Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.08 12:37 - ЙОХАН ГОТЛИБ ФИХТЕ - презентация от доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 55 Коментари: 0 Гласове:
0



 

                            ЙОХАН ГОТЛИБ ФИХТЕ   

Първият литературен кръжок на романтизма се учредява в  Й е н а около младия професор по философия Йохан Готлиб   Ф и х т е/1762-1814/, който публикува през 1794 година труда си “Принципи на общата теория на науката”. От много дискутираната му и оспорвана теория неговите ученици възприемат безусловно философската му постановка за свободата и теоретическата му концепция за Аза, който, за да се самоопредели, си поставя граници, които непрекъснато се стреми да преодолее. Фихте обяснява света като творение на неизчерпаемата активност на един абсолютен  А з, чиято съзидателна  мощ е безпределна.  Всеки човек притежава безкрайна активност, която се явява пряко продължение на неизтощимата творческа инвенция на  вселенската духовна сила.  Немският философ разглежда деятелността като главен ангажимент на човека, който придава смисъл на съществуването му.

  Фихте свежда познавателната способност на човека до интелектуалната му интуиция, която при обяснението на света отчита преди всичко  творческата енергия и подреждащата активност на абсолютния  А з, т.е. на Свръхаза. Обвързването на деятелността с интуицията се оказва изходен постулат във философията на Фихте. Той тръгва в разсъжденията си от този постулат, когато определя насоката на волята у индивида. Чрез волята всяко отделно емпирично  съзнание се самоохарактеризира   като  Аз  възприемайки в себе си  част от  безпределната мощ на вселенското свръхемпирично Аз. Активността на волята я обогатява безспирно и съдейства за изграждането на самосъзнанието на индивидуалния  А з, което е всъщност производно на мисловната деятелност на отделния човек:”Пренасочи погледа си от всичко, което те заобикаля и го насочи към твоето вътрешно царство - съветва Фихте. - Това е първото правило, което  философията вменява в дълг на своите адепти.  Нищото, което се намира извън теб, няма значение за теб.  Ти трябва да станеш единственият проблем на самия себе си!”

  Подтикнати от Фихте йенските романтици се надвесват над бездната на собствения им интелектуален мир. Те откриват, че в основата на собственото им същество е заложена като абсолютен принцип  духовната деятелност. Колкото по-задълбочено изследват  самите себе си, толкова по-пълно се отдават  на собствения си интелект/дух/. Чрез самонаблюдението те откриват невероятните възможности на интуицията и пред тях се откриват нови  мистични хоризонти, в които общуването между Духа и Природата, между  индивидуалното  А з  и  абсолютното  А з се  оказва безпрепятствено.

    През последните дни на 1799 година се появява трудът на Фихте “Предназначението на човека”, който според самия автор “не е предназначен за професионални философи и те не ще намерят в него нищо, което да не е изложено в другите ми съчинения”. Той е посветен на най-дълбоката основа на религията - моралността. Основната му тема е Идеалът като чисто човешко достояние - неговото безкрайно осъществяване в акта на постигането на индивидуалността и  човечността, неговата постоянно убягваща “трансцендентност”, но не като обект на идолопоклонничество, а като извор на живот и надежда.. “Предназначението на човека” би трябвало да се приеме като първи опит  за обосноваване на една трансцендентална практическа философия на живота, защото тъкмо волята и нейният автономен принцип, от който произхожда всяка трансцендентална философия, е живителният принцип на разума.

  В студията си посветена на Фихте нашият изтъкнат историк на европейската философия Слави Боянов/сб.”Велики немски мислители”/ прави задълбочен анализ на постановките, които отстоява Фихте в трактата си “Предназначението на човека”. Високо уважаваният от от йенските романтици мислител допуска, че в природата “има първоначална мислителна сила, така както в нея съществуват първоначални творчески сили”. Човекът представлява  проява на образуващата творческа сила, както растението е проява на своеобразната сила на растежа, както животното е проява на силата на движението.”Аз съм такъв, какъвто съм, разсъждава Фихте, защото във връзка с цялата природа е бил възможен само такъв индивид и никакъв друг. А разнообразието в природата е толкова голямо, че никога не биха могли да се повторят същите обстоятелства, за да произведат досущ идентични индивиди и личности, иначе би се повторила самата природа”. С тези си разсъждения Фихте подтиква младите романтици да отстояват неповторимата си самобитност като съкровен дар на природата.

