Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.10.2021 12:46 - НАУЧНИТЕ ПРИНОСИ НА АРИСТОТЕЛ - кратък обзор за филолози от доц. Г. Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 336 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Критика на платонизма

    Главният облог на мисълта на Аристотел е да направи разбираеми движението и ставането. Затова му е необходимо да отхвърли теорията на Платон, според която Идеите са неизменни и отделени от осезаемия свят. Освен трансцендентността на Идеите Аристотел упреква учителя си за дефиницията, че всяко познание е просто идеално отражение на реалния свят. Така че въпросът е да се направи разбираем в собственото му движение самия реален свят. Ако Идеите на Платон сами по себе си са разбираеми, те всъщност са чужди на сетивния свят. Така че, ако те са наистина отделени от него, то следва едно от двете неща: или те нямат нищо общо със света и тогава остават непостижими за нас; или пък те все още имат нещо общо с осезаемия свят /който не би могъл сам по себе си разбираем/,но те трябва, като него, да се ползват от други идеи за да станат след това самите те разбираеми и така до безкрай. И тъй трябва да се прекъсне категорично това бягство в света на Идеите, за да се предприеме прякото опознаване на реалността на конкретните процеси в света, т.е. да се опознае самата природа, такава каквато е - достъпна за човешките изследвания.

Логиката

 Аристотел прави разграничение между теоретичните науки /на първо място философията, теологията и онтологията, математиката и физиката/, практическите науки /етиката и политиката/ и науките за поезиятаratiques /които разглеждат производството и различните техники в отделните изкуства и занаяти/. Не е лесно да се определи мястото на логиката в тази класификация: тя е в известен смисъл едно изкуство и една техника, но нейните ангажименти към истината и битието я превръщат в теоретична дисциплина, чийто облог се разполага в полето на митафизиката. Логиката според Аристотел е доктрината за логоса /гръцка дума, която означава едновременно словото, речта и разумът/. Тя е изложена от него в различните трактати, обединени под заглавието  О р г а н о н /съвършена философска формулировка/, в които се предлага задълбочен анализ на това, което съставлява специфична особеност на човешкото битие: с л о в о т о. Всъщност Аристотел определя човека като “живо същество, което притежава словото”. Колкото до логическото слово, това е това слово, чиято първа грижа е “да направи явно това, което е /съществува/”. Поради това то е предразположено да приема стойността на истина, т.е. да бъде истинно или фалшиво. Така словото се обвързва с преценката, а не с чувствата, които се отчитат от начините на изразяване, които са обект на изследване в “Реториката” и “Поетиката”.

 Дедуктивното разсъждение

      В първите два трактата на “Органона”, “Категориите” и “За тълкуването”, словото способно да приема истината е определено като съотнасяне на един предикат към един субект. Неговата структура включва едно изказващо това, което се говори, име /суебектът/подлогът/ и един означаващ това, което е изказано, глагол /предикат/сказуемо/. Във всяка преценка от типа “Сократ е смъртен човек”, връзката между субекта и предиката /атрибута/ се осъществява чрез свързващата частица: глаголът  с ъ м. Така свързани двата елемента предполагат едно характерно значение на глагола “с ъ м”. Тези значения на “с ъ м”, заложени /замесени/ във формите на предикацията, са категориите.

  “Първите и Вторите Аналитики”  изследват дедуктивното разсъждение,    “с и л о г и з м ъ т” и многобройните му фигури. Тази форма на разсъждение се състои в това да се изведе от две предположения, възприети като верни / предпоставки(les prеmisses) едно трето предположение, което да бъде тяхно стриктно следствие, без да се допускат други предположения като подразбиращи се. Например, от двете предпоставки “Всички хора са смъртни” /водещата предпоставка в силогизма/ и “Сократ е човек” /следващата предпоставка/ следва по необходимост заключението “Значи Сократ е смъртен”. Възможните форми на силогизма /неговите фигури/ са изследвани системно от силогистиката: тя обособява различните типове предположения, които могат да бъдат въведени във фигурите. Тази типиология се установява с оглед на квантитативната значимост - всеобща, частна или отделна - на предположенията, но също с оглед на разбирането и разширяването на понятията, които са субекти или предикати в тях. В действителност силогистиката учредява цялата йерархизация на понятията в родове, видове и индивиди: това е така, защото всички хора, съставляващи човешкия род, представляват част от от рода на смъртните /по-широка класа/, и защото индивидът Сократ принадлежи към човешкия род, тъй като също, по необходимост, Сократ принадлежи към рода да смъртните, в който се включва неговия вид.

 Принципи на разсъждението

  Фундаменталните предположения, които се зареждат във разсъждението, са също обсъждани в “Аналитиките”, които доказват необходимостта да се върнем чак до предположените принципи /първоначалата/ и аксиоми във всяка дедукция и доказване. За тази цел трябва да се пристъпи към една индуктивна операция. Но самите тези принципи не биха могли нито да бъдат изведени, нито да бъдат доказани, ако не се връщаме назад до безкрайност. Тогава Аристотел изказва хипотезата, че първите принципи - такива като непротиворечието, което пред-полага всички други принципи - са възприети във всяко разсъждение чрез “интуитивно улавяне”.

