Роурк стана.

          — Ваше благородие, аз няма да призовавам свидетели. Ще дам показания и ще произнеса заключителна реч.

          — Положете клетва.

          Роурк се закле. Застана до стъпалата към свидетелското място. Публиката не откъсваше очи от него. Всички бяха убедени, че няма шанс. Отърсиха се от смътната неприязън, от чувството на несигурност, което той събуждаше у повечето хора. За първи път успяха да го видят такъв, какъвто е: човек, който не изпитва никакъв страх.

          Страхът в техните мисли не беше онзи обикновен страх, възникващ като реакция при реална опасност. Той бе хроничен, неизразим страх, с който живееха всички тези хора. Спомняха си унизителните мигове, когато човек е сам и мисли за смелите думи, които е можел да изрече и за които не се е сетил, за миговете, когато намразва хората, отнели му смелостта. Спомняха си унизителната мисъл колко силен и способен е човек в собствената си представа, бляскав образ, който никога не ще бъде реален. Мечти ли са това? Самозаблуда? Или умъртвена реалност, неродена, унищожена от разрушителната емоция без име — страх, нужда, зависимост, омраза?

          Роурк застана пред публиката като човек с кристалночисти помисли. Изправи се пред враждебното множество, което внезапно осъзна, че той не изпитва никаква омраза. На хората в залата бе достатъчен само миг, за да надникнат в съзнанието му. И всеки се запита: имам ли нужда от нечие одобрение? Важно ли е то? С какво съм обвързан? И в този миг всеки се почувства свободен — достатъчно свободен, за да изпита доброжелателност към всеки друг в залата.

          Това продължи само един миг — в настъпилата тишина, когато Роурк се готвеше да заговори.

          — Преди хиляди години първобитният човек открил как да запали огън. Сигурно са го изгорили на кладата, с която е подарил светлина на своите братя. Обявили го за злодей, сключил сделка с демон, от който човечеството изпитвало смъртен страх. Но оттогава хората имали огън, с който се топлели, приготвяли си храна и осветявали пещерите си. Той им оставил дар, чиято стойност те не били в състояние да оценят. Той разсеял мрака на земята. Векове по-късно първобитният човек открил колелото. Вероятно е бил разпънат на същото онова колело, което подарил на братята си. Обявили го за престъпник, позволил си да навлезе в забранена територия. Но оттогава хората можели да преминават всеки хоризонт. Оставил им дар, който те не оценявали, но той им отворил пътищата на света.

          Този човек, непокорният, откривателят, е в началото на всяка легенда, разказваща за ранната история на човечеството. Прометей бил окован на скала и разкъсван от хищни птици, защото откраднал огъня от боговете. Адам бил обречен на мъки, защото опитал плода от дървото на познанието. Легендите са много. Някъде в дълбините на паметта си човечеството съхранява спомена, че славата му се заражда от самотния човек, платил за своята смелост.

          През вековете винаги е имало хора, които тръгвали първи по нови пътища, въоръжени единствено със своето въображение. Те имали различни цели, но си приличали по едно: правели първата стъпка по нов път, разчитали само на въображението си и предизвиквали омраза. Великите творци — мислители, художници, учени, изобретатели — се изправяли самотни срещу своите съвременници. Всяка велика нова мисъл е срещала съпротива. Всяко ново велико изобретение е било заклеймявано. Първият двигател бил смятан за безумие. Самолетът бил обявен за невъзможен. Механичният тъкачен стан бил обявен за зло. Анестезията била обявена за грях. Но хората с въображение продължавали напред. Борели се, страдали и плащали. Но побеждавали.

          Никой творец не е вдъхновяван от желание да служи на своите братя, защото братята му отхвърлят дара, поднесен им от него, и този дар унищожава мудната рутина на техния живот. Единственият му мотив е неговата истина. Собствената му истина и собствените му усилия да я постигне по свой начин. Симфонията, книгата, двигателят, философията, самолетът или сградата — това е целта му, това е неговият живот. А не онези, които слушат, четат, летят, използват или обитават неговото творение. Творението, а не неговите потребители. Творението, а не ползите, които другите извличат от него. Творението, което е израз на неговата истина. За него тази истина стои над всички неща и против всички хора.

          Той черпи въображението, силата и смелостта си от своя дух. Но духът на човека, това е самият той. Целостта му, неговата съвест. Способността да мисли и да чувства, да преценява и да действа са функции на егото.

          Творците не са самоотвержени. Това е тайната на тяхната сила — че задоволява егото, мотивира се от егото, поражда се от егото. То е първоизточник, извор на енергия, жизнена сила, движещ порив. Творецът не служи на нищо и на никого. Той живее за себе си.