  Немският философ полага човешкото съзнание като крайъгълен камък на мирозданието.  Той разглежда човека като едно определено от Вселената проявление на самоопределящата се сила на природата. Човекът не може обаче да опознае собственото си битие извън себе си, защото е невъзможно да се проникне в същността на природата. Той сам би трябвало да създаде себе си, своето битие,  чрез своето собствено мислене, а своето собствено мислене чрез помощта на своята собствена мисъл. “Свободата, която аз изисквам, е мислима само за разумните същества, пише Фихте…Според мен мисълта вече не е зрител, а извор на действие, на активност. Тук, в тази система, аз съм независим и свободен от влиянията на всички външни природни сили, аз прекъсвам своята нерешеност и определям сам себе си като свободно създание, което познавам най-добре.” Тези разсъждения са надежден ключ в разтълкуването на типичното за романтиците себевглеждане в интимната им същност като единствено подвластното на самите тях творение.

  Според Фихте първоизточникът на всички размишления и на целия човешки живот е заложен в субекта, в собствения ни дух.”Аз съм обусловен от своето собствено съзнание” - пише той. Азът се приема като център на всичко. От Аза се тръгва,  за да се построи реалността на света, така че не ние сме зависими от природата, а  самата тя зависи от нас. Природата трябва да се възприема като едно  н е - А з, нещо което се предполога от самия  А з: ”Природата, в коята действувам, не е чужда и безотговорна към моята същност, твърди Фихте.  Защото тя е образувана по моите собствени закони на мисленето и ми съответства.  Тя би трябвало да бъде  в най-дълбоката си същност съвсем постигаема, познаваема и проницаема за мене.”т.е. в процеса на опознаването на самите себе си ние можем да опознаем и  природата.

   Човекът стои в общата точка, където се кръстосват двата съвършено противоположни свята. Единият - видимият, физическият свят, в който решава действието, другият - неведимият и съвсем непонятен свят на духа, в който решава волята. Човек не може да се надява да получи достъп в свръхземния живот, ако е изтръгнат от земния. “Аз и сега съществувам и живея в него, даже и в земния ми живот той е единствената моя твърда опора и вечният живот, който аз обладавам, отдавна е единственото основание да продължа моето съществование. Това, което аз наричам небе, не съществува в отвъдната страна на гроба, то е вече тук, в нашата природа, и неговата светлина изгрява във всяко чисто сърце.” Фихте отрежда на човешкото съзнание ролята на посредник между земния живот и отвъдземния: ”В този живот аз трябва, длъжен съм да съдействам за земната цел. Когато се съобразявам със своята истинска същност и преследвам най-близката си цел, аз вече живея тук и действам само за другия свят. В тукашния живот не може да се осмисли цялата задача на моето съществуване, както и съществуването на човешкия род.”

  Според Фихте сегашният живот в отношение към бъдещия може да бъде осмислен само чрез вярата. Нашият  свят съществува за нас като цяло само благодарение повелението на дълга. Другият свят възниква за нас също така благодарение на някакво  повеление на дълга. За разумните същества светът съществува единствено по този начин.

  Такова е истинското предназначение на човека, истинската човешка същност.  Човекът принадлежи на два порядъка, на две системи: единият - чисто духовен,  в който човек властва благодарение на чистата воля, и другият - сетивно постижим, в който човек може да оказва някакво влияние чрез своите действия. Сегашният порядък е само явление за човека и за тези, които съществуват. Духовният порядък обаче придава на човека  целесъобразност и стойност. Колкото по-често човек взема решения да се съобразява със законите на разума, толкова по-скоро той става безсмъртен, непреходен и вечен. Свръхчувственият свят не е някъде там, в бъдещето - той съществува тук.

    “Като реша да слушам закона на разума, аз прониквам във вечността, разсъждава Фихте. Аз ставам единствен източник на цялото мое битие…И от този момент не се обуславям, не завися от нищо външно, а имам моя живот в мене самия. Само моята воля е моят извор.” Благодарение на основното развитие на човешката воля към доброто изгрява новата светлина на човешкото съществуване и  предназначение. Развиващото се към доброто сърце отвежда човека до истинската мъдрост, до прозрението за съществуването на една върховна воля:”Има една върховна воля, която обединява всички, едно слънце, чийто диск излъчва всички лъчи, всички воли, твърди Фихте. И както в една симфония отделните тонове не са цялото, но образуват това цяло, така една личност, едно човешко съществуване е като тази нота в общата симфония. Така аз съм свързан с Единното, което  с ъ щ е с т в у в а, и така участвам в неговото битие. В мене няма нищо истински реално, което да не прехожда, освен тези две неща: гласът на моята съвест и моето свободно повиновение на тази съвест.”