   “Топиките” - един от двата последни трактата в “Органона” редом с “Софистичните отрицания” - изследват една форма на преднаучната мисъл. Става дума за дискусията, която се насочва без разлика към всички теми, без да анализира предварително фундаменталните принципи, които са им присъщи. Така, вместо да се базира върху непосредствените и истински предпоставки /premisses/ като научния силогизъм, дискусията се позовава на “общите места”(topoi), те. Само върху вероятните предпоставки, които се възприемат без задълбочено разглеждане от събеседващите. Аристотел намира двоен интерес в анализа на общоприетите мнения, които се привеждат в дискусията. Той позволява, първо, да се изучи аргуметирането едновременно за и против една идея и по този начин по-добре да се разграничава истината от неистината. Второ, тъй като мненията както и първите принципи на науките, се раждат от интуицията, тяхното изследване предоставя достъп до схващането на научните принципи.

  Освмен това “Топиките” предлагат като се тръгва от анализа на предпоставките на дискусията да се класифицират предикатите. Наистина според отношението му със субекта предикатът може да изрази действително същността на субекта /такъв е случаят при всяка дефиниция/ или някое от свойствата му, или още рода му, или някоя от случайните му особености. Така че става дума за диалектически аргументации, с които не се доказва, а просто се търси истината. Що се отнася до “Отрицанията”, в тях Аристотел се посвещава на критиката на измамните аргоментации на софистите.

Метафизиката

  Логиката според Аристотел не е просто формален инструмент на научното познание. Тя отвежда размишлението до въпроса за “първите принципи и първопричините”, до въпроса за битието като битие: Какво означава да съществуваш? Кой, точно казано, съществува? Тогава се открива пътя към “науката за битието като битие”, иначе назовавана “първата философия”, която впоследствие е наречена метафизика, тъй като трудовете на Аристотел, които полагат основите й, се озовават в каталога/изготвен от Андроник от Родос/ на библиотеката в Александрия подредени след трудовете на същия мислител по физика.

  Метафизиката - наука за първите принципи и за първопричините - си поставя за цел да постигне “битието като битие” и “това, което е в най-голяма степен заредено с битийност” Изследванията, които тя предприема по тези въпроси ксъдържат в зародиш две други дисциплини: о н т о л о г и я т а, чийто обект е битието като такова, в най-широкия смисъл, и  т е о л о г и я т а, която представлява специална онтология, а не само обща; нейният обект е това, което е в най-висша степен свързано с битието: Б о г, т.е. върховното битуващо.

 Битието

  Какво представлява общо взето битието? Основното твърдение на Аристотел е, че битието /или битуващото/ се изказва по многобройни начини. За да си изясним проблема, трябва да се обгледа внимателно глаголът “ с ъ м” и начините, чрез които той свързва предиката със субекта. Логичното разтълкуване на установената връзка между двете части на излеченията позволява да се извлекат значенията на съм, които са точно категориите: субстанция, качество, количество, релация, модалност, време, място, разположение, активност и пасивност и т.н. към тези категориални значения на битието трябва да се прибавят:

:

1) битието като същност или акциденция / в “Сократ е мъж” е изразена същността, докато в “Сократ е седнал” е изразена акциденцията, т.е. случайно, преходно свойство, тъй като състоянието “седнал” не е същностно свойство на Сократ/

2) битието с оглед на истинното и фалшивото /това, което е фалшиво не произлиза в същия смисъл от битието както истинното, защото по-точно казано само истинното произхожда от битието/,

3) битието като “потенциално битие”/ като възможност/ и като “битие в действие” / например, жълъдът е в известен смисъл дъб, но само потенциално /като възможност/, докато дъбът е в действителност дъб, т.е в действие./,

   Сред измеренията с битието са пряко свързани /в същинския смисъл на свързаност/ само същността, истинното/истината/ и действието.По друг начин изказано, битието е тъй да се каже конкретно: то се отнася до едно нещо, до едно живо същество, до един индивид, до една личност. Тъй като не е нито проста възможност, нито потенция, то покрива нещо, което е действително “в действие”, “в сътворяване”(energeпa), или пък е нещо стигнало до своето осъществяване  (entеlеchie).

Битуващото

  Това, което е действително /битуващо/, в най-общ смисъл, това е реалното нещо: същността, или индивидуалната субстанция, която разкръща своите потенции в действие; това е самият смисъл на ентелехията. Следва, че върховното битуващо /”Бог”/, който представлява битието в най-висша степен трябва да бъде едновременно същност и действие /енергия и ентелехия/ в най-висша степен. Но щом той е ентелехия - съвършенство стигнало до своето осъществяване - той включва в себе си някаква цел(tеlos), която се осъществява в него (tеlеologie, телеология). Следователно, висшето битуващо не се стреми към нищо друго освен към самото себе си. Това Аристотел нарича “първият неподвижен двигател” на Вселената, чието видимо изражение е неизменният и хармоничен космически ред /небето според астрономите/. Той движи всичко, но не механично, а телеологично, т.е. по иманентен, присъщ за света начин. Така според Арпистотел Богът не е извън света, той изобщо не създава света, който е вечен. Бог е по-скоро това, към което се стремят всички същества.