          И само ако живее за себе си, той е в състояние да постигне онова, което прославя човечеството. Такава е същността на големите постижения.

          Човекът може да оцелее само чрез разума си. Той се явява на бял свят невъоръжен. Разумът е единственото му оръжие. Животните си осигуряват храна със сила. Човекът няма нокти, бивни, рога, няма груба мускулна сила. Той трябва да засее храната си или да си я набави с лов. За да засее, има нужда от мисловен процес. За да ловува, има нужда от оръжия, а за да изкове оръжията — от мисловен процес. От най-всекидневните неща до най-висшата религиозна абстракция, от колелото до небостъргача всичко, което сме ние, всичко, което притежаваме, произтича от едно-единствено качество на човека — функцията на мислещия разум.

          Но разумът е присъщ на индивида. Няма такова нещо като колективен ум. Няма такова нещо като колективна мисъл. Съгласието, постигнато от група хора, е само компромис или средно аритметично от много индивидуални мисли. То е вторично следствие. Първостепенното действие — мисловният процес — се извършва от отделния човек. Можем да разделим храната между много хора. Но не можем да я смелим с колективен стомах. Никой не може да използва дробовете си, за да диша вместо друг човек. Никой не може да използва мозъка си, за да мисли вместо друг човек. Всички функции на тялото и духа са лични. Те не могат да бъдат споделяни или прехвърляни на друг.

          Ние наследяваме продуктите от мисленето на други хора. Наследили сме колелото. Правим каруца. Каруцата се превръща в автомобил. Автомобилът става самолет. Но през целия този процес онова, което получаваме от другите, е само краен продукт от тяхното мислене. Движещата сила е способността да се твори. Тя поема този продукт като суровина, използва го и поражда следващата стъпка. Способността да се твори не може да се преотстъпва или отнема, да се споделя или дава назаем. Тя принадлежи на отделни, индивидуални хора. Сътвореното от нея принадлежи на твореца. Хората се учат един от друг. Но ученето е само размяна на суровина. Никой не може да даде на друг способността да мисли. А тази способност е единственото ни средство за оцеляване.

          Човек не получава на земята нищо наготово. Всичко, от което се нуждае, трябва да бъде произведено. И тук човек се изправя пред същностната алтернатива: той може да оцелее по един от двата начина — или чрез самостоятелна дейност на своя разум, или като паразит, захранван от умовете на другите. Творецът е създател. Паразитът е крадец. Творецът се изправя сам срещу природата. Паразитът се изправя срещу природата чрез посредник.

          Творецът се стреми да властва над природата. Паразитът се стреми да властва над хората.

          Творецът живее заради своята работа. Той няма нужда от други хора. Неговата първостепенна цел е вътре в самия него. Паразитът живее живот втора употреба. Той има нужда от другите. Другите се превръщат в негов първостепенен мотив.

          Творецът има нужда на първо място от независимост. Мислещият разум не може да работи под никаква форма на принуда. Той не може да бъде обуздаван, жертван или подчиняван на каквито и да е съображения. Той изисква пълна независимост на действието и мотива. За твореца всички отношения с хора са второстепенни.

          Посредственият човек има нужда на първо място да си осигури връзки с хората, които да го хранят. За него отношенията с хората имат първостепенно значение. Той твърди, че човекът съществува, за да служи на другите. Той проповядва алтруизъм.

          Алтруизмът е доктрина, която изисква човек да живее за другите и да поставя другите над себе си.

          Никой не може да живее за другите. Човек не може да споделя нито духа, нито тялото си. Но посредственият човек използва алтруизма като оръжие за експлоатация и преобръща фундамента на нравствените принципи. На хората са натрапвани всевъзможни правила за унищожаване на твореца. Натрапва им се, че зависимостта е добродетел.

          Човекът, който се опитва да живее за другите, е зависим. Той е паразит поради своя мотив и превръща в паразити онези, на които служи. Това взаимоотношение не поражда нищо друго, освен взаимна поквара. То е невъзможно по същността си. Най-близкото до него състояние в реалността — човекът, който живее, за да служи на другите, е робът. И след като физическото робство е отблъскващо, мигар подчинението на духа не е още по-отблъскващо? Завладяният роб има остатък от чест. Той има заслугата, че е оказвал съпротива и че смята положението си за унизително. Но човекът, който се заробва доброволно в името на любовта, е най-низката от всички твари. Той принизява човешкото достойнство и представата за любовта. Но точно това е същността на алтруизма.

