Италианският учен Еудженио Гарини с голямо основание отстоява тезата, че “терминът “р е н е с а н с” придобива същностното си значение главно в плана на културата”: “Този термин служи, преди всичко, за означаване на явление в историята на културата, на новата концепция за живота и действителността, която прониква в изкуствата, литературата, науките и нравите.” Пол Джонсън пък напомня, че “за първи път понятието “ренесанс” се използва от френския историк Жюл Мишле през 1858 година, а две години по-късно се утвърждава от Якоб Буркхарт в монументалния му труд “Култура и изкуство на Ренесанса в Италия”.” /15, с. 9/. На свой ред руският учен Бицили твърди, че “от Петрарка води началото си легендата за Средновековието като за време на претенциозно невежество и заедно с това време на забрава на Платон и господство на аристотелизма”. От прославилия се през ХІV век италиански поет тръгва “легендата за Ренесанса като за време на възраждане на “истинското” просвещение и “откриване на Античността” /3, с. 51/.
Още с появата му терминът “р е н е с а н с”, с който се означава комплекса от новопоявили се художествни нагласи, се натоварва с определено плодоносни за европейската цивилизация приноси: с него се означава окончателното скъсване с традициите на миналото; заявяват се високите амбиции на едно културно преобразователно движение, което надхвърля пределите на художествено творческата дейност.
Изминали са около хиляда години след залеза на Античността. През този продължителен период, назоваван от историците и културолозите Средновековие, християнската религия е наложила в обществото нова философия – своята теология, появили са се нови теми, мотиви и образи в литературата, възникнали са нови тенденции в изкуствата. Но нововъведенията на Средновековието в сферата на духовната и материална култура в началото на ХІV век, най-напред в Италия, се оказват препятствия в зареждащия се с нова динамика процес на опознаване на човешката природа. Без да се подценяват приносите на утвърдилата авторитета си през Средновековието християнската теология в обогатяването на европейската култура, трябва да се подчертаят по-скоро сродствата на Ренесанса като културна епоха с античната хуманистична традиция, към която се придържат повечето от неговите основоположници и радетели.
В многобройните теоретични трудове, посветени на Ренесанса, се акцентира върху “горещите точки” в радикално преустройващото се през тази културна епоха мислене: установяването на сходствата и различията с предишните културни епохи, разминаването между изказваната позиция и поддържащите я ментални нагласи, трудно постижимия синхрон между отстояваните принципи и поддържащите ги интелектуални мотивации. Явен е стремежът на изследвачите на ренесансовата култура да съчетават синхронната схема на идеологическите съвпадения или разминавания с диахронната схема, която позволява, без излишни илюзии относно миналото или дръзки надежди относно бъдещето, да се прецени дълговечността на зародилите се в нея хуманистични традиции.
Първият авторитетен изследвач на културата на Ренесанса Якоб Буркхарт държи да се има предвид, че “ културата на силния ХІV век тласнала сама по необходимост творците към пълна победа на хуманизма и че именно най-великите в царството на самобитния италиански дух отворили широко вратите на безпределното занимание с древността, характерно за ХV век.” Тук трябва да се подчертае, че елитните интелектуалци на Европа през епохата на Ренесанса си създават известност предимно в областта на изкуствата – литературата, живописта, скулптурата, музиката, архитектурата и т.н.
Нашият най-авторитетен изследвач на тази епоха Иван Шишманов смята, че ”векът на Ренесанса напълно заслужава името век на хуманизма”, т.е. епоха, чиито най-важните цели са: “да развие всестранно външните и вътрешните дарби и особености на човека изобщо, да възприеме чисто човешкия елемент в духовното образование, тъкмо туй, което отличава тъй рязко и античното мировъзрение от мирогледа на християнството и на Църквата”. Според бълтарския учен “ако интелектуалните свойства на човека са единствените, които дават цена на личността, консеквентно е, че само те могат да бъдат меродавни в определението на обществените отличия”. “Индивидуалните свойства, според хуманиста, стоят и трябва да стоят по-високо от съсловните привилегии. Затова истинските аристократи са рицарите на перото, са талантливите хуманисти, поети и художници. Ето защо Ренесансът е възпявал с химни гениалната личност и човешкия гений изобщо...”/38, с. 81/.
“Моралът се свежда у хуманистите към всестранно развитие на човешката природа, която по същество е наклонна към доброто – пише Шишманов. Такава концепция за морала е абсолютно несъвместима със средновековния аскетизъм...Според Свети Августин няма никой неопетнен пред Божиите очи; даже детето, което вчера се е родило, и то е порочно /”Изповеди”, кн. І, гл. VІІ/. Ренесансът напротив твърди съвършено обратното, че човекът е по природа непорочно и нравствено същество. Оттук произлиза задължението на възпитателя да развие най-широко естествените способности. В туй отношение той работи за възтържествуването на добродетелта. Защото добродетелен е оня, който върви по пътя на природата, а не който противодейства на тази природа.”/38, с. 82/.
