СОКРАТ /471 - 399/

    Сведения за него черпим от учениците му Ксенофонт и Платон.

Сократ (на гръцки Σωκράτης) е древногръцки философ, един от най-важните символи на западната философска традиция. Чрез проучвания и задаване на въпроси, той създал нов клон на философията, която дотогава била ограничена от рамките на теориите за природата, отнасящи се до морала и моралното образование. Този нов "жанр" във философската наука се нарича "етика" (от гр: етос - характерното за отделния човек, това, което го различава от другите и му придава индивидуални черти). За Сократ моралното развитие било най-важната човешка задача. За него философията не е била само куп от учения и догми, а и начин на живот. Живеейки според своите философски принципи, Сократ не е имал време да живее "за себе си", отказвал е да взима и пари за преподаването си.

         Сократ е роден в Атина, в дома Алопеке. Баща му, Софрониск е бил скулптор, а майка му, Фенарета - акушерка. Като млад Сократ е имал близки отношения с философа Анаксагор, но философията му е повлияна от неговите разбирания само дотолкова, доколкото Сократ не отчита влиянието на боговете в човешкия живот, а смята, че човек е този, който прави живота си. Сократ се занимавал със скулптура в младостта си и бил поканен от Фидий да извае трите харити на Aкропола, който по това време се изграждал отново след разрушението му. Това е времето на впечатляващ културен, интелектуален и политически подем на Атина, която изживява разцвета си под управлението на Перикъл, велик стратег и радетел за развитието на полиса. Сократ живее с чувството за принадлежност към Атина и атинския народ и прекарва живота си в постоянен контакт с полиса и народа в него. Жени се за Ксантипа, за която се говори, че била зла и проклета жена, но, имайки предвид факта, че Сократ нито е печелил пари (той никога не е взимал пари за разговорите си!), нито е допринасял с нещо за материалното благополучие на семейството си, нищо чудно, че Ксантипа често му била сърдита! По времето на Сократ в Атина започват да се появяват софистите, така наречените "учители по философия", за които няма абсолютна истина, всичко е субективно и всяко положение може да се докаже точно толкова успешно, колкото и противоположното му. Тази релативизация на истината не се е нравила на Сократ, който твърдо е вярвал в нейната безотносителност и опитите на софистите да обърнат всяка лъжа в истина и да изкривят всяка истина са били за него посегателство към моралната устойчивост на човека. Сократ имал чести спорове с тях (които в края на краищата завършват с неговата смърт!), в които прилагал своето т.нар. "майевтично изкуство". Майевтиката на Сократ е вид "акуширане при раждането на истината". Спазвайки своята максима "Аз знам, че нищо не знам", той задава въпроси, чийто отговори водят към нови въпроси и диалектически достига до положения, които не могат да бъдат отречени. По този начин той се стреми преди всичко да покаже на събеседника си не толкова истинността на своите твърдения (той, всъщност, не е изразявал никакви становища, нали нищо не знае!), а по скоро несъстоятелността на упоритото и лишено от основания настояване на позиция. Искал е да покаже, че истината може да се роди диалектически, обхождайки всички положения, които могат да водят или да не водят до нея. В края на живота си, Сократ е твърде огорчен от политическите събития и управлението на Атина, която е в ръцете на олигарсите след смъртта на Перикъл (който умира от чума) и Алкивиад (племенник на Перикъл, убит от заговорници в Тракия), но не спира да обикаля улиците на родния си полис и да разговаря със своите приятели и всеки, който срещне. Поради голямото влияние, което има над младежите и различията си с възгледите на управляващите Сократ е неудобна фигура, която може да урони престижа на властниците и затова срещу него те повдигат съдебен процес, на който го обвиняват, че развращава младежта и въвежда нови богове. Близостта му с младите хора се тълкува като развращение, а новите богове - това са преиначени интерпретации на сократовия "даймонион", който по неговите думи винаги го възспира, когато е на път да сгреши. Този "даймонион" на Сократ е неговата съвест, която го спира от неморални и погрешни постъпки. Самия Сократ винаги е твърдял, че този, който постъпва зле не знае какво е добро, тоест ако човек знае какво е добро, той ще постъпва добре. Сократ не успява да докаже невинността си на скалъпения процес и бива осъден на смърт чрез отравяне! Въпреки опитите на приятелите му да го накарат да избяга в друг полис (при това те уреждат бягството му!), той остава твърдо на позицията си, че ако направи това, той ще обезсмисли целия си живот, защото това би значело да се откаже от всичко, което е казвал, в което е вярвал като в безусловна истина. Сократ умира, изпивайки чаша с отрова (цикута или бучиниш). Той не е оставил никакво писмено творчество, предпочитал е живия разговор. За него имаме свидетелства само от неговите ученици: Платон в неговите "Диалози", където Сократ е главния персонаж, Ксенофонт, Аристофан в комедията "Облаците", където, обаче Сократ е осмян доста злостно и сравнен със софист (!!!), Аристотел.