          На хората се натрапва, че най-висшата добродетел е не да създават, а да дават. Но човек не може да даде нещо, което не е създадено. Сътворяването предхожда разпределянето — иначе няма да има нищо за разпределяне. Необходимостта от твореца предхожда нуждата от облагодетелствания човек. Но на нас ни се натрапва, че трябва да се възхищаваме от посредствения човек, раздаващ блага, които не е произвел, и да го поставяме над човека, който е създал благата. Възхваляваме проявите на благотворителност. И свиваме рамене, когато някой е създал нещо.

          На хората се натрапва, че първата им грижа е да облекчат страданието на другите. Но страданието е болест. Ако човек се натъкне на него, той се опитва да даде лек и помощ. Ако го въздигнем в най-висша проява на добродетел, ще превърнем страданието в най-важната част от живота. Тогава човек ще иска другите да страдат, за да бъде добродетелен. Такава е същността на алтруизма. Творецът не се интересува от болестта, а от живота. И все пак постиженията на творците премахват болест след болест и в тялото, и в духа на човека и лекуват страданията много повече, отколкото може да си представи алтруистът.

          На хората се натрапва, че е добродетелно да се съгласяват с другите. Но творецът е човек, който не се съгласява. На хората се натрапва, че е добродетелно да плуват по течението. Но творецът е човек, който плува срещу течението. На хората се натрапва, че е добродетелно да са заедно. Но творецът е човек, който действа сам.

          На хората се натрапва, че егото е синоним на зло, а себеотрицанието е идеал за добродетел. Но творецът е егоист в абсолютния смисъл, а самоотверженият човек не мисли, не чувства, не преценява и не действа. Това са функции на егото.

          Тук преобръщането на фундамента е най-убийствено. Въпросът се изопачава и човек остава без алтернатива и без свобода. Предлагат му се две понятия като полюси на доброто и злото: алтруизъм и егоизъм. Смята се, че егоизмът е да жертваш другите заради себе си. А алтруизмът — да жертваш себе си заради другите. Това обвързва неумолимо човека с другите хора и не му оставя нищо, освен да си избере болка: или собствената си болка, която понася заради другите, или болката, която налага на другите заради себе си. И щом към всичко това се добави, че човекът трябва да изпита радост в саможертвата, капанът се затваря. Човекът е заставен да приеме мазохизма за свой идеал под заплахата, че садизмът е единствената му алтернатива. Това е най-голямата измама, натрапена на човечеството.

          Това е средството, чрез което зависимостта и страданието са увековечени като основни принципи на живота.

          Изборът не е между саможертва или господство. Изборът е между независимост и зависимост. Между принципите на твореца и принципите на посредствения човек. Това е основният въпрос. Той почива върху алтернативата на живота и смъртта. Принципите на твореца се опират върху нуждите на мислещия разум, позволяващ на човека да оцелява. Принципите на посредствения човек се градят върху нуждите на разум, неспособен да оцелява. Всичко, произтичащо от независимото его на човека, е добро. Всичко, което произлиза от зависимостта на човека от други хора, е зло.

          Егоистът в абсолютния смисъл не е човек, който жертва другите. Той е човек, който стои над необходимостта да използва другите по какъвто и да е начин. Той не функционира чрез тях. Не е обвързан с тях за важни неща. Не зависи от тях нито в избора на цел и мотив, нито в мисленето си, нито в желанията си, нито в източника на своята енергия. Той не съществува заради друг човек и не иска никой друг човек да съществува заради него. Това е единствената възможна форма на братство и взаимно уважение между хората.

          Има различни степени на способност, но основният принцип е един и същ: степента на независимост, инициатива и лична привързаност към работата определя таланта на човека и неговата стойност. Независимостта е единствената мяра за добродетел и стойност. Важното е какъв е човекът и как се развива, а не какво е направил или не е направил за другите. Няма заместител на личното достойнство. Няма друг стандарт за лично достойнство, освен независимостта.

          В нормалните отношения никой не се жертва заради друг. Архитектът има нужда от клиенти, но не нагажда работата си към техните желания. Те имат нужда от него, но не си строят къща, само за да му я поръчат. Хората правят размяна на труда си по свободно, взаимно съгласие и във взаимна изгода, когато личните им интереси съвпадат и двете страни желаят размяната. Ако не желаят, не са длъжни да сключват сделка. Търсят други възможности. Това е единствената възможна форма на отношения между равни. Останалото са отношения между роб и господар, между жертва и екзекутор.