“Верен на своя индивидуалистичен мироглед” Ренесансът “дава предимство в науката на тия дисциплини, които имат по-пряко отношение към човека, към микрокосмоса”. “Ето защо хуманистите се занимават предимно с научните основания на морала, на политиката, и особено обичат историографията, която те първи издигат до значението на наука...Инак природните науки отстъпваха на моралните. Ренесансът съглеждаше главната цел на науката в самопознанието...Обект на науката трябваше да бъде на първо място човекът. На втори план едва идваше външният мир...”/38, с.88/
“Културата на Ренесанса е предимно култура на Двора на владетеля, на “салона”, на “академията”; култура на интелигенцията, чужда на общия живот, затворена в своеобразен “светски манастир”, идеален образ на който е “Телемското абатство” на Рабле. Оттук нейният забелязващ се от времето на Петрарка все по-голям и по-голям уклон към отвлечения естетизъм и обусловеното от това своеобразие на изявата на присъщото за всяка култура вътрешно противоречие. В италианския Ренесанс това противоречие се проявява като противоречие между свободата на художественото творчество и изискванията за съобразяване с това, което се смята за идеална Красота, за художествена Норма – а за такава, като се започне от първите хуманисти, създали легендата за Средновековието като за време, когато “изкуствата и науките спяха зимен сън”, се признава тази, която е осъществена в паметниците на пластичното изкуство и на художественото слово, завещани от класическата древност...”/3, с. 121/.
Склонният към кратки и ясни обобщения английски изследовател Питър Бърк твърди, че Ренесансът е културно движение, което е дело на “три градски малцинства”: “Това са хуманистите, които обикновено са специалисти в една или друга област – най-често юристи или учители. Към тях трябва да се прибавят членовете на управляващата класа – аристократи, прелати или князе, които разпростират своя патронаж над новите форми на изкуство и наука. Накрая са художниците, които са главно деца на градски занаятчии и дребни търговци.” /10, с.42/
Според италианския изследвач на Ренесанса Джузепе Прецолини “ Ренесансът е бил революция, която започва отгоре и не достига до народа”: “Хуманизмът идва за да разкъса първоначалната осмоза между високия интелектуализъм и народната култура, която в началото изразява италианското литературно пробуждане.” /41, с.31/. Модното увлечение тогавашните просветени владели по италианската живопис, скулптура и архитектура съдейства за налагането на Ренесанса най-напред като художествено явление в културния живот на управляваните от тях монархии.
Наистина оформилата се през Ренесанса интелигенция, сформирала се през Ренесанса, изпитвала необходимост от “по-висши форми на общуване”, която била “по-силна от всичко друго” /Якоб Буркхарт/. Така се появил салонът – елитарно светско средище за разговори, обсъждане, сказки, препирни, славословия, сплетни на най-различни теми. В университетите още царувала схоластиката, а в салона царяло свободомислие, тук зазвучавала живата, пъстра, сочна и красива реч на новата култура /31, с. 100/. Властническата суета на могъщите крале и принцове ги подвежда да приобщават към дворцовото си обкръжение прославените вече в Италия майстори в тези изкуства. Така благодарение на бързо разпространяващата се нова художествена мода влиятелните европейски монарси, върху чийто управленчески престиж се гради авторитета на държавите им, съдействат за разпространението на комплекса от обновителни идеи и тенденции в културата, назоваван Ренесанс, който по същото време поражда нова динамика в развитието на стопанския живот.
Характерен за културата на Ренесанса е антропоцентризмът. Наистина през тази епоха “човекът открил, че когато имаш смелостта да гледаш на света не през очите на Бога, а със собствените си очи, виждаш света през себе си. Да, не толкова пред, колкото през себе си; светът може и да не ти изглежда прозрачен, но сам себе си виждаш като прозрял; ти можеш и да не съзираш “истинския” свят, но виждаш своя свят. В новия ренесансов свят отправната точка и целта били вече равностойни– например Азът и божественото блаженство, пристанището на Република Генуа и богатата Индия за Колумб, Португалия и околосветската обиколка на Магелан...В сравнение със средновековния човек възрожденецът осъзнавал мястото си в света съвсем другояче – не като закрепен малко над дъното на световното цяло, а като поставен на средищно, важно място, и при това – свободен. /31, с 101-102/.
Питър Бърк припомня, че идеалът на Ренесанса е “универсалният човек”: “Универсалният човек”, който може да овладее всичко, е идеалът на епохата, но е трудно да се намерят много хора, които го въплъщават, даже във време, когато натискът за специализиране бил много по-малък, отколкото е днес.” / 10, с.43/. “Ренесансовият човек наричал сам себе си “възрожденец” и мислил за времето си като за “нов век”, “модерен век”. Вълнувало го земното щастие, стремял се към насладата, към плътското удоволствие, искал пълноценно да изживее земните си радости. На този земен, телесен човек нищо не пречило да бъде голям мечтател, фантазьор, дори авантюрист, полетът на въображението се съчетал у него със заземените и неутолими страсти...Човекът на Ренесанса преоткрива света за себе си, а това го възпитало като егоист, себичен и жадуващ признание и слава индивидуалист. А този индивидуализъм бил титаничен – и като измерение, и като намерение, и като изпълнение.” /31, с.100/.
Ранно ренесансовите хуманисти, които се появяват в Западна Европа, въвеждат, като черпят от богатия латински език, все по-широк кръг от нови думи в отделните западни езици. Бързото обновление на езика им е немаловажен фактор, който обосновава и укрепва националното самочувствие и патриотичната гордост на обикновените поданици в ново оформящите се през тази епоха в Западна Европа държави.
