълното ѝ име, тя се захваща с благотворителност. Налива ми­лиони в различни проекти, помага на фондации, училища, бедни семейства. Медиите обаче все по-често питат откъде са парите, които тя така волно харчи и раздава.

Президентът Перон обичал да се хвали с бюджет­ния излишък. Говорел много за социални реформи и в началото правел такива. Популярният държавен глава обаче не обичал инакомислещите. Първа под ударите на службите попаднала интелигенцията. Следват уволнения на учители и университетски преподаватели. Започва да се говори за корупция в кръговете около Перон и съпругата му Евита. През втория си мандат, започнал през 1952 г., Перон по­лучава звание генерал-лейтенант. (Какво съвпаде­ние...) Обича да се снима с униформата, за да вдъхва респект. Точно когато е сигурен, че всичко около него е бетонирано за дълго време – започва сривът. Надигат се протести и стачки. Хвалбите за иконо­мически растеж се оказват заблуда. Много предпри­ятия затварят, а бизнесът изнася капитали в чужби­на заради политическия натиск и рекет. Като капак на всичко това в медиите се появяват снимки на Пе­рон с малолетно момиче – Велида Ривас, негова лю­бовница. Перон опитва да се измъкне от скандала с шеги и отричания, но обществото е на друго мне­ние. Въпреки щедрите помощи за църквата, които отпускал Перон, тя го отлъчва.

Под лозунгите за демократични промени Перон се опитва да наложи силово управление. Не крие, че симпатизира на фашизма като идеология. През 1955 г. е принуден да се спасява от народното недо­волство и военните в чужбина.

От вдъхващ доверие политик с модерни социал­ни убеждения Перон се превръща в диктатор, гово­рещ за демокрация и справедливост.