  Само благодарение на човешкия общ духовен източник ние знаем нещо един за друг, само в него ние можем да се познаем и предприемем някакво действие.”Почитай тук образа на свободата, тук лежи нейният печат - така зове в мене вътрешния ми глас, гласът на безкрайната воля, който говори с мене само тогава, когато ми налага задължението, и само в този принцип аз признавам другия човек и неговото дело, щом съвестта ми повели.” Според Фихте човекът е длъжен във всички обстоятелства да упражнява своята сила и изкуство не само да създаде от себе си едно годно и действащо оръдие на дълга, но е също длъжен да изрази в себе си човечеството в цялата му пълнота, доколкото е в състояние да стори това, но не заради самото човечество, а за да изрази във  висша степен  съвършенството на онова, което е единствено ценно за човека - добродетелите.”Във вечния свят всичко е хубаво и най-добро - допуска Фихте. - Това за мене е достатъчно. В тази вяра аз съм твърд като скала. Но в този свят  вечната воля е само зародиш: кое е цвят, кое е плод, аз не зная. Единственото нещо, което може да представлява за мене важност - е развитието на разума и  на нравствеността в царството на разумните същества. И себе си аз смятам за едно от оръдията и целите на този разум.”

  Когато осъзнава безкрайната мощ на върховната воля и силата на заобикалящата го природа, която изключва свободата, човекът изпитва “болезнен ужас”. Но когато разбере   своето истинско отношение  към абсолютното   А з, което е свързано с индивидуалното   А з, когато до него достигне лъчът на съзнанието, че човекът е също  абсолютен, както и онова абсолютно, което го е породило, това “мнимо могъщество” на природата над самия него  започва да избледнява. Това самосъзнание му помага “да погледне право в лицето мнимата необходимост” и тогава  той открива, че свободата е  същност на абсолютното  А з, което е и истинският вид и същност на човечеството. При крайната равносметка Фихте отстоява убеждението си, че човешкият дух се извисява над природните и материални стихии, и е уверен, че у човека е заложено нещо вечно и непреходно, благодарение на което  неговите възможности са съизмерими с възможностите на абсолютното  А з.

  През периода 1804 - 1805 година изнася пред студентите в Берлинския университет цикъл лекции, които по-късно издава под амбициозното заглавие “Основни черти на съвременната епоха”. В пета лекция той изказва афористично съждение, което вероятно е повлияно от неприязънта на йенските романтици към нарастващата сред еснафската прислойка на немското общество бездуховност: “Идеята и единствено идеята изпълва, удовлетворява и ощастливява душата; ето защо епоха, която няма идея, по необходимост трябва да да чувсвствува голяма празнота, която се разкрива като безкрайна, радикално неотстранима и винаги повтаряща се скука; такава епоха трябва да има скука, тъй като и създава скука…”

   Като възможен отзвук от теорията на Фридрих Шлегел за романтическата ирония можем да приемем твърденията на Фихте, че “остроумието е единственото средство против скуката” и “на остроумие е способен само този, който е способен да има идеи”. По-нататък в лекцията си немският философ стига до важни за следващите поколения романтици в Германия защключения: “Остроумие е изразяването на дълбоката, т.е.на криещата се в сферата на идеите истина в нейната непосредствена нагледност…Остроумието е божествена искра и никога не се снижава до равнището на глупост. То живее вечно при идеята и не я изоставя никога. В първата форма /като извор на смешното/ то е чудния проводник на светлината в света на духовете, чрез който проводник мъдростта се разпростира от едничката точка, в която е изгряла за пръв път, до останалите точки и ги завладява. Във втората форма /като шега/ то е отмъщаващата светкавица на идеята, която светкавица улучва със сигурност и повалява на земята всяка глупост, дори в средата на нейните приятели.” /Сб. За красотата и изкуството, стр.238 - 241/.

  В монографичното си изследване “Немският романтизъм между идеала и действителността” нашата известна изкуствоведка Ерика Лазарова разглежда приноса на този немски мислител като “създател на философския фундамент на романтичната теория”: “Романтичните постановки за естетическата същност на универсума, развиващ се по закона на еволюцията, романтичната представа за универсалната природа на творческата способност, романтичния култ към личността, романтичния субективизъм и индивидуализъм водят произхода си от фихтеанската идея за соморазвитието на Аз-а.”




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 781773
Постинги: 595
Коментари: 49
Гласове: 303
Календар
«  Септември, 2021  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930