          Не може да се върши работа колективно, по решение на мнозинството. Творческата работа може да бъде ръководена само от индивидуална мисъл. Архитектът има нужда от много хора, за да издигне сградата. Но той не ги кара да гласуват за неговия проект. Те работят заедно по силата на свободно съгласие и всеки е свободен, когато изпълнява функцията си. Архитектът използва стомана, стъкло и бетон, произведени от други хора. Но материалите са само стомана, стъкло и бетон, докато той се докосне до тях. Онова, което той съгради с тях, е негов индивидуален продукт и индивидуална собственост. Това е единствената схема на равноправно сътрудничество между хора.

          Право номер едно в света е правото на егото. Първото задължение на човека е задължението към самия себе си. Негов нравствен закон е никога да не поставя първостепенната си цел в зависимост от други хора. Негово морално задължение е да прави онова, което желае, стига желанието му да не зависи главно от други хора. Това включва целия обхват на творческите способности, мисленето и работата. Но то не се отнася за сферата, в която действат гангстерът, алтруистът и диктаторът.

          Човек мисли и работи сам. Човек не може да граби, експлоатира или да управлява сам. Грабежът, експлоатацията и властта предполагат жертви. Изискват зависимост. Те са поле за изява на посредствените хора.

          Онези, които властват над хора, не са егоисти. Те не създават нищо. Съществуват изцяло чрез други хора. Тяхната цел са поданиците им, целта им е да заробват. Зависими са като просяка, социалния работник и бандита. Формата на зависимост е без значение.

          Но на хората се натрапва, че посредствените личности — тирани, императори, диктатори — са типични егоисти. Целта на тази измама е да се унищожи егото, да бъдат унищожени творците. Или да бъдат поробени. Което е същото.

          От самото начало на историята двамата противници се изправили един срещу друг: творецът и посредственият човек. Щом първобитният творец изобретил колелото, първобитният посредствен човек реагирал, като изобретил алтруизма.

          Творецът — отричан, отхвърлян, преследван и експлоатиран — не се отказвал, продължавал напред и отдавал енергията си за развитието на цялото човечество. Посредственият човек само пречел на този процес. Този двубой има още едно име: индивидът срещу колектива.

          „Общото благо“ на колектива — раса, класа или държава — е претекст и оправдание на всяка тирания, налагана над хората. Големите зверства в историята са извършени в името на алтруистичен мотив. Има ли поне една проява на егоизъм, сравнима с кланетата, на които са се отдавали последователите на алтруизма? Дали това се дължи на човешко лицемерие или на естеството на принципа? Най-страховитите сатрапи са най-искрени. Те са вярвали в съвършеното общество, постигнато с гилотина и наказателен взвод. Никой не поставял под съмнение правото им да убиват, защото убивали с алтруистична цел. Приемало се, че човек трябва да бъде пожертван за други хора. Действащите лица се сменят, но действието на трагедията се повтаря. Човеколюбецът започва с декларации за обич към хората и завършва с море от кръв. Това ще продължава по същия начин, докато хората вярват, че дадено действие е добро, ако е самоотвержено. Това развързва ръцете на алтруиста и заставя жертвите му да търпят. Водачите на колективистичните движения не искат нищо за себе си. Но виждате какви са резултатите.

          Единственото добро, което хората могат да сторят един на друг, единствената формулировка на нормални отношения между тях е: долу ръцете!

          Вижте какви са резултатите в общество, градено върху принципа на индивидуализма. Така е в нашата страна. Най-прекрасната страна в човешката история. Страна с най-велики постижения, най-голямо благоденствие, най-голяма свобода. Нашата страна не е градена върху служене на другите, върху жертване, себеотрицание или каквато и да било рецепта на алтруизма. Тя е градена върху правото на човека да се стреми към щастие. Към собственото си щастие. Не към чуждото. Това е личен, частен, егоистичен мотив. Вижте резултатите. Попитайте собствената си съвест.

          Конфликтът е отдавнашен. Хората стигали близо до истината, но всеки път тя била унищожавана и цивилизациите рухвали една след друга. Цивилизацията е напредък към общество с неприкосновен личен живот. Дивакът прекарва целия си живот заедно със себеподобните и съществуването му се подчинява на законите на племето. Цивилизацията е процес на освобождаване на човека от другите хора.

          Днес, в нашата епоха колективизмът, принципът на посредствения човек, на човека втора категория, на древния звяр, се развихри и вилнее с пълна сила. Той принизява хората до небивало интелектуално падение. Тласка ги към невиждани жестокости. Трови умовете на всички. Той погълна по-голямата част от Европа. Сега се опитва да погълне и нашата страна.

          Аз съм архитект. Знам какво предстои, познавайки принципа, на който се гради колективизмът. В такъв свят аз не бих могъл да живея.

          Сега вече знаете защо взривих „Кортланд“.

