“Бел Ами” е роман на Мопасан (1850-1893), който е публикуван в подлистника на парижкия вестник “Жил Блас” /Gil Blas/ през периода от 6 април до 30 май 1885 година. В отделен том той е издаден през същата година от издателя Авар / Havard/.
Майстор на късия разказ Мопасан разработва още два жанра – новелата и романа. В обръщението си “Към критиците на “Бел-Ами” авторът споделя, че искал да “разкаже живота на един авантюрист” и тъй като проектът му изисквал по-голямо пространство, за да бъде разгърнат, тъй като трябвало да проследи една човешка участ и осъществяването й в една определена среда. Без да се придържа към предписанията на тогава властващия в романа натурализъм Мопасан все пак застава като разказвач в съответстващата на тогавашната литературна мода позиция. Той разполага персонажите си сред един свят, което е едновременно близък до реалността и да средата, в която пребивава самия автор. Нека припомним, че самият Мопасан е бил през 1881 година репортер на вестник “Голоа” /Gaulois/ и е отразявал войната за колонизирането на Тунис. Така че героят му Дюроа /Duroy/ може да се възприема като негов говорител, когато изразява гледището си относно “мароканската авантюра”. Като преуспял журналист авторът навлиза в подмолните игри на собствениците на тогавашните авторитетни печатни издания и на заиграването им с висшите политически и финансови кръгове в Париж. Той атакува неведнъж тайните сделки между тях на страниците на “Жил Блас” и “Голоа”.
Резюме на романа:
Първа част: Бивш офицер в 6-ти хусарски полк Жорж Дюроа, останал с дребни стотинки в джобовете си, се шляе из парижките булеварди. Той среща един свой бивш приятел от полка, Форестие, който междувременно е станал редактор в политическия отдел на вестник “Френски живот4 /Vie franзaise/. Дюроа отева да вечеря в дома на Форестие /Forestier/ глава 1/. Домакинът представа на госта своя директор, господин Валтер /Walter/, който му предлага да работи като словослагател (глава 2). Дюроа навлиза в редакторската работа благодарение на помощта на Мадлен Форестие, съпругата на неговия приятел. След като си осигурява място във вестника (глава 3), той започва да се изявява като репортер (глава4) и успява да покори една приятелка на семейство Форестие, очарователната госпожа дьо Марел /Marelle/, чиято дъщеря му измисля прозвището Бел-Ами /Bel-Ami/ (глава 5).
Дюроа напредва бързо в журналистическата кариера: той се опитва да прелъсти отначало Мадлен Форестие, а след това госпожа Валтер (глава 6). Налага му се да се бие на дуел с един колега (глава 7) и учредява “договор за взаимопомощ” с Мадлен края предсмъртното ложе на издъхващия Форестие.
Втора част: Малко след това Дюроа се оженва за Мадлен и благодарение на нея завършва посвещението му в журналистиката и политиката (глава 1). Той приема ново име, Дю Роа дьо Кантел /Du Roy de Cantel/, и става политически директор на вестник “Френски живот” (глава 2). Дюроа става влиятелна особа и приближен на господин Валтер, който го счита за “свой човек”. Докато жена му съзаклятничи из средата на политиците и финансистите, той предприема обсадата на жената на своя покровител – госпожа Валтер. (глава 3), която му се отдава без да му донесе слава (глава 4) и бързо предизвиква отегчението му. За да го задържи до себе си неговата любовница го посвещава в далаверите на нейния съпруг и дава възможност на възлюбения си да осъществи “хубав удар” /изгодна сделка/ на Борсата (глава 5).
Дюроа се замогва и успява да укрепи положението си във висшето общество като сръчно измъква от Мадлен половината от наследството Водрек /Vaudrec/ (глава 6). Обзет от неутолима алчност той мечтае само да се изравни по богатство с господин Валтер и спира избора си на Сюзан, малката дъщеря на неговия покровител (глава 7). За да се освободи от Мадлен Дюроа успява да инсценира “залавянето й по време на любовна среща” с Министъра на външните работи и да я обяви за прелюбодейка (глава 8). Тъй като Министърът е протеже на господин Валтер, Дюроа става господар на доскорошния си “повелител”. Така той си осигурява неговото благоволение, осигурява си ръката на дъщеря му Сюзан (глава 9). Бракът на Дюроа с дъщерята на Валтер предвещава нови победи за неуморимия кариерист Бел-Ами (глава10).
Критически прочит: Още от началото на “Бел-Ами” Мопасан ни поднася темите и мотивите, с които се ангажира в романа, в минорна тоналност: парите (дребните монети, които връщат в началото на Дюроа и онези едри банкноти, които той предполага, че са надиплени в джобовете на жилетките на достопочтените буржоа), жените (онези, като леконравната Рашел, които героят е обладал “по хусарски” и другите, очакваните, които “ще са по-красиви и ще имат повече пари”?), технологията на прелъстяването (значението на осанката, мустаците и очите).