Физика и метафизика

  При Аристотел е невъзможно да се отдели физиката от метафизиката, тъй като принципите, които изучава последната, са заложени в нещата от природата  (physis), които се изучават тъкмо от физиката /първата/. Въпросът за природата и за възможността на движението са общо взето темите, които са заложени в ядрото на физиката: тя изучава точно принципите и модалностите на движението на съществата от природата, които се различават от изкуствените същества по това, че съдържат в себе си принципа на собственото си движение.

   За да се разбере движението на нещата от природата, трябва да се има предвид метафизичното разграничение на битието като потенция и битието в действие. Защото всяка промяна предполага прехода от “потенция” към “действие” / че едно нещо може да стане друго, да се премести от едно място на друго, и т.н./

Движението в природата

  И тъй движението предполага, при една промяна на състоянието, прехода от виртуалното към реалното, т.е. от потенцията(dynamis) към действието(energeпa). Само по себе си движението не е просто преход от потенцията към такъв тип действие, което да бъде пълното му осъществяване и да се извърши веднъж завинаги. Извършвайки се движението трябва да остане незавършено, ако трябва да може да продължава да бъде в движение в своята актуализация. Движението е всъщност действие на това, което е в потенция. Актуализацията на една потенция в едно движение включва, че нещо в него си остава в потенция. Същността на движението включва, че нещо в него остава виртуално.  Тази концепция на Аристотел прави от физиката динамика.

   Движението се извършва в природата в четири разграничени форми:1) придвижването на един подвижен обект от едно място на друго; 2) нарастването и намаляването; 3) зараждането и израждането; 4) изменението на едно същество. Тези модуси на промяната предполагат една относителна незавършеност на нещата: една виртуалност и една лишеност, която нещата се стремят да запълнят, за да се свържат с естествената си среда и да постигнат пълнотата на тяхното битие в действие, т.е. реализацията на тяхната същност, на ентелехията им/ Ентелехията според Аристотел е материалното дейно начало, което формира материята и я докарва до съвършенство/.

Материята и формата

     Ето защо физиката изисква също метафизичното разграничаване на съдържанието/материята/ от формата. Това разграничаване се постига в рамките на един анализ на причинноста и финалността. По аналогия с произведенията на изкуствата и занаятите, природните същества са производни на четири типа причини: 1) естествената причина или материята означава това, от което е направено нещото; 2) формалната причина е формата, която прави едно нещо способно да изпълни предназначението си /функцията си/ и го поставя така в съответствие с неговата същност /едно око, чиято форма го прави неспособно за гледане, не би било око/; 3) постоянно действащата причина е това, чрез което нещото е направено /произведено/ като някаква материя е поставена в някаква форма; 4) крайната причина е това, с оглед на което е направено нещото, т.е.  неговата функция /без зрението, което е функцията, формата на окото би била неразбираема за нас.

   В случая формалната и крайната причина играят съществената роля: Защото съдържанието /материята/ без формата остава само една виртуалност и една потенция. Преходът на материята към действие извиква /призовава/ някоя форма за да се появи конкретното нещо. Така че “действието” на едно нещо е също “формата” му, според която нещото изпълнява финалната си функция /целта/ и осъществява своята същност. Докато произведенията на изкуството и техниката имат за принцип на тяхното движение нещо, което е извън тях /то у художника или у занаятчията е заложено в целите, които те си поставят/, нещата от природата го съдържат в самите тях. Именно затова изкуството подражава на природата, а не обратното, макар че понякога приписват обратното на Аристотел.

      Като изследва общо взето всички аспекти на движението физиката съдържа също задълбочено изследване на мястото, празното пространство, безкрая, времето /определяно като числото на движението/, както и анализа на необходимостта, случая и съвпадението.

Аристотеловата космология

    Тезата за движението и за финалността на природата поставя въпроса за последния предел на движенията на света. Всичките виртуалности на нещата от природата там преминават в действие за да стигнат до своите естествени места и да завършат там пълното разгръщане на тяхната същност /ентелехията им/ съобразно с една аналогична /но не идентична/ с тази на изкуствата и техниката финалност. Въпросът е да се знае към какво са устремени движенията на природните неща. Оттам произтича необходимостта да се допусне един неподвижен първодвигател на Вселената, една чиста активност, към която като че ли се стремят всички неща. Тази хипотеза позволява природното движение да се разглежда без да се обяснява всяка финалност посредством някоя друга финалност, иначе казано без да се прибягва до ббезкрайна регресия.

          Темата за чистото действие свързва така физиката с метафизиката, тя е също магическият ключ за системата на света, за космологията на Аристотел. Трактатите “За небето” и “За зараждането и израждането” представят съответно тезата за космоса и геоцентричната астрономия и теорията за ставането приложима към поднебесния свят. Тази космология съставлява основата на геоцентричната система на Птоломей. Заедно със космологията на Платон - която ще измести на Запад към края на Средновековието - тя ще определя облика на света чак до революцията в астрономията през Модерните времена.




Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075448
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031