          Аз проектирах „Кортланд“. Аз ви го дадох. Аз го унищожих.

          Унищожих го, защото не аз бях причината той да се появи на бял свят. Той беше двойно изчадие. И по форма, и по предназначение. Длъжен бях да унищожа и двете. Формата бе осакатена от двама посредствени хора, позволили си да подобряват нещо, което не бяха създали и което не са в състояние да създадат. Позволиха им да го сторят заради общоприетото убеждение, че алтруистичното предназначение на сградата е по-важно от всичко друго и че аз нямам право да възразя.

          Приех да проектирам „Кортланд“, за да бъде построен по моя проект. Не съм имал никакъв друг мотив. Това бе цената, която определих за работата си. Тя не ми бе изплатена.

          Не обвинявам Питър Кийтинг. Той е безсилен. Сключил е договор със своите работодатели. Договорът не бе изпълнен. Обещали са му, че сградата ще бъде построена по проекта. Обещанието бе нарушено. Днес обичта на човека към неприкосновеността на онова, което е създал, и правото му да я съхрани се смятат за нещо неясно, нематериално и несъществено. Нали чухте, че го каза самият прокурор. Защо сградата беше обезобразена? Без никаква причина. Такива деяния са мотивирани единствено от суетата на някакви посредствени хора, които смятат, че имат право да посягат над всяка чужда собственост, независимо дали е духовна или материална. Кой им позволи да го сторят? Нито една конкретна личност измежду десетките овластени по този проект. Те не даваха пет пари, нито позволиха, нито попречиха. Никой не носи отговорност. Няма на кого да се потърси сметка. Такава е същността на всяко колективно действие.

          На мен не ми бе изплатена цената, която определих. Но собствениците на „Кортланд“ получиха от мен онова, което бяха поискали. Искаха проект за възможно най-евтин строеж на жилищна сграда. Не се намери никой друг, който да изпълни изискванията им. Но аз ги изпълних. Те се възползваха от моята работа и ме накараха да им я подаря. Но аз не съм алтруист. Не правя такива подаръци.

          Твърди се, че съм разрушил дома на онеправдани хора. Но се забравя, че ако не бях аз, тези хора нямаше да имат този конкретен дом. Онези, които се грижат за бедните, бяха принудени да се обърнат към мен — към човек, който никога не се е грижил за бедните, — за да им помогнат. Смята се, че бедността на бъдещите наематели им дава право над моята работа. Че нуждата им дава право на посегателство върху моя живот. Че е мой дълг да дарявам всичко, което ми поискат. Това е кредото на посредствения човек, който сега поглъща света.

          Дойдох тук, за да заявя, че не признавам на никого правото да посяга дори над минута от моя живот. Над най-малка частица от моята енергия. Над което и да било мое постижение. Няма значение кои биха претендирали за такова право, колко са на брой или в колко голяма нужда са изпаднали.

          Исках да дойда тук и да заявя, че съм човек, който не живее заради другите.

          Това трябваше да бъде казано. Светът загива в самопожертвувателна оргия.

          Исках да дойда тук и да кажа, че целостта на сътвореното от човека е по-важна от което и да е благотворително начинание. Онези от вас, които не го разбират, са хората, които унищожават света.

          Исках да дойда тук и да ви изложа моите условия. Нямам желание да живея при каквито и да било други условия.

          Не признавам никакви задължения към хората, с изключение на едно: да зачитам свободата им и да нямам нищо общо с общество от роби. На моята страна съм готов да дам десетте години, които ще прекарам в затвора, ако моята страна вече не съществува. Ще ги прекарам, спомняйки си с благодарност за онова, което беше моята страна. Ще проявя верността си към нея, отказвайки да живея или да работя за онова, което е заело мястото й.

          Така проявявам лоялността си към всеки творец, обречен на страдания от силата, овластена за „Кортланд“, който аз взривих. Към всеки мъчителен час на самота, отхвърляне, безсилие и произвол, който творецът е заставен да прахоса, и към битките, които е спечелил. Към всеки творец, чието име се знае, но и към всеки творец, който е живял, борил се е и е загинал непризнат, преди да постигне целта си. Към всеки творец, унищожен физически или духовно. Към Хенри Камерън. Към Стивън Малъри. Към мъжа, който не иска да споменавам името му, но седи в тази зала и знае, че говоря за него.

          Роурк стоеше разкрачен, с ръце до тялото, с вдигната глава, също както бе стоял в строяща се сграда. После, когато седна на масата на защитата, мнозина в залата сякаш все още го виждаха изправен. Тази представа за него остана в съзнанието им.