Мисли на Сократ:

Никога не предпочитай личната си глупост пред полезния съвет.

Висшата мъдрост е да различаваш доброто от злото.

Заговори, че да те видя.

Колкото по-малко е нужно на човека, толкова по-близо е той до боговете.

На света има тъй много неща, които не са ми нужни.

Знам само, че нищо не знам.

Доброто начало не е без значение, макар че се започва от незначителното.

Това, което проумях, е прекрасно. От там си правя извод, че и това, което не съм проумял, е прекрасно.

Ние не живеем за да ядем, а ядем за да живеем.

Онези, които искат най-малко, са най-близо до боговете.

Най-добрата подправка към храната е гладът.

Опознай себе си.

Колко много неща има на света, които не са ми нужни.

Човек е истински мъдър тогава, когато знае, че не знае нищо.

В слънцето има един недостатък: то не може да се види само себе си.

Висшата мъдрост - различаване на добро и зло.

Знанието - това е добродетел.

Съвършенството на човека - това е състояние на душата.

 
ПЛАТОН /427 - 347 пр.н.е./ 

        Платон (на старогръцки Πλάτων, новогръцки Πλάτωνας) е знаменит древногръцки философ, който е ученик на Сократ и учител на Аристотел. Основател е на Атинската академия.

      Платон, за когото се смята, че е филодориец, дълго преподава в Академията, но също така пише по много философски въпроси.

      Платон е роден ок. 427 г. пр.н.е. в сравнително заможно аристократично семейство. Неговите идеи достигат до нас чрез записаните философски и драматични произведения, които се пазят в ръкописи, възстановени и редактирани много пъти (както и преведени) от началото на хуманизма. Наследството на Платон се състои най-вече от диалози, епиграми и писма. Всички известни диалози на Платон са се запазили до наши дни, но обикновено днешните издания на неговите произведения се състоят от диалози, смятани от повечето учени за неочаквани (напр. Алкивиад, Клитофон) или привидно правдоподобни (напр. Демодок или Вторият Алкивиад).

      Бащата на Платон се казва Аристон, а майка му — Периктиона. Глаукон, един от далечните роднини на Платон, е бил много известен атински благородник. Истинското име на Платон е Аристокъл. Тъй като „платон“ означава „широк“, вероятно прякорът се отнася или до физическата външност, или до стилът/позиция в борбата. Платон е учител на Аристотел и на Теофраст.

      Платон става ученик на Сократ в своите младежки години.

      Почива ок. 347 г. пр.н.е. по време на сватбено празненство.

 Произведения

     Произведенията на Платон се групират според времето, в което са били създавани, както и според основното им съдържание, теми, понятия, начини на излагане на възгледите. Като че ли най-приемлива е подредбата, която прави А. Ф. Лосев.

     Ранни, до първото пътуване в Сицилия - "Апологията", "Критон", "Евтифрон", "Лахес", "Лизий", "Хармид" и първа книга на "Държавата". Те могат да се нарекат сократически и в тях се обсъжда най-вече моралната проблематика.

    Преходни - "Горгий", "Менон", "Евтидем", "Кратил", "Малкият Хипий", "Ион", "Големият Хипий", "Менексен".

    Зрели - "Федон", "Пир", "Федър", от втора до десета книга на "Държавата"; в тях централно място заема класическото учение за идеите и единното.

    Късни - "Закони"; към тях понякога се включва и "После - I законие", дело вероятно на някой Платонов ученик.