Още от началото се преплитат две тоналности, които съпътстват разработването на трите линии: първата, разработена в темпото адажио /бавно/, проследява навлизането на героя в една нова среда – вестникът “Френски живот”- където, разгръщайки възможностите си, той дебютира като журналист, на който се плаща за написаните редове, а след това става репортер (I, 4), стига до завеждащ рубриката “Отгласи” /?/ (I, 6), подписва няколко уводни статии (I, 7), прониква в светските кръгове и става любовник на госпожа дьо Марел (I, 5). Завладяването на новата среда продължава само шест месеца!; ритъмът при разгръщането на втората линия става по-забързан, преминава се в темпото алегро /ведро/: без да изоставя госпожа дьо Марел (II, 1, 3, 5 et 10), Бел-Ами продължава да покорява други жени – жени се за Г-жа Форестие (II, 1), завладява като мъж добродетелната г-жа Валтер (II, 4), след това дъщеря й Сюзан (II, 9) и подхожда като абсолютен победител към сватбата с нея (II, 10) -, едновременно продължава възхода му като журналист, който ще завърши с обявяването му за “Главен редактор”. Увеличава се и имането му: успява да отклони половината от наследството Водрек за себе си (II, 6), осъществяването благодарение на г-жа Валтер “големия удар” на Борсата (II, 5 et 7) и накрая възшествието на Върха /Gotha/ на богатството благодарение на брака му със Сюзан и извоюването на всеобща почит, което му носи престижния Орден на Почетния легион (II, 7). Кариеристът си издейства чрез сделка титлата барон Дю Роа дьо Кантел ( II, 1), която се превръща в символ на “признателността на народа на Париж” (II, 10).
И така “Бел-Ами” е преди всичко роман за кариеризма, както за кариеризма на главния герой в него, така и за кариеризма на едно общество, в което “светът принадлежи на силните и човек трябва да се издигне над всички” (II, 2). Всички средства са позволени в борбата да се издигнеш над другите, да щурмуваш дверите на успеха. Може да се започне с прелъстяването на жени, защото “с тях трябва да си служиш и да не даваш нищо от себе си” (II, 2), да се премине през разпространяването на новини и слухове, които се използват “за да въздействаш върху публиката и за да увеличиш рентата си” (I, 6), за да се издигнеш накрая в средата на политиците, където “се озоваваш сред декласирани и провалили се хора, които се правят депутати” (II, 2). Бел-Ами се е вградил в журналистическата среда така както стридата прилепва за скалата: «След като поисках да анализирам покварата, аз трябваше да я разположа в достойна за нея среда », ще изрече Мопасан за да защити романа си от атаките на уязвената в честта й преса. Защото онова, което героят върши в своята сфера («Ти мамиш всички, ти експлоатираш всички, ти извличаш пари и удовоствия отвсякъде » - обръща се към него госпожа дьо Марел), вестникът “Френски живот” го върши с размах на друго ниво: като разкрива на своя любовник механизма, по който се осъществява “удар на Борсата” госпожа Валтер намеква за същото като припомня, че до разорение стигат “дребните рентиери, които са вложили икономиите си в гарантирани от почитани и уважавани политически мъже и банкери държавни фондове” (II, 5).
Един мъж и една среда са проектирани върху неистовата надпревара за власт и пари, която е описана в романите на Балзак през първата половина на ХІХ век. Но между времето, в което се изгражда “Човешката комедия”, е епохата, която възпроизвежда в романа си “Бел-Ами” Мопасан, са се случили много неща и са се променили много обществени нагласи. Обобщаващият поглед, с който Дю Роа обхваща своето време, макар че не е отправен от височината, до която се издига в края на “Дядо Горио” Растиняк предава прехода от една романтическа визия за света към една новва амбиция, която се заражда в края на века – амбицията да се надене маската на деловитостта, в която едрата буржоазия с републикански убеждения въплъщение на нравствените си стойности, т.е. на морала си.
От тази гледна точка “Бел-Ами” е наистина отражение на своята епоха (в него не липсват ключове за разчитането й), а Дюроа е наистина “единствения типаж, който се ражда в школата от Медан”, както отбелязва Тибоде, авантюристът на един нов свят, в който се натрупва «изметта от простолюдието издигнала се в политиката благодарение на всеобщото избирателно право» (II, 2). В този свят всички “удари” са позволени, когато носят успех. («Човек се издига нагоре като лети ниско» - резюмира по превъзходен начин ситуацията Жан-Луи Бори /Jean-Louis Bory/). В него са смесени неразличимо мнения и пари, постове и жени, които се възприемат като етапи, а не като цели. В този смисъл краят на романа не бива да се счита за заключение, а за начало на нови авантюри.
Това е роман не за изгубените илюзии, а за спечелените облози. Все пак, въпреки финалния триумф на преуспяващия кариерист, “Бел-Ами” предизвиква песимистични размисли / които се пораждат у Мопасан от запознанството му с философията на немския философ Шопенхауер/. В него са показани измамността на привидностите (например, проповедта относно кончината на Норбер дьо Варен /Norbert de Varenne/ [I, 6]) и духовната и интелектуална празнота на една епоха, която предлага по смехотворен начин миражите на “боваризма” /термин, с който се назовава комплекса от емоционални и интелектуални нагласи на прочутата героиня на Флобер/. От миража на “боваризма” е заразена романтичната Сюзан [II, 9]).
Прави впечатление, че в “Бел-Ами” романистът Мопасан проявява особен интерес към креватните авантюри на своя “герой”. Не случайно творбата за възхода на похитителя на женските сърца и тела завършва с фраза, чията последна дума е “легло” /«lit»/.