    Произведенията на Платон са изцяло преведени на български език и са публикувани в четири тома.

     По-известните му диалози са: “Държавата”/за идеалния полис/, “Теетет” /за познанието/, “Федон”/за душата/, “Федър” и “Пир”/за любовта/

     Платон произхожда от известна атинска фамилия. Името му е сменено от Аристокъл в Платон  (от platus, широк), прякор, който вероятно му е даден заради широчината на раменете или лицето му. Отрано изучава литературата, математиката, музиката и гимнастиката.

     Решително влияние за възпитанието му изиграва срещата му със Сократ през 408 година. Той се отказва от изкуствата и се посвещава на философията, но цялото му творчество носи отпечатъка на първите му занимания с поезия и музика. През целия си живот ще запази възхитата си от учителя Сократ. Това, че Атина осъжда на смърт най-изтъкнатия човек на неговото време, го бележи завинаги и определя насоката на философските му размисли.

    Разочарован от демокрацията, дълбоко наранен от смъртта на Учителя, Платон решава да замине в изгнание, пътешества дълго, по-точно из Велика Гърция (Южна Италия). В Сицилия той напразно се опитва да убеди тамошния тиран Дионисий Стари да установи управление на философи. Тиранът се скарва с него и го предава на един капитан, който го продава като роб. За негово щастие го откупува един от приятелите му.

         Платон се връща в Атина (около 387 г.пр.н.е.), където основава философска школа, която започват да назовават Академията, защото се намирала в градините на Академ. В нея се преподава философия, но също и математика и гимнастика. Преподаването се поднася във формата на дискусии и идейни спорове. Това обяснява предпочитанието на Платон към диалога. Сред най-блестящите му ученици се откроява Аристотел – той единствен можел да бъде достоен съперник на Учителя.

     Вероятно в Академията Платон създава по-голямата част от произведенията си, които са резултат от размишленията му върху Природата, Бог и Върховното благо. По-голямата част от шедьоврите му е запазена, а теориите му бележат развитието на философията до наши дни.

    Платон се връща в Сицилия с намерението да наставлява наследника на Дионисий Стари, Дионисий Млади, в мъдростта, но няма успех. В края на живота си предприема пътуване, за да спаси свой приятел и едва не загива. Тогава се установява окончателно в Атина, където се посвещава изцяло на философията да смъртта си. Умира на 80 години.

        В диалозите си Платон разглежда Космоса като живо същество, притежаващо душа и способност да разбира. Гръцкото DEMIOURGOS ("обществен труженик") се схваща във философията като подчинен бог, който подрежда и дава форма на физическия свят, за да го приспособи към вечния рационален идеал. Платон приспособява термина, който в старогръцкия отначало е бил обикновена дума, с която се е означавал "майстора" или "занаятчията" (в широк смисъл той включва не само упражняващия някакъв ръчен труд, но и вестителя, гадателя и лечителя). През V в.пр.н.е. със същия термин се означават някои магистрати и изборни официални лица в полиса.

       Платон използва термина “демиург в диалога “Тимей”, изложение върху космологията, в който Демиургът е лицето, което събира първичните съставки на хаоса, подрежда ги според образеца на вечните форми и произвежда всички физически тела в света, включително човешките тела. Понякога Демиургът се приема като Платоновата персонификация на активния разум. Терминът е бил възприет по-късно от Гностиците, които, в дуалистичната си представа за света, приемат Демиурга като една от силите на злото, който е отговорен за създаването на презрения долен свят и е напълно чужд на върховния Бог на добротата.

1.Същността без цвят, без форма, неуловима, Бог, може да бъде съзерцавана само под ръководството на душата, от интелекта; съвършената наука, която обгръща цялата истина, кръжи около същността.

2. Опознаването на думите отвежда до опознаването на нещата.

  В любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, а две минус едно е равно на нула (нищо).

При сблъсъка с любовта всеки става поет.

Който сам не се убеди, никой не може да го убеди.

Животът е само един миг между две вечности.

Само мъртвите са виждали края на войната.

Не притуряй към огъня огън.

Доброто начало е наполовина свършена работа.

Основата на всяка мъдрост е търпението.

Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят.

 

“П И Р” – диалог създаден от Платон през периода 385 - 370 пр.н.е., през периода му на зрялост като мислител. Композицията му е сложна.

  Пиршествата на философи са вече традиция в Древна Гърция. Те са частни тържества, по време на които сътрапезниците ядат, пият и произнасят речи. В този диалог уговорката е всеки да възхвали по своему Ерос, л ю б о в т а. Прието е, че пресъздаденото от Платон пиршество се състояло през 416 г.пр.н.е. и е било дадено от поета Агатон за да се ознаменува наградата му като най-добрия гръцки трагически поет. По молба на един приятел, Аполодор, който не е присъствал на трапезата, препредава разказа на Аристодем - преразказ, който е потвърден лично от Сократ.

  В първите пет изказвания се поддържат общоприети мнения за любовта като всеки се опитва да прибави нещо към изложението на предшестващия го. Федър, който говори първи, смята, че Ерос е най-стария бог и баща на всички добродетели. Павзаний след него го упреква, че е забравил да разграничи двата Ероса - единият земен, на простолюдието, а другият - небесен, даден ни от боговете. Ериксимах, лекарят, твърди, че любовта се гради върху свързването на противоположностите, върху което се градят редът и хармонията в целия свят. Аристофан, комическият поет, припомня един мит, за да обясни въздействието на Ерос върху хората: някога живеели андрогини /двуполови човеци/ с 2 лица, 4 ръце, 4 крака и 2 полови органа. Внушили си че притежават непобедима мощ те се противопоставят на боговете. За да ги накаже Зевс ги разсякъл на две и така се родил човешкия род такъв какъвто го знаем днес. Така че любовта е всъщност носталгия по някогашното андрогинно състояние и непрестанно търсене на изгубената половинка. Накрая Агатон, трагическият поет, упреква събраните, че не са отграничили любовта от последствията й: по рождение Ерос е най-красивият, най-младият и най-щастливият сред боговете; той щедро раздава на хората едновременно поезия и знание.

     На свой ред Сократ, учителят на Платон, взема думата и започва да търси какво е липсвало в предишните изказвания. Той упреква учениците, че са се впуснали да хвалят Ерос и са забравили да търсят истината. Така те не са отграничили любовта от целта и обекта й. В действителност любовта е обич към нещо или някого: внимателно трябва да се отграничи влюбеният от възлюбената, този, който обича, от онзи, който е обичан. Тъй качествата, които са били приписвани на Ерос са всъщност качества на любимото същество. Не самата любов е красива, млада и щастлива. Любовта е обич и желание насочени към онзи, който е красив, млад и щастлив. Оказва се, че всеки търси онова, което не е: любовта е едновременно липса и стремеж към…, тя е посредник между две състояния, между две същества.

      После Сократ предава думите на Диотима, мъдрата жена, която някога го е посветила в любовните дела: любовта ни позволява да се издигаме бавно от търсенето на красиви тела към търсенето на красиви души, а след това към преследването на красивите дела и накрая - на самата красота. Любовта е импулсът, благодарение на който човешката душа се втурва да търси съвършенството и абсолюта.

     Но Сократ е прекъснат от пристигането на  Алкивиад, а след това на една тумба пияници. Объркването и врявата нарастват. Само Сократ, Агатон и Аристофан продължават да беседват до сутринта върху взаимовръзките между комедията и трагедията.

  Днес преоткриваме този диалог на Платон. През Ренесанса “Пир” е преведен на латински от италианския философ Марсилио Фичино(1483-1484), а после е издаден на древногръцки за първи път през 1534 година. Двуезичното издание, на древногръцки и латински се появява през 1578 година, когато съчиненията на Платон се превеждат и издават от френския ерудит Анри Етиен. От всички диалози на Платон “Пир” несъмнено има най-голямо влияние върху неоплатоничното движение през Ренесанса, тъй като в него на любовта и красотата се определя инициационна роля.

АРИСТОТЕЛ /384 - 322 пр.н.е./ Стагирит/

Аристотел (на гръцки: Αριστοτέλης) е древногръцки философ, един от най-големите гении на древното време, роден в Стагира, умрял в евбейския град Халкида.

       Син на Никомах, лекаря на македонския цар, Аристотел става наставник и приятел на Александър Македонски. След като слуша 20 години уроците на Платон, той основава в Атина прочутата Ликейска школа.

       Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, риторика, теология и управление. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.

       Аристотел е създателят на логиката. В своето съчинение Първа аналитика той развива първата теория за формално-валидното умозаключение. По-нататък в традицията логическите му ръкописи са били обединени в т.нар. "Органон", като редом с Първа аналитика от особена важност за развитието на логиката са били Категории (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за понятието) и За тълкуването (кратко съчинение, което е било схващано като Аристотеловото учение за съждението).   

     Автор е на съчиненията „История на животните“, „Риторика“, „Политика“, „Метеорология“, „Никомахова етика“ и „За душата“, както и много други.

     Основното му философско съчинение е „Метафизика“.

  Аристотел създава енциклопедично по обхват творчество. Използва стегнати фрази, кратки формулировки, дава предимно езотерични /достъпни за посветени/ напътствия, само за членовете на перипатетичната школа. Борави с трудни, наситени и техницистични езикови формули. Оттам произтича разнообразието в прочитите и тълкуванията на произведенията на Аристотел. Този мислител дава не само теоретични знания, но и практически напътствия /напр.относно модусите на човешко съществуване/ и технически указания /напр. относно различни производства, занаяти и изкуства/. Съобразява се с антропологичните, етични и политически аспекти на съответното общество. В трактатите групирани под заглавието “О р г а н о н” /изпълнени с методически наставления/ той полага основите на науката  л о г и к а. Творчеството му включва изследвания върху първопричините и основополагащите принципи. Той изследва физическите и метафизически структури на природата, психическия и биологичния живот, реалността и битието на човека. Аристотел полага основите на метафизиката или   о н т о л о г и я т а.

Критика на платонизма

    Главният облог на мисълта на Аристотел е да направи разбираеми движението и ставането. Затова му е необходимо да отхвърли теорията на Платон, според която Идеите са неизменни и отделени от осезаемия свят. Освен трансцендентността на Идеите Аристотел упреква учителя си за дефиницията, че всяко познание е просто идеално отражение на реалния свят. Така че въпросът е да се направи разбираем в собственото му движение самия реален свят. Ако Идеите на Платон сами по себе си са разбираеми, те всъщност са чужди на сетивния свят. Така че, ако те са наистина отделени от него, то следва едно от двете неща: или те нямат нищо общо със света и тогава остават непостижими за нас; или пък те все още имат нещо общо с осезаемия свят /който не би могъл сам по себе си разбираем/,но те трябва, като него, да се ползват от други идеи за да станат след това самите те разбираеми и така до безкрай. И тъй трябва да се прекъсне категорично това бягство в света на Идеите, за да се предприеме прякото опознаване на реалността на конкретните процеси в света, т.е. да се опознае самата природа, такава каквато е - достъпна за човешките изследвания.

Логиката

 Аристотел прави разграничение между теоретичните науки /на първо място философията, теологията и онтологията, математиката и физиката/, практическите науки /етиката и политиката/ и науките за поезиятаratiques /които разглеждат производството и различните техники в отделните изкуства и занаяти/. Не е лесно да се определи мястото на логиката в тази класификация: тя е в известен смисъл едно изкуство и една техника, но нейните ангажименти към истината и битието я превръщат в теоретична дисциплина, чийто облог се разполага в полето на митафизиката. Логиката според Аристотел е доктрината за логоса /гръцка дума, която означава едновременно словото, речта и разумът/. Тя е изложена от него в различните трактати, обединени под заглавието  О р г а н о н /съвършена философска формулировка/, в които се предлага задълбочен анализ на това, което съставлява специфична особеност на човешкото битие: с л о в о т о. Всъщност Аристотел определя човека като “живо същество, което притежава словото”. Колкото до логическото слово, това е това слово, чиято първа грижа е “да направи явно това, което е /съществува/”. Поради това то е предразположено да приема стойността на истина, т.е. да бъде истинно или фалшиво. Така словото се обвързва с преценката, а не с чувствата, които се отчитат от начините на изразяване, които са обект на изследване в “Реториката” и “Поетиката”.